Лей Грийнууд
Джейк (3)

Глава 2

Джейк ругаеше тихо, докато оседлаваше коня. Преминавайки късото разстояние през ниските хълмове, покрити с хвойна, вечнозелен дъб, мескит и юка, мъжът продължи да ругае гневно. Шумът от копитата на коня, които чаткаха по каменливата земя, действаше на нервите му. Дразнеше го и това, че се налагаше да язди през каньоните, които навлизаха дълбоко в земята му, колкото повече наближаваше Педерналис Ривър. Понякога се налагаше да ги заобикаля. Дори и изобилието на трева не го радваше, едва забелязваше многобройните сини, червени и жълти диви цветя.

Джейк се връщаше в ранчото заради Изабел Дейвънпорт! Самата мисъл го караше да изпитва дива ярост.

Не можеше да заспи, защото постоянно мислеше за тази жена! През цялата нощ се бе мятал в постелята с напрегнато от възбуда тяло. Напразни надежди. Познаваше жените като нея — студени и безчувствени — те биха кастрирали един мъж само с ледените си маниери и презрението си към всеки физически контакт. Тя щеше да лежи под съпруга си студена като камък. Не би позволила никакви целувки, никаква топлина, никакво споделено удоволствие. Тя щеше да го изтърпи, защото така трябва, и щеше да го кара да се чувства виновен за всеки миг на физическа близост.

Не беше надменна, но отношението й към другите беше високомерно. Ако бе в по-добро настроение, би нарекъл държанието й кралски величествено. Тя се държеше така несъзнателно, понеже, откакто се бе родила, я бяха възпитавали така. Изабел се държеше като принцеса, но ледена принцеса.

Като изригна нов поток ругатни, Джейк пришпори коня си в галоп. Защо не можеше да я изхвърли от съзнанието си. Отново и отново си представяше тънката й талия, красиво заоблените й гърди, нежната снежнобяла кожа на шията й, мекия й глас, големите синьо-зелени очи. От нея се излъчваше такава завладяваща женственост, на която никой мъж не можеше да устои. Единственият начин да пресече още в началото такова глупаво увлечение, бе да се върне и да се остави тя да го залее с високомерието и ледените си маниери.

Когато пристигна, всички бяха вече будни. Момчетата наистина бяха най-бедните и отчаяни представители на човешката раса, без съмнение бъдещи престъпници и главорези. Тя си губеше времето, като се опитваше да им помогне и да направи нещо от тях. Нямаше никакво намерение да позволи на проклетите фермери да ги обучат да крадат кравите му. Според Джейк тези нехранимайковци биха изпитали истинско удоволствие от това.

Той изобщо не трябва да се забърква с тази пасмина, а да стои настрана, докато си заминат. Обаче беше твърде късно да се връща.

В следния миг Изабел се появи иззад къщата. Джейк не беше от мъжете, които се вълнуваха и разтреперваха в присъствието на жена, но трябваше да признае, че беше дяволски хубав начин да започнеш деня, като погледнеш Изабел. Джейк беше свикнал да вижда жени, облечени в безформени кафяви рокли, косите им — скрити под безформени бонета, лицата — бледи и състарени от тежката работа, времето и прекалено многото деца.

Изабел изглеждаше така, като че ли бе излязла от кориците на модно списание. Носеше жълта пола, чиято кройка бе съвсем семпла, но цветът бе великолепен. Бялата й блуза я покриваше от китките до шията. Джейк не можеше да си представи как тя успява да изглежда толкова свежа и чиста по време на това пътуване. Косата й бе ресана дълго, тъй като къдриците с цвят на лешник блестяха. Но лицето й я променяше цялата. Тя изглеждаше толкова млада, свежа и невинна. Това бе много опасна комбинация. Такава жена можеше да накара един разумен мъж да извърши куп глупости.

— Добро утро — извика тя. Бе във весело настроение, но държанието й бе сковано и официално. — Пристигате тъкмо навреме за закуска.

