Лей Грийнууд
Джейк (4)

Глава 3

Чет рязко спря фургона пред къщата на Джейк.

— Шон, помогни да настаним Бък в леглото на Джейк.

— Той със сигурност не би искал някой мръсен сирак да изцапа с кръв цялото му легло — каза Брет.

— Той може да вземе моите завивки — предложи Шон, щедър както винаги.

— Сигурна съм, че мистър Максуел няма да има нищо против — отвърна Изабел. — Нали вчера предложи свободно да ползваме леглото му. — Тя ги последва в къщата. — Ще видя дали мога да намеря някакви лекарства и превръзки.

Изабел бе ужасена от състоянието на кухнята на Джейк. Изглеждаше така, като че ли не е била използвана в продължение на седмици, може би дори месеци. Изабел не намери нищо, свързано с медицината, освен няколко бутилки уиски. Очевидно Джейк Максуел никога не боледуваше и никога не бе раняван. Или ако беше, най-вероятно се напиваше, докато Майката Природа завършеше лечителския процес. Изабел намери също малко свинска мас. Беше стара, но щеше да свърши работа. След това се отправи към вратата.

— Брет! — извика тя. — Донеси ми малко вода.

Докато чакаше, младата жена намери в един сандък до печката малко струпани дърва. Отвори печката и едва удържа възклицанието си на отвращение, пепелта не бе изхвърлена. Разчисти малко разстояние с машата и сложи изсушени клонки и суха кора на дърво. След това драсна клечка кибрит и сухото дърво веднага се запали.

— Сложи тенджерата на печката — каза тя на Брет, когато момчето донесе водата. — Донеси ми я, когато се затопли.

Изабел взе свинската мас, една бутилка уиски и един плитък тиган, след което се отправи към другата част на къщата. Спалнята на Джейк бе обзаведена само с легло и скрин. Личеше, че не е използвана дълго време. Очевидно Джейк предпочиташе да живее на открито.

— Трябва да се съблечеш — обърна се тя към Бък.

— Изцяло ли? — попита Бък, като се смути.

— Всичко, освен бельото. Не мисля, че на мистър Максуел би му харесало да спиш в леглото му с обувки.

Обувките на Бък бяха изцапани с нещо, чийто произход най-вероятно беше от някой обор. Изабел донесе от кухнята един стол, а през това време Шон помогна на Бък да се съблече. Шон по принцип бе голям, тромав и несръчен, но сега бе необичайно внимателен. Брет донесе малко вода и я изля в един леген.

— Все още не е гореща, но си помислих, че ще поискате да започнете. Гърбът му изглежда ужасно.

Изабел искрено се изненада. Брет никога не бе проявявал загриженост за някой друг, освен за себе си.

Изабел трябваше да махне коричката на най-лошите рани, за да ги почисти. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не се инфектират повече. Бък подскочи, когато тя наложи напоена с алкохол превръзка на разранената плът, но не издаде дори стон. Много би искала да си мисли, че е припаднал, но явно момчето просто нямаше сила да се помръдне.

— Обзалагам се, че мистър Максуел е приготвил това за пиене — каза Шон.

— Мисля, че уискито е нещо много лошо — отвърна Изабел. Опита се с всички сили да отхвърли спомена какво щеше да й направи един мъж, докато умът му бе замъглен от алкохол. — Но сега ще имаме полза от него, тъй като ще унищожи инфекцията.

След малко Изабел привърши и се изправи.

— Сега ще го оставим да спи.

Изабел излезе от стаята, а на прага я очакваше Чет.

— Какво ще правим с него? — попита той, като посочи Мърсър Уилиъмс, който лежеше на земята до фургона, а ръцете му бяха вързани на гърба със собствения му колан.

Изабел не знаеше.

— Можем да го удавим в реката — предложи Брет. — Вълците и мишеловите ще довършат това, което ще оставят рибите.

Изабел все още бе ужасена от себе си, че бе ударила Мърсър.

— Не знам. Може би мистър Максуел ще знае какво да правим с него, когато дойде тук.

