Лей Грийнууд
Джейк (10)

Глава 9

Когато за пръв път мъж я погледна по този начин, Изабел трябваше да се бори за честта си. Той я бе дебнал дълго време, погледът му я бе следвал навсякъде, а тя бе живяла в постоянен страх.

По това време бе гувернантка в един много богат дом в Ню Орлианс. Строгото обучение на леля Деидре й помогна да се справи отлично със задълженията, и в един момент Изабел си мислеше, че бе намерила идеалната работа. След това обаче Хенри Дюпланж се завърна от Париж и всичко се промени.

Той смяташе прислужничките за лесна плячка, а тя всъщност не беше нищо друго, освен прислужничка. Той мислеше, че всеки отказ от нейна страна е всъщност свенлив начин да измъкне от него все повече и по-скъпи подаръци. Дюпланж просто не можеше да повярва, че някой в нейното положение ще намери ухажването му за непристойно. Една нощ той дойде в стаята й пиян и се опита да я изнасили. Час по-късно Изабел, седнала в един дилижанс, се прибираше в града. Зад себе си оставяше съпруг с няколко кървящи драскотини по лицето, съпруга, надаваща истерични писъци, деца, объркани, смутени и уплашени, тъй като не знаеха какво бе причинило толкова много шум посред нощ, и прислуга, която надничаше скришом от стаите си.

Тогава изразът в очите на Хенри бе същият като този на Джейк сега. Изабел никога нямаше да го забрави. Наблюдаваше внимателно Джейк, но той продължи да се занимава с момчетата, като им помагаше да изберат конете за следващия ден. Докато Люк бе на потока, за да напои конете, Джейк помогна на момчетата да подберат и подготвят хамутите и амунициите на животните. И през цялото време отговаряше на цял порой въпроси от Уил и Пит.

Постепенно страхът й се уталожи. Джейк я желаеше, но никога нямаше да се опита да я вкара насила в леглото си.

Закуската беше по-добра от предишния ден. Кафето все още бе твърде слабо, беконът и бобът — прекалено твърди, но питките бяха чудесни. Пит претърси отново кухнята на Джейк и откри още един буркан с конфитюр. Изабел сама го разпредели между момчетата, тъй като искаше да избегне ново стълкновение. Направи грешката да погледне към Джейк, когато отмерваше дажбата на Уил, и видя, че в очите му играят весели пламъчета.

Сигурно би направила някоя саркастична забележка, ако все още не се чувстваше потресена от предишната си реакция към него. Установи, че отвръща на усмивката му. След това извърна смутено поглед.

— Агенцията не е трябвало да се опитва да настанява тези момчета при фермерите — каза Джейк. — Трябвало е да им построят една къща — с формата на обувка, ако правилно си спомням — и да ти ги дадат всичките.

Изабел искаше да повярва, че Джейк й прави комплимент по този начин. Искаше да повярва, че той я смята за способна да свърши правилно поне едно нещо. Но това едва ли бе много вероятно.

— Никога нямаше да позволят такова нещо. Биха казали, че това не е благоприлично.

Беше удивена да види, че усмивката изчезва от лицето му. Всъщност той изглеждаше така, като че собственото му чувство за благоприличие е било оскърбено.

— Дяволски си права. Не можеш да стоиш затворена в една къща с момчета като… — Той неволно хвърли поглед към Чет Атмор. — На тяхната възраст.

Изабел се запита дали той наистина си мисли, че тя ще се поддаде на чара на Чет. Висок шест фута и надарен с добре развито, почти мъжко телосложение, момчето бе учудващо зряло за своите четиринадесет години. Но пък такъв беше и тринадесетгодишният Мат — рус, синеок, изглеждащ дори по-добре от Чет, макар че не притежаваше неговата чувственост. Но и двамата бяха просто момчета. Изабел не чувстваше и искрица от онова желание, което лумваше в нея всеки път, когато погледнеше към Джейк.

— Трябваше да те изпратя обратно в Остин — заяви Джейк.

— Аз пък не бих тръгнала.

— Никога не съм си и помислял, че ще го направиш. — Джейк се изправи. — Взимам момчетата от екипа. Отиваме в лагера, за да ги науча как да събират говеда, които нямат никакво желание да бъдат събрани в стадо.

— Вземи и мен — извика Уил.

— И мен. — Пит нямаше никакво намерение да остане по-назад.

— Не днес — отвърна Джейк. — По-големите момчета ще заемат цялото ми време. Не мисля, че на Изабел ще й хареса, ако ги върна с изпочупени ръце и крака.

