Реймънд Чандлър
Високият прозорец (16)

16

Докато стигна там, забравих коя чаша чия беше, така че ги изплакнах и трите, избърсах ги и тъкмо взех да ги пълня, когато Спанглър разсеяно се появи и застана точно зад рамото ми.

— Спокойно — рекох. — Тази вечер не слагам цианкалий.

— Не се пиши много хитър със стария — тихо произнесе той във врата ми. — Знае повече, отколкото си мислиш.

— Много си мил, че ми го казваш.

— Слушай, знаеш ли, че бих прочел какво пише за този случай Касиди. Стори ми се интересен. Сигурно е било, преди да започна работа.

— Беше преди много време — казах аз. — И никога не се е случвало. Само ви будалках.

Наредих чашите върху подноса, отнесох ги пак в дневната и ги раздадох. Взех си моята и седнах на стола до масичката за шах.

— Пак номер — рекох. — Другарчето ти се промъква след мен в кухнята и ме съветва зад гърба ти колко трябва да внимавам, защото ехее какви неща си знаел, дето хич и не подозирам. И много му отива на физиономията. Дружелюбна, открита, лесно се изчервява.

Спанглър приседна на ръба на стола и се изчерви. Брийз го погледна небрежно, безизразно.

— Какво научихте за Филипс? — попитах.

— А, да — каза Брийз. — Филипс. Та значи Джордж Ансън Филипс е един трогателен случай. Мислел се е за детектив, но все не намирал никой, който да се съгласи с него. Разговарях с шерифа на Вентура. Каза, че Джордж бил добро момче, малко прекалено добро, за да излезе от него добро ченге, дори и да имал достатъчно мозък. Правел, каквото му кажели, и го правел съвсем добре, стига да му кажат с кой крак да тръгне и колко крачки да направи. Но не се развивал достатъчно — нали ме разбираш? Бил от полицаите, които биха спипали някой крадец на кокошка, ако го видят да я задига и онзи се препъне и падне, докато се опитва да избяга, и докато пада, си удари главата в някой стълб и изгуби съзнание. Иначе играта била склонна да загрубее и Джордж се виждал принуден да се върне в участъка за инструкции. Така че след известно време шерифът се поизморил и го пуснал да си ходи. — Брийз отпи, почеса се по брадичката с нокътя на палеца, широк като лопата. — Сетне Джордж работил в един универмаг в Саймай при някой си Сътклиф. Продавали на кредит и всеки клиент имал отделна книжка за сметките, а Джордж много се затруднил с тях. Или ще забрави да запише покупката, или ще я запише в чужда книжка. Някои от клиентите го поправяли, други го оставяли да забравя. Така че Сътклиф си помислил дали няма да го бива повече за друга работа и Джордж пристигнал в Лос Анжелос. Тъкмо бил наследил малко парици — колкото да си извади разрешително, да плати данъка и да си наеме канцеларийка. Ходих там. Работи в една стая с някакво друго момче, което твърди, че продава новогодишни картички. Казва се Марш. Били се разбрали, ако Джордж има клиент, Марш да излезе да се поразходи. Марш не знае къде живее Джордж и не знае да е имал изобщо клиент. Тоест не знае в бюрото да са идвали клиенти. Джордж обаче бил дал обява в един вестник и нищо чудно да си е намерил по този начин някакъв клиент. Допускам, че е станало така, защото преди горе-долу една седмица Марш намерил на бюрото си бележка, че Джордж ще отсъствува от града за няколко дена. Оттогава не е чул нищо от него. А Джордж отива на Корт стрийт, наема апартамент под името Ансън и го пречукват. Това е всичко, което ни е известно засега за Джордж. Тъжно и трогателно.

Изгледа ме с равен, без никакво любопитство поглед и вдигна чашата към устните си.

— А обявата? — попитах аз.

Той остави чашата, извади от портфейла си някаква хартийка и я остави върху масичката. Приближих се, взех я и я прочетох. Ето какво пишеше:

„Защо да се тревожите? Защо да се съмнявате или тормозите? Защо да ви гризе подозрението? Посъветвайте се с хладнокръвен, внимателен, дискретен частен детектив. Джордж Ансън Филипс. Гленвю 9521.“

Пак я оставих върху масичката.

