Лей Грийнууд
Джейк (21)

Глава 20

Изабел реши, че Бог е направил сериозна грешка, когато не бе създал мъжа по образ на жената. След като Джейк й каза какво се бе случило с Мат, тя бе решена да направи всичко, което бе по силите й, за да му покаже, че е все още високо ценен член на групата. Джейк й каза да не споменава нито дума.

Изабел бе побесняла от гняв, но реши да изчака и да остави Джейк да разбере, че е възприел погрешна тактика. Когато се провалеше с гръм и трясък, тя щеше хубаво да му покаже как трябва да се отнася с чувствително момче като Мат.

Нещата обаче не се развиха така, както очакваше. Джейк продължаваше да се отнася с Мат със същото грубо незачитане на чувствата му. Мат не само че нямаше нищо против, но буквално бе разцъфтял при това отношение, което би накарало всяка жена да изплаче очите си. Мат все още не говореше много, но все пак говореше. Като че ли не го осъзнаваше, но обичаше да седи близо до Джейк. Никога не се опита да седне до него, както правеше Уил, но винаги беше достатъчно близо, за да чуе какво се говори.

Изабел също водеше своя собствена битка да остане близо до Джейк, без това да изглежда нарочно. Едно такова дълго пътуване с животните не беше най-доброто място да бъдеш близо до някого особено когато трябваше да управлява фургона с храната. Беше станала рано и миеше съдовете, след като всички бяха поели напред със стадото. Тя ги настигна точно когато Джейк й съобщи къде ще установят лагера си за вечерта.

Тя се отдалечи от стадото, сготви вечерята и прекара по-голямата част от вечерта в чистене и подготовка за закуската на следващата сутрин. Изабел бе толкова изтощена, имаше чувството, че всеки миг ще се строполи, но не можеше да си го позволи, когато Джейк не спираше да работи. Той беше винаги или на седлото, или учеше момчетата да стрелят. Изабел не смееше дори да си помисли колко амуниции бяха изразходени по въображаеми индианци. След това изведнъж той реши да научи и нея.

— Не искам да се уча — отсече тя. — Никога не съм приемала убийството на друго човешко същество.

— Нито пък аз — отвърна Джейк. — Но още по-малко приемам да умра самият аз.

Изабел се гневеше вътрешно, че няколкото минути, които Джейк искаше да прекара с нея, трябваше да бъдат пропилени в разговори за револвери. Той бе спазил думата си и беше стоял далеч от нея. Тя бе получила точно каквото бе поискала и се мразеше за това.

— Досега имахме голям късмет, но не можем да се надяваме, че нещата ще продължават по този начин през целия път до Санта Фе. Ти си най-беззащитната от всички. Трябва да се научиш да се защитаваш.

Все пак имаше някаква промяна. Всеки ден Джейк изпращаше едно момче от групата да я придружава. Последните два дни той бе поел това задължение. Когато Джейк остана с нея за пръв път, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Но тя не бе взела предвид железния му самоконтрол. Джейк бе настоял да управлява фургона, докато тя спи.

Изабел се бе опитала да протестира, но напразно. Джейк бе най-упоритият мъж, когото Бог някога бе създал. Това я дразнеше повече, отколкото бе готова да признае.

Трябваше да напуснат лагера всеки момент — стадото вече се бе отдалечило, но Джейк бе решил точно сега да я учи да стреля. Изабел си помисли да откаже, но реши, че не си струва главоболието. При това, колкото и да мразеше оръжията и мисълта да убие когото и да било, имаше ужасното чувство, че някой ден ще й се наложи да се защитава. Или Джейк.

— Не е трудно — каза Джейк и й подаде незаредена карабина. — Ето, вземи я. Свикни с тежестта й, с формата, със самото чувство, че държиш оръжие в ръцете си.

Тя би предпочела той да държи нея в ръцете си. Вече знаеше какво е и копнееше отново да го изпита. Чувството беше много по-хубаво от това да държи тази карабина, която беше студена, непозната и тежка.

— Не я дръж така, като че ли е змия — каза Джейк. — Тя няма да те ухапе.

Съвсем спокойно можеше да бъде и змия. Изабел не можеше да каже кое от двете мрази повече. Джейк взе карабината от нея.

— Постави я на рамото си по този начин.

След това й я върна. Изабел се опита да повтори това, което бе направил, но не беше никак лесно. Наклони я на лявата си страна, така се чувстваше по-удобно.

