Реймънд Чандлър
Високият прозорец (22)

23

Високоговорителят на стената в полицейския участък изпращя и някакъв глас каза: „Едно, две, три, проба“. Нещо вътре прещракна и микрофонът замлъкна. Лейтенант Джеси Брийз се протегна, като вдигна високо ръце, прозя се и рече:

— Закъсня с няколко часа.

— Да, но се обадих да ти предадат, че ще закъснея. Трябваше да отида на зъболекар.

— Седни.

Писалището му в единия ъгъл на стаята беше малко и отрупано с книжа. Той седеше зад него, от лявата му страна имаше висок прозорец без завеси, а отдясно — стена, на която бе окачен календар. Отминалите дни бяха внимателно задраскани с мек черен молив, така че щом погледнеше календара, Брийз знаеше точно коя дата е.

Спанглър седеше по диагонал зад по-малко и много по-подредено бюро, върху което имаше зелена попивателна преса, комплект мастилница и писалки от оникс, малък меден календар и морски охлюв, натъпкан с пепел, кибритени клечки и фасове. Спанглър замеряше с писци една плъстена възглавница като същински мексиканец, който забива ножове в мишена. Но нищо не излизаше от заниманието му. Перата не искаха да се забиват.

Вътре се носеше онзи специфичен, бездушен, нито много мръсен, нито много чист и твърде нечовешки дъх, който винаги се носи в такива стаи. Дайте на полицията чисто, ново здание и след три месеца всичките му стаи ще миришат така. Сигурно има нещо символично в този факт.

Един нюйоркски криминален репортер писа веднъж, че влезеш ли в полицейски участък, напускаш изцяло този свят и преминаваш в едно място извън досега на закона.

Седнах. Брийз извади увита в целофан пура и започна познатата ми процедура. Наблюдавах движенията му — непроменени, точни. Той пое дима, изгаси клечката, пусна я внимателно в черния стъклен пепелник и каза:

— Ей, Спанглър!

Спанглър обърна глава, и Брийз обърна глава. Ухилиха се един на друг. Брийз ме посочи с пурата:

— Наблюдавай го как ще се поти.

Спанглър трябваше да премести краката си, за да може да се обърне достатъчно, та да види как ще се потя. Ако съм се потял, поне не го знаех.

— Вие сте страшно интелигентни момчета — казах. — Просто ви се чудя как го правите.

— Спести си остроумията — отряза Брийз. — Много работа ли имаше тази сутрин?

— Доста.

Той все още беше захилен. И Спанглър все още беше захилен. Най-накрая Брийз се изкашля, смъкна усмивката от голямото си луничаво лице, обърна глава така, че да не ме гледа, но да ме вижда и каза с неопределен, безизразен глас:

— Хенч си призна.

Спанглър се извърна целият, за да ме вижда. Наведе се силно напред и на устните му се изписа възторжена, почти неприлична полуусмивка.

— Какви средства използувахте, за да го накарате да признае? Може би кирка?

— Не.

И двамата мълчаха и ме гледаха.

— Италианец — поясни Брийз.

— Какво?

— Слушай, момче, не се ли радваш? — попита Брийз.

— Ще ми кажете или ще седите самодоволни й разплути и ще ме наблюдавате как се радвам?

— Обичаме да гледаме, когато хората се радват — каза Брийз. — Не ни се случва често.

Пъхнах цигара в уста и я задъвках.

— Използувахме един италианец — каза Брийз. — Казва се Палермо.

— Ох, знаете ли какво?

— Какво? — попита Брийз.

— Тъкмо си мислех какво е характерно за полицейския разговор.

— Какво?

— Въобразявате си, че всяка дума трябва да има ефекта на бомба.

— Всеки ефект, който е ефектен, е добър — каза Брийз спокойно. — Искаш ли да научиш нещо, или предпочиташ да упражняваш остроумието си?

— Искам да науча.

— Значи ето каква била работата. Хенч бил пиян. Не пийнал, а дълбоко пиян. Мъртвопиян. Пиел систематично от седмици. На практика бил престанал да се храни и да спи. Само алкохол. Стигнал дотам, че вече не се опивал, а, напротив — из-трезнявал от пиенето. Алкохолът бил последното нещо, което му останало на този свят. Когато човек достигне подобно състояние и ти му отнемеш пиенето, без да му дадеш нещо в замяна за успокоение, той е загубен, ще откачи.

