Реймънд Чандлър
Високият прозорец (18)

19

Приличаше на снимката си, но и не приличаше. Имаше широки студени устни, къс нос, големи безстрастни очи, тъмна коса с широк бял път по средата. Над роклята си бе метнала бяло палто с вдигната яка. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете на палтото, в устата й имаше цигара. Изглеждаше по-възрастна, погледът й беше по-твърд, устните й като че ли бяха забравили да се усмихват. Те, изглежда, се усмихваха само когато пееше, изкуствено, неестествено. Но отпуснати в естествено състояние, бяха тънки, стиснати и сърдити.

Тя се приближи до бюрото и се загледа надолу, като че броеше медните украшения. Видя кристалната гарафа, извади запушалката, сипа си една чаша и я гаврътна с рязко движение на ръката.

— Вие ли сте Марлоу? — попита, като ме гледаше.

Опря се на ръба на бюрото и кръстоса глезени.

Отвърнах, че аз съм Марлоу.

— Общо взето — каза тя, — сигурна съм, че никак няма да ми харесате. Тъй че казвайте, каквото имате да казвате, и изчезвайте.

— Това място ми харесва най-вече с точното придържане към шаблона: полицията на вратата, врявата във фоайето, гардеробиерката и продавачката на цигари, дебелият, мазен сладострастник и пищната отегчена бар-дама, добре облеченият, пиян и отвратително груб директор, който наруга бармана, тихият, силен мъж с пистолета, собственикът на заведението с меката сива коса и маниери, заимствувани от второкласен филм, а сега и вие — високата тъмнокоса певица на любовни романси с надменна, подигравателна усмивка, дрезгав глас и циничен речник.

— Нима? — попита тя, пъхна цигарата между устните си и бавно смукна. — А какво ще кажете за остроумното ченге с предразполагащата усмивка, което пробутва номера от времето на баба ми?

— Как мислите, защо изобщо разговарям с вас?

— Ето нещо, което не ми е известно. Защо?

— Тя си я иска обратно. Веднага. Иначе ще имате неприятности.

— Аз пък помислих… — започна тя и млъкна.

Наблюдавах я как прогони от лицето си внезапно появилия се интерес, наведе глава и взе да си играе с цигарата.

— Какво си иска тя обратно, мистър Марлоу?

— Брашъровата монета.

Вдигна очи към мен и кимна; спомни си и ме остави да видя, че си е спомнила.

— А, Брашъровата монета.

— Ловя се на бас, че съвсем бяхте забравили за нея.

— Е, не. Виждала съм я няколко пъти. Значи си я искала обратно. Да не би да намеквате, че според нея аз съм я взела?

— Именно.

— Мръсна дърта лъжкиня! — извика Линда Конкуест.

— Това, че мисли така, не означава непременно, че е лъжкиня; може просто да греши. Значи тя не е права?

— За какво ми е да вземам глупавата й стара монета?

— Струва много пари. Тя смята, че може би имате нужда от пари. Доколкото разбрах, свекърва ви не е била особено щедра.

Тя се засмя — звънък, презрителен смях.

— Не — каза. — Не можем да кажем, че мисис Елизабет Брайт Мърдок е щедра.

— А може би трябва да ви зашлевя един шамар! Тя загаси цигарата си в медния аквариум за рибки, проби разсеяно фаса с ножа за писма и го хвърли в кошчето за отпадъци.

— А сега да преминем към по-важни въпроси — казах аз. — Ще му дадете ли развод?

— Срещу двадесет и пет хиляди — отговори тя, без да ме погледне. — С най-голямо удоволствие.

— Значи, не сте влюбена в него?

— Не ме разсмивайте, Марлоу.

— Той ви обича — казах аз. — В края на краищата нали сте се омъжила за него?

Тя ме погледна отегчено.

— Смятам, че достатъчно съм платила за тази своя грешка, господине. Пък и не винаги нещата са толкова прости, колкото изглеждат. Понякога едно момиче може да сгреши, да се омъжи за неподходящ човек или да влезе в неподходящо семейство, защото е търсила нещо, което там го няма. Например сигурност.

— И за да постигне целта си, няма защо да умира от любов.

— Не искам да бъда цинична, Марлоу, но ако знаете само колко момичета се омъжват, за да се сдобият с дом, особено момичета, изморени до смърт да се борят с оптимисти като посетителите на лъскави заведения от рода на това.

— А вие сте имали дом и сте го оставили.

— Цената се оказа прекалено висока. Онази воняща на алкохол стара симулантка направи сделката неизгодна. Как я намирате като клиент?

— Имал съм и по-тежки случаи.

Тя отмахна късче тютюн от устните си.

— Забелязахте ли как се държи с онова момиче?

— Мърл ли? Забелязах, че я малтретира.