— Не съм дошъл да закусвам.

— Не, предполагам, че не — отвърна тя, като се приближи. — Но въпреки това можете да се присъедините към нас.

Трябваше да си тръгне веднага, да каже, че е дошъл само за да се увери, че са добре. Джейк слезе от коня, но нарочно не отговори на поканата на Изабел. Трябваше да се овладее.

— Какво имате тук, синко? — обърна се той към момчето, което готвеше до огъня.

— Бекон и боб — отвърна едно по-малко момче, което помагаше на по-голямото. — Мат няма време да направи бисквити.

— Много добре. Струва ми се, че си добър готвач. — Джейк се обърна към Мат. — Къде си се научил?

— Мама го научи — отвърна пак по-малкото момче.

Въпреки че Джейк се бе обърнал към него два пъти, Мат дори не бе вдигнал глава, нито пък бе отклонил поглед от храната. Той беше висок, рус и синеок, добре сложен. Беше много красив, но не толкова, колкото по-малкото момче, което след няколко години щеше да се превърне в истински красавец.

— Как се казваш? — Въпросът на Джейк бе насочен към по-малкия брат.

Малката, тънка ръка отметна сламенорусата коса, която бе паднала над красиви небесносини очи. Момчето не се приближи до Джейк, но го погледна без следа от страх.

— Уил Хаскинс — отвърна прямо то. — А това е брат ми Мат.

— Добре, Уил Хаскинс. Преди малко говорех на брат ти. Защо не млъкнеш, за да може той да ми отговори.

— Той не говори — отвърна Уил, преди още Джейк да бе имал време да се обърне.

Джейк премести поглед от едното момче на другото. Мат продължаваше да се държи така, като че ли изобщо не съществуваше. Уил го гледаше с очакване, а в погледа му се четеше интелигентност, буден и пъргав ум. Джейк се зачуди как Изабел се надява да намери дом на момче, което не говори.

— Мат говори ли с теб?

— Не.

— В такъв случай как разбираш какво иска?

— Мат никога нищо не иска.

— По-добре изяжте закуската си, преди да е изстинала — каза Изабел.

Джейк вдигна поглед и забеляза, че тя му налива кафе. Мат бе протегнал към него пълна чиния с храна. Джейк доби чувството, че момчето гледа право през него, толкова празен и безизразен бе погледът му.

Нещо ужасно се е случило с това момче. Ако можеше да съди по брат му, той би трябвало да е жив, пълен с енергия и любопитство.

Джейк се вгледа по-внимателно в очите на Мат. Единственото, което видя, бе ужасяваща празнота. Момчето приличаше на празна черупка, вършеше това, което се очакваше от него, не искаше нищо, не мислеше нищо, не чувстваше нищо. Джейк разпозна признаците. Беше ги виждал достатъчно често у момчета, които войната по най-брутален начин бе лишила от тяхната невинност. Джейк почувства как по гърба му полазиха тръпки.

— Елате с мен — обърна се той към Изабел. — Искам да ви покажа най-хубавия път.

— Почакайте да повикам Чет и Люк Атмор. Те управляват фургона.

— Не, само вие. Можете да им го покажете по-късно.

Трябваше да стои колкото бе възможно по-далеч от тази жена. Заради нея в ума му преминаваха невъзможни мисли, мисли, които бяха опасни за един мъж, живеещ съвсем сам, без жена. Но празният поглед на Мат го задължаваше да направи нещо, независимо от последствията за самия него.

— Известно ли ви е изобщо нещо за тези фермери? — попита Джейк, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат чути.

Изненадата на Изабел бе съвсем искрена.

— Разбира се. Аз водех цялата кореспонденция.

— Те имат ли намерение да осиновят момчетата, искам да кажа, с всички документи и прочее.