— Очаквам от теб да се грижиш за тях като за собствени синове.

— Ако имах син, той нямаше да се нуждае някой да се грижи за него.

Изабел бе засегнала гордостта му. Той бе човек, който не обичаше да признава, че се нуждае от помощ, особено от жена и куп момчета.

— Аз мога да яздя — извика Бък.

— Не! — възпротиви се веднага Изабел.

— На твое място не бих се притеснявал толкова.

Джейк обходи с поглед всяка част от тялото на Бък.

Изабел забеляза, че момчето се опита да се изправи, с цел да изглежда по-високо под изучаващия поглед на Джейк. Знаеше, че бе накърнена гордостта му, тъй като бе най-голям от момчетата, а трябваше да бъде оставен с малките и неспособните.

— Имаш нужда поне от още един ден почивка. Раните на гърба ти трябва да зараснат — каза Джейк. — Все още си твърде слаб.

Бък изобщо не остана доволен от това решение, но го прие. Не можеше да се каже обаче същото за Уил. Той последва Джейк до корала, като през цялото време го умоляваше да го вземе.

— Ако се държиш добре, тази вечер ще ти позволя да яздиш някой от конете.

Това не задоволи Уил, но все пак молбите му станаха някак по-вяли. В този момент Изабел взе решение. Момчетата бяха вече на седлата, когато достигна корала.

— Искам да дойда с теб — заяви тя.

Джейк я погледна смаяно, като очевидно си мислеше, че е полудяла.

— Не можете да дойдете и да гоните говеда — обади се Шон, изказвайки на глас мнението и на другите момчета.

— Нямам никакво намерение да гоня говеда — отвърна Изабел. — Искам да видя естеството на работата, която очакваш да вършат тези момчета. — Последните думи бяха предназначени за Джейк.

— Нямам време да се занимавам със зрители — отсече Джейк. — Това е работен лагер, а не място за жена, която дори няма кон.

— Тогава ме научи да яздя.

— Нямам време. Още повече, невъзможно е да се научиш, облечена с рокля.

Изабел изобщо не се бе замисляла за облеклото си.

— Мога да управлявам фургона.

— Оттук до лагера има най-малко две „аройо“, през които не можеш да прекараш фургона.

— Ще го направя.

— Ще се изгубиш.

— Можеш да ми покажеш пътя.

— Ще ми отнеме твърде много време.

— Тогава някое от момчетата може да ми покаже.

— Те не познават пътя. Освен това не можеш да оставиш малките момчета сами.

— Изобщо не си имал намерение да ме вземеш.

— Не и днес.

— Ще трябва да си поговорим за това — настоя тя.

— Разбира се.

Джейк се отдалечи, нетърпелив, както си помисли Изабел, да се махне, преди да го е помолила за нещо друго. Той си мислеше, че е спечелил. Но тя не бе намерила свое място в обществото в Савана и не бе оцеляла при ужасните условия в сиропиталището, не беше избягала от Хенри Дюпланж с непокътната невинност, за да бъде победена от един ранчеро, за когото бе много по-удобно да живее на открито, отколкото в къщата си.

Джейк Максуел трябваше да учи много, за да разбере жените от Савана.

 

 

— Това няма да му хареса — каза Уил, ситнейки до Изабел.

— Направо ще превърти — добави Пит, като очевидно очакваше с нетърпение бурята, която щеше да се разрази между тях.

— Точно на това се надявам — отвърна Изабел. — Но мистър Максуел е зрял човек и не би показал такава липса на контрол.

Както се оказа обаче, бе сбъркала.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, когато я видя. — И защо си довела и малките нехранимайковци?

Джейк не слезе от коня, а препусна направо към тях. Уил и Пит се отстраниха от пътя му. Изабел отказа да се отмести дори когато почувства горещия дъх на коня върху страната си.

— Дойдох да видя какво правите в този лагер — отвърна тя толкова спокойно, колкото бе възможно при тези обстоятелства. — Тъй като се оказа невъзможно да използвам кон или фургона, за да стигнем дотук, реших да вървим пеша.

— Проклятие, жено, разстоянието е почти три мили. Нищо чудно да получиш топлинен удар.

Пътят наистина бе дълъг. Краката я боляха ужасно и тя отдавна се бе отказала да се преструва, че по роклята й няма петна от пот.

