Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Добавяне

2

Стаята беше малка и гледаше към задната градина. Застлана бе с грозен килим в червено и кафяво и бе пригодена за секретарски кабинет. В нея не липсваше нищо, което човек очаква да види в малка канцелария. Слабо, крехко, русоляво момиче с очила в рогови рамки седеше зад бюрото, на което имаше пишеща машина, а отляво лежеше току-що изваден от машината лист хартия. Тя бе поставила пръсти върху клавишите, но не бе сложила нов лист във валяка. Наблюдаваше влизането ми в стаята със скования глуповат израз на стеснителен човек, позиращ за снимка. Гласът й долетя ясен и мек, когато ме покани да седна.

— Аз съм мис Дейвис. Секретарка съм на мисис Мърдок. Тя иска да посочите имената на няколко поръчители.

— Поръчители ли?

— Да, изненадва ли ви това?

Поставих шапката си на бюрото й, а незапалената цигара върху периферията на шапката.

— Да не би да искате да кажете, че ме е повикала, без да знае нищо за мен?

Устната й трепна и тя я прехапа. Не разбрах дали е изплашена, или разтревожена, или просто й е трудно да бъде сдържана и делова. Във всеки случай не изглеждаше доволна.

— Един директор на Калифорнийската застрахователна банка й даде името ви. Но казал, че не ви познавал лично — отговори тя.

— Подострете молива си — казах й.

Тя го повдигна, за да ми покаже, че е подострен и готов за действие. Започнах:

— Първо, един от вицепрезидентите на същата тази банка Джордж С. Лийк. Можете да го намерите, като се свържете с дирекцията. После, сенаторът Хюстън Оугълторп. В момента може би е в Сакраменто или пък в кабинета си в сградата на държавното учреждение в Лос Анжелос. После, Сидни Драйфус от „Драйфус, Търнър и Суейн“ — адвокатска кантора към застрахователната фирма „Тайтъл-Иншурънс Билдинг“. Записахте ли?

Тя пишеше бързо и с лекота. Кимна, без да вдигне поглед. Слънчеви лъчи танцуваха в русата й коса.

— Оливър Фрай от корпорацията „Фрай-Кранц“ за оборудване на нефтени кладенци. Седалището им се намира на Девета източна улица в индустриалната зона. Освен това, ако искате, мога да ви дам имената и на няколко ченгета. Бърнърд Оулс от Областната прокуратура и лейтенант Карл Рандъл от Централното криминално бюро. Може би това ще е достатъчно.

— Не ми се подигравайте — каза тя. — Аз само изпълнявам нареждане.

— На последните двама по-добре не се обаждайте, освен ако знаете точно в какво се състои работата — отвърнах. — Не ви се подигравам. Ужасна жега, нали?

— За Пасадина не е кой знае каква — рече тя, сложи с мъка тежкия телефонен указател върху бюрото си и започна да рови в него.

Докато търсеше номерата и телефонираше тук и там, аз я огледах… Беше бледа, но някак естествено бледа и изглеждаше съвсем здрава. Меднорусата й като загоряла пшеница коса съвсем не беше грозна, но бе тъй безмилостно опъната назад върху тясното й теме, та чак не приличаше на коса. Веждите й бяха тънки, необикновено прави и по-тъмни от косата, почти кестеняви. Побелелите й ноздри издаваха, че е анемична. Брадичката й беше твърде малка, твърде остра. Нямаше друг грим, освен оранжевото червило, но и то не беше много. Очите й зад очилата бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и разсеяно изражение. Клепачите й — малко дръпнати, така че очите й придобиваха леко ориенталски вид или пък внушаваха впечатлението, че кожата й е тъй естествено стегната, та чак придърпва ъгълчетата нагоре. Цялото лице излъчваше необяснимо невротично обаяние, на което липсваше само малко изкусен грим, за да стане поразително красиво.

Облечена бе с ленена рокля с къси ръкави и нямаше никакво украшение. Оголените й ръце бяха покрити с лек мъх и тук-там с лунички.

Не се заслушвах в разговорите й по телефона. Това, което й казваха, тя стенографираше със сръчни и леки движения на молива. Щом свърши окачи обратно указателя на куката, изправи се, оправи роклята си на бедрата и каза:

— Почакайте, ако обичате, само за минутка… — и се запъти към вратата.

