Реймънд Чандлър
Високият прозорец (23)

24

Стаята, в която седеше мистър Пиетро Палермо, изглеждаше досущ като викториански салон, ако не се смятаха махагоновото бюро с капак-ролетка, религиозният триптих в позлатени рамки и разпятието от абанос и слонова кост. В нея имаше подковообразно канапе и столове с махагонова дърворезба и покривчици от фина дантела върху облегалките. Над камината, върху полицата от сивозелен мрамор, се мъдреха позлатен часовник, в ъгъла мързеливо тиктакаше друг, старинен, а на овалната мраморна масичка с елегантни вити крачета, под стъклен похлупак, бяха поставени восъчни цветя. Дебел килим на нежни пастелни букети. Салонният бюфет бе отрупан с най-невъобразими предмети, като чашки от фин порцелан, стъклени фигурки, миниатюри от слонова кост и розово дърво, изрисувани чинийки, солница и пиперница във формата на лебеди и какво ли не.

На прозорците бяха окачени дълги дантелени завеси, но стаята беше южна и имаше много светлина. През улицата отсреща се виждаха прозорците на апартамента, където бе убит Джордж Ансън Филипс. Улицата беше слънчева и тиха. Високият италианец с тъмната кожа, красивото лице и металносивата коса прочете визитната ми картичка и каза:

— Имам важна работа след дванадесет минути. Какво желаете, мистър Марлоу?

— Аз съм човекът, който откри убития отсреща. Беше мой приятел.

Студените му черни очи ме фиксираха мълчаливо.

— На Люк друго сте казали.

— На Люк ли?

— Управителят на моята къща отсреща.

— Аз не говоря много с непознати, мистър Палермо.

— Това е добре. А с мен говорите, а?

— Вие сте човек с положение, видна личност. С вас мога да говоря. Вие ме видяхте вчера. Описали сте ме на полицията. Както ми казаха, много точно.

— Аз съм наблюдателен — каза той равнодушно.

— Видели сте вчера оттам да излиза висока блондинка.

Той ме изгледа изпитателно.

— Не вчера. Беше преди два-три дни. На полицаите казах, че е било вчера. — Той щракна с дългите си мургави пръсти. — Полицаите, пфу!

— А забелязахте ли вчера някой непознат, мистър Палермо?

— Отзад също има вход, — каза той. — И от втория етаж има стълбище.

Погледна часовника на ръката си.

— Значи не сте — казах. — Тази сутрин вие сте разговаряли с Хенч.

Той вдигна очи и лениво ги разходи по лицето ми.

— Полицаите ли ви казаха?

— Казаха, че сте склонили Хенч да си признае. Казаха, че ви е приятел. Колко добър приятел, това, естествено, не знаеха.

— Значи Хенч си е признал, а? — Той се усмихна с внезапна, широка усмивка.

— Само че Хенч не е убиецът — отрязах аз.

— Не е ли?

— Не.

— Това е интересно. Продължавайте, мистър Марлоу.

— Неговото признание е празна работа. Накарали сте го да признае от някакви ваши съображения.

Той стана, отиде до вратата и извика:

— Тони!

После седна отново. В стаята влезе нисък набит италианец с вид на престъпник, погледна ме и седна на един стол с права облегалка до стената.

— Тони, този човек е мистър Марлоу. Ето, вземи визитната му картичка.

Тони отиде да вземе картичката и пак седна.

— Огледай го много добре. Няма да го забравиш, нали?

— Оставете това на мен, мистър Палермо — отговори Тони.

— Значи ви беше приятел, а? Добър приятел, а? — обърна се към мен Палермо.

— Да.

— Това е лошо. Да. Лошо. Ще ви кажа нещо. Приятелят си е приятел. Аз ви го казвам това. Но вие не го казвайте на никого. И на проклетите ченгета, нали?

— Няма.

— Значи, обещавате, мистър Марлоу? Не забравяйте, че обещахте. Няма да забравите, а?

— Няма да забравя.

— Тони също няма да ви забрави. Разбирате какво искам да кажа.

— Дадох ви дума. Каквото ми кажете, ще си остане между нас.

— Това е добре. Значи така. Моето семейство е много голямо. Много сестри и братя. Единият брат много лош. Почти колкото Тони.

Тони се ухили.

— Този брат живее много кротко. Отсреща. Трябва да изчезне. Добре, но полицаите оградиха всичко. Лошо. Задават много въпроси. Лошо за бизнеса, лошо за този лош брат. Разбирате, нали?

— Да, разбирам.

— Значи този Хенч нехранимайко, нещастник, пияница, без работа. Не плаща наем, но аз имам много пари. И му казвам: „Виж какво, Хенч, признай. Ти си болен човек, ще боледуваш две-три седмици. После за съда аз ще намеря добър адвокат. Ще отречеш признанието. Ще кажеш, че си бил пиян. Че проклетите полицаи са те притиснали. Съдията ще те освободи, ти ще се върнеш при мен и аз ще се погрижа за теб. Съгласен?“ Хенч казва съгласен, ще признае. Това е.

— А след две-три седмици лошият брат ще е далеч оттук — казах аз, — следите ще са заличени и полицията най-вероятно ще картотекира убийството на Филипс като неразгадано. Така ли е? — попитах аз.

— Да — усмихна се той отново. Широка, топла усмивка, като целувката на смъртта.

— Това обяснява случая Хенч, мистър Палермо, но не хвърля светлина върху убийството на моя приятел.

Той поклати глава и отново погледна часовника си. Аз станах. Тони също се надигна. Нямаше защо, но по-добре да е изправен, за всеки случай. По-бързо може да действува.

— Бедата с такива като вас е, че от нищо правите тайна — казах аз. — Преди да отхапете от хляба, казвате паролата. Ако отида в полицията и им разправя какво сте ми казали, ще ми се изсмеят в лицето. Пък и аз ще се смея заедно с тях.

— Тони не се смее много — каза Палермо.

— Светът е пълен с хора, които не се смеят много, мистър Палермо. Вие поне го знаете. Защото имате не малки заслуги за това.

— Такава ми е работата — каза той и сви рамене.

— Ще сдържа обещанието си, но в случай, че започнете да се съмнявате в това, не се опитвайте да ме пречукате. Защото съм доста добър в професията си и ако аз пречукам Тони, ще бъде изцяло за сметка на вашето погребално бюро. Без печалба.

Палермо се засмя.

— Това беше хубаво — развесели се той. — Едно погребение за сметка на бюрото. О’кей.

Той стана и ми протегна ръка — хубава, силна, топла ръка.