Реймънд Чандлър
Високият прозорец (17)

18^[1]

 

Взех чашата си и я занесох на една малка масичка до стената, седнах и запалих цигара. Минаха пет минути. Музиката беше сменила ритъма, без в бъркотията да забележа това. Сега пееше някакво момиче. Гласът й беше плътен, нисък алт, много приятен за слуха. Пееше „Черни очи“ и оркестърът, който й акомпанираше, като че ли задремваше. Когато свърши, чуха се силни ръкопляскания и няколко одобрителни подсвирквания.

Мъжът на съседната маса каза на момичето до него:

— Линда Конкуест се върнала към оркестъра. Чух, че се омъжила за някакъв богаташ от Пасадина, но нищо не излязло от това.

— Хубав глас — каза момичето, — ако си падаш по лигавото женско пеене.

Тъкмо се надигах да стана, когато върху масата падна сянка и до мен се изправи някакъв мъж. Дълъг като телеграфен стълб мъж, с опустошено лице и измъчено, неподвижно дясно око с безформен ирис и сляп, замръзнал поглед. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да сложи ръка върху облегалката на стола до съседната маса. Преценяваше ме с поглед, без да каже дума, а аз седях и си пиех питието и слушах алтовия глас, който сега пееше друга песен. Изглежда, посетителите на това заведение обичаха сантименталната музика. Може би бяха уморени от надпреварата с времето там, където работеха.

— Аз съм Пру — каза мъжът с дрезгав шепот.

— Така си и помислих. Вие искате да говорите с мен, а пък аз искам да поговоря с вас, както и с момичето, което току-що пя.

— Елате.

В дъното на бара имаше заключена врата. Пру я отвори с ключ и я придържа, за да мина; изкачихме се по покритите с килим стълби вляво. Излязохме в дълъг, прав коридор с няколко затворени врати. В края на коридора имаше ярка звезда, омотана в мрежата на някакъв параван. Пру почука на вратата близо до паравана, отвори я и се отдръпна, за да мина. Влязох в уютен кабинет; не много голям. До френския прозорец имаше вградено ъглово канапе; мъж в бял смокинг стоеше с гръб и гледаше навън. Косата му беше прошарена. В стаята имаше голяма черна хромирана каса, няколко шкафа за документи, голям глобус на поставка, малък вграден бар и обичайното голямо, тежко, делово писалище с обичайния тапициран с кожа стол с висока облегалка.

Загледах се в предметите върху писалището. Всичко в стандартен стил и всичко от мед. Медна лампа, меден комплект писалки и медна поставка за моливи, пепелник от стъкло и мед със слонче от мед на ръба, медно ножче за отваряне на писма, меден термос на меден поднос, медна дръжка на попивателната преса. Стръкчета медни полски цветя, натопени в медна ваза.

Всичко от мед.

Мъжът до прозореца се обърна и аз видях, че наближава петдесетте, че има мека, пепелносива, много гъста коса, красиво тежко лице, без особени белези освен малкия извит белег на лявата буза, който изглеждаше почти като дълбока трапчинка. Спомних си трапчинката. Човека бях забравил. Но сега изведнъж се сетих, че го бях виждал на екрана много отдавна, преди най-малко десет години. Не помнех филмите, нито за какво се разказваше в тях, нито какви бяха неговите роли, но си спомних мургавото, тежко, хубаво лице и извития белег. Тогава косата му беше черна.

Той отиде до бюрото си, седна, взе ножа за отваряне на писма и поглади с палец острието. Погледна без никакво изражение и попита:

— Вие ли сте Марлоу?

Кимнах.

— Седнете.

Седнах. Еди Пру седна до стената, облегна се назад и балансира стола на задните му крака.

— Не обичам, когато си пъхат носа в моите работи — каза Морни. — Свих рамене. — Не обичам такива хора по много причини — продължи той. — Направо не ги понасям. Не обичам, когато безпокоят приятелите ми. Не обичам, когато додяват на жена ми. — Не отговорих. — Не обичам, когато разпитват шофьора ми или се държат грубо с гостите ми. — И този път нищо не казах. — С две думи — просто не ги обичам.

— Започвам да разбирам какво искате да кажете — казах аз.

Той почервеня и в очите му светнаха огънчета.

— Но, от друга страна — каза той, — точно сега можете да ми свършите една работа. За вас може да се окаже полезно да ми сътрудничите. Може да ви бъде от полза да не си пъхате носа, където не ви е работата.

— Каква ще бъде по-точно ползата? — попитах аз.

— Може да е полезно за времето и здравето ви.

— Чувал съм тази песен. Само не си спомням как се казваше.

Той остави ножа за отваряне на писма и извади от бюрото си гарафа от шлифован кристал. Наля си от нея в една чаша, изпи я и върна гарафата обратно в бюрото.

— В моята работа — каза — гангстери колкото искаш. А полугангстери с лопата да ги ринеш. Така че вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята и няма да имаме неприятности.

Запали цигара. Ръката му леко трепереше. Погледнах към дългия мъж в другия край, подпрял се на стената на задните крака на стола си като безделник в провинциална кръчма. Седеше, без да помръдне, дългите му ръце провесени надолу, а лицето му — набраздено, посивяло, безизразно.