Ако не бъдеше толкова ядосан от факта, че се е върнала, че да й откаже помощта си. Изобщо нямаше да се изненада, ако той постъпеше така. Останала бе с впечатлението, че той е нетърпелив, избухлив и нетолерантен. Но Джейк и Мърсър не я притесняваха особено. Трябваше да реши какво да прави с момчетата. Не искаше да ги връща обратно в агенцията, но не можеше сама да се грижи за тях, а нямаше никой, който да й помогне.

* * *

Джейк вкара последните опърничави телета в корала в каньона, след което се насочи към лагера си. През годината, откакто се бе върнал вкъщи, бе дамгосал сам около хиляда животни, но работата беше бавна и опасна за сам човек. Трябваше да вкара телето в съответното заграждение и да го дамгоса, докато то бе принудено да стои на едно място чрез промушени в краищата пръти. Някои животни си бяха чупили крак, опитвайки се да излязат от заграждението.

Стадото на Максуел остана недамгосано в продължение на цели пет години. Почти половината животни не носеха никакъв белег на кого принадлежат. Те бяха негови, но се налагаше да ги дамгоса, за да има право да предявява претенции към тях. Дори и това не бе сигурна мярка, че ще опази животните си. Правителството на Реконструкцията бе приело един абсурден закон, който позволяваше на всеки да събере известно количество крави, независимо дали носят дамга или не, и да ги откара за продан. Този човек се предполагаше, че трябва да заплати на собственика на животните, ако последният го заловеше, но това никога не ставаше. Това си беше чист пладнешки обир, легализиран от правителството.

Фермерите от Ютопия все още не бяха опитвали това. Бяха твърде заети да изгонят всички от околността, за да останат само те. Но кой можеше да каже дали няма да предприемат и кражба на добитък.

От зимата Джейк бе събрал повече от пет хиляди глави, но не можеше сам да ги закара в Ню Мексико. Смяташе да плати на фермерите нещо за съсипаните посеви — разбира се, не толкова много, колкото искаха те — но първо трябваше да продаде животните си. Ако не успееше, щеше да ги загуби, както и цялото си стадо.

Току-що бе достигнал палатката, която бе издигнал в малка дъбова горичка, когато забеляза на хоризонта тънък облак прах. Изглежда, като че ли идваше от ранчото. Димът не би го изненадал. Команчите щяха да подпалят къщата му и да я изгорят из основи. Може би фермерите се бяха върнали. Джейк не можеше да си представи какво друго би причинило такъв облак прах. Който и да беше, не принадлежеше към ранчото. Ругаейки, Джейк хвърли седлото върху един отпочинал кон и се отправи в галоп към ранчото. Когато влетя в двора, го посрещна напълно неочаквана гледка. Онази госпожица Дейвънпорт се бе върнала заедно с всичките си сираци, но не това го накара да онемее от изненада. В големия корал две момчета обяздваха коне. Други пет коня — част от хергелето, което семейството му притежаваше отпреди войната — ситнеха нервно в другия корал. След като баща му бе убит от едно едногодишно биче, те бяха оставени да подивеят.

Единият от ездачите бе метисът команч. Джейк не знаеше името на другото момче, но то не изглеждаше по-добре от мелеза. Останалите момчета се бяха накачили по оградата и крещяха окуражително. Изабел стоеше на стълбите пред къщата. Джейк се приближи към нея изотзад, без тя да го чуе.

— Залагам на команча — проговори Джейк.

Изабел подскочи уплашено. Когато видя кой бе дошъл, изпусна въздишка на облекчение.

— Изплашихте ме до смърт.

— Откъде хванаха конете?

— При потока, когато отишли да пият вода. Надявам се, че нямаш нищо против.

Тя се опитваше да се държи добре. Той трябваше да подвие опашка и да бяга, но въпреки това изпитваше болезнено желание да обвие ръце около кръста й. Талията й бе много тънка, би могъл да я обхване с дланите си. Въпреки че Изабел бе горда и студена, излъчваше мекота и неподправена женственост, на която бе трудно да се устои.