— Не е по-ужасна от много други частни обяви — обади се Брийз. — Изглежда, не се е стремял към богата клиентела.

— Написала му го машинописката на вестника — намеси се Спанглър. — Каза, че едва се сдържала да не прихне, но Джордж останал много доволен. Дал го в редакцията на „Кроникъл“ на булевард Холивуд.

— Много бързо сте проверили — казах.

— Нямаме никакви затруднения със събирането на сведения — рече Брийз. — Освен от теб.

— А Хенч?

— Какво Хенч — нищо. Двамата с момичето си направили гуляйче с много алкохол. Пият, пеят, сдърпат се, слушат радио, от време на време излязат да хапнат нещо, стига да се сетят. Изглежда, че дни наред са я карали така. Добре, че сложихме край. На момичето и двете очи бяха насинени. При следващия тур Хенч като нищо е можел да й строши главата. Светът е пълен с непрокопсаници като него — и момичето му.

— А пистолета, дето не бил негов?

— Да, с него е стреляно. Още не сме получили куршума, но имаме гилзата. Беше под трупа на Джордж и съвпада напълно. Изстреляхме още няколко патрона и сравнихме белезите и резките.

— Според вас някой го е бутнал под възглавницата на Хенч?

— Ами да. Защо му е на Хенч да убива Филипс? Дори не го е познавал.

— Откъде знаеш?

— Знам — рече Брийз и разпери ръце. — Виж какво, някои неща ги знаеш, защото ги има черно на бяло. Други — защото разумът ти ги подсказва и няма начин да бъде другояче. Никой няма да застреля човек, а след това да вдига врява до небесата, за да привлече вниманието към себе си, като през цялото време патлакът е бил под възглавницата. Момичето цял ден не се е отделяло от Хенч. Ако е застрелял някого, тя щеше да знае нещо. А тя нищо не знае. Щеше да пропее, ако знаеше. Какво е Хенч за нея? Някакъв мъж, с когото си убива времето — нищо повече. Забрави Хенч. Оня, дето е стрелял, е чул радиото и е разбрал, че то ще прикрие изстрела. За всеки случай цапардосва Филипс, за да го успи, завлича го в банята и затваря вратата, преди да му тегли куршума. Това не ми прилича на пиян човек. Вършил си е работата, и то предпазливо. Излиза, затваря вратата на банята, радиото млъква, Хенч и момичето отиват да обядват. Така е била работата.

— Откъде знаеш, че радиото е млъкнало?

— Казаха ми — спокойно каза Брийз. — И други хора живеят в онзи коптор. Да предположим, че радиото млъква и те излизат. Не на пръсти. Убиецът излиза от апартамента, а вратата на Хенч — отворена. Сигурно е била отворена — иначе едва ли би се сетил.

— Хората не си оставят вратите отворени. Особено в такъв квартал.

— Пияните ги оставят. Те са небрежни. Умовете им не са на фокус. Не могат да мислят за две неща едновременно. Вратата е била отворена — може би само открехната, но все пак отворена. Убиецът влиза, крие пищова под възглавницата и намира там друг. Взема го, колкото да усложни живота на Хенч.

— Можете да проверите как стои въпросът с този пистолет.

— Пистолета на Хенч ли? Ще се опитаме, ама той не знае серийния номер. Ако го открием, може да научим нещо. Макар че се съмнявам. Виж този, който намерихме, ще го проверим, ама знаеш как стават тези работи. Стигаш донякъде и тъкмо си мислиш, че сега вече всичко ще се разплете, и следата вземе, че изчезне. Все едно, че я нямало. Да се сещаш за още нещо, което е известно и което може да ти помогне в работата?

— Поизморих се — отвърнах. — Въображението ми взе да засича.

— Допреди малко работеше отлично. Във връзка със случая Касиди.

Не отговорих. Натъпках си отново лулата, но беше още гореща, за да я запаля. Оставих я на ръба на масичката, да се поохлади.

— Бога ми, направо не знам какво да мисля за теб — отрони бавно Брийз. — Не те виждам преднамерено да прикриваш убийство. Но не ми разправяй също така, че знаеш толкова малко по въпроса, колкото се пишеш.

Отново нищо не казах.