Вече бе направила една крачка, когато изведнъж се обърна и затвори рязко горното странично чекмедже на бюрото. После излезе. Вратата се хлопна. Стана тихо. Отвън жужаха пчели. Някъде отдалеч долиташе приглушеното бръмчене на прахосмукачка. Вдигнах незапалената цигара от шапката си, пъхнах я в устата си и станах. Заобиколих бюрото и издърпах чекмеджето, което тя се върна да затвори. Не ми влизаше в работата. Само бях любопитен. Не ми влизаше в работата и това, че вътре лежеше малък автоматичен „Колт“. Бутнах го и седнах отново.

Тя отсъствува около четири минути. Отвори вратата, спря на прага и каза:

— Мисиз Мърдок ще ви приеме сега.

Прекосих още коридори, тя дръпна едното крило на двойната остъклена врата и отстъпи встрани. Влязох и вратата зад мен се хлопна.

Вътре бе тъй тъмно, че в първия миг не различих нищо освен дневната светлина, нахлуваща през някакви гъсти храстовидни растения и паравани. Сетне разбрах, че стаята всъщност е слънчева веранда, безгрижно оставена да обрасне отвън с храсталаци. Беше обзаведена с тръстикови мебели и застлана с рогозки. До прозореца имаше голям тръстиков шезлонг. Облегалката му беше дъгообразна и бе отрупан с толкова възглавници, че можеха да подпрат и слон, а в него се бе изтегнала жена с чаша в ръка. Тежка алкохолна миризма на вино ме блъсна в ноздрите още преди да различа добре фигурата. После очите ми привикнаха с тъмнината и започнах да я виждам добре.

Лицето и брадичката й бяха внушителни. Косата с цвят на олово бе накъдрена безмилостно, имаше клюновиден нос и големи влажни очи със съчувствуващия израз на мокри камъни. Шията й бе обвита в дантели, но повече би й прилягал спортен пуловер. Облечена бе в рокля от сивкава коприна. Дебелите й ръце бяха оголени, целите в петна. На ушите си имаше клипсове от черен кехлибар. До нея се виждаше ниска масичка със стъклен плот, отгоре — бутилка портвайн. Тя отпиваше от чашата си, разглеждаше ме и нищо не казваше.

Аз стоях. Тя ме държа прав, докато пресуши чашата си, после я сложи на масичката и пак я напълни. Попи устни с носна кърпичка. Сетне проговори. Гласът й имаше тембъра на метален баритон и предупреждаваше, че няма да търпи глупости.

— Седнете, мистър Марлоу. Ако обичате да не палите цигарата. Страдам от астма.

Седнах в люлеещ се тръстиков стол и затъкнах все тъй незапалената си цигара в горното джобче на сакото си, зад носната кърпичка.

— Не съм имала вземане-даване с частни детективи, мистър Марлоу. Нищо не знам за тях. Препоръките, които ми дадоха за вас, ми се струват задоволителни. Колко вземате?

— Зависи от задачата, мисис Мърдок.

— Въпросът, естествено, е напълно поверителен. Няма нищо общо с полицията. Ако имаше, щях да повикам именно нея.

— Вземам по двадесет и пет долара на ден, мисис Мърдок. И, разбира се, разноските.

— Доста е. Сигурно добре печелите. — Тя отпи от портото. Не обичам портвайн в горещо време, но е мило, когато ти предоставят възможността да откажеш.

— Не — отвърнах. — Парите не са много. Разбира се, детективски услуги можете да получите на всякаква цена — също като при адвокатите. Или зъболекарите. Аз не съм организация. Работя сам, никога не се занимавам с два случая едновременно. Поемам рискове, понякога твърде големи, и не работя непрекъснато. Затова не смятам, че двадесет и пет долара са прекалено много.

— Ясно. А какво е естеството на разноските?

— Дребни неща, които постоянно изникват. Човек никога не знае.

— Предпочитам да знам — рече тя ехидно.

— Ще знаете. Ще получавате сметка черно на бяло. Ако не одобрите разноските, ще можете да възразите.

— А какъв аванс очаквате?

— Сто долара ще ми стигнат.

— Надявам се да ви стигнат — рече тя, изгълта портото и напълни чашата отново, без дори да изтрие устни.