— Левичарка ли си?

— Да. Има ли значение?

— Така няма да се налага да те уча да стреляш с погрешната ръка.

Изабел все още не можеше да хване карабината според неговите изисквания.

— Ето, нека ти покажа — каза той.

Той застана зад нея и я обгърна с ръце. Това й хареса много повече.

— Трябва да я положиш на лявото си рамо така.

И той постави оръжието на лявото й рамо по точно определен начин.

— Придържай я с лявата си ръка така. — Джейк хвана лявата й ръка и я постави под цевта на карабината. — Постави дясната си ръка на спусъка по този начин.

Той взе ръката й, постави показалеца й на спусъка, а другите й пръсти нагласи на приклада.

Изабел не се възпротиви, но не бе в състояние да обръща голямо внимание на това, което й говореше Джейк. Не можеше да се концентрира, когато тялото й бе толкова близко до неговото. Чувстваше топлината от мощните му гърди, на които се опираха раменете й, допира на бедрата му до хълбоците си, бузата му, която лежеше върху косите й, топлия му дъх. Изабел просто не можеше да мисли за нещо толкова глупаво като някаква карабина. Със същия успех можеше да държи оръдие или плюкало и нямаше да усети разликата.

— Сега погледни през този прорез към мерника в края на цевта — нареди той.

Тембърът на гласа му се бе променил. Той вече не звучеше толкова делово и уверено, толкова рязко. Напротив, като че ли не му достигаше дъх, гласът му повече приличаше на шепот, отколкото на остър и ясен звук.

— Не правиш, каквото ти казах. Няма смисъл да стреляш, преди да си се прицелила.

Но от тона му личеше, че той не мисли много за карабини и цели. Тялото му се бе стегнало от напрежение. Джейк се опита да се отдалечи от нея, но не можеше, без да пусне нея и карабината.

Изабел ясно усещаше възбудата му, която изгаряше кожата й като невидима дамга. Усещаше напрежението в мускулите на ръцете му, когато те малко по малко я притискаха все по-силно, докато я заболя.

В един миг Джейк, изглежда, дойде на себе си. Мускулите му се отпуснаха.

— Изабел, изобщо не гледаш цевта.

И двамата разбираха, че бе невъзможно. Карабината трепереше твърде много в ръцете им, за да могат успешно да се прицелят в нещо по-малко от средно голям хълм.

— Какво да правя, когато погледна в мерника? — попита тя.

Трябваше поне да се опита да се концентрира. Ако не го направеше, имаше опасност просто да захвърли пушката и да се хвърли в прегръдките му.

— Нагласи я така, че целта ти да застане в средата на мерника. След това натискаш спусъка. Не го мърдай, иначе куршумът няма дори да мине покрай целта.

Нейният мерник обаче бе насочен към Джейк. Само че не беше толкова просто да го застреля. Разумът й подсказваше, че се държи невероятно глупаво. Чувствата й нашепваха, че въпреки че външно не го показваше, това бе единственият мъж, който можеше да й даде всичко, от което имаше нужда. Тялото й крещеше, че губи ценно време. Желаеше Джейк тук и сега. Изведнъж Изабел осъзна, че растящото между тях напрежение бе станало нещо, което вече не можеше да понесе. Мускулите й се отпуснаха и тя се облегна на гърдите му. Това доведе до незабавна реакция от страна на Джейк. Той си пое рязко дъх, тялото му отново се напрегна. Отстъпи рязко крачка назад. Карабината падна на земята.

Изабел се обърна към него и погледите им се срещнаха. Карабината бе забравена. Те стояха един срещу друг, приковали погледи, неспособни да се помръднат, неспособни да изрекат и една дума. Джейк протегна ръце и Изабел на мига се озова в прегръдката му.

Устните им се срещнаха в яростна, гореща целувка. След толкова дни на въздържание чувството за безизходност, потисканата страст, пометоха и последните следи от колебание. Изабел забрави страховете си за бъдещето. Забрави, че се превръща в паднала жена. Забрави, че след края на това пътуване вероятно никога нямаше да види отново Джейк.

Имаше значение само това, че се намираше в прегръдките му и че той я целуваше с цялата страст, която бушуваше и у нея. Джейк бе единственото реално и хубаво нещо, което някога й се бе случвало, и Изабел реши, че ще бъде близо до него, доколкото бе възможно.