— Не само това. Момичето е изживяло някакъв шок и това жестоко чудовище използува този факт, за да се разпорежда с нея, както му скимне. Пред хората я ругае, а насаме я гали по главата и й говори мили неща. И малката й трепери.

— До такива подробности не съм проникнал.

— Малката е влюбена в Лесли, но не го съзнава. В емоционално отношение тя е едва десетгодишна. Нещо ще се случи в това семейство в близко време. Радвам се, че няма да съм там тогава.

— Вие сте умно момиче, Линда. Решителна и разумна. Предполагам, че когато сте се омъжили за него, сте мислили, че ще сложите ръка на доста неща.

Тя сви устни.

— Мислех, че поне ще си почина. Но дори това не стана. Тя е коварна, зла жена, Марлоу. За каквото и да ви е наела, има съвсем друго предвид. Наумила си е нещо. Внимавайте.

— В състояние ли е да убие двама души?

Линда се засмя.

— Не се шегувам — казах. — Двама са убити и поне единият от тях има нещо общо с ценни монети.

— Не разбирам. — Погледът й беше искрен. — Искате да кажете — наистина убити?

Кимнах.

— Казахте ли всичко това на Морни?

— Само за единия.

— А на полицията казахте ли?

— Пак само за единия. За същия.

Тя бавно измери с очи лицето ми. Гледахме се втренчено. Беше малко бледа или може би просто уморена. Стори ми се, че изглежда по-бледа, отколкото в началото.

— Измисляте — процеди през зъби.

Аз се усмихнах и кимнах с глава. Това като че я поуспокои.

— Та значи не сте вземали Брашъровата монета. Добре. А по въпроса за развода какво ще кажете?

— Това не е ваша работа.

— Съгласен съм. Е, благодаря ви, че се поразговорихте с мен. Познавате ли някой си Ваниър?

— Да. — Лицето й този път замръзна. — Но слабо. Той е приятел на Лоуис.

— Много близък приятел.

— Той също може в най-близко време да ни даде повод за скромно погребение.

— Долових вече подобни намеци — казах аз. — Има нещо особено, свързано с този човек. Всеки път, щом името му се спомене, разговорите секват.

Тя ме изгледа продължително, но нищо не каза. Стори ми се, че дълбоко в очите й съзрях да пробягва някаква мисъл, но тя я премълча и вместо това рече:

— Морни неминуемо ще го пречука, ако той не остави Лоуис на мира.

— И аз мисля така. Лоуис е готова да отвърне с нежност дори на подсвирване. Това всеки го вижда.

— Изглежда, че само Алекс прави изключение.

— Все едно, Ваниър няма нищо общо с моята работа. Не е свързан със семейство Мърдок.

Тя изви презрително устни и попита:

— Нима? Ще ви кажа нещо. Не защото съм длъжна. Просто имам добро сърце. Ваниър познава Елизабет Брайт Мърдок, и то доста добре. Докато живеех там, той само веднъж дойде в къщата, но твърде често се обаждаше по телефона. Няколко пъти се случи тъй, че се обаждах първо аз и той всеки път искаше да говори с Мърл.

— Хм, странно. С Мърл значи.

Тя се наведе, за да загаси цигарата си, пак прободе фаса с ножа и го хвърли в кошчето.

— Много съм уморена — каза ненадейно. — Моля ви, вървете си.

Помаях се за миг, гледах я и се чудех. После казах:

— Лека нощ и благодаря. Желая ви всичко хубаво.

Излязох от стаята и я оставих да стои там с ръце в джобовете на бялото палто, с наведена глава, загледана в пода.

Беше два часът, когато се завърнах в Холивуд, прибрах колата и се качих в апартамента си. Вятърът беше спрял, но още се усещаше във въздуха хрускавата сухота, като в пустиня. Във всекидневната ми беше душно и угарката от пурата на Брийз още повече влошаваше застоялия въздух. Разтворих всички прозорци, за да проветря, и взех да се събличам и да изпразвам джобовете на костюма си. Заедно с другите неща оттам изпадна и сметката от компанията за доставка на зъболекарски материали. Издадена бе на името на някой си Х. Р. Тийгър за 30 фунта кристоболит и 25 фунта албастон.

Извадих телефонния указател върху бюрото във всекидневната и потърсих номера на Тийгър. Изведнъж обърканите ми мисли се проясниха. Адресът му беше Девета западна улица, 422. Адресът на Белфънт билдинг също беше Девета западна улица, 422. „Зъботехническа лаборатория Х. Р. Тийгър“ — гласеше една от табелките на вратите на шестия етаж, които прочетох, докато се измъквах по задните стълби от кабинета на Илайша Морнингстар.

Но дори Пинкертоновци имат нужда от почивка, а Марлоу се нуждае от много повече сън, отколкото един Пинкертон. И така, аз си легнах.