— От клиенти с вашето положение, мисис Мърдок, мога и да не вземам аванс.

— Мистър Марлоу — натърти тя. — Аз съм властна жена. Не се оставяйте да ви сплаша. Защото ако ще се сплашвате от мен, няма да ми бъдете полезен.

Кимнах и оставих течението да отнесе думите й. Внезапно тя се изсмя, сетне се оригна. Мило леко оригване, не демонстративно, а изпълнено с непринудено безгрижие.

— Астмата ми — рече нехайно. — Това порто ми е като лекарство. Затова не ви предлагам.

Кръстосах крака. Надявах се това да не навреди на астмата й.

— Парите — продължи тя — всъщност са без значение. Една жена с моето положение винаги плаща прескъпо и свиква с това. Надявам се да ги заслужите. Ето каква е работата. Откраднат ми е предмет със значителна стойност. Искам да ми бъде върнат, но искам и нещо повече. Никой да не бъде арестуван. Крадецът е от моето семейство. — Тя завъртя чашата в дебелите си пръсти, усмихна се едва-едва в мъждивата светлина на затъмнената стая. — Снаха ми — поясни. — Очарователно момиче — и корава като дъбова греда. — Погледна ме с неочакван блясък в очите. — Синът ми е ужасен глупак. Но аз много го обичам. Преди година сключи идиотски брак без моето съгласие. Глупаво беше от негова страна, защото е напълно неспособен да припечелва прехраната си и няма никакви пари освен тези, които му давам, а аз не съм щедра. Дамата, която избра, или която го избра, е певица в нощен локал. Името й е Линда Конкуест[1] — много й отива. Живееха тук, при мен. Не се карахме, защото не бих позволила никому да се кара с мен в собствената ми къща, но чувствата помежду ни не бяха особено дружелюбни. Плащах разноските им, подарих им по една кола, отделих й задоволително, но не и разточително перо за дрехи и други подобни. Несъмнено животът й се е струвал скучен. Несъмнено и синът ми й се е струвал скучен. Аз самата го намирам скучен. Във всеки случай тя се изнесе оттук съвсем внезапно преди около седмица, без да остави адрес или да се сбогува.

Закашля се, потършува за носна кърпичка и издуха носа си.

— Откраднатият предмет — продължи тя — е монета. Рядка златна монета, наречена Брашъров дублон. Гордостта на нумизматичната колекция на моя съпруг. Аз пет пари не давам за такива неща, но мъжът ми даваше. Пазя сбирката му непокътната, откак умря преди четири години. На горния етаж е, в огнеупорна стая, която се държи под ключ, в няколко огнеупорни сейфове. Застрахована е, но още не съм съобщила за изчезването на монетата. И не искам, стига да мога да го избегна. Убедена съм, че Линда я е взела. Монетата е оценена на повече от десет хиляди долара. Непускан в обръщение екземпляр.

— Но е много трудно да се продаде — обадих се аз.

— Може би. Не знам. Една вечер разбрах, че липсва. И тогава надали бих се усетила, тъй като изобщо не се доближавам до колекцията, но някой си Морнингстар от Лос Анжелос се обадил по телефона, казал, че е търговец на монети, и попитал дали Мърдоковият Брашър, както се изразил, се продава. Синът ми се случил на телефона. Казал, че не е чувал монетата да се продава и никога не е била обявявана за продан, но ако мистър Морнингстар бъде така любезен да се обади друг път, ще има възможността да разговаря лично с мен. В момента не беше удобно, тъй като си почивах. Онзи отговорил, че така и ще направи. Синът ми предал разговора на мис Дейвис, която ми докладва на мен. Казах й да се обади на човека. Бях леко заинтригувана.

Тя отново сръбна от портвайна, тръсна кърпичката си и изсумтя.

— Защо бяхте заинтригувана, мисис Мърдок? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Ако този човек беше търговец на монети, който поне малко разбира от работата си, би трябвало да знае, че монетата не се продава. Съпругът ми Джаспър Мърдок постави изрично условие в завещанието си, че никаква част от колекцията му не може да се продава, заема или ипотекира, докато съм жива. Нито пък да се изнесе от къщата, освен при такава повреда на сградата, която да прави изнасянето наложително, но дори и тогава — само чрез попечители. Съпругът ми — мрачно се усмихна тя, — изглежда, смяташе, че би трябвало да съм проявявала по-голям интерес към късчетата метал, докато беше жив.

