Реймънд Чандлър
Високият прозорец (29)

30

Вратата се отвори и после безшумно се затвори. Последва тишина, която увисна във въздуха сякаш топъл дъх в мразовит ден, а после дрезгав вик, който завърши във вой на отчаяние.

След това мъжки глас, изопнат от ярост, избълва:

— Не беше лошо, но не и достатъчно добре. Опитай пак.

Женският глас изплака:

— Боже мой, това е Луис! Мъртъв!

Мъжкият глас:

— Може би греша, но и този път ми звучи фалшиво.

— Боже мой, той е мъртъв, Алекс! Направи нещо, за бога, направи нещо!

— Да — отряза твърдо гласът на Алекс Морни, — би трябвало да направя нещо. Би трябвало да те подредя да изглеждаш като него. С кръвта и всичко. Би трябвало да те направя мъртва, студена и отвратителна като него. Или не, не е необходимо. Ти вече си като него. Също тъй отвратителна. От осем месеца сме женени и ме мамиш с подобно жалко и продажно същество. Боже мой! Къде ми е бил умът, та съм се свързал с мръсница като тебе?

Той почти крещеше. Жената отново простена.

— Престани да разиграваш театър — каза Морни горчиво. — За какво мислиш, че съм те довел тук? Никого не можеш да излъжеш. Следя те от седмици. Ти беше снощи тук. И днес си идвала. Видяла си каквото има да се види. Твоето червило е по фасовете, тук е и чашата, от която си пила. Виждам те, седнала на облегалката на стола му, как го галиш по мазната коса и после му теглиш куршума, докато той още мърка. Защо?

— О, Алекс, мили, не говори такива ужасни неща!

— Играеш не по-зле от Лилиан Гиш — каза Морни. — А сега прескочи сцената с агонията, сладурче. Аз трябва да зная как да оправя тази работа. За какво мислиш, съм дошъл тук? Вече не давам и пет пари за теб. Пет пари, чуваш ли, сладурче, чуваш ли, моя малка, ангелски руса убийце? Но аз държа на себе си, на репутацията си, на бизнеса си. Например избърса ли пистолета?

Тишина. После се чу удар. Жената изпищя. Беше оскърбена, безкрайно оскърбена. Оскърбена до дълбочината на душата си. Доста добре го изигра.

— Виж какво, ангелче — изръмжа Морни. — Не ми ги продавай на мен тези. Играл съм във филми. Познавам отдалеч лошата игра. Затова си я спести. Ще ми кажеш как е станало това, дори ако се наложи да те влача из стаята за косата. Хайде — изтри ли пистолета?

Изведнъж тя се разсмя. Неестествен смях, но ясен и звънък. Сетне смехът й секна също тъй внезапно и тя каза:

— Да.

— А чашата, от която си пила?

— Да. — Този път гласът беше съвсем тих, съвсем студен.

— А сложи ли неговите отпечатъци на пистолета?

— Да.

Той се замисли в настъпилата тишина.

— Вероятно това няма да ги заблуди — произнесе той. — Почти е невъзможно да се поставят по убедителен начин отпечатъците на мъртъв човек върху пистолет. Но както и да е. Какво друго си изтрила?

— Н-нищо. О, Алекс, моля те, не бъди толкова коравосърдечен.

— Стига! Престани! Покажи ми как си го направила, къде си стояла, как си държала пистолета.

Тя не помръдна.

— Не мисли за отпечатъците! — каза Морни. — Аз ще сложа по-добри. Много по-добри.

Тя бавно мина покрай процепа между завесите и аз можах да я зърна. Беше облечена в светлозелен габардинен панталон, бежово яке с много тегели, ален тюрбан със златна змия. Лицето й беше обляно в сълзи.

— Вдигни го! — изкрещя Морни. — Покажи ми!

Тя се наведе зад стола и се появи отново с пистолета в ръка и с оголени зъби. Видях как насочи пистолета към вратата в дъното на стаята. Морни не помръдна, не издаде нито звук. Ръката на блондинката се разтресе и пистолетът изпълни странен танц във въздуха. Устата й започна да трепере и ръката й се отпусна.

— Не мога да го направя — прошепна тя. — Би трябвало да те застрелям, а не мога.

Разтвори ръка и пистолетът тупна на пода.

Морни мина бързо край процепа между завесите, блъсна я настрани и бутна с крак пистолета на мястото му, където беше преди това.

— Не можеш да го направиш, а? — каза с пресипнал глас. — Не можеш да го направиш? А сега гледай!

Той извади с рязко движение една носна кърпа и се наведе да вземе отново пистолета. Дръпна затвора. Бръкна с дясната си ръка в джоба, извади патрон и започна да го върти между пръстите си, опипвайки метала, после пъхна патрона в пълнителя. Повтори движението четири пъти, щракна затвора и завъртя барабана, за да го нагласи на определена точка. Постави пистолета на пода и се изправи.

