Лей Грийнууд
Джейк (22)

Глава 21

Отстраняването на дръжката на стрелата се оказа по-трудно, отколкото си бе представяла Изабел. Джейк можеше да я извади само след като преди това я натисне да се покаже от другата страна. В един миг Изабел си помисли, че ще припадне. Тя не припадна, но Уорд загуби съзнание почти веднага.

— Почисти раната обилно с уиски — каза Джейк. — Не искам да се инфектира. — Той разгледа по-отблизо грозната рана. — Честно казано, не разбирам как все още не се е инфектирала.

— Той ще се оправи ли? — попита тревожно Дрю.

Момчето беше пребледняло като платно.

— Ще трябва да почакаме и ще видим — отвърна Джейк. — Раната е много сериозна. А сега се качвай във фургона. Чака ни много път, преди да спрем за нощуване.

Уорд дойде в съзнание половин час по-късно.

— Виждам, че все още не съм умрял — обърна се той към Изабел.

— Раната беше започнала да се инфектира — каза тя.

— Знам. Използвах всичката карболова киселина, която имах, за да предотвратя гангрената. Надявам се, че съм успял. — Уорд се огледа наоколо. — Къде отиваме?

— Ще си потърсим място за нощуване. Може би ще можем да спрем по-рано.

— Не — възпротиви се Уорд. — Знам едно място на около двайсет мили оттук.

— Твърде далече е, няма да стигнем преди мръкване, след като вече се забавихме — отвърна Джейк.

— Вие сте много близо до главния път на индианците, който се простира от север на юг.

— Момчетата не са в състояние толкова бързо да пришпорват говедата. Вършат тази работа едва от една седмица, а не мога да оставя Изабел сама.

— Спокойно се погрижи за момчетата. Аз ще отведа фургона до мястото.

— Познаваш ли тези равнини?

— Като дланта на ръката си.

Джейк все още не можеше да вземе решение.

— Опиши ми това място — каза накрая той.

Уорд описа мястото и даде подробни инструкции на Джейк как да стигне дотам.

— Добре, но внимавайте и си отваряйте очите на четири.

— Върви — подкани го Изабел. — Момчетата имат по-голяма нужда от теб.

Това не беше вярно. Никога не бе имала нужда от някого толкова отчаяно, както сега от Джейк. Момчетата щяха да свикнат с работата и той щеше все по-малко да им е нужен. Тя никога нямаше да превъзмогне нуждата си от него.

— Разкажи ми за себе си — обърна се тя към Уорд, когато потеглиха отново. — И не пропускай да ми кажеш какво правиш сред тази забравена от бога страна съвсем сам.

Изабел следеше с поглед Джейк, който изчезваше в далечината. Не му бе нужно много време — в един миг беше до нея, а в другия вече беше изчезнал. Изабел искаше да извика и да го помоли да се върне. Не би трябвало да се чувства толкова самотна, не и когато при нея във фургона бяха Уорд и Дрю.

Почувства се изоставена. Тази сутрин двамата с Джейк бяха споили нова връзка във взаимоотношенията си, която беше от много голямо значение. Те бяха свързани по начин, който беше важен за нея. Тя беше станала малка част от Джейк, докато той се бе превърнал в център на вселената й. Изабел не смяташе, че Джейк осъзнава това, но тя знаеше.

 

 

Изобщо не му харесваше това, което виждаше. Отпечатъците от конски копита бяха стари, но нямаше съмнение, че повече от сто индиански коня бяха минали на север, по същия път, по който трябваше да мине стадото му. Индианците щяха да се върнат. Въпросът беше кога. Освен ако не завалеше силен дъжд, нямаше възможност да пропуснат ясната следа, която оставяха животните.

Те щяха да ги последват, Джейк бе сигурен в това. Но точно сега Джейк се тревожеше за следващите осемдесет мили. Идеалното място за лагеруване на Уорд беше при Кончо Ривър. Това щеше да е последният път, когато щяха да спрат при вода, преди да стигнат реката Пекос. Това означаваше четири дни в сухата равнина, под палещите лъчи на слънцето. Джейк беше обмислял идеята да остави един ден животните да пасат на воля и да си починат. Сега трябваше да изостави този план.