Навън бе хубав ден, слънцето грееше, цветята цъфтяха, птичките чуруликаха. Коли профучаваха далеч по улицата с успокоителен шум. В мрачната стая с грубото масивно лице на стопанката и винената миризма всичко изглеждаше някак нереално.

— Говорих с мистър Морнингстар. Цялото му име е Илайша Морнингстар, а бюрото му се намира в Белфънт билдинг на Девета улица в центъра на Лос Анжелос. Казах му, че колекцията „Мърдок“ не се продава, никога не е била и доколкото зависи от мен, няма и да бъде, и че съм изненадана как може това да не му е известно. Той взе да хъка и да мъка и най-сетне ме попита дали може да види монетата. Казах, че не може, естествено. Той сухо ми благодари и затвори. Гласът му беше на стар човек. Аз пък веднага се качих горе да хвърля едно око на монетата — нещо, което цяла година не бях правила. Беше изчезнала от отделението си в заключения огнеупорен сейф.

Нищо не казах. Тя пак си напълни чашата и забарабани с дебелите си пръсти по облегалката на шезлонга.

— Вероятно се досещате какво си помислих тогава.

— Що се отнася до мистър Морнингстар, мисля, че да. Някой е предложил да му продаде монетата, а той заподозрял откъде продавачът се е сдобил с нея. Монетата, изглежда е много рядка.

— Това, което наричат непускан в обръщение екземпляр, е наистина голяма рядкост. Да, точно това ми мина през ума.

— Кой и по какъв начин би могъл да я открадне?

— Всеки в тази къща, при това много лесно. Ключовете държа в чантата си, а тя се подмята къде ли не. От просто по-просто би било за който и да е да ги измъкне и да ги задържи достатъчно дълго, та да отключи и стаята, и касата, и отново да ги върне на мястото им. За външен човек е трудно осъществимо, но всеки в къщата би могъл да я открадне.

— Ясно. А как установихте, че снаха ви е сторила това?

— Не съм установила — що се отнася до необорими доказателства. Но съм напълно сигурна. Прислугата се състои от три жени, които работят тук от дълги, дълги години — много преди да се омъжа за мистър Мърдок, което стана само преди седем години. Градинарят изобщо не влиза в къщата. Нямам шофьор, защото ме возят синът ми или секретарката. Синът ми не я е взел, първо, защото не е чак такъв глупак, та да краде от майка си, и, второ, ако я беше взел, съвсем лесно можеше да ми попречи да разговарям с мистър Морнингстар, търговеца на монети. Мис Дейвис? — Абсурд! Съвсем не е този тип. Прекалено е пъзлива. Не, мистър Марлоу, Линда е точно от онези жени, които биха го направили от чиста злоба, ако не за нещо друго. Знаете що за стока са тия, от нощните заведения.

— Хора като всички нас — отвърнах. — Следи от взлом няма, предполагам? Трябва да е много сръчен и тънък познавач, за да задигне една-единствена монета, така че изключваме тази възможност. Макар че е най-добре да огледам стаята.

Тя вирна масивното си чене, а мускулите на врата й се свиха на твърди буци.

— Току-що ви казах, мистър Марлоу, че снаха ми, мисис Лесли Мърдок, е взела Брашъровия дублон.

Вперих очи в нея, тя ми отвърна със същото. Нейните бяха твърди като тухлите на оградата пред къщата. Свих рамене и рекох:

— Ако предположим, че е така, мисис Мърдок, какво поточно искате от мен?

— Първо, искам да ми се върне монетата. Второ, искам развод за сина ми без издръжка за жена му. Защото не възнамерявам да хвърлям пари на вятъра. Предполагам, че знаете как се уреждат тези работи.

Тя пресуши текущата доза портвайн и се изсмя грубо.

— Може и да съм чувал как стават тези работи — отвърнах. — Казвате, че не оставила адрес. Означава ли това, че нямате представа къде е отишла?

— Точно така.

— Значи безследно изчезване. Синът ви все пак може да има някаква представа, която е пропуснал да сподели с вас. Ще трябва да се срещна с него.

Едрото сиво лице се втвърди в още по сурови линии.