— Не, но аз и не съм очаквала това от тях — отвърна тя, искрено изненадана от въпроса му. — Цяло щастие е, че успях да ги убедя изобщо да ги вземат.

Джейк не знаеше дали е справедливо да изложи на риск шанса на момчетата да си намерят нови домове, но си спомни студенината, която бе видял у тези мъже, жестокостта, която бе разпознал у Рупърт. Не можеше да повярва, че тези хора биха се погрижили за тези деца сираци, не и за тези момчета, които им бяха изпратени буквално като роби.

— Не познавам много тези хора — започна Джейк, — но на ваше място бих задал повече въпроси, преди да им предам момчетата. Не мисля, че те са от хората, които биха се отнасяли към хлапетата така, както желаете вие.

— Ако не знаете нищо за тях, как можете да твърдите такова нещо?

— Те дойдоха тук, докато ме нямаше, и заграбиха най-хубавата ми земя. Само преди месец се появиха с разписки за щетите, които кравите ми бяха причинили на посевите им. Знаят, че нямам пари, затова предложиха да си вземат дължимото от животните ми.

— И?

— Опитват се да ме разорят. Погрижиха се да не мога да си наема работници, а ако наема, хората да не остават при мен. Това би трябвало да ви говори нещо.

Изабел му хвърли поглед, пълен с презрение.

— Да, прав сте, говори ми много — отвърна тя. — Говори ми, че вие презирате хора, които работят упорито, за да предявят честно претенции към земята, да си построят домове и да обработват нивите, за да изхранват семействата си. Говори ми, че вас изобщо не ви интересува, че добитъкът ви унищожава плодовете на техния труд. Говори ми, че искате да избегнете плащането на дългове, които са единствено ваша отговорност. Говори ми, че вие без капка съвест очерняте репутацията на хора, за които самият признавате, че не познавате.

Когато Изабел свърши речта си, Джейк бе готов с удоволствие да я предостави на фермерите. Заради момчетата се бе опитал да я предупреди, беше тръгнал против собствените си убеждения, започвайки разговор с нея, а тя му бе отговорила с открита атака.

Джейк хвърли закуската си и изля кафето си в праха.

— Искам вие и цялата ви пасмина от хулигани да сте вън от ранчото ми в момента, в който приключат със закуската си. Искрено се надявам, че който е използвал леглото ми, не го е напълнил с въшки. Това е единственият дюшек, който имам. Никак няма да ми хареса, ако се наложи да го изгоря.

Джейк хвана ръката й и постави в нея чинията и чашата си. Тя бе впила поглед в него, вцепенена от обида.

— За ваше собствено добро, ви предлагам да се върнете обратно в Остин. Така никога няма да разберете какво значи да падаш полумъртъв от изтощение и да се налага да ядеш храна, която и прасета не биха яли.

— Мистър Максуел — отвърна Изабел през стиснати зъби. — Всеки един от тези мъже е представил в агенцията отлични характеристики.

— А самата вие виждали ли сте ги?

— Не, но…

— Направете го. След това ми говорете за безупречния им характер. А сега имам да дамгосвам крави, преди съседите ми, които са пълни с всевъзможни добродетели, да го направят вместо мен.

— Но ако те свършат работата вместо вас…

— Не ставайте глупачка. Ако го направят, няма да използват моята дамга.

Джейк забеляза, че Изабел пребледня от смущение. Очевидно не знаеше нищо за Тексас и за грубите мъже, които живееха тук. Изобщо не трябваше да напуска Остин или откъдето там идваше. Изобщо не бе подходяща да живее извън града. Както той не можеше да живее в него.

Джейк се отдалечи и яхна коня си. Въпреки че бе разяждан от гняв, отново хвърли поглед към Мат Хаскинс. Момчето бе привършило закуската си и седеше вперило пред себе си празен, невиждащ поглед.

Образът му преследваше Джейк през цялото време, докато яздеше към стадото си.