Тя се притисна силно към него. Искаше да изпита сладката болка в гърдите си, когато се притиснат към широкия гръден кош на Джейк. Искаше той отново да потуши огъня, който гореше в утробата й.

Когато нетърпеливите пръсти на Джейк започнаха несръчно да разкопчават копчетата на роклята й, тя с удоволствие му помогна. С нетърпение очакваше отново да почувства ръцете му върху тялото си, да усети топлите, влажни устни върху гърдите си.

От гърлото й се изтръгна стон, когато зъбите му лекичко захапаха втвърденото зърно. Хладният утринен въздух не бе в състояние да охлади пламналата й кожа. Никой, освен Джейк, не можеше да утоли нуждата, която постоянно растеше в нея.

Изабел се облегна на фургона. Джейк продължи да смуче и целува гърдите й и в същото време пъхна бедро между краката й. Изабел веднага се уви около него, притискайки се силно към бедрото му. Чувството бе великолепно. Сладката възбуда в нея продължаваше да расте.

В момента, когато се отпусна леко назад, ръката на Джейк се плъзна между краката й. Не бе необходимо дълго да я гали, тя вече бе влажна и готова за него. Пръстите му разтвориха копринената й плът и проникнаха в нея. С един пръст лекичко погали възбудената й женственост. В отговор цялото й тяло потръпна конвулсивно. Джейк продължаваше да изследва и гали, като постепенно увеличаваше напрежението и темпото, докато вълните на удоволствието отново разтърсиха тялото й. Изабел се притисна към Джейк, не бе в състояние да помръдне, сладостно безсилие бе завладяло тялото й.

Изминаха няколко минути, преди да успее да възстанови дишането си. В този миг успя да види, че Джейк вече не бе участник в чувственото й пътешествие. Той се бе отдръпнал и я гледаше с поглед, изпълнен с изумление и срам.

— Не исках да направя това — каза той.

Отне й известно време, докато се съвземе. Джейк бързо се отдалечаваше от нея. Трябваше да го спре, преди да си е отишъл изобщо.

— Аз го исках не по-малко от теб — каза тя.

— Но аз ти обещах. Дадох ти дума.

— Знам, но…

— Ти ми каза, че не можеш да овладееш страстта си, не можеш да контролираш нуждата си. Аз ти обещах, че ще се погрижа за това. За бога, аз обещах!

— Аз те пожелах, Джейк. Исках и ти да ме желаеш.

— Но аз те желая. Желая те толкова много, че ми е трудно да мисля за нещо друго. Защо, мислиш, накарах момчетата да яздят до теб през повечето време?

Беше истинско щастие за нея да научи, че той я бе избягвал, защото не можеше да се довери и на самия себе си. Изабел изобщо не бе успяла да се освободи от страха, че след като веднъж бе правил любов с нея, Джейк бе изгубил интерес. Нуждата й от него надхвърляше физическото желание.

Изабел закопча блузата си.

— Ти си дама — продължи Джейк. — Ти си прекалено изискана, прекалено добра за мъж като мен.

— Не говори глупости. Аз съм си просто една жена.

— Ти никога няма да бъдеш просто една жена. Ти винаги ще бъдеш дамата, в която те е превърнало възпитанието ти. Не можеш да бъдеш нищо друго, дори и да се опиташ. Също както аз не мога да бъда друг. Ти принадлежиш на изисканите домове, салоните, където се лее тиха музика и където получаваш комплименти, прошепнати тихо в нощта. А аз принадлежа на тази груба и прашна земя.

— Но аз не искам да ме слагат под стъклен похлупак и да ме изваждат оттам само за да ми се възхищават — отвърна Изабел, ужасена от думите на Джейк и от живота, който той си мислеше, че тя иска за себе си. — Може и да не съм толкова добра като теб в оцеляването в тази негостоприемна земя, но предпочитам това пред живота, който ми описа. Искам да бъда истински жива, Джейк, да усещам, че живея. Ти самият ми показа разликата между онзи живот и този.

— Не бях аз, а момчетата.

— Не. Беше ти и твърдата ти решимост да ми натриеш носа, докато и последната следа от снобизъм изчезне от мен.