— Синът ми нищо не знае. Дори и това, че монетата е открадната. И не желая нищо да разбере. Като му дойде времето, знам как да се оправя с него. Искам да не го закачате. Той ще прави каквото му кажа.

— Не винаги го е правил.

— Женитбата му — злобно изрече тя — бе моментно импулсивно действие. А след това се опитваше да се държи като джентълмен. Аз обаче не страдам от подобни скрупули.

— В Калифорния ви трябват три дни, за да осъществите подобно импулсивно действие, мисис Мърдок.

— Млади момко, желаете ли да се заемете с тази работа, или не?

— Желая, ако ми се съобщят фактите и ме оставят да действувам, както намеря за добре. И не желая, ако ще поставяте хиляди условия и правила, в които да се препъвам. Тя се изсмя продрано.

— Това е деликатен семеен проблем, мистър Марлоу. И трябва да се пипа деликатно.

— Ако ме наемете, ще получите всичката ми деликатност. Ако пък я нямам, тогава по-добре да не ме наемате. Подразбрах например, че не желаете снаха ви да бъде несправедливо обвинена. Не съм достатъчно деликатен за целта.

Лицето й доби цвета на варено цвекло и тя раззина уста да изреве. Сетне размисли, вдигна чашата и гаврътна още една яка доза лекарство.

— Ще ми свършите работа — рече сухо. — Как не ви срещнах преди две години, преди той да се ожени за нея.

Не знаех какво точно значи това, затуй оставих фразата без коментар. Тя се наведе на една страна, побърника клавишите на вътрешния телефон и щом й отговориха, изръмжа нещо.

Чуха се стъпки и меднорусото момиче влезе с лека походка в стаята, провесило брадичка, като че някой щеше да му посегне.

— Попълни на този човек чек за двеста и петдесет долара — изръмжа старият дракон. — И да си затваряш устата по този въпрос.

Момичето почервеня чак до шията.

— Знаете, че никога не разправям за вашите работи, мисис Мърдок — изблея то. — Знаете, че не говоря. И през ум не би ми минало.

Тя се извърна с наведена глава и избяга от стаята. Погледнах я, докато затваряше вратата. Малката й долна устна трепереше, но очите й бяха бесни.

— Ще ми трябват снимка на снаха ви и някои сведения — казах, след като вратата бе затворена.

— Вижте в чекмеджето на бюрото.

Пръстените й проблеснаха в полумрака, когато дебелият й сив пръст посочи бюрото.

Отидох, отворих единственото чекмедже на тръстиковото писалище и извадих снимката, която лежеше сам-самичка на дъното с лице нагоре и ме гледаше с хладни тъмни очи. Седнах отново с фотографията в ръка и се вгледах в нея. Тъмна коса с неравен път по средата, леко прибрана назад над внушително чело. Широки, студени, много надменни устни, които веднага ти се приисква да нацелуваш. Приятен нос, нито много малък, нито много голям. Хубава структура на лицето. Но нещо липсваше в изражението. Някога на това нещо са му викали добро домашно възпитание, но сега не знаех как да го назова. Лицето й изглеждаше прекалено знаещо и недоверчиво за възрастта й. Твърде много е било задиряно и твърде се е обиграло, надхитрявайки волностите. А зад лукавството прозираше простодушието на малко момиченце, което още вярва в Дядо Коледа.

Кимнах на снимката и я пъхнах в джоба си, като си помислих, че прекалено много заключения вадя от една фотография, при това на твърде слаба светлина.

Вратата отново се отвори и момичето с ленената рокля влезе с тлъста чекова книжка и автоматична писалка и подложи ръка на мисис Мърдок, за да тегли подписа си. Изправи се с напрегната усмивка, мисис Мърдок рязко махна към мен, то откъсна нека и ми го подаде. Задържа се очакващо до вратата. Нищо не му казаха, така че то излезе с лека стъпка и затвори.

Помахах с чека, за да изсъхне мастилото, сгънах го и го задържах в ръка.

— Какво можете да ми кажете за Линда?

— Кажи-речи нищо. Преди да се омъжи за сина ми, живеела в един апартамент с някоя си Лоуис Маджик[2] — чудни имена си избират, не мислите ли? Също кабаретна артистка или нещо такова. Локалът, в който работели, се нарича „Клуб Айдъл Вали“, по посока на булевард „Вентура“. Синът ми Лесли прекалено добре е запознат с него. За семейството и произхода на Линда не знам нищо. Веднъж спомена, че е родена в Су Фолс. Предполагам, че има родители. Не се интересувах дотам, че да проверявам.