— Жените съвсем не са така крехки, както, изглежда, си мислите, мистър Максуел, дори и тези от Савана. — Изабел се огледа наоколо, надявайки се да намери някаква сянка или място, където би могла да седне. Не видя нищо такова. Боже господи, как можеше Джейк да живее тук? Какво правеше, когато вали дъжд? Или сняг?

— Ще трябва да се върнеш.

— Ако си мислиш, че след като ми отне цял час, за да стигна дотук, просто ще се обърна и ще си тръгна, значи ти си този, който може да получи топлинен удар.

— Кога ще експлодира? — попита шепнешком Уил. Той продължаваше да стои близо до Изабел, въпреки че Пит вече се бе отдалечил в посоката на шума, който идваше иззад боровете.

— Какво каза той? — настоя Джейк.

— Пит предрече, че ще избухнеш в ужасен гняв, когато ме видиш. Уил чака с нетърпение фойерверките. Надявам се, че няма да го разочароваш.

Изабел бе потна, изморена и ядосана, но при реакцията на Джейк неволно се разсмя. Той изглеждаше така, като че щеше да се пръсне, вероятно изпълнен с грубост и не много ласкателни неща, които искаше да й каже. Изабел не знаеше дали това е гордост, или обикновено мъжко нежелание да нагрубява жена, но той успя да овладее чувствата си. Изглеждаше така, като че ли страдаше от лошо храносмилане. Може би резултат от това, че постоянно ядеше боб и бекон.

— Тъй като така и така си тук, можеш да видиш какво правим — каза той и подкара коня си напред. — Лагерът не е далеч.

Изабел не бе очаквала, че той ще й предложи да язди с него, но не бе и очаквала, че ще язди, докато тя върви пеша.

— Докато вървя, можеш да ми опишеш околността — каза тя, опитвайки се в гласа й да не проличи гневът, който бушуваше в гърдите й. — Кажи ми как се наричат растенията, които растат тук. Пейзажът ми е непознат.

Джейк не се хвана на тази уловка.

— Какъв е този шум? — осведоми се Уил.

— Дамгосваме животните. Трябва да призная, че на кравите не им се харесва много.

Като чу това, Уил хукна напред.

— Стой зад оградата! — извика след него Джейк. Подкара коня си след Уил, след това се обърна, както си беше на седлото. — Идваш ли?

Изабел просто не можеше да повярва на ушите си. Той щеше да препусне с коня си, а нея ще я остави да върви! Това вече беше прекалено, дори за мъж, който предпочиташе да спи на земята.

— Ще се наложи да ми дадеш малко време. Съмнявам се, че ще мога да тичам толкова бързо като коня ти.

Ето, ако това не го накара да осъзнае колко е груб, нищо не би могло да се направи.

— В такъв случай трябва да тичаш по-бързо.

Изабел сви ръце в юмруци. Едва не си прехапа езика, за да не му изкрещи парливия отговор, който й дойде на ума. Никога нямаше да направи нещо толкова недостойно за една дама, като да хукне презглава след коня му, дори и ако той я оставеше да се прибира сама.

Изабел вдигна глава. Той се усмихваше. Беше го направил само за да я подразни. Тя нямаше да му позволи да я измъчва. Беше оцеляла сред класни стаи, пълни с груби момчета. Със сигурност би могла да понесе подигравките на един груб собственик на ранчо.

— Не искам да те откъсвам от работата ти — каза тя.

— Дори не бих си помислил да те изоставя така.

Без да каже нищо повече, тя се отправи в посоката, в която преди това бяха поели Уил и Пит. Това, което видя, когато достигна корала, така я шокира, че в първия момент загуби дар слово.

— Господи, те ще умрат!

Мат бе преметнал ласото си върху рогата на, както се стори на Изабел, огромен бик. Чет бе хванал с ласото си задните му крака. Въпреки това бикът не се предаваше. Шон влезе в корала, хвана бика за рогата и изви врата му така, че бикът падна на една страна. Изабел изписка тихо и се втурна напред, сигурна, че бикът бе затиснал Шон. После отново си пое дълбоко дъх, когато го видя да се изправя, очевидно невредим.

Люк му подаде желязото, което току-що бе извадил от огъня. Шон го притисна към хълбока на бика. Животното нададе болезнен рев. Чет и Мат държаха здраво въжетата. Изабел едва не се задави от противната миризма на изгоряла кожа и козина.

