Реймънд Чандлър
Високият прозорец (8)

8

Бънкър Хил е стар, забутан, мизерен квартал. Някога, преди много години, тук е бил най-шикарният жилищен район на града и тук-там все още се срещаха островърхи готически замъци с просторни веранди и стени, облицовани с обли камъчета, с остъклени ъглови ниши и вретеновидни кулички. Всички те сега са нещо като мобилирани общежития, чиито стаи се дават под наем. Излъсканите им на времето паркети са издраскани и проядени, широките им внушителни стълбища — потъмнели от годините и от евтиния лак, полаган, върху пластове мръсотия. Във високите стаи отекват свадите на измъчени хазяйки с нередовни квартиранти. А отпред по просторните прохладни веранди, протегнали на слънце прокъсани обувки и загледани в нищото, седят старци с лица като изгубени битки.

Около старите къщи е пълно с оплюти от мухи закусвални, италиански зеленчукови магазинчета, грозни блокове с евтини апартаменти и няколко малки сладкарнички, където човек може да си купи неща по-лоши дори от сладкишите им. И жалки хотелчета, в които всеки посетител се подписва като Смит или Джонс, а нощният администратор изпълнява едновременно функциите на пазвантин и на сводник.

От блоковете излизат жени, които би трябвало да са млади, но лицата им са като прокиснала бира, мъже с ниско нахлупени шапки и мълниеносни очи, опипващи цялата улица напред и назад, докато правят завет с шепи и палят цигари, изнурени интелектуалци с тютюнева кашлица, без сметки в банките; ченгета с гранитни лица и безмилостни погледи; наркомани и улични продавачи на наркотици; хора, които не приличат на нищо и си го знаят, а от време на време дори по някой, който наистина ходи на работа. Те обаче излизат много рано, когато широките пропукани тротоари са безлюдни и още покрити с роса.

Подраних, но не чак кой знае колко преди четири и половина. Паркирах в края на улицата, където въжената железница изкачва с пуфтене жълтеникавия глинест склон откъм Хил стрийт, и тръгнах по Корт стрийт към общежитието „Флорънс“. Фасадата бе от тъмни тухли, сградата — триетажна, най-ниските прозорци бяха на нивото на тротоара, засенчени от ръждясали мрежи срещу комари и дрипави тюлени пердета. На входната врата имаше стъклено прозорче с достатъчна част от името на общежитието, за да може да се разчете. Отворих я и слязох по три обковани с месингови ленти стъпала в коридор, чиито срещуположни стени можех да докосна, без да разперя ръце. Мъждиви врати с номера, изписани с мъждива боя. Ниша в подножието на стълбите с телефонен автомат. Надпис: „Домоуправител, стая 106“. В дъното на коридора — врата с опъната мрежа, в тъмната уличка зад нея — четири строени в редица високи очукани кофи за боклук; в слънчевите лъчи над тях танцуваха мухи.

Изкачих се по стълбите. Радиото, което бях чул по телефона, все така оглушително предаваше бейзболния мач. Прочетох номерата на вратите и се запътих нагоре и направо, Стая 204 беше отдясно, а бейзболният мач — точно отсреща. Почуках, не получих отговор и почуках по-силно. Зад мен трима играчи от единия отбор се опитваха да атакуват на фона на гръмовния рев на тълпата запалянковци. Почуках трети път и погледнах навън през един от прозорците на коридора, който гледаше към улицата, докато тършувах в джоба си за ключа на Джордж Ансън Филипс.

На отсрещната страна на улицата имаше италианско погребално бюро, спретнато, тихо и сдържано; боядисани в бяло тухли, слизащи досами тротоара. „Погребално бюро Пиетро Палермо.“ Тъничкият зелен неонов, надпис скромно се мъдреше на фасадата. Висок мъж в тъмен костюм излезе отвътре и се облегна на бялата стена. Беше направо красив. Кожата му — мургава, а хубавата му стоманеносива коса — гладко сресана назад. Той извади нещо, което от разстояние ми заприлича на сребърна или платинена с черен емайл табакера, отвори я флегматично с два от дългите си мургави пръсти и избра цигара с позлатен филтър. Прибра табакерата и запали цигарата със запалка, която явно бе комплект с табакерата. Прибра и запалката, скръсти ръце и се загледа в нищото с полупритворени очи. От върха на неподвижната му цигара се издигаше струйка дим, права и тънка като пушека на изтляващ призори лагерен огън.

Зад гърба ми, в отново подетия устрем на мача, друг играч запрати топката или я изкара навън. Откъснах се от прозореца и високия италианец, пъхнах ключа в ключалката на стая 204 и влязох вътре.