Не се била интересувала. Виждах я как рови бясно с две ръце, настървено, но си остава с пръст в устата.

— Не знаете ли адреса на мис Маджик?

— Не. Никога не съм го знаела.

— Дали синът ви не го знае — или мис Дейвис?

— Ще питам сина ми, като се върне. Но не вярвам. А мис Дейвис и сам можете да попитате. Сигурна съм обаче, че не го знае.

— Ясно. И не познавате други приятели на Линда?

— Не.

— Не е изключено синът ви да поддържа връзка с нея, мисис Мърдок, без да ви казва.

Тя отново взе да моравее. Вдигнах ръка и нахлузих успокоителна усмивка на физиономията си.

— В края на краищата една година са били женени — рекох. — Все трябва да знае нещо за нея.

— Оставете сина ми на мира — изръмжа тя. Свих рамене и изсумтях обезсърчено.

— Добре тогава. Предполагам, че си е взела колата. Тази, която сте й подарили. Каква беше тя?

— Стоманеносив „Меркури“, модел 1940 година, с две врати. Мис Дейвис ще ви даде номера, ако ви трябва. Не знам дали я е взела.

— А знаете ли колко пари, дрехи и бижута е отнесла със себе си?

— Парите не са много. Не повече от стотина-двеста долара. — Тлъста злобна усмивка очерта дълбоки бръчки около носа и устните й. — Освен, разбира се, ако не си е намерила нов приятел.

— Има и такава вероятност — рекох. — А бижута?

— Пръстен със смарагд и диамант, не особено ценен, платинен швейцарски часовник „Лонжин“ с рубини, много красива огърлица от пушен кехлибар, която имах глупостта лично да й подаря. Закопчалката й представлява ромб с двайсет и шест малки диамантчета. Имаше и други дреболии, разбира се. Никога не съм им обръщала внимание. Обличаше се доста добре, но не екстравагантно. Слава богу поне за това.

Отново си наля, отпи и пусна още няколко общителни оригвания.

— Това ли е всичко, което можете да ми кажете, мисис Мърдок?

— Не е ли достатъчно?

— Ни най-малко, но засега ще се задоволя с толкоз. Ако открия, че не е откраднала монетата, това прекратява разследването, поне що се отнася до мен. Нали?

— Пак ще говорим — сряза ме тя. — Тя я е откраднала. И нямам намерение да я оставя да се измъкне безнаказано. Хубаво го запомнете, млади момко. И се надявам да сте поне наполовина толкова нахакан, колкото се пишете, защото тези момичета от нощни заведения обикновено имат много лошави приятели.

Все така държах сгънатия чек за единия край между коленете си. Извадих портфейла си, прибрах го вътре, станах и се пресегнах да вдигна шапката си от пода.

— Такива ги обичам — казах. — Лошавите имат просто устроени мозъци. Ще ви докладвам, щом има нещо за докладване, мисис Мърдок. Мисля първо да преслушам този търговец на нумизматични ценности. Вижда ми се добра изходна диря.

Тя ме остави да стигна до вратата, преди да изръмжи зад гърба ми:

— Вие май не ме харесвате особено, а?

Обърнах се, поставил вече ръка на бравата, и се ухилих:

— А нима някой ви харесва?

Тя отметна назад глава, раззина широко уста и се заля в гръмогласен смях. Излязох и затворих вратата, заглушавайки грубите неженствени звуци. Тръгнах обратно по коридора и почуках на открехнатата врата на секретарската стая, после я бутнах и надникнах вътре.

Тя беше захлупила лице на бюрото. Плачеше. Извърна се и ме погледна с мокри от сълзи очи. Затворих вратата, отидох до нея и прегърнах крехките й рамене.

— Горе главата! — рекох. — По-скоро трябва да я съжаляваш. Има се за несломима и ще си строши врата, за да го доказва.

Момичето скочи на крака и се отдръпна от ръката ми.

— Не ме докосвайте! — изрече задъхано. — Моля ви! Не позволявам мъже да ме докосват. И не говорете такива ужасни неща за мисис Мърдок.