След това изникваше въпросът, какво да прави с Уорд и Дрю. Не мислеше, че те ще пожелаят да изминат целия път до Санта Фе, но не можеше да смени посоката и да ги откара на изток. Нито пък искаше да поема отговорност за още едно момче сирак, макар че в този момент не виждаше разликата с едно момче повече или по-малко.

Както изглежда, бе започнал да се променя. За човек, който през по-голямата част от живота си е избягвал да поема каквито и да било отговорности и задължения, това не беше никак малко. Уорд можеше и сам да се погрижи за себе си, а Дрю вероятно имаше роднини, които с радост щяха да се погрижат за него. Те можеха да го посрещнат в Санта Фе, както и на всяко друго място. Джейк си имаше достатъчно грижи, опитвайки се да реши какво да прави с Изабел и момчетата.

 

 

Мракът вече се бе спуснал, когато пристигнаха на мястото за лагеруване. След като напоиха животните и ги пуснаха да пасат, момчетата се скупчиха в лагера, изморени до смърт. Стадото с мъка бе изминало допълнителните пет мили.

Момчетата бяха неопитни и това принуждаваше Джейк да препуска в галоп ту при едно, ту при друго през целия ден. Беше изтощил четири коня. На следващия ден трябваше да забави темпото, нямаше достатъчно коне, за да продължи по този начин.

Сигурно с умората му можеше да се обясни грубото му отношение към Уорд. Можеше да използва един човек в повече, за да му помага със стадото, а вместо това трябваше да се тревожи за още двама. И все пак, не беше в негов стил да се ядосва на човек, който все още можеше да изгуби крака си.

— Храната беше чудесна, мис — казваше Уорд. — От дълго време не съм ял нещо толкова вкусно.

— Това е само защото от дълго време си бил принуден да се задоволяваш с най-лошото — отвърна Изабел, като се изчерви от комплиментите, с които Уорд я отрупваше толкова щедро. — Хубавата телешка яхния е истински празник за нас, свинското започна страшно да ми омръзва.

Уорд хвърли поглед към Джейк.

— Не съм сигурен дали на мистър Максуел толкова му харесва тази яхния. Предполагам, че си мисли колко долара ще му струва загубата на онова теле.

— Името ми е Джейк — изръмжа той. — Яхнията ми харесва, дори много. Изабел става наистина добра готвачка.

Комплиментът не звучеше така добре, както се бе надявал. Искаше да каже на Изабел колко му харесва това ядене. Все още чакаше тя да му прости, че бе приел, че някой друг бе сготвил първото ядене, след като се върнаха от Нюкъмърс Кросинг.

— Дрю, стани и сипи храна на момчетата — нареди Уорд. — Мис Дейвънпорт изобщо няма да има време да се нахрани.

Дрю не изглеждаше никак ентусиазиран от поръчението, но се подчини.

— Нямаше нужда — каза Изабел. — Момчетата могат да се обслужват и сами.

Джейк предполагаше, че Изабел е израснала с някой, който постоянно се бе грижил за нуждите й. Майка му казваше, че така се възпитавали младите дами. Цялото семейство сядало около масата, а на челното място стоял главата на семейството. Това би трябвало да е Джейк. Само че той никога в живота си не бе сядал на челното място на масата. Обаче се обзалагаше, че Уорд го бе правил.

— Оставете тези чинии, мис. Двамата с Дрю ще се погрижим за тях.

— Нищо подобно няма да направите — възпротиви се Изабел, докато потопяваше съдовете в гореща вода. — Трябва да лежите, за да не се отвори раната ви. А Дрю трябва да довърши вечерята си.

Момчето хвърли благодарен поглед към Изабел и се зае с храната си, преди Уорд да измисли за него още някаква работа.

— Дама като вас не би трябвало да върши цялата тази работа — каза Уорд. — Чувствам се като некадърен глупак само да си седя тук и да чакам вие да се грижите за мен.

