Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Добавяне

27

Докато отключа и отворя вратата, Шо вече се надигаше от канапето. Той беше едър мъж с очила и високо изпъкнало плешиво чело, което правеше ушите му да изглеждат, като че ли са се подхлъзнали надолу. На лицето му грееше усмивка на учтива глупост. Момичето седеше в креслото зад малката масичка. Не правеше нищо, просто седеше.

— А, ето го и мистър Марлоу — изчурулика Шо. — Да. Именно. Ние с мис Дейвис разговаряхме много приятно. Тъкмо й разправях, че прадедите ми са дошли от Англия. Тя, ъ-ъ-ъ, не ми каза откъде са дошли нейните.

Докато изговори всичко това, той измина половината разстояние до вратата.

— Много любезно от ваша страна, мистър Шо — казах аз.

— Моля ви, моля ви — изчурулика той. — А сега ще бягам. Вечерята ми сигурно…

— Много мило от ваша страна — повторих. — Благодаря ви. Той кимна и изчезна. Неестествената веселост на усмивката му като че остана да виси във въздуха, дори след като вратата щракна зад гърба му, като усмивката на Чешърската котка от „Алиса в страната на чудесата“.

— Здравей — казах й аз.

— Здравейте — отвърна тя.

Гласът й беше съвсем спокоен, съвсем сериозен. Беше облечена в кафеникав летен костюм, с широкопола, ниско нахлупена сламена шапка с кафява кадифена панделка в съвсем същия цвят като обувките и кожените ивици по ръбовете на ленената й чанта плик. Шапката беше нахлупена под твърде екстравагантен за нея ъгъл. Не беше сложила очилата си.

Ако не бе лицето й, щеше да изглежда съвсем нормално. Преди всичко погледът й беше налудничав. Облещени, очите й бяха приковани в една точка. Речеше ли да ги отмести, движението им бе тъй затруднено, че чувах скърцане. Устата й беше здраво стисната в ъглите, но средата на горната й устна постоянно бягаше нагоре и настрани, оголвайки зъбите, сякаш я дърпаха тънки невидими нишки. На моменти устната й отскачаше тъй силно нагоре, че изглеждаше чак невероятно, и тогава цялата долна част на лицето й се изкривяваше в спазми, а когато отминаваха, устните й се затваряха плътно, а после всичко започваше отново. Освен това нещо ставаше и с врата й, защото главата й много бавно се извърташе наляво под ъгъл от около четиридесет и пет градуса. Там спираше, разтърсваше я тик и главата бавно се връщаше в нормалното си положение.

Комбинацията от тези две движения заедно с вдървеността на тялото, стиснатите в скута ръце и облещеният поглед можеха да нанесат тежък удар на нервите на всеки човек.

На бюрото ми имаше тенекиена кутия с тютюн за лула, а между бюрото и нейния стол се намираше масичката за шах и кутията с фигурите. Извадих лулата от джоба си и отидох да я напълня с тютюн от кутията. По този начин застанах от другата страна на масичката, точно срещу нея. Чантата й лежеше на ръба на масичката, малко встрани от нея. Тя подскочи, като се приближих до бюрото, но после отново изпадна в първоначалното си състояние. Дори направи усилие да се усмихне.

Натъпках лулата, драснах клечка кибрит, запалих я и останах така с клечката в ръка, след като вече я бях духнал.

— Не си си сложила очилата — казах.

Тя проговори. Гласът й беше спокоен, сдържан.

— О, аз ги нося само из къщи и когато чета. Те са в чантата ми.

— Сега си в къщи. Трябва да си ги сложиш. Протегнах непринудено ръка към чантата. Тя не помръдна.

Изобщо не погледна към ръцете ми. Очите й бяха впити в лицето ми. Извърнах се леко, докато отварях чантата й. Напипах калъфката с очилата и я плъзнах по масичката към нея.

— Сложи ги — казах.

— Ах, да, ще ги сложа. И май трябва да си сваля шапката…

— Да, свали я.

Тя сне шапката от главата си и я сложи на коленете си. После си спомни за очилата и забрави шапката. Тя падна на пода, когато посегна да вземе очилата. Сложи ги. Това според мен значително оправи външния й вид.

Докато вършеше това, аз извадих пистолета от чантата й и го пъхнах в задния си джоб. Не мисля, че ме видя. Приличаше ми досущ на автоматичния 25-калибров колт с дръжка от орехово дърво, който бях видял предишния ден в чекмеджето на бюрото й.

Седнах на канапето и казах:

— Тъй, сега какво ще правим? Гладна ли си?

— Бях в къщата на мистър Ваниър — каза тя.