Но точно сега Изабел не можеше да го убеди. Той беше прекалено шокиран от това, което беше направил, за да я послуша, или да й повярва. Трябваше да го накара да разбере, че тя не бе същата жена, която бе пристигнала при него преди няколко седмици, но сега той все още не бе готов да я изслуша. Джейк беше прекалено ядосан на себе си.

— По-добре да си вървя — каза той. — Не искам някое от момчетата да се върне назад, за да провери дали не се е случило нещо с нас.

— Джейк…

— Баща ми ме научи да спазвам дадената дума. Той не би приел страстта ми към теб като извинение, за да не спазя обещанието си.

Изабел не можа да се удържи и се усмихна.

— Но аз я приемам, Джейк. Всъщност мисля, че тя е най-добрата причина.

— Няма да се случи отново. Обе…

— Не обещавай, Джейк. Не искам да обещаваш нищо.

— Мислиш си, че следващия път няма да удържа думата си?

— Не искам да го правиш.

Джейк се замисли над думите й за миг. Прииска й се да разбере за какво си мисли, но каквото и да бе, то бе го хвърлило в смут и тревога.

Изабел нямаше нужда да мисли повече. Знаеше какво иска. Обичаше Джейк и искаше да се омъжи за него. А това явно не бе разумно решение. Тя нямаше представа как би могла да осъществи успешно този брак, но не искаше да се тревожи сега за това. Тя го обичаше, той също я обичаше. Изабел бе сигурна в това, въпреки че той все още не бе го осъзнал. Щяха да намерят начин. Беше сигурна, че ще го направят. Джейк можеше да постигне всичко.

А Изабел бе разбрала, че не е жената, за каквато я мислеше той. Би могла дори да се научи да стреля с карабина.

 

 

Джейк устоя на импулса да пришпори коня и да се движи толкова напред пред Изабел, че да не я вижда. Разбра, че се опитва да избяга от собствената си съвест, не от Изабел. Не трябваше да прави любов с нея. Беше обещал да стои далеч от нея. А само след първото истинско изкушение той се бе поддал.

Тя бе казала, че го желае не по-малко от него. Прониза го желание, остро като бръснач, и той почувства как тялото му се втвърдява от възбуда. Дори сега той потрепери от усилието да не се обърне към нея и да не я люби, докато желанието и гладът за нея не отпуснеха желязната си хватка. Това, че тя също го желаеше, правеше нещата още по-трудни.

Мисълта му отново се върна към майка му. Тя не бе могла да понесе единствения начин на живот, който той можеше да предложи на Изабел. Самата Изабел сигурно щеше да се опита да живее тук, но накрая щеше да избяга в града и в обществото, в което беше израсла.

Джейк никога не би приел връзка, която ще продължи дотогава, докато трае страстта им. А той се съмняваше, че желанието му към нея ще отслабне. Въобще не бе очаквал, че ще се чувства по този начин — никога не бе го искал — и това го плашеше. Още повече се страхуваше да я обича. Ако го направеше, щеше да я последва навсякъде.

А това щеше да бъде краят и за двама им.

Но тя не го обичаше. Не би могла. Тя искаше от него да я люби, но жена като нея със сигурност щеше да търси у съпруга си съвсем друго.

По-добре да се държи на разстояние от нея, докато пристигнат в Ню Мексико. След като продадеше стадото си, ще й предостави достатъчно пари, за да се върне в Остин. На момчетата също щеше да намери някаква работа. И дом. Не би могъл да си тръгне, без да знае, че са щастливи и са на сигурно място.

След това щеше да си тръгне. Не би могъл да бъде близо до Изабел и да знае, че не може да я има. Може би ще отиде в Колорадо и ще създаде ново ранчо. Може пък да се върне в Тексас и да събере ново стадо. Момчетата биха могли да му помагат. Можеше и да изостави ранчото си и да се глави някъде като обикновен каубой. Сигурен бе, че Джордж Рандолф би му дал работа, ако го помолеше.

Където и да отидеше, трябваше да бъде достатъчно далеч от Изабел, за да не я види никога повече.

 

 

Изабел разбра, че нещо не беше наред, много преди да стигнат стадото. Кравите се бяха разпръснали и пасяха, а трябваше да вървят напред в дълга криволичеща колона. Никъде не се виждаше дори и едно от момчетата.

— Някой е бил наранен — каза Изабел, сигурна, че нищо друго не би накарало момчетата да се отдалечат и да изоставят стадото.

