Лей Грийнууд
Джейк (12)

Глава 11

— Какво правиш тук?

Едва след като думите излязоха от устата й, Изабел се ядоса на себе си за надеждата, която в миг покълна в сърцето й: че неговото оставане може да има нещо общо с нея.

— Бях прекалено изморен да се връщам в лагера.

— Ами кравите ти?

След като той явно нямаше намерение да й каже, че е останал заради нея, защо все пак продължаваше да му задава въпроси?

— От много време те сами се грижат за себе си. Предполагам, че още една нощ не е от значение. Като че ли подушвам миризма на кафе…

— Докато станеш и се измиеш, ще е готово.

Момчетата се бяха скупчили наблизо и чакаха да видят какво ще направи Джейк. Изабел бе сигурна, че ако той откажеше да се измие, същото щяха да направят и те.

— Хайде — викна им Джейк. — Малко студена вода от потока ще ви разсъни. Ако се качите на някои от конете полузаспали, през останалата част от деня ще сте заети единствено с това да махате бодилите от себе си.

Изабел ги проследи с поглед — мъж, водещ след себе си шест момчета.

— Уил подскача около Джейк като малко кученце — обади се презрително Брет.

Изабел не знаеше защо Уил така се бе лепнал за Джейк, но се радваше, че момчето имаше пример, който да следва. Момчетата едва се бяха върнали, когато Люк дотича откъм корала.

— Бък е изчезнал — извика той. — Взел е два коня.

— Сигурно нещо му се е случило — предположи Изабел.

— А какво се е случило с нас, та нали заедно спяхме? — обади се Чет.

— Нищо не се е случило — отвърна ядосано Джейк. — Бък просто е откраднал два коня и е избягал.

— Бък никога не би откраднал — намеси се Изабел, разстроена, че Джейк изобщо може да си помисли такова нещо.

— Защо не? Защото си се погрижила за раните му? Всички, при които е бил, са го третирали лошо. Съвсем естествено е да мрази всички възрастни. Само се надявам да не се е насочил на запад. Не бих искал да намеря скалпирания му труп, когато се отправим на път.

Изабел изобщо не можеше да разбере как Джейк може да говори с такова жестоко безразличие за възможната смърт на Бък.

— Трябва да тръгнеш след него — каза тя. — Той е много слаб.

Джейк я погледна така, както родителите поглеждат децата си, когато са казали нещо много глупаво.

— Досега Бък може да е изминал и петдесет мили. Може да отнеме дни, докато го настигна, ако изобщо го намеря.

— Но не можеш просто да го оставиш така.

— Нямам никакъв избор. Не знам къде е. Дори и да знаех, не мога да си позволя да губя ценно време, за да тичам след него.

— Но въпреки това трябва да направиш нещо — настоя Изабел, неспособна да повярва, че Джейк няма да тръгне веднага да търси Бък.

— Точно така. Имам намерение да си изям закуската. След това ще разбера дали някое от момчетата може да си служи с револвер.

— Видя ли някакви следи? — обърна се Изабел към Люк, тъй като не искаше да се предава.

— Да, но бяха много неясни. Земята е твърде камениста.

— Аз мога да разчитам следи — обади се Нощния ястреб.

— Можеш да го проследиш на около две мили — каза Джейк с по-мек тон. — Само за да се увериш в каква посока е тръгнал.

— Ти няма ли да отидеш с него? — попита Изабел.

— Не. — Джейк посочи небето, което вече се бе обагрило в розово. — Закъсняваме.

Изабел подаде на Мат чинията си и се изправи.

— Тогава отивам аз.

— Няма да направиш нищо подобно — заяви Джейк.

— И кой ще ме спре?

— Аз. По дяволите, ако се отдалечиш само на пет минути път оттук, няма да можеш да се върнеш.

— Аз ще отида с нея — предложи Шон.

— И аз — добави Чет.

— Никой от двама ви няма да ходи никъде. Нощния ястреб ще открие това, което ни трябва. А сега, мис, ако нямаш нищо против, имаме нужда от закуската си, щом ще прекараме цял ден на седлото. Надявам се, че си направила достатъчно питки.

Изабел се изкуши да му каже, че по-скоро адът ще замръзне, преди да му сложи нещо за ядене — израз, който по-рано не бе употребявала — но реши, че няма да постигне нищо, като го предизвиква. Момчетата трябваше да се хранят. Трябваше да се придържа към своята част от уговорката.

Но Изабел нямаше никакво намерение да остави Бък да изчезне, без да се опита да го намери. Не можеше да си представи, че Джейк ще допусне такова нещо. Въпреки че живееше като дивак, у него трябваше да има съчувствие и човечност.