— О!

— Той живее в Шърман Оукс. В края на Ескамило драйв. В самия край.

— Сигурно — казах, без да имам нищо предвид, и се опитах да пусна колелце дим, но не успях. Някакъв нерв на бузата ми се опитваше да се изпъне като струна. Това не ми хареса.

— Да — отрони тя със спокойния си глас, а горната й устна отскачаше и се прибираше и главата й се извърташе наляво и рязко се връщаше в нормалното си положение. — Там е много тихо. Мистър Ваниър живее в тази къща от три години. Преди това е живял на Холивудските хълмове, на улица „Дайъмънд“. Живеел с някакъв друг човек, но не се спогаждали много, така каза мистър Ваниър.

— Напълно го разбирам — казах аз. — От колко време познаваш мистър Ваниър?

— От осем години. Но не го познавам добре. От време на време му носех разни… пакети. Той обичаше аз да му ги нося.

Пак се опитах да духна колелце. Не стана.

— Разбира се — продължи тя, — никога не съм го харесвала. Страхувах се, че може… че може да опита…

— Но нали не се е опитал?

За първи път на лицето й се изписа нормално човешко изражение на изненада.

— Не — отвърна. — Не се опита. Но беше по пижама.

— Живее си човекът живота. Въргаля се цял ден по пижама. Върви им на някои хора, а?

— Когато знаеш някои работи, хората ти плащат пари, за да ги забравиш — каза тя сериозно. — Мисиз Мърдок е толкова добра към мен, нали?

— Разбира се. Колко пари му занесе днес?

— Само петстотин долара. Мисиз Мърдок каза, че само толкова може да даде, а всъщност тя и толкова не може да си позволи. Каза, че трябва да се сложи край на това. Не може да продължава повече. Мистър Ваниър все обещава да престане, но не го прави.

— Такива са си.

— Така че само едно нещо можеше да се направи. Знаех го от години всъщност. За всичко съм виновна аз, а мисис Мърдок е тъй добра към мен. А нещата не можеха да станат по-лоши за мен, отколкото са, така ли е?

Вдигнах ръка и хубаво разтърках бузата си, за да успокоя нерва. Тя забрави, че не съм й отговорил на въпроса, и продължи:

— И го направих. Той беше там, по пижама, до него — чашата му. Усмихваше ми се цинично. Дори не стана да ми отвори. Но на външната брава имаше ключ. Някой си беше забравил там ключа. Беше… беше… — гласът й заседна в гърлото.

— Беше ключ на вратата — помогнах й аз. — И значи си могла да влезеш.

— Да. — Тя кимна и почти се усмихна. — Всъщност никак не беше трудно. Дори не си спомням дали чух гърмежа. Но трябва да е имало гърмеж, разбира се, и то доста силен.

— Сигурно — казах аз.

— Отидох съвсем близо до него, за да съм сигурна, че ще го улуча.

— А мистър Ваниър какво направи?

— Нищо. Само дето ми се усмихваше цинично. Е, това е всичко. Не исках да се върна при мисис Мърдок и да й създавам неприятности. Нито на Лесли.

Гласът й премина в шепот, като произнесе името му, а през тялото й премина тръпка.

— Затова дойдох тук — продължи тя. — И като не отговорихте на звънеца, намерих стаята на управителя и го помолих да ме пусне тук, да ви почакам. Уверена бях, че ще знаете какво трябва да се направи.

— А докосна ли нещо, докато беше в къщата на Ваниър? — попитах. — Можеш ли да си спомниш? Имам предвид — освен външната врата. Може би просто си влязла през вратата и си излязла, без да се докоснеш до нещо?

Тя се замисли и главата й престана да се върти.

— Да, спомням си. Загасих лампата, преди да си тръгна. Една такава лампа, дето свети нагоре, с големи крушки. Загасих я.

Аз кимнах и й се усмихнах. Марлоу, целият една жизнерадостна усмивка.

— Кога стана това? Преди колко време?

— Точно преди да дойда тук. Дойдох с колата. Колата на мисис Мърдок, за която питахте вчера. Забравих да ви кажа, че тя не я взе, когато си отиде. Или може би ви казах? Да, сега си спомням, че ви казах.

— Значи така. Оттам дотук е най-малко половин час път. Тук си вече близо час. Значи трябва да е било около пет и половина, когато си излязла от къщата на Ваниър. И си загасила лампата.

— Точно така. — Тя кимна отново, много бодро. Доволна, че си спомня. — Загасих я.

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Не — разтърси тя енергично глава. — Аз никога не пия.

— Имаш ли нещо против, ако аз си налея една чаша?