Той се наведе и взе да върти угарката от пурата си в пепелника, докато я изгаси. Допи си чашата, сложи си шапката и стана.

— Колко време смяташ, че ще ти е затворена устата? — попита.

— Не знам.

— Дай да те измъкна от това положение. Давам ти утре до пладне, малко повече от дванайсет часа. И без това тогава няма да имам резултатите от аутопсията. Давам ти срок дотогава да се разбереш с клиента си и да се решиш да изплюеш камъчето.

— А след това?

— След това отивам при капитана и му казвам, че едно частно ченге на име Филип Марлоу крие сведения, които са ми нужни за разследването на едно убийство, или поне съм убеден, че крие. Какво ще кажеш? Според мен ще те изработи с такава скорост, че дъното на гащите ти ще пламне.

— Ъхъ — рекох. — Претърсихте ли бюрото на Филипс?

— Естествено. Много спретнато момче. Нищо нямаше, освен нещо като тефтерче-дневник. Ама и в него нямаше нищо, освен как ходил на плаж или водил някакво момиче на кино, ама тя пак не му бутнала. Или как си седял в канцеларията, а клиенти не идвали. Един път така се ядосал на пералната служба, че изписал цяла страница. Иначе не е писал повече от три-четири реда. Само едно нещо ми направи впечатление — пише с печатни букви.

— Печатни букви ли? — попитах аз.

— Да, печатни, с перо и мастило. Само че не големи главни като хората, които искат да прикрият почерка си. Просто ситнички, добре изписани, като че може да пише така със същата бързина, както и с обикновен почерк.

— Не писа така по визитната картичка, която ми даде — рекох.

Брийз се замисли за миг. Сетне кимна.

— Вярно. Ето каква може да е работата. Отпред на дневника не пишеше име. Може печатните букви да са някаква негова лична игра.

— Като стенографията на Самюъл Пийпс.

— Това пък какво е?

— Един човек писал дневник на измислена от него стенография. Това е било много отдавна.

Брийз погледна към Спанглър, който стоеше прав до стола си и допиваше последните капки от чашата.

— Дай да се омитаме — каза. — Тоз тук се загрява за още един случай Касиди.

Спанглър остави чашата и двамата тръгнаха към вратата. Брийз се помая, погледна ме косо, с ръка върху бравата.

— Познаваш ли високи блондинки?

— Трябва да си помисля — отвърнах. — Надявам се. Колко високи?

— Просто е висока. Не знам колко. Знам само, че се е сторила висока и на един висок мъж. Един италианец на име Пале Палермо е собственик на общежитието на Корт стрийт. Минахме да поговорим с него в погребалното му бюро. И то е негово. Та той каза, че към три и половина от къщата излязла висока блондинка. Домоуправителят Пасмор не се сети за никоя наемателка, която би нарекъл висока и руса. Италианецът твърди, че си я бивало. Вярвам донякъде на думите му, защото и теб много добре те описа. Не я видял да влиза, а само да излиза. Била облечена в панталони и спортен жакет и била увита в широк шал. Но косата й била руса, а под шала също имало какво да се види.

— Нищо не се сещам — казах. — Но си спомних нещо друго. Записах номера на колата на Филипс на гърба на един плик. По него ще можете вероятно да откриете предишния му адрес. Ей сега ще го донеса. — Те останаха в антрето, докато ходих да го взема от сакото ми в спалнята. Подадох плика на Брийз, той прочете написаното и го прибра в портфейла си.

— Значи просто си се сетил да го запишеш?

— Точно така.

— Виж ти — рече. — Виж ти.

Двамата тръгнаха по коридора към асансьора, поклащайки глави. Затворих вратата и се върнах при почти недокоснатата си втора чаша. Беше изветряло. Отнесох го в кухнята и го подсилих от бутилката. Останах така, стиснал чашата и загледан през прозореца в евкалиптовите дървета, които мятаха върховете си на фон, а на тъмното синкаво небе. Вятърът като че пак се бе вдигнал. Почукваше по северния прозорец, а по стената на сградата нещо блъскаше шумно и тежко като дебел кабел.

Отпих една глътка и съжалих, че съм изхабил допълнително уиски. Излях го в умивалника, извадих чиста чаша и си сипах вода с лед.