 

 

Когато Джейк си тръгна, Изабел почувства все едно огромен магнит я бе освободил от мощната си притегателна сила. Няколко пъти от предишния ден мислите й се спираха на него, при това винаги свързано с нещо, което би променила у него — дрехите му, грубата му външност, чувството за едва сдържана необузданост, но тя знаеше, че и в Савана човек като Джейк Максуел изобщо не би обърнал внимание на правилата на поведение, които диктуваше обществото.

Изабел не можеше да разбере защо тази мисъл я вълнува толкова. Тя не беше някое глупаво момиче, което би изпаднало в неразумно увлечение по някой напълно неподходящ мъж. Не можеше да си представи по-лоша съдба от тази да остане тук безпомощна и да зависи единствено от Джейк Максуел.

Този мъж беше просто едно нищожество. Не разбираше ли колко прозрачна и неуместна беше атаката му срещу фермерите? Наистина ли си мислеше, че тя ще повярва на него само защото той го искаше?

Изабел се питаше защо Джейк се опитваше да управлява ранчо съвсем сам. Но пък той може и да нямаше никакви животни. Тя не бе видяла нито едно. Доколкото можеше да съди за него от тези първи впечатления, нищо чудно именно той да крадеше животни от фермерите, които толкова ненавиждаше.

Изабел си каза, че е крайно време да изхвърли Джейк Максуел от мислите си. Какъв бе той или какво правеше, не беше нейна работа. Нейната работа беше да се погрижи момчетата да се установят в новите си домове. А колкото до мистър Максуел — е, нека фермерите се оправят с него.

Вече бе време да тръгват или щяха да закъснеят. Изабел се огледа наоколо, докато забеляза братята Атмор.

— Чет, кажи на Ястреба да впрегне мулетата.

— Да, мис — отвърна учтиво Чет.

Чет и Люк Атмор бяха истинска загадка за Изабел. Не можеше да си обясни защо никой не ги искаше. Те бяха големи, хубави момчета, изключително зрели за възрастта си. Имаха добри обноски и вършеха всичко, което поискаше от тях.

— Шон, двамата с Пит побързайте с почистването. След половин час трябва да сме на път.

Тези две момчета бяха странна двойка — Шон, със своето високо, слабо тяло и широко лице, и малкият Пит, с къдравата си кестенява коса и изострени черти. Тъмнокафявите очи на Пит бяха пълни с недоверие.

Момчетата вършеха работата си мудно. Изабел знаеше, че са притеснени не по-малко от нея заради новите си домове, но времето и жестоките обстоятелства ги бяха научили да скриват мислите и емоциите си и да се преструват, че не чувстват нищо.

Но Изабел знаеше по-добре. Около тях витаеше нещо особено, чувство на отчаяна надежда.

— Все още не съм свършил — изръмжа Брет, когато Пит понечи да вземе чинията му.

Той посегна към Пит, но по-малкото момче ловко отскочи встрани. Големият юмрук на Шон се стовари върху Брет и го изпрати на земята. Пит вдигна претърколилата се малко по-встрани чиния. Двамата с Шон продължиха работата си, като че ли нищо не се беше случило. Никое от другите момчета като че не бе забелязало нищо.

— Побързайте и си събуйте ботушите! — заповяда Мърсър.

— Не можем ли днес да не го правим? — попита Чет. — Не искам да се появявам при фермерите бос.

— Ще ги получите, преди да пристигнете — отвърна Мърсър. — Сега побързайте и се качвайте във фургона.

Изабел изпита желание да извие врата на Мърсър заради безчувствеността му. Обеща си, че никога повече няма да пътува с него. Имаше много начини да държиш момчетата под контрол, но да се отнасяш с тях като със затворници не бе един от тях.

Докато се качваха във фургона, момчетата се бутаха и блъскаха толкова много, че Изабел почти пропусна да види как Пит вади от панталоните си ножа, който Мат използваше, за да реже бекон. Момчето вдигна оръжието над главата си и се впусна към Нощния ястреб. Тя бе твърде далеч, за да го спре.