След това Шон отново скочи върху седлото на коня си, а Чет махна въжето от задните крака на бика. Той се изправи на крака, мучейки яростно. Нападна коня на Шон, но въжето на Мат, все още увито около рогата му, го повали на една страна. Преди животното да успее да се изправи на крака, Мат бе освободил ласото си. Бикът нападна отново, но Мат пришпори коня си почти по същото време, когато Чет и Шон се приближиха към бика изотзад. Използвайки въжетата си като камшици, те подкараха бика обратно към стадото.

— Но какво правят те? — попита Изабел, когато си възвърна дар слово.

— Ще вкарат в корала друго животно.

— Защо?

— Всички говеда трябва да се дамгосат.

— Но онзи бик можеше да убие някое от момчетата.

— Това не е бик, а съвсем младо добиче.

Изабел се изчерви.

— Как можеш просто да си седиш тук и само да гледаш?

— Те трябва да се научат.

Изабел хвърли поглед наоколо.

— Къде е Нощния ястреб?

— Отиде по-далеч, за да събере още говеда.

— Това опасно ли е като дамгосването?

— Вероятно.

— Защо не му помагаш?

— Помагах му, докато не те видях. Трябва да си доволна, че спрях. Щеше да попаднеш наистина в дяволско положение, ако бях довел няколко животни, а ти да се окажеш между тях и устието на каньона.

Преди Изабел да успее да отговори, виковете на Пит и Уил отново насочиха вниманието й към момчетата. Чет бе отделил от стадото друго животно и се опитваше да го закара към Мат, но добичето упорито се връщаше назад.

— Ще помагаш ли, или просто ще си стоиш там и ще гледаш глупаво? — извика Чет.

Той отдели второ животно, но беше толкова ядосан, че го изпусна и то мина покрай Мат и тръгна към Шон, който не бе подготвен. Шон хвърли ласото си. То падна върху главата на животното, но Шон не успя да пристегне примката около рога на седлото си. Добичето се изплъзна, отхвърляйки в същото време Шон от седлото.

— Внимавай! — изкрещя Чет.

— Събуди се, тъпо добиче такова! — кресна Шон на Мат. — Ти трябва да го отклониш. — Пресегна се и се опита да блъсне Мат от седлото, но Мат го отритна с крак, отпращайки го отново към Чет, който току-що се бе приближил. Шон удари Чет, след това се обърна към Мат, смъкна го от седлото и го хвърли на земята. Чет скочи от коня си и се присъедини към мелето.

Изабел очакваше от Джейк да се намеси веднага и да спре боя. Но той просто стоеше и наблюдаваше.

— Спри ги! — изкрещя тя.

— Защо?

— Могат да се наранят.

— Те са прекалено изморени, за да наранят когото и да било.

— Но те не би трябвало да се бият.

— Ще спрат, след като уредят нещата помежду си.

— Но те трябва да направят това с разговори.

— И това ще сторят, когато спрат да се бият.

— Тогава защо спря Пит и Уил?

— Защото се биеха точно пред мен — отвърна Джейк, като я гледаше така, като че Изабел бе малоумна.

Момчетата прекратиха боя изведнъж, така, както го бяха започнали.

— Отваряй си очите или и двама ви ще ви пребия! — заяви Чет, след което отново се метна на седлото.

— Върви по дяволите! — отвърна Шон и се отправи към коня си.

Мат стрелна Шон с безизразен поглед, след това се хвърли на седлото и препусна след Чет. Шон хвърли шапката си на земята, промърмори няколко ругатни, вдигна я отново и на свой ред яхна коня си.

Този път момчетата без затруднения отделиха от стадото едно животно, повалиха го с ласата си и го дамгосаха.

— Виждаш ли, оправиха нещата — поясни Джейк. Изабел си каза, че никога няма да може да разбере тайните на мъжкия начин на мислене. Може би в края на краищата стана добре, че Джейк пое от нея ролята на ръководител. Беше очевидно, че момчетата поглеждаха към него за разрешение или одобрение, а не към нея. Предполагаше, че точно така трябваше и да бъде, но й беше трудно да приеме факта, че момчетата, за които се грижеше и обичаше толкова много, просто я бяха забравили.

Каза си, че не би трябвало да очаква от тях прекалено много. Те всички бяха изпълнени с недоверие, гледаха на първо място и единствено само себе си. Те трябваше да се научат да зачитат и другите. Изабел се надяваше, че и това ще стане, ако те почувстват някаква сигурност, чувство за принадлежност. Джейк можеше да им осигури всичко това. Ако наистина искаше най-доброто за момчетата, трябваше да го подкрепя по всякакъв начин.