Тя продължи мълчаливо да изпълнява задълженията си, но Уил и Пит прекараха следващите десет минути да правят предположения какво може да се е случило с Бък. Те бяха толкова страховити, че Изабел изпита истинско облекчение, когато Джейк сложи край на измислиците им, като им викна да започват с оседлаването на конете.

Едва бяха станали на крака, когато Шон изкрещя:

— Вижте! Нощния ястреб и Бък! Водят още някого!

Момчетата забравиха за оседлаването. Втурнаха се вкупом към малкия хълм зад корала. Докато Изабел достигна хребета, момчетата бяха вече при Бък.

— Страхувах се от нещо подобно.

Изабел се обърна и видя, че Джейк бе застанал до нея.

— Страхувал си се от какво?

— Кое е това момче? — попита Джейк, като не отговори на въпроса й.

— Няма значение. Бък е в безопасност.

— Напротив, мисля, че има огромно значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Сама ще видиш.

Изабел никога не бе виждала това момче. Беше негърче, високо, но много слабо. Изглеждаше на възрастта на Бък. Конете вървяха много бавно. В момента, когато Изабел си зададе въпроса защо, разбра, че вече знае отговора. Момчето беше прекалено слабо, за да язди по-бързо.

— Чудя се къде ли го е намерил Бък — каза тя.

— Откраднал го е.

— Не ставай смешен. Защо да краде друго момче?

— Предполагам и това момче е работило за твоите фермери. Знам, че Бък го е откраднал, защото виждам, че глезенът му е стегнат във верига.

Изабел наистина бе забелязала, че нещо виси, но изобщо не си бе помислила, че това е верига.

— Искаш да кажеш…

— Че е бил оковаван през нощта, за да не избяга.

Изведнъж Изабел почувства, че се олюлява. Протегна ръка към Джейк, който веднага й предложи подкрепата си. След това положи ръка на кръста й, помагайки й по този начин да запази равновесие.

— Добре ли си?

Не, очевидно не беше никак добре. Не беше свикнала някой мъж да я прегръща през кръста, но откри, че това й харесва.

— Добре съм. Не съм свикнала да вървя по толкова камениста земя. Беше прав, че обувките ми не са подходящи за тази страна.

Само че този път изпитваше слабост не в глезена, а в коленете си. Наложи си да се отдалечи от Джейк. Също като предишния ден, чувството, което изпита, бе празнота, а не облекчение.

— Няма да е зле да извадиш мехлемите и превръзките — каза Джейк. — Да се надяваме, че с това момче са се отнасяли по-добре от Бък.

Момчетата дойдоха при Изабел и Джейк.

— Трябваше да го взема — каза Бък. — Не мога да си тръгна оттук, след като знам, че той е в онзи ад.

— Защо не ни каза? — осведоми се Изабел.

— Сигурен бях, че няма да ми позволите да отида. Вече си имате на главата достатъчно момчета, а мистър Максуел никога истински не ни е искал. Предполагах, че не би искал никого другиго.

Изабел се съмняваше, че двамата с Джейк биха постигнали съгласие по какъвто и да било въпрос, но беше сигурна, че той не би изоставил просто така това момче. Сърцето й се свиваше, като виждаше окаяното му състояние. Момчето беше много мръсно, дрехите му висяха на парцали. Изабел бе сигурна, че не са му позволявали да се къпе. Но не толкова това, колкото веригата, висяща от крака му, бе причината в гърдите й да забушува глух гняв.

— Как го освободи?

— Прерязах веригата — обясни Бък.

— Как се казваш? — обърна се Изабел към момчето. Момчето не отговори. Гледаше я с огромни очи, пълни с омраза.

— Зийк — отвърна Бък вместо него. — Купи го един от онези фермери.

— Но робите сега са свободни.

— Не и Зийк.

— Тъкмо щяхме да закусваме — каза Изабел. — По-късно ще се погрижа за раните по гърба ти.

Без да промени изражението на лицето си, Зийк слезе от коня и последва Бък към огъня.

— Следващия път настоявам да ми кажеш какво се готвиш да правиш — каза Джейк с впит в Бък поглед. — По-добре да ме погне цяла сган негодници, отколкото да оставя дори един от вас с онези изчадия адови. Има ли още момчета при тях? — Този въпрос беше отправен към Зийк.

Момчето го стрелна с поглед, в който гневът все още не беше угаснал.

— Не, но очакват. Чух ги да си говорят за това.