— Разбира се, че нямам нищо против. Нищо не обичам повече от това непознати да се разпореждат със собствеността ми винаги, когато поискат.

Изабел почервеня от смущение.

— Трябваше да се върнем.

Сега изглеждаше смутена и разкаяна, което накара всичките му кавалерски инстинкти да се втурнат стремглаво на повърхността. Ако изобщо му бе останал някакъв здрав разум, щеше да затвори очи, да запуши очите си, да побегне и да не спира поне докато стигне Пекос.

— Дължим ви извинение.

— Че използвате това място? Забравете.

— Не, защото се усъмних в това, което казахте за фермерите от Ютопия.

— Не ми казвайте, че не са най-набожните хора, които сте срещали, и че са нямали търпение да притиснат малката ви банда от главорези към гърдите си.

— Момчетата не са главорези.

Тя заговори с остър тон, смущението й бързо се стопяваше. Очевидно имаше лично отношение към хлапетата.

— Може би все още не.

— Те никога няма да станат такива, ако аз мога да направя нещо за тях.

Говореше с такава твърда решителност, че Джейк откъсна поглед от обяздваните коне и го насочи към нея. Изражението на лицето й бе непоколебимо. Тя наистина мислеше това, което каза.

— Добре, съгласен съм, те все още не са главорези. Защо не ги предадете на фермерите?

— На пътя намерихме едно момче. Било е бито жестоко и е страдало ужасно от преумора и глад.

— Какво направихте с него? — попита Джейк.

— Вътре е, в леглото ви. Почистих раните му, доколкото можах, но това, от което то наистина има нужда, е почивка.

Джейк се обърна и се насочи към къщата. Изабел незабавно го последва. Изглежда Бък бе заспал. Джейк се приближи до леглото, погледът му бе прикован в кървавочервените следи от камшик по гърба на момчето. От зорките му очи не убягнаха и синините по лицето му. В този момент Джейк почувства как в гърдите му се надига студен, убийствен гняв. Всичките жестокости на Гражданската война, несправедливостите на Реконструкцията, изглежда бяха събрани в това единствено ужасно престъпление спрямо това момче. Помисли си за всички почтени, смели мъже, които бяха пожертвали всичко, което притежаваха, за да се бият за един идеал, докато тези мъчители на деца бяха дошли, за да откраднат земята му.

— Кой от онези кучи синове е направил това?

— Не попитах.

Джейк се приближи до скрина, отвори го и извади револвер и кобур.

— Какво правите? — В гласа й се прокрадна страх.

— Ще разбера кой е сторил това! Ще застрелям проклетото копеле!

— Не можеш — отвърна Изабел, докато проверяваше револвера за патрони.

— Защо не? — Той остави оръжието настрани и извади от една кутия шепа патрони.

— Те са прекалено много. Още повече, никога няма да ти кажат кой го е сторил. А ако убиеш един от тях, ще те обесят.

— Ще поема този риск.

Джейк постави патрони в празните места на патрондаша на кръста си.

— Не можеш да отидеш. Ако го направиш, фермерите ще узнаят за нас.

Джейк замълча за момент.

— Те вече знаят.

— Знаят, че идваме, но не знаят, че сме вече тук. Ако научат, ще дойдат с намерение да отнемат момчетата.

— Ще ги спра.

— Не можеш да го сториш сам. Не можеш да си сигурен, че някое момче няма да бъде наранено.

— Без съмнение, някой ще бъде наранен.

— Аз няма да позволя този някой да бъде от момчетата!

Джейк се зачуди какво караше една жена, родена и живяла през целия си живот в града, с такава твърда решителност да се отправи на Запад. Трябваше да знаят, че изобщо няма да им хареса, най-вече заради жегата и праха. Те не одобряваха мъжете и нищо, което те правеха. Всеки мъж щеше да бъде много доволен, ако не позволяваха жени да ходят на запад от Мисисипи поне докато там не построят град, в който да живеят.