— Ястреб! — изкрещя.

Нощния ястреб се хвърли на земята и се изтърколи встрани. В следния миг бе отново на крака. След това сграбчи китката на по-малкото момче и го тръшна на земята. После се хвърли върху него с нож, насочен към гърлото на Пит.

Мърсър, в миг излязъл от вцепенението си, насочи дулото на карабината си в главата на Нощния ястреб.

— Хвърли този нож, проклет мелез, или ще ти пръсна мозъка!

Изабел сграбчи пушката за цевта, отклонявайки я от момчето. След това се обърна разярена към Мърсър:

— Ако още веднъж насочиш карабината срещу някое от момчетата, ще се погрижа да бъдеш уволнен на минутата, след като пристигнем в Остин!

— Но той щеше да скалпира Пит!

— Не ставай смешен! Ястреба просто бе изморен от постоянните опити на Пит да го убие. Пусни го, Ястреб!

Нощния ястреб веднага се изправи, но погледът му бе студен и изпълнен с омраза.

— Шон, ако не бъркам, точно ти трябваше да наблюдаваш Пит!

Шон бе добросърдечен и винаги се чувстваше виновен, когато не направеше това, което се очаква от него.

— Не мога да го наблюдавам всяка секунда.

Пит бе станал свидетел на жестоката смърт на родителите си, убити от команчите, затова мразеше сляпо всички индианци и особено метисите.

— Пит, стани веднага! Ако още веднъж нападнеш Нощния ястреб, ще накарам Мърсър да завърже ръцете ти зад гърба.

Изабел щеше да изпита истинско облекчение, когато го предадеше на новото му семейство. През повечето време Пит бе жизнерадостен и весел, но понякога, без предупреждение, го обхващаха мрачни мисли. По време на двете седмици, откакто бяха напуснали Остин, бе нападал Нощния ястреб пет пъти.

Скоро всички бяха готови и потеглиха. Момчетата седяха с кръстосани крака на пода на фургона, облегнати на страничните дъски, а в средата бяха скупчени вещите им. Изабел седеше с гръб към водача на една пейка, откъдето можеше да ги наблюдава. Мястото беше неудобно и в края на деня младата жена чувстваше остри болки в гърба.

— Мислите ли, че това, което каза онзи мъж, е истина? — попита Уил Хаскинс, когато ранчото Броукън Съркъл се скри от погледите им.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Изабел.

— Това, което каза, че фермерите ни искат само за да им работим като роби.

— Откъде си чул това?

— Последвах ви.

Изабел искрено се смая. Въпреки че бе една година по-малък от Пит, доверието на момчето бе в рязък контраст с явното недоверие на Пит. Само за миг всички погледи бяха отправени към нея. Надеждите им зависеха от нейния отговор. Нямаше да има никаква полза, ако ги излъжеше.

— Не вярвам на това, което каза мистър Максуел — отвърна тя.

— Аз го харесах.

Изабел не можеше да разбере защо. Джейк беше груб и без всякакви обноски. Не можеше да си представи по-брутален надзирател от него. Може би това беше причината при него да няма нито един работник.

— Фермерите имат отлични препоръки — увери тя Уил. — Самата аз ги прочетох. Сигурна съм, че те ще очакват от вас да работите упорито. Никой не крие това. Но и те ще работят заедно с вас, както и собствените им синове.

— Обзалагам се, че на нас ще се падне най-тежката и мръсна работа — обади се Брет, който винаги си мислеше за най-лошото.

— Предполагам, че ще е така, докато не се докажете, но веднъж, след като те разберат, че може да се разчита на вас, сигурна съм, че ще се отнасят към вас като членове на семействата им.

— Дрън-дрън — обади се Мърсър.

— Не го слушайте. Вършете си работата добре и с желание и съм сигурна, че нещата ще се уредят добре.