Дванайсет часа да разнищя една ситуация, която изобщо не бях почнал да проумявам. Или трябваше да връча клиентката си на полицията и да оставя полицията да се занимае с нея и цялото й семейство. Наемете Марлоу, за да натъпчете къщата си с полицаи. Защо да се тревожите? Защо да се съмнявате или тормозите? Защо да ви гризе подозрението? Посъветвайте се с откачения, небрежен, недискретен, пропаднал детектив Филип Марлоу. Гленвю 7537. Елате при мен и се запознайте с най-добрите полицаи на града. Защо да се отчайват? Защо да сте самотни? Обадете се на Марлоу и компанията от отбрани ченгета няма да закъснее.

И от това не ми стана по-леко. Върнах се в дневната и поднесох клечка към лулата, която бе изстинала на ръба на масичката за шах. Бавно поех дима, но той още имаше привкус на гореща гума. Оставих я, застанах насред стаята и взех да дърпам долната си устна, а сетне да я пускам с рязко движение да изплющи по зъбите. Телефонът иззвъня.

— Марлоу? — Нисък дрезгав шепот. Нисък дрезгав шепот, който вече бях чувал.

— Хайде — казах. — Изплюй камъчето, който и да си. Кого съм настъпил този път?

— Може да се окажеш умно момче — рече дрезгавият шепот. — Може да си мислиш доброто.

— В какъв размер?

— Да речем, за около пет стотачки.

— Чудесно. И какво трябва да направя за целта?

— Да не си завираш носа на нездравословни места. Искаш ли да говорим за това?

— Къде, кога и с кого?

— В клуб Айдъл Вали. С Морни. Когато дойдеш.

— А ти кой си?

Мътен смях се разнесе по жицата.

— На портала питай за Еди Пру.

Линията замря. Затворих.

Наближаваше единайсет и половина, когато изкарах колата от гаража и потеглих към прохода Кауенга.

На около двадесет мили северно от прохода един широк булевард с потънали в цвят декоративни алеи завиваше към хълмовете. Продължаваше така около пет преки и изчезваше, без нито една къща по цялото му протежение. Там, където свършваше, започваше криволичещ асфалтиран път, който се гмурваше в хълмовете. Това беше Айдъл Вали.

При завоя на първия хълм, до пътя, имаше ниско бяло здание с керемиден покрив. Порталът беше покрит и осветеният от прожектор надпис гласеше: „Айдъл Вали. Патрул.“ Портата беше отворена, а крилата й прибрани назад към банкета; по средата на пътя имаше подпрян бял квадратен надпис „СТОП“, чиито букви бяха поръсени с „котешки очи“. Втори прожектор осветяваше пространството пред надписа.

Спрях. Униформен мъж с полицейска значка, препасан с пистолет в кожен кобур, погледна първо колата, а после някаква табела, окачена на един стълб. Приближи се до мен.

— Добър вечер. Колата ви я няма в моя списък. Това е частен път. На Гости ли идвате?

— Отивам в клуба.

— Кой клуб?

— Айдъл Вали.

— 8777. Така му казваме тук. Имате предвид клуба на мистър Морни, нали?

— Да.

— Струва ми се, че не сте член?

— Не съм.

— Тогава трябва да ви запиша на името на някой член или на някой от Айдъл Вали. Всичко наоколо е частна собственост.

— Тук май не влизат случайни хора?

Той се усмихна.

— Не, не влизат.

— Името ми е Филип Марлоу. Идвам при Еди Пру.

— Пру ли?

— Той е секретар на мистър Морни. Или нещо такова.

— Един момент, ако обичате.

Приближи се до отворената врата на патрулната и каза нещо. Вътре имаше друг униформен полицай със слушалки на ушите. Зад мен спря кола и ми свирна. От отворената врата на къщата се чу тракането на пишеща машина. Мъжът, който бе разговарял е мен, погледна към колата и й махна да мине. Тя ме заобиколи и се плъзна в тъмнината — дълга, зелена, открита кола с три мадами на предната седалка, с леко замаян вид, извити вежди, цигари и арогантни изражения на лицата, които сякаш ме пратиха по дяволите. Колата проблесна на завоя и изчезна.

Униформеният мъж се върна при мен и облегна ръка на вратичката.