— Мис, тук има индианци, бандити и крадци на добитък. Прибави към тях всякакъв вид негодници, авантюристи и, разбира се, групи мародерстващи фермери. Никой не го е грижа как се сдобива със собственост или животни, стига да успее да се докопа до тях. Имаш избор — можеш да се върнеш на Изток с подвита опашка и да им оставиш момчетата…

— Или пък ти можеш да се биеш с тях и да получиш медал за храброст, когато те погребат — отвърна тя със саркастичен тон.

— Не, мис. Тук, ако някой извади късмет, го погребват под няколко камъка, така че дивите животни да не разкъсат тялото му на парчета.

Изабел преглътна мъчително.

— А тези, които нямат късмет?

— Повечето от тях не могат да бъдат открити. Ако все пак ги намерим, от тях не е останало кой знае какво.

Джейк вече съжаляваше, че се бе поддал на гнева си. Тя го бе накарала да побеснее и той искаше да й го върне по същия начин. Но вместо това я бе разстроил и уплашил. Сега изпитваше единствено желание да я сграбчи в прегръдките си и да я целуне, да й каже, че няма защо да се притеснява, защото той щеше да разчисти това гнездо на гърмящи змии.

— Трябва да тръгвам. Искам да хвана някой от тях още докато е на полето. Така няма да успеят да ме изненадат.

— Моля те, недей.

— Не се тревожи за момчетата. Можеш да си тръгнеш още сега и те никога няма да те открият.

— Няма ли да е по-добре, ако уведомиш шерифа? Той ще трябва да дойде тук, ако двамата с Мърсър потвърдим думите ти. По този начин няма да се наложи да застрелваш никого.

— Мис, да не би да се тревожиш, че може да ме застрелят?

Тя изглеждаше искрено изненадана.

— Не искам никой да пострада.

— Но аз съм просто едно нищожество. Ти самата го каза.

Изабел се изчерви от смущение.

— Надявам се, че ще забравиш това, което казах. Моля те, почакай.

Когато ставаше дума за жени, Джейк се смущаваше и вследствие на това бе учудващо несръчен. А когато жената бе красива като Изабел, той бе направо безпомощен. Ето и сега, бе готов съвсем сам да се изправи срещу това гнездо на оси. Сигурно си бе загубил ума.

— Добре, ще почакам. — Но нямаше намерение да чака дълго.

Подвикванията изведнъж престанаха. Конят на метиса беше спрял да рита и да се противи. Конят на другото момче беше изморен, но в него все още кипеше енергия.

— Кои са тези момчета? Явно много ги бива с конете.

— Казват се Нощния ястреб и Чет Атмор. Искаха просто да се позабавляват. От толкова дълго време са били затворени в сиропиталището, че почти са забравили, че са момчета.

Докато наблюдаваха, Нощния ястреб свали седлото от коня, който току-що бе яздил, и го повече към малкия корал. Когато се отправи към другите коне, размахвайки ласо, те се разпръснаха и побягнаха.

— Какво прави? — попита Изабел.

— Готви се да си хване още един кон — отвърна Джейк. — Чудя се дали няма намерение да ги покори всичките.

— Ти би ли имал нещо против?

— Нямам нищо против, но няма смисъл. Те отново ще подивеят.

— Но ездачите ти ще могат да ги ползват.

— Може би.

Джейк нямаше намерение да й казва, че няма ездачи. Още повече че му бе много по-интересно да наблюдава Нощния ястреб. Той беше завързал с въже Соутуут, коня с най-лош нрав в ранчото. Соутуут нямаше нищо против да му сложат юзда или въже. Покорно би те последвал навсякъде. Но само се опитай да сложиш седло на гърба му и той на мига ще се превърне в истински звяр.

Нощния ястреб прехвърли юздата през главата на Соутуут и го поведе към големия корал. Там той превърза главата му към един дървен кол. И тъй като не можеше да мърда главата си, Соутуут не можеше да се противи, когато момчето му сложи седлото.

— Много добре — промърмори Джейк. — Това момче познава конете.