Джейк си помисли, че сигурно трябва да благодари на щастливата си звезда, че някой се грижи за него. Ако Дрю не бе застрелял онова теле, щеше все още да се намира в онова сухо корито на потока и да се чуди как да оцелее.

— Джейк ще ви каже, че всеки върши своя дял от работата — казваше Изабел. — Всичките момчета помагат със стадото, но Пит и Уил помагат на мен, когато имам нужда от тях.

— И все пак не ми изглежда правилно. Майка ми никога не е вършила такава груба работа.

— Предполагам, че и моята майка не би вършила, ако беше жива, но Джейк ще ви каже, че животът тук е съвсем различен. Всеки трябва да върши своя дял.

Джейк се зачуди как така изведнъж върху него се бе стоварила цялата вина за това, че в Западен Тексас бе пълно с индианци и гърмящи змии, че на фините дами се налага да мърсят ръцете си, като мият съдове. Уорд Дилън бе започнал да му създава много повече главоболия, отколкото можеше да се предположи отначало, и то съвсем не заради ранения си крак.

Чашата за кафе на Джейк бе празна. Понечи да помоли Изабел да я напълни, но не го направи. Стана и си наля.

— Нямаше нужда да ставаш — обърна се към него Уорд. — Дрю можеше да свърши тази работа.

— Вероятно, но не искам да се окажа виновен, че едно дете умира от глад — отряза го Джейк.

Не знаеше дали Уорд просто се опитваше да покаже признателността си, че в момента не чака смъртта под някой хвойнов храст, или пък по принцип притежаваше ужасния навик да принуждава другите да вършат и неговата работа, но на Джейк страшно му омръзна притворният и неискрен начин, по който говореше и действаше Уорд. Изабел и без това изглежда нямаше много добро мнение за него и изобщо не се нуждаеше от друг човек, който да изтъква собствените му недостатъци.

Джейк погълна кафето си наведнъж, изруга, когато то изгори гърлото му, и пусна чашата и чинията си в горещата вода при останалите съдове.

— Утре тръгваме много рано.

Уорд бе искрено изненадан.

— Би трябвало да оставиш един ден животните да се напасат и напият колкото могат повече с вода. Предстоят ти осемдесет мили без капка вода.

— Знам — отвърна Джейк, като се чудеше дали Уорд се мислеше за единствения човек, стъпвал някога в Западен Тексас. — Знам също, че около стотина индианци са минали по пътя преди около две седмици. Обикновено те не се бавят много. Не желая да съм наблизо, когато се върнат.

— Индианци! — възкликна Изабел. — Надявам се, че не са същите, които са убили родителите на Дрю.

Проклятие! Сега пък я беше изплашил.

— Индианци има по целия път до Санта Фе — отвърна Джейк. — Тези не са по-различни от останалите. Просто не искам да се срещам с тях.

— Кога искаш да е готова закуската? — попита Изабел.

— Един час преди зазоряване. Отсега нататък ще пътуваме през нощта и ще почиваме по време на най-големите горещини. И за животните така ще бъде по-лесно.

 

 

За Изабел обаче изобщо не бе по-лесно. Първият ден мина без инциденти, но от втория всичко стана по-трудно. Готвенето през деня, когато слънцето я изгаряше и вятърът навяваше боклук в чиниите, не допринасяше особено за подобряване на настроението й или за вкуса на храната.

Дрю, Пит и Уил бяха прекарали по-голямата част от нощта в претърсване на околността за дърва. Между Кончо и Пекос нямаше буквално нищо друго, освен бизонска трева. Изабел бе привикнала на много неща през последните няколко седмици, но Джейк си мислеше, че просто ще обърне фургона и ще се отправи към Остин, ако се наложи да пали огън с бизонска трева.

От един голям клон Уорд си бе направил нещо като бастун. Джейк би бил по-доволен, ако той бе останал да лежи. Уорд повече пречеше, отколкото помагаше. Разбира се, Изабел си мислеше, че Уорд е чудесен. Джейк не разбираше защо жените винаги се впечатляваха от тези неща.