— Всичко е наред, мистър Марлоу. Ще ви помоля да се обадите на дежурния в клуба. На една миля оттук, вдясно. Има осветен паркинг и номер на стената. 8777. Обадете се, моля, на дежурния.

— Защо да му се обаждам?

Отговори ми много спокойно, много учтиво, много непреклонно.

— Трябва да знаем точно къде отивате. В Айдъл Вали има много неща за охраняване.

— Ами ако не му се обадя?

— Будалкате ли ме? — Гласът му се изостри.

— Не, само питам.

— Няколко патрулни коли веднага ще започнат да кръстосват терена, за да ви търсят.

— Колко души сте в охраната?

— Тръгвайте — каза. — На около миля оттук, вдясно.

Хвърлих едно око към пищова, окачен на хълбока му, към специалната значка, забодена на ризата.

— И това ми било демокрация!

Той погледна зад гърба си, сетне плю на земята и сложи ръка на ръба на сваленото стъкло.

— Мнението не е само ваше — рече. — Един мой приятел беше член на клуба „Джон Рийд“. Намираше се на Бойл Хайтс.

— Значи другарче.

— Лошото на радикалните промени е, че не попадат в добри ръце.

— Ние да ги извършим, пък там ще видим.

— От друга страна — продължи той, — едва ли ще се намерят по-кофти ръце от тези на тъпканите с мангизи търбуси, дето живеят тук.

— Един ден може и вие да се заселите тук — рекох му.

— Няма да дойда, ако ще петдесет бона на година да ми плащат и да ме карат да спя с копринени пижами и перлени огърлици.

— Значи да не ви предлагам такова нещо?

— Защо не — предложете ми го по всяко време на денонощието. Само ми го предложете и ще видите какво ще ви отговоря.

— Хайде, отивам да се обадя на дежурния в клуба.

— Кажете му да си плюе в левия крачол — каза той. — Кажете му, че точно така съм казал.

— Ще му предам.

Зад мен спря нова кола и ми свирна. Аз потеглих. Огромна тъмна лимузина ме издуха с клаксона си в края на платното и прелетя покрай мен с шума на падащи листа.

Вятърът беше утихнал и лунната светлина в тази долина беше тъй ярка, че тъмните сенки сякаш бяха издялани с длето.

На завоя видях цялата долина, простряна пред мен като на длан. Хиляди бели къщи, накацали по склоновете на хълмовете, десетки хиляди осветени прозорци, под които звездите висяха на почтително разстояние, без много да се приближават — явно заради полицията.

Стената на клуба откъм пътя беше бяла и гола, без врата и без прозорци на долния етаж. Номерът беше малък, но ярък, изписан с лилав неон. Нищо друго. Отстрани, под няколко реда лампи в очертаните с бяло върху лъскавия черен асфалт правоъгълници, стояха в стройни редици леки коли. Пазачи в новички, стегнати униформи сновяха под лампите.

Пътят завиваше към гърба на зданието. Голямата тераса от бетон, с навес от стъкло и хром, бе съвсем леко осветена. Слязох и веднага ми връчиха листче с номера на колата, което занесох на униформения човек, седнал зад малко бюро.

— Филип Марлоу — казах. — На посещение.

— Благодаря, мистър Марлоу.

Той записа името ми и номера на колата, върна ми листчето и вдигна слушалката на телефона.

Отвори ми негър в бяла ленена двуредна портиерска униформа със златни еполети и шапка с широка златна лента.

Фоайето напомняше пищен оперетен декор. Много светлина и блясък, много бутафория, много костюми, много музика, много звезди, а сюжетът — оригинален и увлекателен като старата ми шапка. Само осветлението беше сполучливо, приглушено, разсеяно и създаваше впечатление, че стените се издигат безкрайно нагоре и се губят в примигващите като истински звезди осветителни тела. Стъпките ми потъваха в дебелия килим. В дъното имаше просторна вита стълба, която лъщеше от хром и бял лак, с широки, ниски стъпала, покрити с дебела пътека. На входа към ресторанта нехайно беше застанал топчест оберкелнер с петсантиметрова сатенена ивица на панталоните и куп позлатени менюта под мишница. Лицето му беше от онези, дето, без да помръдват нито един мускул, сменят учтивата изкуствена усмивка с хладна ярост.