— Баща му е вожд на команчите — обясни Изабел. — Нощния ястреб е живял с команчите, докато е навършил единайсет години.

Чет Атмор също накрая бе подчинил коня си. Докато умореното животно стоеше със спънати крака, опитвайки се да си поеме дъх, Нощния ястреб предложи своя кон и на другите момчета. Мат Хаскинс пристъпи напред.

Джейк не бе успял да забрави Мат с неговия празен, нищо невиждащ поглед. Момчето, което бе видял предишната вечер, не бе способно да язди кон. Джейк потисна внезапния импулс да извика, за да го спре. Това бе първият знак, който Мат даваше, че нещо го интересуваше в този живот. Джейк продължи да наблюдава Мат, който се готвеше да скочи на седлото.

— Нищо чудно да загубиш готвача си — обърна се той към Изабел. — Това не е кой да е кон, а Соутуут. Със сигурност ще хвърли момчето на земята. След това ще се опита да го убие.

Изабел нямаше да е по-изненадана и шокирана, ако Джейк бе казал, че Мат ще язди мечка гризли.

— Трябва да го спреш! — изкрещя тя.

Когато Джейк не се помръдна, тя се втурна напред, но той бързо я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Нека да видим какво ще направи Мат.

— Но…

— За всеки случай ще приготвя ласото си.

Джейк се запъти към коня си, без да сваля нито за миг очи от Соутуут. Развърза ласото си, без да бърза, го нагласи удобно в ръката си, готов да го използва на мига, ако възникнеше такава необходимост.

— Остани на верандата — обърна се той към Изабел, когато тя понечи да тръгне към корала. — Соутуут не прави разлика между каубой и дама.

Нощния ястреб държеше Соутуут завързан за кола, докато Мат се качваше на седлото. След това нагласи стремената и юздите, после провери ремъка дали е затегнат здраво. Каза нещо на Мат, след което развърза Соутуут.

В продължение на един миг Соутуут остана напълно неподвижен. В следващия вече се бе превърнал в неудържима фурия — бясно риташе, обръщаше се и отново риташе. Беше само въпрос на секунди Мат да полети във въздуха.

Момчето се изправи и изтупа праха от себе си, преди Соутуут да осъзнае, че на гърба му нямаше никого. Конят спря и се обърна, търсейки с изпълнен с омраза поглед човека, който се бе осмелил да го язди. Изсумтя ядно и се впусна към Мат.

Джейк вече бе готов да хвърли ласото си към непокорното животно. Това, за което изобщо не бе подготвен, бе да види Мат да стои на място напълно неподвижен, като че ли искаше конят да го стъпче. Изумлението бе причината да изостане с една стъпка от Нощния ястреб. Момчето хвърли примката около врата на Соутуут тъкмо навреме, преди Мат да бъде прегазен.

Соутуут незабавно насочи вниманието си към Нощния ястреб.

Като се ругаеше за колебанието си, което можеше да струва живота на Мат, Джейк хвърли ласото си. Умореният и мръсен сив жребец беше уловен. Въпреки изтощението си, той отново започна да рита и зацвили от ярост.

— Излезте от корала! — извика Джейк.

Мат продължи да стои на едно място.

— Ако не искаш да излезеш, тогава се качвай отново на гърба му!

Джейк не знаеше какво го прихвана, за да каже това. Просто имаше чувството, че момчето искаше да умре, че бе останало на мястото си, защото искаше Соутуут да го убие. Джейк си спомни за хилядите момчета, не по-възрастни от Мат, които умряха през войната, които биха дали всичко, за да бъдат на мястото на Мат. Това събуди в него неистов гняв.

— Хайде! — изкрещя той. — Или ще имаш куража да яздиш докрай, или не. Кое избираш?

Всички застинаха по местата си и замълчаха, очаквайки отговора на Мат. Изабел слезе по стълбите, като се олюляваше леко, закрила уста с ръка, а очите й бяха разширени от страх. Дори Соутуут се обърна и погледна момчето, което стоеше и го наблюдаваше с празен поглед.