— Сигурно някой е наранен доста зле, за да изоставят животните да правят, каквото си искат — промълви Джейк. — Ще избързам напред, за да разбера какво се е случило.

И да я остави да чака сама и в напрежение, като че ли тя не изпитваше същата тревога и любопитство като него.

Когато пристигна, пред погледа на Изабел се разкри напълно неочаквана картина. Момчетата се бяха скупчили около едно умряло едногодишно теле. Шон и Нощния ястреб държаха здраво едно момче, което се опитваше да се освободи. Чет обясняваше на Джейк какво се бе случило.

— Не знам как се е приближил, без да го усетим — казваше Чет. — Но видях, че той откарваше едно от телетата. Докато пристигна, този безобразен крадец вече го бе убил.

— Кой си ти? — попита Джейк със стоманени нотки в гласа. — Какво правиш тук сам?

Момчето бе все още дете, изглеждаше на осем, най-много на девет години. Слънцето и вятърът бяха изгорили лицето му. Някой бе подстригал на неравни кичури тъмнокестенявата му коса. Лицето му бе почти скрито под много стара широкопола шапка. Безформени кафяви панталони и една прекалено голяма карирана риза още повече смаляваха дребничкото слабо тяло. Тежките му ботуши бяха с няколко номера по-големи от необходимото, но ръцете на момчето бяха тънки и деликатни. Изабел прецени, че когато се изкъпе, момчето ще се окаже много красиво създание.

Момчето не удостои Джейк с отговор. Когато Изабел слезе от фургона, то отново започна диво да се съпротивлява. Когато разбра, че Шон е прекалено силен и няма да може да се отскубне, то го ухапа. След това постъпи по същия начин и с Нощния ястреб. Преди някой от двамата да се бе съвзел от изненадата и болката, момчето се хвърли към Изабел, обви ръце около кръста й и се скри зад нея.

— Не им позволявайте да ме убият! — извика то.

— Никой няма намерение да те убива — заяви Джейк, опитвайки се безуспешно да издърпа детето иззад Изабел. — Но няма да позволя на никого да краде животните ми.

— Аз не откраднах телето — отвърна детето. — Просто го отведох.

— За мен това е едно и също — отвърна Джейк.

— Ранени ли сте? — обърна се Изабел към Шон и Ястреба.

Шон поклати отрицателно глава.

— Той не успя да разкъса кожата ми, но адски боли. Какво те прихвана, малък кучи сине? Само момичетата хапят.

— Ако само ме пипнете с големите си ръце, пак ще ви ухапя — отвърна отбранително момчето.

— Вие, момчета, се върнете при стадото — нареди Джейк. — Двамата с Изабел ще се погрижим за момчето. И следващия път, когато изоставите животните, по-добре ще е да сте мъртви, разбрахте ли?

На момчетата не им се искаше да пропуснат нищо, но се подчиниха, мълчаливо яхнаха конете си и се отдалечиха.

— А сега — обърна се Джейк към момчето, — можеш да започнеш, като ми кажеш името си.

— Не.

— Добре. Докато не излезеш с нещо по-добро, ще те наричам Брат^[1].

— Няма! — извика възмутено момчето.

Джейк не му обърна внимание.

— Сега, Брат, кажи ми какво правиш тук съвсем сам. Поне на сто мили в тази област не би могло да се намери друг бял човек.

— Името ми е Дрю.

— Радвам се да се запознаем, Дрю. Кажи ми къде е семейството ти?

Внезапно меднозлатистите очи на момчето се изпълниха със сълзи.

— Мъртви са — отвърна то. — Индианците ги убиха. Радвам се, че ухапах онзи индианец.

— Изобщо не трябваше да го правиш. Ястреба е само наполовина команч. Ти как успя да избягаш?

Дрю вдигна изпълнен с разкаяние поглед към Джейк.

— Уорд ми помогна.

— Кой е Уорд? — попита Изабел.

— Мъжът, който ми помогна. Конят му си счупи крак. Той искаше да ни помоли да го вземем с нас, когато индианците ни нападнаха. Той ги уби, но те го простреляха. Убих това теле, за да имаме какво да ядем. Вече изядохме всичко, което имаше във фургона ни.

— Къде се намира този Уорд? — осведоми се Джейк.

— На разстояние оттук, надолу по течението на потока. Ние ви наблюдавахме.

— Заведи ни при него — каза Джейк.

— Ще го застреляте ли?