— Някой спомена нещо за пари — обърнах се към Морни. — За какво ще бъдат платени? А тирадите ви дотук са ми ясни. Опитвате се да ми внушите, че можете да ме сплашите.

— Ако продължавате в този стил — каза Морни, — само ще си спечелите оловни копчета за сакото.

— Представете си — казах, — горкият стар Марлоу с оловни копчета на сакото.

От гърлото на Еди Пру излетя сух звук, който можеше да мине и за хихикане.

— А що се отнася до това да си гледам моята работа, а не вашата — продължих, — може да стане така, че моята и вашата работа да се поомесят. Не по моя вина.

— По-добре да не се омесват — рече Морни. — И по кой начин мислите, че може да стане това?

Той вдигна бързо очи и пак ги сведе.

— Например вашият човек тук ми се обади по телефона и се опита да ме изплаши до смърт. А по-късно вечерта пак ми позвъни и спомена нещо за пет стотарки и колко добре щяло да бъде за мен да дойда тук и да поговоря с вас. Също така например вашият човек или някой, който изглежда досущ като него (а то е почти непостижимо), ме следеше по петите, след като един мой колега беше застрелян днес следобед на Корт стрийт в Бънкър Хил.

Морни извади цигарата от устата си и погледна върха й с присвити очи. Всяко движение, всеки жест бяха като изписани от каталог.

— Кого са застреляли?

— Някой се Филипс — младо русо момче. На вас не би ви допаднал. Беше от хората, дето си пъхат носа в чужди работи.

Описах му Филипс.

— Никога не съм чувал за такъв човек — каза Морни.

— И още нещо, например: висока блондинка, която не живее там, е била видяна да излиза от общежитието скоро след като младежът бил убит — добавих аз.

— Каква висока блондинка? — Гласът му леко се промени. Вече не беше настойчив.

— Това не зная. Видели са я и човекът, който я видял, може да я познае, ако я види отново. Разбира се, не е задължително тя да има нещо общо с Филипс.

— Този Филипс частно ченге ли беше?

Кимнах:

— Казах ви го вече два пъти.

— Защо и как е бил убит?

— Бил е ударен по главата и застрелян в апартамента си. Не знаем защо е бил убит. Ако знаехме, щяхме по всяка вероятност да знаем и кой е убиецът. Това е положението.

— А кои сте тези „вие“?

— Полицията и аз. Аз открих трупа. Затова трябваше да остана там.

Много бавно Пру спусна краката на стола върху килима и ме погледна. Здравото му око имаше заспал израз, който хич не ми харесваше.

Морни попита:

— Какво казахте на полицията?

— Много малко — отговорих. — Още от първите думи, с които се обърнахте към мен, ми стана ясно — знаете, че търся Линда Конкуест. Или мисис Лесли Мърдок. Аз я открих. Тя пее тук. Не виждам защо трябва да има толкова тайнственост около този факт. Струва ми се, че жена ви или мистър Ваниър можеха да ми го кажат. А не го направиха.

— Това, което жена ми има да каже на едно частно ченге, е толкова малко, че не заслужава и да се споменава — каза Морни.

— Без съмнение тя си има причини за това — казах аз, — но в момента това не е тъй важно. Впрочем и срещата ми с мис Конкуест не е вече от голямо значение. И все пак бих искал да поговоря с нея. Ако нямате нищо против.

— Ами ако имам нещо против? — попита Морни.

— Пак ще настоявам да говоря с нея. — Извадих от джоба си цигара, потъркалях я между пръстите си и загледах с интерес плътните му и все още тъмни вежди. Имаха красива форма, елегантна извивка.

Пру се изкикоти. Морни го погледна, намръщи се и пак погледна към мен, все така намръщен.

— Попитах ви какво сте казали на полицията — повтори той.

— Колкото можах по-малко. Този Филипс ме беше помолил да се срещна с него. Намекна ми, че е затънал много надълбоко в някаква работа, която не му харесвала, и че имал нужда от помощ. Когато отидох при него, беше вече мъртъв. Това е, което казах на полицията. Те решиха, че премълчавам нещо. Вероятно са прави. Дадоха ми срок до утре на обяд да попълня празнините в разказа си. Именно това се опитвам да правя сега.

— В такъв случай само сте си загубили времето, като сте дошли тук — каза Морни.

— Аз пък останах с впечатлението, че ме поканиха.

— Можете да вървите по дяволите всеки миг, щом пожелаете. Или пък да ми свършите една малка работа, за пет стотарки. Но и в двата случая трябва да ни изключите с Еди от всякакви разговори, които занапред ще водите с полицията.

— Какво е естеството на задачата?

— Били сте у дома ми тази сутрин. Значи имате представа.

— Не се занимавам с разводи.

Лицето му побеля.

— Аз обичам жена си. Женени сме само от осем месеца. Не искам никакъв развод. Тя е чудесно момиче и обикновено знае какво върши. Но имам чувството, че в момента бърка с човека.

— В какъв смисъл бърка?