— Ние сме тези, които очакват — обади се Шон. — Но ние нямаме никакво намерение да ходим при фермерите, а ще отведем кравите на Джейк в Ню Мексико.

Зийк веднага премести поглед към Джейк.

— И ти можеш да дойдеш — каза Джейк. — Но първо трябва добре да се нахраниш.

Зийк започва да се храни така, като че ли не бе слагал хапка в уста в продължение на дни.

Раните му се почистиха лесно. Зийк наистина е бил бит, но не толкова често и не толкова жестоко. Изабел се запита кой бе изпратил тези момчета при толкова нечовешки условия. Спомни си, че тя самата се готвеше да направи същото.

Шон влезе в къщата. Носеше една риза и чифт панталони. Протегна ръка и ги подаде на Зийк. Изабел се просълзи при тази проява на щедрост от страна на Шон, но Зийк ядно отблъсна дрехите настрана.

— Можеш спокойно да ги вземеш — каза Шон. — Твоите едва се държат върху теб. Не можеш да се разхождаш гол пред мис Дейвънпорт.

— Не искам нищо от никого — отвърна Зийк. Цялото му тяло трепереше от гняв, който се изливаше направо от наранената му душа.

— Тогава ги вземи, докато спечелиш малко пари, за да си купиш твои — каза Изабел.

— И как ще направя това?

— Не знам — отвърна тя, но никак не й се искаше да му показва, че не знае отговора на всички въпроси. — Само преди два дни се чудех как да опазя момчетата да не попаднат в ръцете на фермерите. Тогава мистър Максуел предложи да ни вземе със себе си. Докато достигнем Ню Мексико, ще знам как можеш да си платиш дрехите.

Зийк хвърли поглед към Шон.

— Добре, приемам, но само докато си купя мои собствени.

Изабел се отдалечи, за да може Зийк да се преоблече на спокойствие. Джейк вече я очакваше, а на лицето му бе изписана дълбока тревога.

— Зийк ще се оправи. Просто е изтощен и недохранен.

— Не това ме тревожи.

— Сигурна съм, че той ще може да помага с животните.

— Не, Изабел, не е това. Онези фермери със сигурност ще го търсят. Ще дойдат и тук.

Изабел изобщо не бе помислила за това.

— И какво ще предприемат?

— Ще се опитат да ме принудят да им го върна.

— Не можеш да направиш това!

— Нямам такова намерение. Но ако доведат шерифа, може да нямам никакъв избор.

— Какво ще правим? — Изабел дори за миг не се съмняваше, че Джейк има някакъв план. Той винаги намираше отговор.

— Ще ги скрия.

— Къде?

— Не знам още, но ще измисля нещо. Ще оставим тук Брет, Уил и Пит. Останалите момчета и по-голямата част от конете ще отведа в лагера при каньона. Там ще могат да продължат работата по дамгосването.

— А не трябва ли и ти да отидеш с тях?

— Фермерите никога няма да повярват, че нямам нищо общо с тая работа, ако не ме видят. Не можем да се преструваме, че в ранчото няма никого, така че ще им дадем приемливо обяснение. Ти ще си ми братовчедка, дошла да живееш при мен с тримата си синове.

Това разрешение беше напълно неочаквано за Изабел, но моментът не бе подходящ да се задават въпроси. Трябваше да се подготвят твърде много неща. Джейк трябваше да обясни на момчетата какво да правят, както и да изпрати в лагера по-големите от тях, заедно с всичките им принадлежности и повечето коне. После се качи на своя кон и започна да тъпче напред-назад, докато останаха отпечатъците само от четири копита, които водят към корала.

— Вие, момчета, вземете останалата храна — обърна се той към Бък. — През целия ден няма да се връщате.

— Къде отиваме? — попита Зийк, изпълнен с подозрения.

— Ще ви скрия — отвърна Джейк. — Фермерите ще ви потърсят първо тук.

— Изобщо не бях помислил за това — промълви Бък. — Трябва да си тръгна. Ако ме намерят, ще ме убият.

— Не говори глупости — отсече Джейк, помитайки с едно движение на ръката страховете на Бък. — Те няма да ти сторят нищо, нито пък на някой друг от вас. При това, вие нямаше къде другаде да отидете, тъй като на десет мили наоколо няма друго ранчо.

Изабел си помисли, че никога няма да успее да го разбере. Той изглеждаше толкова груб и безчувствен, безразличен към всеки и всичко. И все пак нито за миг не се поколеба да защити момчетата. Изабел уви в чиста кърпа останалите питки и бекон. Бък и Зийк се нахвърлиха лакомо на боба, поглъщайки невероятни количества.