— Не, естествено, защо да имам нещо против?

Станах и я изгледах изпитателно. Устната й все така се повдигаше, главата й още се въртеше, но ми се стори, че вече не тъй силно. Ритъмът замираше.

Не знаех докога да продължавам в този дух. Може би колкото повече говори, толкова по-добре. Никой не знае колко време е необходимо, за да се преодолее един шок.

— Къде живееш? — попитах аз.

— Ами че аз живея при мисис Мърдок, в Пасадина.

— Искам да кажа, откъде си, къде са родителите ти?

— Родителите ми живеят в Уичита. Но аз никога не ходя там. От време на време им пиша, но от години не съм ги виждала.

— С какво се занимава баща ти?

— Има лечебница за кучета и котки. Той е ветеринарен лекар. Надявам се, че няма да научат за това. Миналия път не разбраха, мисис Мърдок скри от всички.

— Може да не стане нужда да разбират — казах аз. — Ще отида да си налея една чаша.

Заобиколих стола й, отидох в кухнята и си налях от силно, по-силно. Изпих го на един дъх, извадих пистолета от задния си джоб и проверих дали е спуснат предпазителя. Помирисах дулото и извадих пълнителя. В цевта имаше патрон, но пистолетът беше от онези, дето не стрелят, ако пълнителят е изваден. Надникнах в цевта. Гилзата вътре беше друг размер и се беше заклинила. Приличаше ми на тридесет и втори калибър. Гилзите в пълнителя бяха от калибъра на пистолета, по-малки. Сглобих отново пистолета и се върнах във всекидневната.

Не бях чул никакъв звук. Тя просто се бе свлякла на пода и лежеше пред стола, върху хубавата си шапка. Беше хладна като скумрия.

Изпънах я, свалих очилата и проверих да не си е глътнала езика. После пъхнах сгъната носна кърпа в устата й, за да не си прехапе езика, като дойде на себе си. Отидох до телефона и се обадих на Карл Мое.

— Тук е Фил Марлоу, докторе. Имате ли още пациенти, или вече свършихте?

— Свърших. Тъкмо излизах. Какво има?

— Обаждам се от къщи. Живея в апартаментите Бристъл, номер четиристотин и осем, ако сте забравили. Тук едно момиче припадна. Не ме е страх от припадъка, но се боя да не се побърка, като дойде на себе си.

— Не й давайте алкохол — каза той. — Тръгвам веднага. Затворих телефона и коленичих до нея. Започнах да разтърквам слепоочията й. Тя отвори очи. Устната й започна да играе. Издърпах носната кърпа от устата й. Тя ме погледна и каза:

— Ходих в къщата на мистър Ваниър. Той живее на Шърман Оукс. Аз…

— Ще имаш ли нещо против, ако те вдигна и те сложа да легнеш на канапето? Спомни ли си кой съм — Марлоу, големият глупак, който задава неприятни въпроси.

— Здравей — каза тя.

Аз я вдигнах. Тя се вдърви в ръцете ми, но не каза нищо. Положих я на канапето, оправих й полата, пъхнах възглавница под главата й и вдигнах шапката й от пода. Беше се сплескала като мекица. Оправих я колкото можах и я сложих върху бюрото.

Тя ме следеше с очи през цялото време.

— Извика ли полиция? — попита тихо.

— Не още — казах. — Бях много зает.

Тя се изненада. Не съм сигурен, но ми се стори, че и малко се засегна.

Отворих чантата й и се обърнах с гръб към нея, за да пусна обратно пистолета. Докато правех това, хвърлих едно око и на останалото съдържание. Обикновените дреболии, една-две носни кърпи, червило, пудриера от сребро и червен емайл, няколко книжни кърпички, портмоне с монети и няколко банкноти, никакви цигари, никакъв кибрит, никакви билети за театър.

Отворих ципа на вътрешното отделение. Вътре беше шофьорската й книжка и пачка пари, десет банкноти от петдесет долара. Разгледах ги. Нито една от банкнотите не беше чисто нова. Вътре в ластичето, което ги държеше, имаше пъхната бележка. Извадих я, разтворих я и я прочетох. Беше чисто написана на машина, с днешна дата. Най-обикновена разписка, която, ако бе подписана, щеше да удостоверява, че някой е получил 500 долара в брой.

Но, изглежда, никога вече нямаше да бъде подписана. Пъхнах парите и разписката в джоба си. Затворих чантата и хвърлих поглед към канапето. Тя гледаше в тавана и отново спазми кривяха лицето й. Влязох в спалнята и извадих одеяло, за да я завия. После отидох в кухнята и си налях още една чашка.