Мат не помръдваше. Джейк се зачуди дали той не се е свил прекалено много в себе си, за да бъде достигнат. Бе виждал толкова травматизирани момчета, особено след някоя битка, от факта, че бяха станали свидетели как приятелите им загиваха разкъсани на парчета от шрапнели. Струваше му се, че те се затваряха в някое тъмно място в душата си и просто отказваха да излязат оттам.

Изведнъж Мат направи крачка напред, но нито изражението му, нито стойката на тялото му се промениха. Само краката му се раздвижиха. Соутуут изцвили яростно и отново започна да раздава бясно ритници. Момчетата отново се втурнаха към оградата, за да заемат местата си.

Изабел хукна към корала.

— Всъщност няма да го накараш да се качи отново на този кон, нали? — попита тя.

— Ако той поиска.

— Но конят ще го убие!

— Той е вече наполовина мъртъв. Може би Соутуут би могъл да спаси останалата част от него.

— Как можеш да говориш така? Мат е просто едно момче.

— Нямах предвид възрастта му. Говорех за духа му. Това момче иска да умре.

— Откъде знаеш?

— Но не видя ли как той просто си стоеше там и чакаше Соутуут да го стъпче?

— Мат бе твърде изплашен, за да побегне.

— Той не се страхува от нищо. Истината е, че нищо не го интересува.

И двамата се обърнаха към Мат, който в този момент се приближаваше към Соутуут. Конят го стрелна с неприязнен поглед. Дръзкият и безразсъдно смел Шон се впусна напред и хвана главата на Соутуут, като го задържаше, така че Мат да може да се качи. Джейк и Нощния ястреб приготвиха ласата си.

— Изчезвай оттам! — изкрещя Джейк към Шон. Момчето побърза да се отдалечи и да прескочи оградата. — Готов ли си? — Тези думи на Джейк бяха отправени към Мат, който не даваше никакъв знак, че е чул. — Предполагам, че е не по-неподготвен от всеки друг път — промърмори на себе си Джейк.

Джейк погледна към Нощния ястреб, погледите им се срещнаха и двамата като по предварителна уговорка отпуснаха ласата. Соутуут продължи да хвърля къчове с подновена ярост. След по-малко от минута Мат отново се просна на земята. Джейк и Нощния ястреб хвърлиха ласата си и едва не задушиха Соутуут, принуждавайки го да се подчини и да застане на място.

— Готов ли си отново да опиташ? — извика Джейк към падналото момче.

— Не! — изкрещя Изабел. — Достатъчно!

— Нека той да реши.

Мат изтръска праха от дрехите си и отново се запъти към коня. И още веднъж Джейк и Нощния ястреб приготвиха ласата си, а Соутуут започна да рита, но този път не скачаше толкова високо, нито се обръщаше толкова бързо.

Мат остана на седлото.

Соутуут започна отново да рита, да скача, да се противи, да се обръща, отново да рита и отново да се обръща, но Мат стоеше здраво на седлото. Стоеше там и когато Соутуут се втурна право към оградата на корала. Стоеше там, когато Соутуут я прескочи. Стоеше там дори когато Соутуут стъпи върху едно от въжетата и едва не падна. Мат все още стоеше на седлото, когато конят се бе отдалечил почти на половин миля, а хълбоците му се издуваха от напрежение.

— Проклет да съм! — възкликна Брет. — Никога не съм предполагал, че това мудно копеле може да го направи.

Шон изтича към Мат, когато последният се върна, яздейки Соутуут, във вътрешността на корала. Когато Мат слезе от коня, краката му трепереха, а Шон го тупна ентусиазирано по гърба.

— Беше страхотно! — каза той. — Най-добрата езда, която съм виждал.

— Не е толкова добър, колкото Ястреба — заяви Джейк. — Но може спокойно да се мери с Чет.

— Аз пък мисля, че ти си ужасен! — извика Изабел, впила обвинителен поглед в Джейк. — Окуражаваш го да рискува да си счупи врата, яздейки този проклет кон.