Изабел гледаше внимателно, когато Пит и Уил се мъчеха да задържат нагорещеното до червено желязо. Изпусна въздишка на облекчение, когато Пит го връчи на Шон, без да се нарани, само да започне да се тревожи отново, докато Уил го върне на Люк. Никога не бе виждала Уил и Пит толкова щастливи.

Може би наистина грешеше. Може би наистина Джейк бе това, от което имаха нужда. Преди да успее да свикне с тази мисъл, дочу шума от копитата на кон и в същия миг забеляза приближаващия се Бък.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика ядосано Джейк.

— Не можех да остана в леглото, не и след като малките са тук и помагат.

В погледа, който отправи към Изабел, че четеше болка и обида, задето го бе оставила в леглото, а бе взела Пит и Уил. Джейк също отправи поглед към нея, в който се четеше: „Виждаш ли каква каша забърка?“. Почти веднага след това се чу остро изсвирване. Изабел погледна в посоката, в която сочеше Джейк. Нощния ястреб водеше половин дузина говеда.

— Можеш ли да се задържиш на този кон, ако премине в малко повече от лек галоп? — обърна се Джейк към Бък.

— Разбира се — отвърна веднага момчето, засегнато от съмнението в способностите му. — Може да съм още слаб, но мога да яздя не по-зле от останалите.

— Тогава помогни да вкараме тези животни в корала. Люк, ти и малките хулигани отворете вратите на корала. И се пазете. Ти — Джейк се обърна към Изабел, — покатери се на оградата и в никакъв случай не слизай оттам!

Изабел започна с възражения, според нея основателни, но откри, че все едно говори на вятъра. Джейк и Бък се бяха отдалечили, за да посрещнат Нощния ястреб. Люк извади един от коловете на оградата, Пит и Уил направиха същото. Мат и Шон препуснаха, за да помогнат с новите говеда. Чет остана на мястото си, за да попречи на някое животно да влезе в каньона.

Изабел никога в живота си не се бе катерила по ограда. Леля Деидре все повтаряше, че катеренето е неприемливо за една дама. Носеше твърде много фусти. Беше почти невъзможно да вижда къде стъпва.

Оградата бе направена от кедрови и хвойнови стъбла, по които имаше много неравни места, където са били отрязани клоните. Дървото нарани ръцете й. Все пак Изабел успя да заеме макар и нестабилно положение върху оградата и се огледа, за да разбере какво правеха Уил и Пит. Те също се бяха покачили на оградата само на няколко ярда от нея. На Уил това положение никак не се харесваше. Той скочи на земята и се покатери отново малко по-нататък. И още веднъж смени позицията си.

— Не мърдайте! — извика им Изабел. — Говедата ще влязат в корала всеки момент.

— Не мога да ги видя — оплака се Уил.

Той скочи на земята и изтича през отвореното пространство от другата страна. Сърцето на Изабел заби ускорено в гърдите й. Уил беше съвсем сам. Тя не можеше да му се довери, че няма да скочи отново от оградата. Като придържаше полите на роклята, за да не се закачат за оградата, тя слезе и хукна към Уил.

Изабел стъпи върху един камък и падна.

Опита се да се изправи на крака, но глезенът й бе прорязан от остра болка. Като стисна зъби, тя се изправи и с ужас видя, че едно животно тича право към нея.

Джейк не бе преставал да ругае от момента, в който Изабел пристигна в лагера. Продължи да ругае яростно, когато я видя да слиза от оградата, да се втурва към отвора в нея, да се спъва и да пада. Бе изчерпал целия си запас от ругатни, когато видя как едно добиче навежда глава и се втурва към нея.

Без да мисли повече, той пришпори коня си и препусна към Изабел. Видя как тя с мъка се изправи на крака. Не знаеше колко лошо се бе наранила, но се съмняваше, че ще е в състояние отново да се качи на оградата, преди животното да я достигне. Джейк разви ласото си. Трябваше да затегне примката около рогата на добичето. Ами ако не улучеше? Нямаше да има втори шанс. Трябваше да застане между животното и Изабел.

Пришпорвайки още по-яростно коня си, той се насочи към лявата страна на животното. Изабел закуцука към оградата, търсейки спасение, но разбра, че нямаше да успее да я достигне. Като заби последно пети в корема на коня, Джейк се вряза между нея и добичето. Изабел вече се бе отдалечила на безопасно разстояние, а добичето се готвеше да нападне него. Нямаше време да се отмести. Добичето без съмнение щеше да промуши коня му. И след като направеше това, щеше да нападне и Джейк.