Квадратно помещение с кафяв килим, оскъдна мебелировка, и тя твърде неприветлива. Сгъваемото легло със задължителното, криво огледало се изпречиха насреща ми още щом отворих вратата, а в отражението приличах на пропаднал тип, прокрадващ се у дома си след сбирка на наркомани. Имаше и фотьойл от брезово дърво, а до него тромаво тапицирано чудовище — навярно канапе. Под прозореца маса, върху нея лампа с абажур от нагъната на хармоника хартия. От двете страни на леглото се виждаха врати.

Лявата водеше към кухненски бокс с кафява гетинаксова мивка, газена готварска печка с три горелки и допотопен хладилен шкаф, който шумно включи в момента, в който бутнах вратата, и взе мъчително да се тресе. Върху гетинаксовия цедилник на мивката имаше останки от нечия закуска: кафява утайка на дъното на чаша, прегоряла коричка хляб, трохи върху дъска за рязане, жълтеникава слуз от разтопено масло в една чинийка, изцапан нож и емайлирано кафениче, което миришеше на прокиснало вино в напечен от слънцето плевник.

Върнах се обратно покрай сгъваемото легло и отворих другата врата. Тя извеждаше в малко коридорче с открита ниша за дрехи и вграден скрин. Върху скрина — гребен и черна четка за коса с руси косми в четината. Имаше и кутия пудра против изпотяване, малко фенерче с пукнато стъкло, листове за писма, писалка, шишенце с мастило върху попивателна хартия, цигари и кибрит в стъклен пепелник с пет-шест фаса.

В чекмеджетата на скрина открих чорапи, бельо и носни кърпи, колкото се побират в един куфар. На закачалката висеше тъмносив костюм, не нов, но още поносим, а на пода до него — чифт възпрашни черни обувки.

Бутнах вратата на банята. Тя се отвори на една педя и заяде. Носът ми трепна от пронизващия остър, горчив мирис, който ме лъхна отвътре, устните ми се вцепениха. Напънах да отворя. Вратата поддаде едва-едва, а после се оттласна, сякаш някой я натискаше отвътре. Проврях глава в отвора.

Подът на банята беше прекалено къс за него, така че краката му бяха свити в коленете и висяха отпуснато встрани. Главата му бе притисната към отсрещния перваз — не вирната назад, а здраво заклещена. Кафявият му костюм бе поизмачкан, а тъмните очила стърчаха от горното джобче под опасен ъгъл. Като че ли това имаше значение. Дясната му ръка бе прехвърлена през корема, лявата лежеше на пода с дланта нагоре, пръстите — леко сгърчени. Вдясно на главата му, в русата коса, зееше рана със спечена кръв. Зиналата му уста бе пълна с лъскава аленочервена кръв.

Вратата се подпираше от крака му. Натиснах яко и се промуших вътре. Наведох се, за да пъхна два пръста в яката и да напипам голямата артерия. Тя не само, че не пулсираше, но дори не трепваше. Нищо. Кожата беше ледена. Всъщност не може да е била ледена. Само ми се е сторило. Изправих се, опрях се на стената и стиснах здраво юмруци в джобовете, вдишвайки кордитните пари. Бейзболният мач продължаваше, но през две затворени врати звучеше приглушено.

Стоях и го гледах. Нищо няма да спечелиш от това, Марлоу, нищо. За теб тук няма нищо интересно. Ти дори не го познаваше. Измитай се, измитай се веднага.

Отлепих се от вратата, дръпнах я и се върнах през коридорчето в стаята. Някакво лице ме погледна от огледалото. Напрегнато, изкривено лице. Рязко се извърнах от него, извадих плоския ключ, който ми бе дал Джордж Ансън Филипс, избърсах го между влажните си длани и го оставих до лампата.

Изтрих топката на бравата, докато отварях вратата и отвън като я затварях. „Доджърс“ водеха със седем на три. Някаква жена в напреднал стадий на почерпка пееше за Франки и Джони — затворническата версия — с глас, на който и уискито не бе помогнало. Гърлен мъжки бас й изръмжа да си затваря устата, тя продължи да пее, чуха се бързи стремителни стъпки, тъп удар, писък, тя спря да пее, а бейзболният мач си продължи.

Тикнах цигара в устата си, запалих, слязох обратно по стълбите, застанах в полутъмния ъгъл на коридора и се загледах в малката табела, на която пишеше: „Домоуправител, стая 106“.

Глупак бях, че я погледнах. Съзерцавах я дълго и яростно гризях цигарата.

После се обърнах и тръгнах по коридора към задната част на къщата. Малка емайлирана табелка на една от вратите гласеше: „Управител“. Почуках.