Лицето й бе порозовяло, мокро от сълзи. Без очила очите й бяха чудно хубави. Тикнах най-сетне дълго чакащата цигара в устата си и я запалих.

— Аз… такова… не исках да ви засегна — подсмръкна тя. — Ама тя така ме унижава… а пък аз само се старая заради нея…

Тя подсмръкна отново, извади от бюрото си мъжка носна кърпа, тръсна я, за да я разгъне, и си избърса очите. В единия ъгъл на кърпата видях избродирани в лилаво инициалите Л. М. Вгледах се в тях и изпуснах дима към дъното на стаята, по-далеч от косата й.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.

— Трябва ми номерът на колата на мисис Лесли Мърдок.

— 2X1111, сив „Меркури“ с гюрук, модел 1940 години.

— Тя ми каза, че е с две врати.

— Това е колата на мистър Лесли. Двете са еднаква марка, модел и цвят. Линда не си взе нейната.

— Аха. А знаете ли нещо за мис Лоуис Маджик?

— Виждала съм я веднъж. Живееха в един апартамент с Линда. Дойде тук веднъж с някой си… мистър Ваниър.

— Кой е той?

Тя сведе поглед към бюрото.

— Аз… такова… Тя просто дойде с него. Не го познавам.

— Добре, как изглежда тогава мис Лоуис Маджик?

— Висока, приятна блондинка. Много… много привлекателна.

— Искате да кажете сексапилна?

— Е… — изчерви се тя ядосано. — По един изискан начин, ако ме разбирате.

— Разбирам ви. Но това доникъде не ме е довело.

— Вярвам ви — промърмори язвително.

— А да знаете къде живее мис Маджик?

Тя поклати отрицателно глава. Сгъна много грижливо носната кърпа и я пъхна в чекмеджето — в същото, където държеше пистолета.

— А като изцапате тази, може да задигнете друга — подхвърлих аз.

Тя се облегна назад, постави малките си добре оформени ръце върху бюрото и ме изгледа спокойно.

— На ваше място не бих прекалявала с нахаканите обноски, мистър Марлоу. Поне що се отнася до мен.

— Така ли?

— Да. И няма да отговарям повече на въпросите ви, освен ако нямам изрично нареждане. Работата ми тук е от поверително естество.

— Не съм нахакан, а мъжествен.

Тя взе молив и драсна нещо в бележника си. Усмихна ми се вяло, превърнала се отново в олицетворение на самообладанието.

— Може би не си падам по мъжествените мъже.

— Ти си куку — рекох й аз. — По-откачена жена от теб не съм виждал. Довиждане.

Излязох от стаята и затворих вратата решително, преминах през празния коридор и голямата смълчана, погребална всекидневна и излязох през входната врата.

Слънцето затанцува пред очите ми върху напечената морава. Сложих си тъмните очила, минах покрай негърчето и отново го потупах по главата.

— Братко, оказа се по-лошо дори от очакванията ми — оплаках се аз.

Напечените камъни на пътеката, която минаваше през моравата, пареха дори през подметките на обувките ми. Влязох в колата и потеглих.

От тротоара зад мен се откъсна малка кола с две врати, бежово-пясъчна на цвят. Нищо не си помислих. Мъжът зад волана носеше тъмна сламена шапка с плоско дъно, вирната периферия и ярка панделка, а очите му, както и моите, бяха скрити зад слънчеви очила.

Подкарах назад към града. След десетина преки, когато) спрях на червено, пясъчният автомобил беше все така зад мен. Свих рамене и обиколих няколко преки, колкото за номера. Колата ме следваше неотлъчно. Завих рязко в една улица, обточена с огромни вечнозелени дървета, чевръсто направих обратен завой и спрях на тротоара. Пясъчният автомобил предпазливо се подаде иззад ъгъла и влезе в улицата. Русокосата глава под шоколадената панамена шапка с пъстроцветен ширит дори не се обърна към мен. Колата плавно продължи напред, а аз се върнах обратно по посока на Аройо Секо и продължих към Холивуд. Няколко пъти се огледах предпазливо, но не видях малката кола.

Бележки

[1] Conquest (англ.) — завоевание. Б.пр.

[2] Magic (англ.) — вълшебство. Б.пр.