Замълчах. Спанглър все още се хилеше неприлично. Брийз чукна пурата в ръба на пепелника, но от нея не падна никаква пепел, той отново я лапна и продължи:

— Той е психически разстроен, но ние не искаме да си имаме работа с психопати. В това отношение сме категорични. Трябва ни човек без досие на психически болен.

— Мислех, че сте уверени в невинността на Хенч.

Брийз кимна разсеяно.

— Бяхме, снощи. Или може малко да съм преувеличил. Както и да е, през нощта, не щеш ли, Хенч откачи. Закараха го в лазарета и му биха голяма доза наркотик. Лекарят на затвора му направи инжекцията. Но това да си остане между нас. Официално няма никакъв наркотик. Ясно ли е?

— Даже прекалено.

— Ха тъй. — Отговорът ми го изпълни със смътно подозрение, но беше толкова увлечен от разказа си, че не искаше да си губи времето с мен. — Както и да е, тази сутрин беше добре. Наркотикът все още действуваше, той беше блед, но миролюбив. Посетихме го. Как си, синко? Имаш ли нужда от нещо? С удоволствие ще ти услужим. Добре ли се отнасят тук с тебе? И тъй нататък в този дух. Позната ти е песничката.

— Да — казах аз. — Позната ми е.

Спанглър отблъскващо облиза устни.

— След малко, значи, той си отваря устата, колкото едва да се чуе „Палермо“. Палермо се казва италианецът, който живее отсреща на същата улица и е собственик на погребално бюро, на общежитието и на още много неща. Спомняш ли си го? Разбира се, че си го спомняш. Нали той ни съобщи за високата блондинка. Нищо такова няма, естествено. Всички италианци са побъркани на тема високи блондинки. Привиждат им се на дузини. Но този Палермо ни свърши добра работа. Поразпитах наоколо. Всички в квартала са за него. Не можеш да си позволиш да излезеш срещу него. Викам на Хенч: „Този Палермо приятел ли ти е?“, а той: „Доведете Палермо“. Върнахме се тук в участъка, обадихме се на Палермо и той каза, че веднага ще дойде. След малко ето го пристига. Викаме му: „Хенч иска да ви види, мистър Палермо“. — „Защо ли? — пита Палермо. — Нещастник е той. Но инак е добър. И е човек на място. Щом иска да ме види, добре. Ще отида при него. Ще го видя насаме. Без полицаи.“ — „Добре“ — казвам, — „мистър Палермо.“ Отиваме в болницата и Палермо разговаря с Хенч насаме. След малко излиза и вика: „Всичко е наред. Призна. Аз може би ще платя за адвокат. Симпатичен ми е, горкият.“ Това беше. После си отиде.

Не казах нищо. Настъпи мълчание. Високоговорителят на стената започна за предава вести. Брийз наклони глава, изслуша няколко думи и повече не му обърна внимание.

— Влязохме после със стенографа при Хенч и той ни разправи, че Филипс задирял момичето му. Това станало онзи ден в коридора. Хенч си бил в стаята и видял, но Филипс се прибрал в апартамента си и затворил вратата, преди Хенч да успее да излезе. А Хенч побеснял. Цапардосал мадамата по окото, но това не го успокоило. Налегнали го черни мисли, като всеки пиян. Викал си: откъде накъде този тип ще закача моето момиче. Ще му дам да се разбере. И започнал да го дебне. Вчера следобед видял, че Филипс се прибира. Казал на момичето да отиде да се разходи.) Тя не искала да се разхожда и Хенч посинил и другото й око: след което тя излязла. Почукал на вратата на Филипс и онзи му отворил. Хенч малко се изненадал, но аз му обясних, че Филипс е чакал тебе. Както и да е, отворил вратата, Хенч влязъл и казал на Филипс какво мисли по въпроса и как смята да действува, а Филипс се изплашил и извадил пистолет. Хенч го хласнал по главата. Филипс тупнал на земята, но на Хенч не му стигало. Нищо не е да халосаш някого и да го проснеш на пода! Никакво удовлетворение, никакво отмъщение. Хенч вдигнал пистолета от пода, все тъй пиян и неудовлетворен, а Филипс посегнал да го хване за крака. Хенч не знае защо го направил. В главата му било страшно объркано. Замъкнал Филипс в банята и го пречукал със собствения му пистолет. Как ти харесва?