— Наистина трябва повече да почивате — каза тя, когато Уорд настоя да смели кафето. — Когато отново сте в състояние да яздите, ще сте от голяма помощ на Джейк.

— Не мога да си представя да ви оставя да готвите за всички тези мъже, без някой да ви помага.

— Дрю може да ми помага.

— Аз искам да яздя — възпротиви се момчето. — Не съм по-лош от всеки един от тях. — Той посочи към по-малките момчета. — Не искам да кажа, че не искам да ви помагам, мис, но бих предпочел да върша мъжка работа.

Господи, мислеше си Джейк, как тези хора можеха постоянно да дрънкат глупости. Думите се сипеха от устата им, като че ли това бе най-естественото нещо на света.

Повече от всякога това го накара да се чувства като пълен глупак. Той просто не можеше да говори красиви думи. Когато се опиташе, всичко се проваляше. Не беше възпитан като Уорд и Изабел. По дяволите, той не познаваше и половината от нещата, които те смятаха за абсолютно необходими. На Изабел и харесваше да си говори с Уорд. Джейк разбираше това, като виждаше как поглежда другия мъж и му се усмихва.

Не можеше да я вини. Можеше да вини само себе си, че продължи да си мечтае за невъзможни неща.

 

 

Дори един-единствен хълм не нарушаваше монотонното еднообразие на равнинната прерия. Тревата все още не бе изсъхнала и пожълтяла, но слънцето продължаваше да сипе жар от небето. От ден и половина стадото бе без вода. Животните се скупчваха на групи и мучаха жално. Когато жаждата им се усили, животните започнаха да си спомнят последното място, където бяха пили вода. През цялата сутрин едно след друго животните се отделяха от стадото и се опитваха да се върнат до Кончо Ривър. Момчетата постоянно завръщаха животни към стадото. Конете им бяха капнали от умора.

— Щадете конете — повтаряше им постоянно Джейк. — Не можем да си позволим да загубим нито един.

За такова пътуване той имаше нужда от осем коня за всеки ездач. Разполагаше само с по четири.

Когато Джейк дойде да се нахрани, видя Уорд, застанал до фурната.

— Аз сготвих боба — обяви той. — Яденето няма да е и наполовина толкова добро, като това на мис Изабел, но бедната жена е много изтощена.

А Изабел изобщо не изглеждаше изтощена, напротив, изглеждаше направо великолепно. Джейк недоумяваше как тя успяваше да изглежда толкова крехка и чиста, когато всички други приличаха на хора, които са прекосили кална локва и след това просто са изсъхнали на слънцето. Толкова лесно беше да си представи как в края на деня се прибира вкъщи при нея.

Но дори когато нуждата му за Изабел ставаше все по-силна, дори когато започна да мисли да наруши клетвата си никога да не се жени, старите предразсъдъци надигнаха глави с подновена сила. Всеки изминал ден го доближаваше все повече до Санта Фе и споменът за това, което стори майка му със семейството.

Беше си мислил, че гневът и болката са умрели още преди години, но разбра, че е сбъркал. Гневът бе все още там — чакаше удобен момент, за да се разрази отново с всичка сила. С всеки изминал ден Джейк чувстваше вътрешното напрежение в него да расте. Опита се да се убеди, че с Изабел всичко ще бъде различно, но начинът, по който се отнасяше с Уорд, разрушаваше и тази самоизмама. Въпреки че се справяше чудесно с трудните си задължения в това пътуване, тя не бе забравила възпитанието и маниерите си. След като момчетата си отидеха, тя щеше да напусне тази пустош, защото нямаше да има никаква причина да остане.

Майка му някога вдигаше ръце към небето и казваше, че не може да живее и минута повече в тази пуста равнина. После, след като бе викала по съпруга си и го бе ругала за това, че я бе отвел от Мобайл, тя започваше да плаче и да скубе косите си. След това се оттегляше в спалнята си, понякога оставаше там цели две седмици, стенейки така, като че ли се готвеше да умре.