Те не попитаха нищо повече, но Изабел ясно виждаше, че в мислите им се бе настанило съмнението. Едно момче от време на време поглеждаше към друго, опитвайки се разбере какво мисли. Това бе лош знак. Обикновено те не се интересуваха какво мислят другите. Как й се искаше да размени няколко хубави думи с Джейк Максуел! Той беше виновен за това.

Пътуваха вече повече от час, когато Чет Атмор нададе вик. На пътя пред тях имаше нещо. Нощния ястреб стана и впи поглед напред. Шон хвана и двете ръце на Пит.

— Това е човек! — извика Нощния ястреб. Никой не възрази. Никой не можеше да се мери с него по острота на погледа. — Бял човек.

Изабел се изправи. Виждаше тялото, проснато на пътя, но нищо повече.

— Сигурно е мъртъв — обади се Чет.

— Жив е — каза Нощния ястреб.

— Откъде знаеш? — възрази Брет — Никой не може да вижда чак толкова добре.

— Аз мога.

Нощния ястреб скочи леко на земята и се отправи към тялото. Изабел постави ръка върху рамото на Чет, не позволявайки на момчето да падне, тъй като точно в този момент едно от колелата на фургона се натъкна на голям камък.

— Връщай се във фургона! — изрева Мърсър.

Нощния ястреб не му обърна внимание.

— Връщай се или ще стрелям!

— Той просто отива да провери дали мъжът отпред е ранен — обясни Изабел, изкарана от търпение от глупостта на Мърсър.

Чет Атмор спря фургона и всичките момчета слязоха. Когато Изабел достигна лежащия на земята човек, той бе вече плътно обграден от момчетата. Тя си проправи път и коленичи до него. Въпреки че непознатият изглеждаше две-три години по-голям от Чет, личеше си, че все още бе момче. Беше много висок и толкова слаб, че наподобяваше скелет, косата му бе светлокестенява, кафявите му очи — безжизнени, а дрехите му — мръсни и изпокъсани. Момчето изглеждаше ужасно.

— Уил, тичай обратно и ми донеси манерката — може би ако намокреше лицето му, той щеше да се съвземе.

Очите на младежа се отвориха, но, изглежда, нямаше сили да говори. Бе толкова слаб, че това, без съмнение, се дължеше на недохранване. Изабел забеляза синина на едната му ръка. Стори й се, че забелязва леки следи от синини и по лицето му, но не бе сигурна, тъй като момчетата се бяха надвесили над него и правеха сянка.

— Не мисля, че е толкова болен, колкото изтощен — каза тя.

— Някой му е хвърлил як пердах — обади се Шон.

Уил се върна с манерката. Изабел намокри с вода една носна кърпичка и започна да трие с нея лицето и челото на младежа. Когато пластовете от прах и мръсотия изчезнаха, тя можа да види синините по-ясно. Те не бяха нови, най-вероятно бяха отпреди седмица, но си личеше, че момчето е било бито много жестоко.

— Ястреб, помогни на Шон да го качим във фургона. Ще го вземем с нас. Някоя от фермерските жени ще го вземе и ще се погрижи за него, докато се оправи.

Когато Шон подвря ръка под гърба на младежа, той извика силно от болка. Изабел разтвори яката на ризата му достатъчно, за да се видят яркочервените следи от камшик, които покриваха като мрежа раменете му. И те не бяха нови, може би на седмица, както и синините. Някои от раните се бяха инфектирали. Изабел потрепери от гняв и възмущение.

— Съжалявам, че ти причиняваме болка — каза тя на момчето. — Но ако не можеш да ходиш, ще се наложи да те носим. Отиваме в Ютопия.

Момчето с мъка се опита да се изправи на крака, а чертите на лицето му се изкривиха от неподправен ужас.

— Те ще ме убият, ако ме отведете обратно там — едва успя да промълви той.