Джейк не я удостои с отговор. Наблюдаваше Мат, опитваше се да види очите му. С облекчение установи, че в тях имаше искрица живот, малко пламъче в безкрайна пустота. Но въпреки всичко Мат продължаваше да мълчи. Уил веднага бе отишъл при него, говореше вместо него и приемаше поздравления.

— Той изобщо говорил ли е някога? — попита Джейк.

— Не ми е известно, поне на мен не е говорил, но това няма връзка с настоящия случай — отговори Изабел.

— Има всичко общо, разбира се! У това момче все още нещо може да се събуди към живот, нещо, което го накара да направи крачка напред и да се върне на седлото, след като два пъти пада в праха.

Сега, след като вълнението от ездата постепенно започна да отмира, момчетата постепенно започнаха да си дават сметка за Джейк, който стоеше сред тях. Те се умълчаха и всички отправиха погледи към него.

— Имам още четири коня, които имат нужда от напомняне какво е да имат ездач на гърба си — каза той.

След тези думи напрежението у момчетата сякаш се изцеди. Нощния ястреб, Чет и Шон се отправиха към корала. Пит последва Шон, като не преставаше да бърбори. Люк Атмор се присъедини към брат си. Уил изглеждаше така, като че ли не можеше да реши какво да прави, но след кратък размисъл остана с Мат.

— Време е да приготвим вечерята — заяви Изабел, като се обърна към Брет. — Иди да събереш малко дърва и донеси вода.

— Искам да гледам ездата.

— След като свършиш със задълженията си.

— Не се страхувам.

— Никога не съм си мислила противното.

— Какво го яде? — попита Джейк, след като Брет се отдалечи.

Изабел изглеждаше толкова засегната от начина, по който той зададе въпроса си, че Джейк си помисли, че тя изобщо няма да му отговори. Но тя го направи, и то по своя кратък, прям начин.

— Брет е израснал в Бостън. Не може да язди.

— Сега разбирам, дявол да ме вземе.

— Искрено се надявам да е така. Момчетата могат много лесно да се наранят.

Джейк се обърна и я погледна.

— Можеш ли да яздиш, мис?

— Мога да управлявам фургон.

— Тук от това няма полза.

— Аз не живея тук, мистър Максуел. Няма да е нужно да се приспособявам към този груб начин на живот, който за вас изглежда толкова обикновен и в реда на нещата. Може би няма да е грешно да кажа и привлекателен.

— Можеш да кажеш всичко, което ти харесва. Ако животът тук е твърде брутален за твоята нежна чувствителност, предлагам да влезеш в къщата и да се погрижиш за болното момче. Ако, разбира се, и това не е твърде грубо за деликатните ти чувства.

Лицето на Изабел почервеня от възмущение.

— Как можеш да говориш така? Аз собственоръчно почистих раните му, когато бяха замърсени и инфектирани.

— Знам. Точно затова не мога да си обясня как така не лежиш полуприпаднала до ранения.

Изабел го погледна с нарастващ гняв.

— Не знам дали на всяка цена държиш да обидиш именно мен, или презираш всички жени изобщо, но мисля, че ти си груб, безчувствен и твърдоглав. Не бих се изненадала, ако ми кажеш, че обичаш да наблюдаваш, когато хората излагат живота си на риск. Точно такова нещо човек като теб би намерил за забавно.

— А какво намираш ти за забавно, мис?

— Никога не бих ти казала и така да ти дам още един повод да ми се надсмееш.

— А ако обещая, че няма да се смея?

— Не бих ти повярвала.

Тя го погледна така, като че ли той бе някаква хлебарка. Трябваше да е истински глупак, ако продължеше дори за миг да мисли за нея. Тя можеше да се справи и сама. Жени като нея винаги се справяха. Красотата им служеше като наркотик за глупаците.

— Ще направя всичко възможно да стоя далеч от пътя ти, докато си тръгнете.

Изабел го изгледа безпомощно, цялата й гордост се бе изпарила.

— Точно там е въпросът. Не можем да си тръгнем.