— Не знам колко време ще отсъствам. — Тези думи на Джейк бяха насочени към Изабел, когато се приготвиха за тръгване. — В случай че фермерите дойдат, преди да съм се върнал, по-добре е да направиш така, че това място да изглежда, като че се готвиш да останеш дълго време.

— Но какво да направя?

— Не знам. Какво правят жените в такива случаи? Перат? Чистят къщата?

— Готвят, правят консерви, грижат се за бебетата.

— Ти вече сготви, тук няма нищо за консервиране, а освен това нямаш бебе.

Очевидно напусто прахосваше сарказма си с него.

Като имаше предвид какво бяха сторили фермерите на момчетата, самата мисъл, че може да се озове сама с тях, я ужасяваше. Можеше да укорява Джейк за липсата му на маниери, можеше да поставя под въпрос жизнения му светоглед, но не изпитваше и най-малко съмнение в способността му да я защити. Мъж, който се занимаваше с укротяване на говеда и което беше по-важно — такъв живот му харесваше, не можеше да не се справи лесно с няколко фермери.

— Ще изчистя кухнята — каза тя. — Момчетата могат да се заемат с помещението за спане.

— Няма никакъв смисъл. След няколко дни ще сме вече на път.

— Както сам посочи, жените чистят и перат. Никой не би повярвал, че възнамерявам да остана на това място. Леля Деидре сигурно би получила удар, ако я бях помолила да влезе в тази къща. Помещението за спане е най-естественото място, откъдето момчетата могат да започнат с чистенето.

Като всеки мъж, изправен лице в лице с домакински задачи, Джейк побърза да си тръгне.

— Ще се върна възможно най-бързо — обеща той.

 

 

Изабел започна чистенето със спалнята на Джейк. След като приключеше с нея, щеше да се заеме с кухнята. Изведнъж осъзна с тъга иронията на ситуацията, в която беше попаднала. Никога не бе имал свой дом, съпруг, деца. Никога не бе готвила, чистила, прала, никога не бе вършила нищо от това, което обикновено вършеха жените. И все пак, ето я тук, преструваше се, че поддържа къщата на един мъж, когото бе срещнала само преди три дни, преструваше се, че е майка на три момчета, които нямаха никаква роднинска връзка с нея, преструваше се, че не се надява Джейк да престане да се отнася с нея като с непохватна жена, от която с радост би се отървал.

След като Дюпланж я бе нападнал, тя бе сигурна, че никога няма да пожелае да бъде докосвана от друг мъж. Но не можеше да не мисли за докосването на Джейк. След годините, които бе прекарала като гувернантка, бе сигурна, че никога няма да поиска да има свои деца. А сега рискуваше бъдещето си заради всепоглъщащата нужда да вземе под майчинското си крило тези момчета.

Стаята на Джейк беше по спартански оскъдно обзаведена. В нея нямаше нищо излишно или непотребно. Изабел се запита каква ли би казала за него леля Деидре. Най-вероятно изобщо не би му проговорила. Тя беше жена с много високи изисквания, които дори в обществото на Савана изпъкваха ярко.

Родителите на Изабел бяха убити малко след раждането й. Леля Деидре никога не бе споменала за някакви други роднини. Когато Изабел все пак я бе попитала, леля й казваше, че има някакви далечни роднини в Англия.

Изабел никога не бе изпитвала желание да отиде в Англия. Според описанията на леля Деидре това бе странно и студено място, което никога не я бе привличало. Искаше да се срещне с американските си роднини. Леля Деидре само казваше, че ще поговорят за това по-късно.

Само че това по-късно никога не дойде. Един ден леля й получи сърдечен удар, в резултат на който изгуби способността да се движи и да говори. Така се мъчи няколко месеца, след което почина. Тъй като Изабел бе сгодена за мъж от богато семейство, позволиха й да живее в къщата на леля си. След като годеникът й бе убит още в първите дни на войната, всичко се промени. По това време Изабел бе само на шестнайсет години. Дори и да имаше роднини, не ги познаваше. Къщата беше продадена, за да се изплатят дълговете на леля й, а тя бе изпратена в сиропиталище.

Никога нямаше да забрави този ден. Беше самотна, изплашена и все още потресена от смъртта на леля си. Никой не се интересуваше от нея. Със сигурност не и другите обитатели на сиропиталището. Всичките й принадлежности й бяха отнети и изпратени някъде. Дадоха й униформа и от нея се очакваше да се приспособи веднага към живота в сиропиталището, като че ли никога не бе живяла другаде. Сурово я порицаваха за това, че плаче през нощта, тъй като другите момичета не можеха да спят. Момичетата я сочеха с пръст и й се подиграваха за превзетите й маниери. Момчетата бяха не по-малко жестоки, когато им заявяваше, че държанието им е отвратително.