Във въздуха изсвистя ласо, което плавно се спусна, и примката се стегна около рогата на животното, отметна главата му настрани и го повали. Добичето измуча. Почти веднага беше отново на крака и се хвърли към нападателя си.

Но падането бе дало на Джейк ценното време, от което се нуждаеше. Ласото му се сключи около рогата и бикът бе хванат здраво. Джейк вдигна поглед и видя Чет, който му се усмихваше.

— Проклетото добиче едва не те повали, сър.

— Джейк, по дяволите! — изкрещя Джейк, докато подкарваха животното през отвора в корала. — Името ми е Джейк!

— Наистина, едва не те повали, Джейк.

— Дяволски си прав. Благодаря. — Двамата с Чет отдръпнаха въжетата почти едновременно. Животното веднага се обърна, но преди да си избере нова жертва, Чет го удари през задницата и го насочи към стадото. Джейк обърна коня си и се отправи към Изабел, която се бе облегнала с гръб на оградата. На езика му бяха множество яростни думи и ругатни, но неподправеният ужас в очите й го накара да замълчи.

— Мис Дейвънпорт не трябваше да идва след мен — каза Уил, като по изражението му личеше, че се чувства виновен. — Мога и сам да се грижа за себе си.

Джейк се пресегна, свали го рязко от оградата, хвърли го на седлото и наложи задника му с няколко хубави удара.

— Първото, което трябва да научиш тук, е да изпълняваш заповеди. Второто е да не вършиш глупости. Трето, ако все още си жив, е да не застрашаваш живота на другите. Ти наруши и трите правила. — Джейк вдигна момчето и го постави обратно на оградата. — Само ако посмееш да слезеш оттук, преди да съм ти казал, ще те окова във вериги и ще те оставя в къщата.

Уил прие наказанието, без дори да мигне. Джейк си каза, че следващия път трябва да внимава повече. Уил очевидно си мислеше, че нищо не можеше да му се случи, ако е близо до Джейк.

Сега и останалите животни приближиха оградата. Джейк смушка леко коня си, така че той да бъде точно пред Изабел, докато говедата преминат. Докато момчетата бързаха да сложат коловете на мястото им, той слезе от седлото.

— Добре ли си? — попита той.

Видът й изобщо не му харесваше. Беше пребледняла, а тялото й бе някак сковано. Изабел кимна.

— Как е глезенът ти?

— Добре е. Просто го навехнах.

— Нека да видя.

— Не. Всичко е наред.

— Сега не е време за излишна скромност.

— Не съм съгласна.

— Представи си, че докато сме на път, те улучи стрела. И тогава ли не ще ми позволиш да те докосна?

— Аз… това е същото.

— Разбира се, че е същото. А сега седни и ми позволи да видя глезена ти.

Изабел не се помръдна.

— Ако не направиш, каквото ти казах, ще те вдигна и сам ще те настаня на земята. И без това е достатъчно неприятно, че се нарани.

Изабел обаче не възприе думите му в смисъла, в който ги каза той.

— Аз вече се превърнах в толкова голяма неприятност, че едно нещо повече едва ли има някакво значение.

— Всичко, което правиш, има значение. Изобщо не даваш добър пример с държанието си. Сега ме остави да видя този глезен.

Изабел се подчини. Не би го направила за Джейк, но момчетата бяха друго нещо. Джейк разбра, че започва да ревнува от онези хлапета. Тя не помръдваше, но не гледаше към него. Джейк се обърна. И осемте момчета ги наблюдаваха мълчаливо.

— Връщайте се да си вършите работата — нареди им Джейк. — Ястреб, вземи Бък със себе си, но внимавай с него, защото е все още слаб. Останалите продължавайте с дамгосването. Не можем да тръгнем за Ню Мексико, докато всичките тия говеда не носят върху себе си доказателство, че принадлежат на мен.

Джейк отново се обърна. Изабел не бе помръднала от мястото си.

— Сега, след като всички си отидоха…

Изабел внимателно приклекна и седна на земята, като събра фустите под себе си. Вдигна нагоре полата си, докато ръбът й едва докосваше върха на обувката.

— Изненадан съм, че все още не си си счупила врата с тези обувки.

— Обувките са хубави, ленени, точно за разходка — отвърна Изабел.

— Имаш нужда от кожени обувки.

— Може би, но нямам. Сега ще видиш ли глезена ми, или ще продължиш да се оплакваш от обувките ми?

Джейк започна да развързва връзките на едната обувка.

— Това необходимо ли е?