Реймънд Чандлър
Високият прозорец (21)

22

Чух, че тича след мен и че ме вика по име, но продължих да вървя чак до средата на всекидневната. Тогава спрях, обърнах се и й позволих да ме настигне, задъхана, очите й сякаш щяха да изскочат от очилата, лъскавата й медноруса коса отразяваше слънчевите лъчи, проникнали през високите прозорци.

— Мистър Марлоу, моля ви! Моля ви, не си отивайте! Тя иска да останете! Наистина!

— Гледай ти! Тази сутрин си с по-силно начервени устни. И много ти отива.

Тя ме хвана за ръкава.

— Моля ви!

— Да върви по дяволите! Кажи й да скочи в езерото! И Марлоу има нерви! Кажи й да скочи в две езера, ако едно не я побере! Може да не е най-умното предложение, но то е първото, за което се сещам.

Погледнах към ръката, която ме държеше за ръкава, и я потупах. Тя бързо я отдръпна и по погледа й личеше, че е слисана.

— Моля ви, мистър Марлоу! Тя има неприятности. Има нужда от вас.

— И аз имам неприятности — изръмжах. — Потънал съм до ушите в неприятности. Ти пък защо се тревожиш?

— О, аз всъщност много я обичам. Зная, че е груба и властна, но сърцето й е златно.

— По дяволите и сърцето й! Не очаквам да се сближа с нея дотолкова, че това да има значение за мен. Тя е една дебела лъжкиня. Не желая вече да имам нищо общо с нея. И аз мисля, че неприятностите й са големи, но няма да си помръдна пръста за нея. Щом крият от мен истината…

— О, сигурна съм, че ако сте малко по-търпелив… Прегърнах я през раменете, без да се замислям.

Тя скочи цял метър встрани и в очите й припламна паника. Стояхме и се гледахме задъхани и двамата — аз, както обикновено, зяпнал, а тя със силно стиснати устни и потръпващи бледи ноздри. Лицето й стана съвсем бяло, сякаш бе зле гримирано.

— Виж какво — отроних бавно, — да си имала някакво неприятно изживяване, когато си била малка?

Тя кимна много бързо.

— Някой мъж да те е изплашил или нещо такова?

Тя кимна отново и прехапа със ситните си бели зъби долната си устна.

— И оттогава все така ли си?

Тя само стоеше и мълчеше тебеширенобяла.

— Виж какво — продължих, — заявявам ти, че никога няма да направя нещо, което да те изплаши. Никога.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Ако съм се докоснал до тебе, все едно, че съм пипнал стол или врата. Никакъв умисъл не съм вложил в това. Ясно ли е?

— Да.

Най-после проговори. В дълбочините, на очите й, зад сълзите, все още се спотайваше паника.

— Да — повтори тя.

— Що се отнася до мен, това е. Няма повече да го обсъждаме. А сега да поговорим за Лесли. Неговото съзнание е насочено другаде. Но в смисъла, който ти влагаш в думите, той е почтен мъж, така ли?

— О, да, разбира се!

Лесли беше бог. За нея естествено. За мен той беше шепа курешки.

— А сега за старата бъчва. Тя е груба и примитивна и смята, че може да постигне всичко, което пожелае, и да се държи безобразно с теб, но всъщност е добра към тебе, така ли?

— Така е, мистър Марлоу, тъкмо това исках да ви кажа…

— Добре. Сега защо не се опиташ да забравиш случилото се или онзи тип, който те е изплашил, се върти някъде наблизо?

Тя вдигна ръка към устните си и прехапа основата на палеца, като ме гледаше над нея, сякаш от балкон.

— Той умря — каза. — Падна от… от един прозорец.

Аз я спрях с жест.

— А, той ли е? Чух за него. Забрави, не можеш ли?

— Не — поклати тя замислено глава. — Не мога. Изглежда, че изобщо не мога да забравям. Мисиз Мърдок постоянно ми казва да забравя. Често ми говори за това. Но аз не мога.

— Щеше да е далеч по-добре, ако по-често си държеше голямата уста, затворена. Само ти пречи да забравиш.

Мърл се изненада и дори се докачи от думите ми.

— О, това не е всичко. Аз бях негова секретарка. Тя беше негова жена. Става дума за първия й мъж. Естествено, че тя също не може да забрави, как да забрави?

Почесах се по ухото. Този жест поне нищо не значеше. Сега лицето й беше почти безизразно, ако не се брои, че очевидно бе забравила за моето присъствие. Аз бях глас от пространството — безличен, безплътен, — който тя чуваше в главата си. В този миг ме осени едно от моите странни и внезапни предчувствия.