Един ден Изабел избяга, но я намериха и я върнаха.

След този случай тя се научи да се бори. Никога не си спечели истински приятели. Единственото, което постигна, бе, че всички започнаха да се отнасят с нея с уважение, макар и неохотно. С нетърпение бе броила дните, докато навърши нужната възраст, за да напусне.

Когато накрая си тръгна от сиропиталището, беше дълбоко наранена, когато разбра, че никой от тези, които познаваше, не искаше да има нищо общо с нея. Беше напълно чужда в единственото общество, което познаваше. Имаше само достатъчно пари, за да си купи билет за Ню Орлианс, където си намери работа като гувернантка.

След като напусна семейство Дюпланж, откри, че е много трудно да си намери работа в някое уважавано семейство. Сега вече тя бе жена с минало. Предложението да преподава в едно училище в Остин дойде като отговор на молитвите й.

Там бе намерила момчетата.

Никой друг не се интересуваше от тях. Изабел знаеше много добре какво означава да загубиш топъл, любим дом, да останеш сам и никой да не го е грижа за теб. Леля Деидре бе свръхвзискателна и критична, но любовта й не подлежеше на съмнение.

Шумът от копитата на бързо приближаващ кон прекъснаха спомените й. С облекчение разбра, че това е Джейк, но в същото време се засрами, че бе свършила толкова малко работа. Дотолкова бе потънала в спомените си, че едва бе успяла да изчисти стаята.

Изабел излезе, за да го посрещне отвън.

— Къде скри момчетата? — попита тя.

— В една от пещерите до реката.

— Няма ли фермерите първо там да погледнат?

— Течението на реката е издълбало хиляди такива пещери. Онези негодници не могат да претърсят всичките.

— Но момчетата ще се измокрят и ще им е студено.

— Пещерата е най-доброто място, за което можах да се сетя. Какво правиш?

Тя посочи ведрата с вода, които Уил, Пит и Брет бяха оставили на верандата.

— Ще се заема с почистването на кухнята.

— Зарежи това — каза Джейк. — Можеш да продължиш да готвиш в двора.

Изабел обаче взе едното ведро и се приготви да влезе в кухнята.

— Забравяш, че тези хора са фермери, водещи уседнал живот. Ще им се стори повече от подозрително, че готвя навън, когато имаш чудесна кухня.

Чудесна, разбира се, беше твърде ласкаво название за кухнята на Джейк.

— Ако запалиш огън, ще сложа всичко, което се нуждае от миене, в гореща вода. Но първо ще трябва да изхвърлиш боклука. Имаш ли сапун?

— Тук някъде трябва да има.

Докато Джейк разпалваше огъня, Изабел претършува кухнята.

— Тук няма нищо за ядене.

— Знам.

— Но храната ни е почти на привършване.

— Знам.

Тя очакваше нещо повече от този лаконичен отговор.

— Значи ще трябва да купиш. Колко време ще отнеме?

— Три или четири дни.

— Това означава, че ще трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро.

Джейк впи поглед в огъня, който вече гореше буйно.

— Ще трябва да вземем с нас няколко крави.

— Но това ще ни забави.

— Нямам пари — призна накрая той. — А тук никой не би ми дал кредит. Проклетите фермери се погрижиха за това.

Изабел осъзна, че той се колебае да й каже, защото се смущаваше и му е неудобно да си признае, че е изправен пред разорение.

— Аз имам пари — каза тя.

— Няколко долара няма да ни свършат работа. Имаме нужда от хранителни запаси за дванадесет човека, и то за не по-малко от четирийсет дни.

— Парите са в злато.

— Още по-добре, но…

— Двеста долара.

Джейк замръзна.

— Но как, по дяволите, имаш двеста долара в злато? Мислех, че в целия щат няма толкова пари.

— Даде ми ги агенцията. Парите бяха за фермерите.

— Не мога да ги взема.

— Парите са предназначени за този, който вземе момчетата. Ти го направи, така че са твои.

Джейк се колебаеше. Изабел разбираше, че гордостта не му позволява да приеме каквото и да било от някой друг, особено от жена. Е, и нейната гордост доста пострада. Не виждаше защо неговата трябваше да остане непокътната.

В този момент Уил влетя в стаята:

— Някакви мъже приближават насам!