— Много ми харесва — казах. — Но какво удовлетворение е получил Хенч от всичко това?

— Знаеш ги пияниците. Ей тъй, пречукал го. Пистолетът не е на Хенч, но въпреки това не искал да изглежда като самоубийство. Нямало да е удовлетворен, защото ще липсва отмъщението. Затова сложил пистолета под възглавницата си, а махнал оттам собствения си пистолет и го изхвърлил. Не ще да каже къде. Най-вероятно го е дал на някой бандит от квартала. После намерил момичето и отишли да хапнат.

— Много хитро го измислил — казах аз. — Да сложи пистолета под собствената си възглавница! Никога не бих се сетил за това.

Брийз се облегна назад и се загледа в тавана. Спанглър, за когото по-голямата част от забавлението беше приключила, се завъртя в стола си, взе няколко писеца и замери възглавницата.

— Да погледнем така на нещата — каза Брийз. — Какъв е ефектът от този номер? Хенч добре го изигра. Главата му работеше, нищо, че беше пиян. Сам открива пистолета под възглавницата и го показва, преди да се разбере, че Филипс е убит. Най-напред научаваме, че под възглавницата на Хенч има пистолет, с който е убит човек или по-скоро от който е стреляно, и чак след това откриваме трупа. Ние веднага повярвахме на Хенч. Разказът му изглеждаше напълно правдоподобен. Можехме ли да допуснем, че някой може да е такъв идиот, че да постъпи като Хенч? Просто няма логика. И затова повярвахме, че друг е сложил пистолета под възглавницата му, взел е неговия и го отнесъл. А пък ако Хенч беше изхвърлил пистолета, с който е убил Филипс, вместо собствения си, щеше ли това да му помогне? При стеклите се обстоятелства ние щяхме да го заподозрем. А по този начин той отклони вниманието от себе си. Накара ни да го помислим за безобиден алкохолик, който на излизане забравил отворена вратата на стаята си, а чужд човек влязъл и му пробутал пистолета.

Той зачака с леко разтворена уста, пред която държеше пура с грубата си лунччава ръка, а в очите му напираше смътно задоволство.

— Е — казах аз, — при положение, че, тъй или иначе, е щял да си признае, не виждам каква е разликата. Ще подаде ли молба за помилване?

— Разбира се. Така мисля. Предполагам, че Палермо ще може да го измъкне с присъда за непреднамерено убийство. Естествено, не съм уверен.

— Защо пък Палермо ще иска да го измъква?

— Хенч му е симпатичен. А Палермо е човек, с когото трябва да се съобразяваме.

— Разбирам — казах аз и се изправих. Спанглър ме погледна косо с блеснали очи. — А момичето?

— Дума не отронва. Умна е. Нищо не можем да й сторим. Всичко е шито-покрито. А ти няма да риташ, нали? Твоята работа си остава твоя. Нали разбираш какво искам да кажа?

— При това момичето е висока блондинка — казах аз. — Може би не от най-свежите, но все пак висока блондинка. И единствената. Може би на Палермо му е все едно.

— Ей, за това хич не се сетих! — рече Брийз. Замисли се, но отхвърли идеята. — Не, не е тя. Липсва й фасон.

— Като се поизмие и поизтрезнее, нищо не се знае. Фасонът е нещо, което много бързо се разтваря в алкохола. Имаш ли още нещо за мен?

— Нямам. — Той наклони пурата си и я насочи към очите ми. — Макар че с удоволствие бих чул твоята история. Но ми се струва, че при тези обстоятелства нямам право да настоявам.

— Много мило от твоя страна, Брийз. И от твоя, Спанглър. Желая ви всичко най-хубаво.

И двамата ме проследиха с очи, и двамата зяпнали. Минах през просторния мраморен вестибюл, излязох и изкарах колата си от служебния паркинг.