— Разбира се, че не! — отвърна потресена Изабел. — Ще помогнем и на двама ви.

Дрю отправи поглед към Джейк.

— Да, така е. А сега побързай. Трябва след това да настигнем стадото.

Дрю не изглеждаше напълно убеден, че Джейк не се готви да им стори нещо лошо, но пое по течението на потока. Изабел предположи, че момчето не бе свикнало да взима решения, от които зависи животът му, но имаше чувството, че Дрю много бързо ще се научи.

— От колко време сте тук? — попита Джейк.

— Не знам. Струва ми се, цяла вечност.

— Имаше ли някой друг с вас, освен родителите ти?

— Не.

— Какво го е прихванало баща ти да пътува сам? По този начин сам си е търсил неприятности.

— Това му казваха и хората, но татко никога не слушаше когото и да било.

Без предупреждение, Дрю изведнъж се спусна в храсталака от хвойна и диви лози, който се намираше до брега на потока.

— Нито крачка повече! — разнесе се глас от храсталака.

— Дойдохме, за да помогнем — каза спокойно Джейк. — Дрю застреля вечерята ви, която не можем да ви донесем. Помислихме, че може да ви помогнем.

— Как смятате да постъпите?

— Зависи от това, дали можете да ходите.

От храстите изпълзя един мъж, като използваше ръцете си и единия си крак. Единият крачол на панталона му бе разпорен по ръба и разкриваше бедрото му, превързано в стегната превръзка. Той беше висок и слаб и имаше характерни испански черти. А може би човек добиваше такова впечатление, защото мъжът бе облечен в испански стил. Той имаше права черна коса, светла кожа и тъмносини очи. До него имаше седло, юзда и дисаги от черна испанска кожа, украсени със сребро. Който и да бе този човек, очевидно бе богат. Когато забеляза Изабел, отношението му веднага се промени.

— Извинете, госпожо, но се страхувам, че не мога да ви поздравя както подобава. — Звучеше толкова ужасно галантен. — Казвам се Уорд Дилън. Когато съм в състояние, непременно ще целуна ръката ви.

— Това няма да е необходимо — отвърна Изабел. — Повече се интересувам да видя как е раната ви.

— Това не е гледка за една дама.

— През последните няколко седмици видях доста неща, които не са за пред дама, и досега не съм припаднала — отвърна Изабел, ядосана от това, че този мъж се отнасяше с нея по същия начин като Джейк. Трябваше или да се облече като някоя проститутка, за да решат мъжете, че може да прави и нещо друго, освен да носи слънчобран и да си вее с ветрило.

Уорд се обърна и легна по гръб.

— Съжалявам за грубостта си, но силите ми се изчерпиха.

Джейк го погледна с уморено безразличие.

— Мисля, че си струва да се спаси.

Изабел беше шокирана, но Уорд се разсмя.

— Много бих се радвал, ако опитате. От това, което видях, ще имате полза поне от един вакуеро, достатъчно голям, за да се бръсне.

В този миг Изабел с ужас забеляза от крака на Уорд да стърчи счупена стрела.

Те го качиха на коня на Джейк. Изабел предположи, че болката бе ужасна, но Уорд дори не изстена.

— Хайде, излизай, Дрю — извика Уорд, когато събра малко сили. — Ще тръгнем с тази дама и джентълмена. Съмнявам се, че ще получим друго предложение.

Дрю излезе от храстите, но видът му подсказваше, че все още не смее да се довери на Джейк.

— Той не приема бързо непознати — обясни Уорд.

— Точно обратното на Изабел — отбеляза Джейк. — Особено ако става дума за дете.

— Казвам се Изабел Дейвънпорт — представи се тя. — А този неучтив човек е Джейк Максуел. Отговарям за няколко момчета сираци, които имат нужда от работа. Джейк разполагаше със стадо, което трябваше да отведе в Ню Мексико. Решихме да работим заедно.

Уорд се усмихна.

— Изабел започна с осем момчета — осведоми го Джейк. — Но преди сам да разбера как стана, се появиха още две.

— Сега, изглежда, имаме цяла дузина — отвърна Изабел.

— Мен не ме смятайте — заяви Дрю с враждебен тон.

— Напротив, Дрю, и двамата влизаме в това число — каза Уорд. — Бих се радвал, ако не им създаваш неприятности. С мен ще имат достатъчно.