Джейк постоянно си повтаряше, че Изабел не би постъпила по този начин. Беше отговорила на предизвикателствата, като се бе научила да върши работата си все по-добре. След това намериха Уорд и Изабел се отнесе към него като към отдавна загубен стар приятел. Понякога на Джейк му се искаше онзи индианец да бе пробил със стрелата си не бедрото, а езика на Уорд. Тогава поне нямаше да може да говори толкова много.

— Не е ли чудесна? — казваше Уорд, като куцаше до Джейк. — Тя може да управлява фургон в продължение на часове, след това да приготви ядене, по-хубаво от повечето ресторанти, и всичко това във вятър и прах, а в същото време изглежда красива като картинка, като че ли току-що е излязла от будоара си.

Джейк не знаеше какво означаваше думата „будоар“, но бе абсолютно сигурен, че е нещо, принадлежащо към къща, много по-голяма и разкошна, отколкото той някога щеше да е в състояние да си позволи. Ако Уорд не престанеше да отнема думите от устата му, преди да е имал възможност да ги каже — във всеки случай онези, които знаеше — щеше да го изхвърли някъде, така че индианците да могат да го намерят и да довършат работата си.

— Изабел винаги е изглеждала свежа като роза — отвърна Джейк. В този момент ужасно завиждаше на Уорд за леещите се без усилие от устата му комплименти. — Ние дотолкова вече свикнахме с това, че дори не го забелязваме.

— Аз бих я забелязвал поне сто години, всеки ден.

Джейк напусна битката. Знаеше кога да отстъпи, противникът му го превъзхождаше многократно.

— Ние всички смятаме Изабел за много специална — заяви той. — Попитай момчетата.

Той взе чинията си и си потърси място за сядане. Момчетата бяха насядали в кръг около огъня. Безкрайната равнина се простираше отвъд хоризонта. Като че ли бяха единствените хора на света.

— Тя е два пъти по-хубава от всяка жена, която познавам — обади се Чет. — И два пъти по-добра.

— Ако не беше тя, щях все още да съм в затвора — отбеляза Шон.

— А аз щях да съм умрял — промълви тихо Бък.

Докато момчетата се надпреварваха да хвалят Изабел, Джейк погледна скришом към нея. Днес тя наистина изглеждаше особено красива. По дяволите Уорд. Никога не му даде възможност пръв да й каже нещо. Може би така бе по-добре. Сладките думи докарваха на един мъж само неприятности. Под тяхно влияние една жена започваше да си мисли какво ли не. Никога не би разбрала разликата между: „Много те харесвам“ и „Искам да се оженя за теб“.

За Джейк разликата беше очебийна. Когато свърши с яденето, той се изправи на крака.

— Трябва да тръгваме, момчета. Следващият ден и половина ще бъде най-тежкият.

— Би трябвало да почиваш повече — вметна Уорд. — Никога не съм виждал човек така да пришпорва стадото си като теб.

Изабел погледна въпросително Джейк. На Джейк също му се искаше да почиват повече, но знаеше, че индианците могат да се появят всеки момент. Разстоянието, което те изминаваха за един ден, той покриваше за пет.

— Тези телета са опърничави и не се спират на едно място — обърна се той към Уорд. — Погледни ги. Не правят нищо друго, освен да се лутат насам-натам. По-добре да вървим към Пекос. Така по-бързо ще утолят жаждата си.

— Ако преди това не умрат.

— Няма да умрат от вървене — възрази Джейк. — А само от жажда. — Говореше повече на Изабел, отколкото на Уорд. — Колкото повече се бавим, толкова повече животни ще изгубим. Как са мулетата? — Въпросът бе отправен пряко към Изабел.

— Добре са. Но и за тях вече няма вода.

— А за нас?

— Застрашително намалява. Няма да стигне за повече от два дни.

— Няма и да е необходимо. С малко късмет ще достигнем Пекос утре преди полунощ.

Той се отправи към коня си, а Изабел изтича след него.

— Сигурен ли си?