— Раните ти са инфектирани. Имаш нужда от храна и почивка. Най-близкият град е на около седмица път оттук.

Изабел се стресна, когато видя, че момчето несръчно започна да разкопчава ризата си.

— Вижте сами какво ми сториха! — извика той, като с мъка се освободи от дрехата.

След това се обърна. Подобно на раменете, целият му гръб бе покрит с пресни следи от камшик. Някой го бе бил безмилостно, оставил раните му да се инфектират, давал му храна само колкото да не умре от глад. Това бе ужасно, необяснимо! Бяха постъпили така с него само защото не бе свършил толкова работа, колкото се очакваше от него, или не я бе свършил толкова добре. Това далеч надхвърляше границите на гнева или на наказанието. Това бе жестокост само заради самата жестокост. Изабел се опита да си представи що за човек би сторил това на друго човешко същество, но не успя. Въпреки двете години, прекарани в сиропиталището, тя бе водила осигурен и почти безпроблемен начин на живот. Никога не бе виждала подобно нещо.

— Кой ти стори това? — настоя тя. Гласът й бе одрезгавял от вълнение и неволния пристъп на гадене, тялото й трепереше от ярост.

— Милият, любящ мъж, който ме взе — отвърна момчето с убийствена ирония. — Човекът, който щеше да ме осинови, ако обикнех семейството му така, както те вече ме обичаха. Ето какво направи той, когато не успях да работя достатъчно упорито, за да го задоволя, когато паднах, защото нямах повече сили да работя, когато избягах, защото си помислих, че да си мъртъв е хиляди пъти по-добре, отколкото да живея в този ад.

— А другите фермери знаят ли? — попита Изабел, неспособна да повярва, че някой спокойно би допуснал такава жестокост.

— Те бяха прекалено заети да бият сираците в собствените си домове, за да се заинтересуват от мен.

Изабел си помисли, че всеки момент ще припадне. Никога не бе виждала или чувала за такова нечовешко отношение. Не можеше дори да си го представи, до този момент.

— Ако някой мъж се опита да ме бие така, ще го убия — заяви Шон.

— Не и ако ръцете ти са вързани.

— По дяволите! — извика Брет. — Искаш да кажеш, че са те вързали?

— Вързаха ни всички, защото се страхуваха, че ще избягаме.

— По дяволите! — изруга отново Брет.

Изабел вдигна поглед към лицата на момчетата. Всички се бяха обърнали към нея в очакване да чуят какво ще каже тя, в очакване да разберат какво ще направи тя за тяхното бъдеще.

— Изобщо няма да ходим в Ютопия — обяви тя.

— А какво ще правите с тях? — поиска да знае Мърсър.

— Не знам — отвърна Изабел. — Но при тези обстоятелства в никакъв случай няма да отидем там. Ястреб, помогни на Шон да качи момчето във фургона.

— Продължаваме напред — обяви Мърсър. — Това е, което иска агенцията от нас и точно това ще направим.

— Не ти взимаш решенията — отвърна Изабел. — Твоята работа е да осигуряваш нашата безопасност, нищо друго.

Мърсър насочи карабината към Нощния ястреб и Шон, които се готвеха да вдигнат момчето и да го сложат във фургона.

— Оставете го там. Ще кажа на фермерите къде да го намерят. От тях зависи дали ще го вземат отново.

Изабел не разбираше какво стана с нея в този момент. Знаеше само, че е така невероятно разярена, че без да се замисля, се наведе, взе един голям камък и го хвърли по Мърсър. Никой не бе по-изненадан от нея, когато камъкът го удари право в средата на челото. Никой не бе по-шокиран, когато Мърсър се свлече в безсъзнание на земята. Твърде ужасена от това, което бе направила, за да разсъждава разумно, тя се обърна към момчето със спокоен глас.

— Как се казваш?

Той й отвърна с широка усмивка.

— Бък, мис. Наричайте ме просто Бък.