— Не можеше да ме застреляш — каза подигравателно, — защото в цевта имаше само една празна гилза. Сега е зареден. Един куршум е изстрелян. И твоите отпечатъци са върху пистолета.

Блондинката стоеше неподвижна и го гледаше с измъчен поглед.

— Забравих да ти кажа — продължи той тихо, — че аз избърсах пистолета. Исках да бъда сигурен, че твоите отпечатъци ще бъдат на него. Бях уверен, че са там, но исках да съм напълно сигурен. Разбираш ли ме?

Момичето попита тихо:

— Значи смяташ да ме предадеш на полицията?

Той беше с гръб към мен. Тъмни дрехи. Филцовата шапка — ниско нахлупена. Не можех да видя лицето му, но сякаш видях злобната усмивка, с която каза:

— Да, ангелче, смятам да те предам на полицията.

— Разбирам — каза тя и го погледна право в очите. По изрисуваното й лице внезапно се появи изражение на мрачно достойнство.

— Ще те предам, ангелче — отрони той бавно, като отделяше думите една от друга, сякаш им се наслаждаваше. — Някои ще ме съжалят, други ще ми се смеят. Но това няма да на вреди ни най-малко на бизнеса ми. Ни най-малко. Това е една, от хубавите страни на работата ми. Малко скандал никак няма да ми навреди.

— Значи за тебе аз имам вече само стойността на реклама — каза тя. — Освен, разбира се, опасността, че ти самият можеше да бъдеш заподозрян.

— Точно така — каза той. — Точно така.

— А каква е била подбудата, за да го убия? — попита тя, все още спокойна, все още отправила към него поглед, изпълнен с такова тежко презрение, че той дори не го усети.

— Не зная — каза той. — Не ме интересува. Вие сте замисляли нещо. Еди те е проследил до центъра на града, където си се срещнала с рус мъж в кафяв костюм. Дала си му нещо. Еди те оставил и проследил мъжа до някакво общежитие наблизо. Опитал се да го следи и след това, но му се сторило, че мъжът го усетил и се наложило да го остави. Не зная каква е била цялата работа. Но зная едно. В същото това общежитие вчера е бил застрелян млад мъж на име Филипс. Да знаеш нещо затова, мила?

— Не, нищо — отговори блондинката. — Не познавам никакъв Филипс и колкото и да ти се вижда странно, не съм застреляла никого ей тъй, заради една прищявка.

— Но си застреляла Ваниър, скъпа — каза Морни почти нежно.

— Ах, да — провлече тя — разбира се. Тъкмо се чудехме каква е била подбудата. Измисли ли някаква?

— Ще имаш възможност да я обсъдиш с полицията — отряза той. — Да я наречем кавга между любовници. Наречи я както искаш.

— Възможно е — каза тя. — Като се напиеше, приличаше досущ на тебе. Може би това е била причината, за да го убия.

— Аха — промълви той и пое дълбоко въздух.

— Но беше къде по-хубав — продължи тя, — по-млад, с по-малко шкембе. Но със същата гнусна, самодоволна усмивка.

— Аха — отново промълви Морни, не успявайки да прикрие страданието си.

— Как ти се струва, ще мине ли като основателна подбуда за убийство? — запита тя меко.

Той направи крачка напред и замахна с юмрук. Улучи лицето й от едната страна и тя се строполи на пода — с единия дълъг крак изпънат напред, с ръка на бузата и с ясносините очи, вторачени в него.

— Може би не трябваше да правиш това — каза тя. — Може би сега няма да се съглася на всичко.

— Ще се съгласиш и още как. Нямаш избор. Ще се отървеш леко. Боже мой, знам, че така ще стане. С твоята външност. Няма как, ангелче, отпечатъците ти са на пистолета.

Тя се изправи бавно, с ръка все още на бузата. После се усмихна.

— Знаех, че е мъртъв — каза тя. — Ключът на бравата е мой. Съгласна съм да отида в полицията и да кажа, че съм го застреляла. Но да не си посмял да ме докосваш пак с гладката си бяла ръчичка, ако искаш да изиграя ролята си. Да, с желание ще отида в полицията. Там ще се чувствувам в по-голяма безопасност, отколкото с теб.

Морни се обърна и аз видях жестоката усмивка на побелялото му лице и потръпването на белега му. Мина край процепа между завесите. После чух да се отваря входната врата. Блондинката постоя неподвижно още един миг, хвърли поглед през рамо към трупа, потръпна леко и излезе от полезрението ми.

Вратата се затвори. Чуха се отдалечаващи се стъпки по алеята. Вратите на колата се отвориха и затвориха. Моторът запали и колата потегли.