— Не — реши да бъде откровен, — но ми се струва, че е по-добре да се движим. Ако спрат да вървят, това няма да приближи водата до нас. А ти как се справяш?

— Добре — усмихна се тя. — С Уорд и Дрю, които ми помагат, работата върви по-бързо и лесно.

— Как е кракът на Уорд?

— Много по-добре. Безпокоях се да не стане гангрена, но изглежда, раната постепенно зараства.

— Този мъж е здрав като желязо.

— И е с много изискани маниери — добави тя, като се усмихна. — Прилича ми на мъжете, които познавах в Савана.

— Ако Уорд започне да се кланя и да ти целува ръка, ще се наложи сам да си търси пътя до Санта Фе.

Изабел отново се усмихна. Джейк предпочиташе тя да не го прави. Така му беше много по-трудно да си напомня за клетвата си. И със сигурност, беше адски по-трудно да си напомня защо можеше да я харесва, но не и да я люби.

— Не мисля, че такова поведение ще ми хареса повече, отколкото на теб.

— Нали така се държат изисканите джентълмени.

— Аз вече не съм изискана дама. Ще се почувствам доста глупаво, ако някой се опита да ми целуне ръка.

Но не се чувстваше глупаво, когато Джейк целуваше устните и гърдите й. Той едва не се усмихна широко. Тя очевидно не бе същата жена, която бе пристигнала в ранчото му преди няколко седмици. Онази жена се страхуваше дори да спи в леглото му. Трябваше да се качва на седлото и да препусне към стадото, но не му се искаше да прекъсва този вълшебен момент.

— За известно време ще ни е доста трудно. Сигурно ще се наложи момчетата да се хранят на седлата. Трябва да направим всичко, което е по силите ни да попречим на животните да се върнат.

— Аз мога също да помогна — обади се Дрю.

Джейк не бе видял кога момчето се бе приближило.

— Ти по-добре остани с Изабел.

— Мога да яздя по-добре от всеки един от тях — каза Дрю, като посочи с презрителен жест Нощния ястреб и Чет, които бяха най-добрите ездачи на Джейк. — Дай ми един кон и ще ти покажа.

— Можеш да яздиш с мен — каза Изабел.

— Джейк ще има нужда от всеки човек, който е способен да му помогне, за да закара това стадо до реката — настоя Дрю. — Няма смисъл да продължавам да се возя във фургона. Баща ми ме сложи на седлото, когато бях на три години.

— Добре — отстъпи Джейк. — Поискай от Люк един кон. Ако си толкова добър, колкото казваш, ще яздиш отстрани между Зийк и Бък.

Дрю веднага подскочи.

— Не мисля, че…

— Всичко е заради гордостта му — каза Джейк. — Той толкова прилича на Пит и Уил.

— Но той изглежда толкова слаб, дори крехък — възрази Изабел.

— Ти също изглеждаш така, но се справяш повече от добре. А днес изглеждаш особено красива.

Изабел бе развълнувана и леко объркана от думите му.

— Аз наистина съм здрава като стара хикория^[1]. Открих това свое качество още в сиропиталището.

— Изглеждаш много по-хубава от всякакво дърво — обади се Уорд и докуцука до тях.

Джейк, който се готвеше да каже нещо подобно, едва устоя на желанието да удуши Уорд.

— Дрю ми каза, че ще му позволиш да язди със стадото — добави Уорд, без да забелязва гневното изражение на Джейк.

— Ще му дам шанс.

— Все пак не е зле да го наблюдаваш. Дрю не е толкова здрав, колкото би трябвало да бъде на неговите години.

Джейк реши, че е най-добре да остави Уорд в първото населено място, където попаднат. Да се съобразява с него и да го щади през целия път до Санта Фе, бе нещо, което не би могъл да понесе. Дори бащата на Джейк не се бе опитвал толкова често да подлага търпението му на изпитание.

— Разбира се — каза Джейк. — А сега е по-добре да тръгвам, преди Дрю да е закарал стадото до Пекос Ривър съвсем сам.