— Чувай — казах аз, — да не би да има някой, с когото се виждаш и който ти действува по същия начин? Да ти е по-скъп от останалите?

Тя се огледа, а заедно с нея и аз. Под стола никой не се беше скрил, никой не надничаше през вратата или прозорците.

— Защо трябва да ви отговарям? — въздъхна тя.

— Не трябва. Само ако имаш желание.

— Обещавате ли да не казвате никому, нито дори на мисис Мърдок?

— Най-малко на нея. Обещавам.

Тя отвори уста и на лицето й се появи свенлива, доверителна усмивка, но нищо не последва. Гърлото й се скова. Оттам излезе само дрезгав звук. Зъбите й буквално затракаха.

Щеше ми се да я прегърна здраво, но се страхувах да я докосна. Стояхме така един срещу друг. Нищо не се случваше. Стояхме. Нищо не можех да направя.

После тя се обърна и побягна. Слушах стъпките й да отекват в коридора. Чух затварянето на врата.

Тръгнах след нея и стигнах вратата. Тя хлипаше отвътре. Стоях и слушах нейния плач. Не можех да направя нищо. И се запитах дали изобщо някой може да стори нещо.

Върнах се при остъклената врата, почуках, отворих и подадох глава. Мисиз Мърдок седеше, както я бях оставил. Като че изобщо не беше помръднала.

— Кой е наплашил до смърт това момиче?

— Махайте се от къщата ми — процеди тя през зъби.

Аз не помръднах. Тогава тя се изсмя прегракнало.

— Смятате ли се за умен мъж, мистър Марлоу?

— Е, не преливам от ум.

— А защо не проверите?

— За ваша сметка ли?

Тя повдигна тежките си рамене.

— Вероятно. Зависи. Кой знае?

— Вие не сте си направили никакви изводи от нашия разговор — казах аз. — Все така ми предстои да говоря с полицията.

— Изводи няма да си правя и единственото, за което съм платила, е намирането на монетата. Съгласна съм да я приема срещу парите, които вече ви дадох. А сега си вървете. Досаждате ми. Неимоверно.

Затворих вратата. Плач и хълцане не се носеха иззад тази врата. Беше тихо. Тръгнах си.

Отворих си сам входната врата. Постоях навън, заслушан как слънцето гори тревата. Някъде отзад се запали мотор и сив „Форд Меркури“ се зададе бавно по страничната алея. Караше го мистър Лесли Мърдок. Като ме видя, спря, слезе от колата и бързо се приближи до мен. Отново елегантен: този път в кремаво габардинено пардесю; всичко на него трептеше — панталоните, белите обувки с лъскавите черни бомбета, спортното сако на ситно черно-бели карета, черно-бялата носна кърпа, кремавата риза без връзка. Беше сложил зелени слънчеви очила. Дойде съвсем близо до мен и каза с нисък, притеснен глас:

— Предполагам, че ме смяташ за ужасен глупак.

— Заради историята, която ми разказа за монетата ли?

— Да.

— Това не промени ни най-малко мнението ми за теб.

— Е…

— Какво очакваш да ти кажа?

Той повдигна умолително елегантните си рамене. Глупавите му червеникави мустаци блеснаха на слънцето.

— Предполагам, че ми е приятно, когато ме харесват — каза той.

— Съжалявам, Мърдок. Харесва ми, че си до такава степен предан на жена си. Ако това може да те задоволи.

— О, нима не повярва онова, което разказах? Искам да кажа, нима си помисли, че разправям цялата история само за да я защитя?

— Има такава вероятност.

— Ясно.

Той пъхна цигара в дългото черно цигаре, което извади иззад красивата носна кърпа от горния си джоб.

— Е, изглежда, ще трябва да се примиря с факта, че не ме харесваш.

Зад зелените стъкла като риби в дълбоко езеро се виждаха смътно очите му.

— Това е глупава тема — казах. — При това без никакво значение и за двама ни.

Той поднесе запалена клечка към цигарата и пое дълбоко.

— Ясно — въздъхна той. — Извинявай, че бях толкова невъзпитан да я засегна.

Завъртя се на пети, върна се при колата и влезе вътре. Изчаках го да се отдалечи и чак тогава се размърдах. После, преди да си тръгна, погладих боядисаното негърче по главата.

— Братче — казах му, — ти си единственото нормално същество в тази къща.