— Не зная. Именно това искам да разбера.

— Нека сме наясно — казах. — За какво ме наемате — да ви свърша някаква работа, или да не върша работата, за която вече съм нает?

Пру отново се изхили. Морни си наля още бренди и бързо го гаврътна. Лицето му си възвърна нормалния цвят. Не ми отговори.

— И нека сме наясно по още един въпрос — продължих аз. — Значи, вие нямате нищо против жена ви да се развлича, но не желаете да се развлича с лицето Ваниър. Така ли е?

— Имам вяра в сърцето й — изрече той бавно, — но не се доверявам на преценките й за хората. Може тъй да го формулираме.

— И желаете да науча някои работи за този Ваниър?

— Искам да разбера какво си е наумил.

— О, нима си е наумил нещо?

— Така смятам. Но не знам какво.

— Наистина ли мислите, че си е наумил нещо, или ви се ще да мислите така?

Загледа ме втренчено и тежко, после издърпа средното чекмедже на бюрото, бръкна вътре и ми подхвърли едно сгънато листче. Взех го и го разгънах. Беше втори екземпляр на сива бланка. „Компания Кал-Уестърн за доставка на зъболекарски материали“ и адресът на компанията. На сметката пишеше: 30 фунта кристоболит — 15,75 долара, и 25 фунта албастон — 7,75 долара, плюс данъци. Беше издадена на името на Х. Р. Тийгър, Уил Кол и беше подпечатана с „Платено“. В ъгъла пишеше: Л. Г. Ваниър. Поставих листчето на бюрото.

— Падна една вечер, когато беше тук, от джоба му — каза Морни. — Преди десетина дена. Еди сложи големия си крак върху листчето и Ваниър не забеляза, че го е изтървал.

Погледнах към Пру, после към Морни, после към палеца си.

— Това трябва ли да ми говори нещо? — попитах аз.

— Мислех ви за умно ченге. Предположих, че ще можете да разберете какво значи.

Погледнах отново листчето, сгънах го и го прибрах в джоба си.

— Предполагам, че нямаше да ми го дадете, ако не значеше нищо.

Морни отиде до черната хромирана каса до стената и я отвори. Върна се с няколко хартийки, които държеше в ръката си като карти за покер. Изглади им краищата, разбърка ги леко и ги плъзна по бюрото към мен.

— Ето ви петте стотарки. Разкарайте Ваниър от жена ми и ще получите още толкова. Не ме интересува и не искам да зная как ще го направите. Само го направете.

Поразрових шумолящите нови банкноти с алчен пръст, после ги отблъснах.

— Ще ми платите когато и ако се справя със задачата. Възнаграждението ми днес ще бъде кратката среща с мис Конкуест.

Морни не се докосна до парите. Вдигна квадратното шише и си наля още една чаша. Но този път наля и на мен и плъзна чашата по бюрото.

— Що се отнася до убийството на Филипс — продължих аз, — Еди го следеше. Ще ми кажете ли защо?

— Не.

— Лошото в такива случаи е, че информацията може да излезе и от друг човек. А докопат ли се вестниците до едно убийство, никога не се знае какво ще изскочи наяве. Ако нещо се появи, вие ще обвините мен.

Той ме погледна право в очите и каза:

— Не мисля. Бях малко груб с вас в началото, но вие се представяте добре. Ще поема риска.

— Благодаря — казах. — А ще ми кажете ли защо накарахте Еди да ме извика тук и да ме сплаши?

Той свали поглед и забарабани с пръсти по бюрото.

— Линда е мой стар приятел. Младият Мърдок беше тук днес следобед да я види. Той й каза, че работите за старата Мърдок. Това го знам от Линда. Не ми е известно каква ви е задачата. Щом не се занимавате с разводи, значи старата дама не ви е наела, за да уредите този въпрос.

Докато произнасяше последните думи, той вдигна поглед и ме погледна втренчено. Устоях на погледа му и зачаках да чуя по-нататък.

— Аз съм просто човек, който държи на приятелите си — продължи той. — И не искам да ги безпокоят разни ченгета.

— Мърдок ви дължи пари, нали? Той се намръщи.

— Не обсъждам такива въпроси. Довърши питието си, кимна с глава и стана.

— Ще ви изпратя Линда да си поговорите. Приберете парите. Той излезе. Еди Пру разгъна дългото си тяло, изправи се, отправи ми неясна, сива усмивка, която нищо не казваше, и последва Морни.

Запалих още една цигара и пак разгледах сметката на компанията за доставка на зъболекарски материали. Нещо смътно се размърда в паметта ми. Приближих се до прозореца и се загледах към долината. По един от хълмовете, към голяма къща с осветена отвътре кула от тухли и стъкло, се изкачваше кола. Фаровете озариха къщата и завиха към гаража, после угаснаха и долината като че стана по-тъмна. Беше много тихо и прохладно. Звуците на оркестъра долитаха някъде изпод краката ми. Музиката беше приглушена и не можех да доловя мелодията.

Линда Конкуест влезе през отворената врата зад гърба ми, затвори я и застана, вперила в мен студени, бляскави очи.