Отляво се намираше входът към бара, потънал в полумрак и тишина. Барманът сновеше насам-натам като молец на фона на слабия блясък на подредените стъклени чаши. Висока хубава блондинка, облечена сякаш не в рокля, а в морска вода, поръсена със златен прах, излезе от дамската тоалетна, оправи червилото си и тананикайки, се запъти към стълбата. Оттам се носеха звуците на румба, тя закима със златната си глава в такт с музиката и се усмихна. Нисък, дебел, червендалест мъж с лъснали очи я чакаше с преметната на ръка бяла пелерина. Той впи дебелите си пръсти в голата й ръка и похотливо вдигна поглед към лицето й.

Млада гардеробиерка в костюм от китайска коприна с цвят на праскова се приближи към мен, пое шапката ми и огледа неодобрително костюма ми. Очите й загатваха за екзотични грехове. По стълбата слезе продавачка на цигари. В косата си беше забучила бяло перо от чапла, облеклото й бе крайно оскъдно и пестеливо; единият от красивите й дълги голи крака беше сребърен, другият златен. На лицето й бе изписана гордата надменност на дама, която урежда любовните си срещи по телефона.

Влязох в бара и потънах във високото, меко като пух кожено кресло. Чашите звънтяха приятно, светлините грееха меко, тихи гласове шепнеха за любов или дивиденти, или за каквото се шепне на такива места.

Висок хубав мъж със сив костюм, скроен от виртуоз, внезапно стана от една малка масичка до стената, приближи се до бара и започна да ругае един от барманите. Руга го дълго с висок ясен глас и го нарече с може би девет прилагателни, които обикновено не се произнасят от високи хубави мъже в добре скроени сиви костюми. Всички разговори секнаха и всички очи се извърнаха мълчаливо към него. Гласът му режеше мелодията на румбата, както лопатата хрущящия сняг.

Барманът стоеше неподвижен и гледаше мъжа. Косата му беше къдрава, кожата чиста и топла, очите раздалечени, внимателни. Той не се помръдна, нито проговори. Високият мъж млъкна и излезе от бара с горделива стъпка. Всички освен бармана го проследиха с поглед.

Барманът бавно тръгна към мен от другата страна на бара с лице, което беше само побледняло. После ме погледна и каза:

— Да, сър?

— Искам да говоря с един човек, казва се Еди Пру.

— Е, и?

— Работи тук.

— Като какъв? — Гласът му беше съвършено равен и сух като скърцащ пясък.

— Доколкото разбрах, той е този, който следва шефа като сянка. Разбирате какво имам предвид, нали?

— А, Еди Пру.

Той прехапа устни и започна да чертае малки кръгчета върху бара с кърпата за бърсане.

— Името ви?

— Марлоу.

— Значи Марлоу. Ще пиете ли нещо, докато чакате?

— Може, едно сухо мартини.

— Едно мартини. Сухо, мноооого, мноооого сухо.

— Точно така.

— С лъжица ли ще го ядете, или с нож и вилица?

— Нарежете го на хапки — казах аз. — Ще го ям с пръсти.

— По пътя за училище. Да ви завия ли маслинката отделно?

— Замерете ме с нея по носа — отговорих. — Ако смятате, че това ще ви накара да се почувствувате по-добре.

— Благодаря ви, сър. Едно сухо мартини.

Той се отдалечи на три крачки, после се върна, надвеси се над бара и каза:

— Бях сбъркал едно питие. Господинът ми направи забележка.

— Чух го.

— Направи ми забележка като истински джентълмен. Като важен директор, който ти посочва малките грешки, които си допуснал. Нали го чухте.

— Да, да — отговорих, като се питах колко време ще продължи този разговор.

— Направи го така, че всички да разберат, като джентълмен. А аз дойдох и ви оскърбих.

— Разбрах това.

Той загледа замислено един от пръстите си.

— Дойдох и ви оскърбих. Вас, един съвършено непознат човек.

— Това е заради големите ми кафяви очи. И благия ми поглед.

— Благодаря ти, приятелю — каза той и безшумно се отдалечи.

Проследих го с поглед, докато говореше по телефона в другия край на бара. После взе шейкъра. Като се върна при мен с питието, вече се беше съвзел.