Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Добавяне

20

В Пасадина беше горещо както предишния ден, а голямата къща от червени тухли на авеню Дрезден изглеждаше все тъй прохладна и оцветеното негърче до портата — все тъй тъжно. Същата пеперуда кацна на същия храст — поне ми заприлича на същата. И същият тежък мирис на лято тегнеше в утрото, и същата кисела лелка на средна възраст с груб глас ми отвори, когато позвъних.

Тя ме прекара през същите коридори и влязохме в същата невидяла слънце стая. Мисиз Елизабет Брайт Мърдок седеше в Същия плетен шезлонг и в момента, в който влязох в стаята, си сипваше порто на пръв поглед от същото шише, но беше много по-вероятно да е неговият внук.

Прислужничката затвори вратата, аз седнах и сложих шапката си на пода както вчера, а мисис Мърдок ме изгледа пак втренчено и безизразно и каза:

— Е?

— Нещата са зле — заявих аз. — Полицията е по петите ми.

Дори окото й не мигна.

— Нима? Имах ви за по-ловък.

Направих се, че не съм чул.

— Когато излязох от дома ви вчера сутринта, за мен се лепна някакъв мъж в двуместна кола. Не знам какво е правил тук, нито пък как е стигнал дотук. Може да ме е проследил, но се съмнявам в това. Отървах се от него, а после той се появи в коридора пред моята канцелария. Пак тръгна подире ми, така че го помолих да ми даде обяснение; и той ми каза, че знаел кой съм и се надявал да му помогна и ме покани да отида в апартамента му на Бънкър Хил, за да си поговорим. Отидох след срещата си с мистър Морнингстар и го намерих застрелян на пода в банята.

Мисиз Мърдок отпи от чашата си. Ръката й може и да е трепнала, но светлината в стаята беше прекалено мъждива, за да го забележа. Тя се изкашля.

— Продължавайте.

— Името му е Джордж Ансън Филипс. Младо русо момче, твърде глуповато. Смяташе се за частен детектив.

— За първи път чувам това име — каза мисис Мърдок студено. — Не си спомням да съм го срещала и не знам нищо за него. Да не би да си мислите, че съм го наела да ви следи?

— Не знаех какво да мисля. Каза ми, че трябвало да обединим силите си и ми намекна, че работел за член от вашето семейство. Не го каза направо, но се подразбра.

— Не е вярно. Можете да бъдете сигурен в това — отсече тя с острия си като бръснач баритонов глас.

— Струва ми се, мисис Мърдок, че не знаете за вашето семейство толкова, колкото си мислите, че знаете.

— Известно ми е, че сте разпитвал сина ми, въпреки изричната ми заповед — каза тя студено.

— Не аз, а той ме разпита или по-скоро — опита се.

— За това ще говорим по-късно — отряза тя грубо. — Какво стана с този човек, когото сте намерили убит? Заради него ли се забъркахте с полицията?

— Естествено. Искат да знаят защо ме е следял, върху какъв случай работя в момента, защо ме е заговорил, защо ме е поканил у дома си и защо аз съм отишъл там. Но това е само едната част.

Тя допи чашата и си наля още една.

— Как сте с астмата? — попитах аз.

— Зле — отговори тя. — Продължавайте.

— Видях се с Морнингстар, както ви казах по телефона. Той излъга, че Брашъровата монета не е в него, но призна, че му предлагали да я купи и каза, че можел да я получи срещу известно възнаграждение. Както вече ви казах. Но щом са ви я върнали, няма какво повече да говорим по този въпрос.

Замълчах, като си мислех, че тя ще ми разкаже как й е била върната монетата, но тя само ме гледаше вторачено с мътен поглед над чашата с порто.

— Затова почти се уговорих с мистър Морнингстар да му платя хиляда долара за монетата…

— Не съм ви давала такива пълномощия — излая тя.

Кимнах в знак на съгласие.

— Аз в известен смисъл го послъгах — казах. — А сега знам, че съм лъгал и себе си. Във всеки случай, след като говорих с вас по телефона, опитах отново да се свържа с него и да му съобщя, че сделката няма да стане. В указателя фигурира само номерът на служебния му телефон. Отидох в бюрото му. Беше вече доста късно. Човекът, който обслужва асансьора, каза, че Морнингстар бил все още горе. Намерих го проснат по гръб на пода, мъртъв. Беше ударен по главата и по всяка вероятност ударът е бил смъртоносен. Обадих се в болницата, но не си казах името.

— Хубаво сте направили — одобри тя.

— Така ли, смятате? Добре съобразих, но не бих казал, че постъпката ми е много хубава. Разберете ме правилно, мисис Мърдок. Две убийства в разстояние на някакви си часове, и двата пъти — аз пръв откривам жертвите. И двамата убити са свързани, по един или друг начин, с вашата Брашърова монета.

— Нищо не разбирам. Този младият и той ли има нещо общо с тази работа?

— Да, не ви ли казах по телефона? Мислех, че съм ви казал.

Смръщих чело в усилие да си спомня. Бях сигурен, че й казах.

Тя отвърна спокойно:

— Възможно е. Не обърнах голямо внимание на думите ви. Монетата вече ми беше върната, пък и вие ми се сторихте пиян.

— Не бях пиян. По-скоро потресен от цялата история, но не пиян. Вие приемате всичко много спокойно.

— А какво искате да направя?

Поех дълбоко въздух.

— Вече съм свързан с едно убийство, тъй като открих трупа и съобщих за това. А скоро може да се забъркам и във второ, защото съм открил трупа, но не съм съобщил. Което е много по-сериозно. Независимо докъде ще стигнат работите, имам срок до днес на обяд да разкрия името на клиента си.

— Това — произнесе тя със спокойствие, което хич не ми хареса — би било нарушение на професионалната етика и задължения. Сигурна съм, че няма да го направите.

— Не можете ли поне за момент да оставите този проклет алкохол и да направите някакво усилие да вникнете в положението ми? — троснах се аз.

Тя ме погледна леко изненадана и остави чашата си настрани — на една педя разстояние.

— Този Филипс — казах аз — е имал разрешително да работи като частен детектив. Как стана така, че аз открих трупа му? Той ме следеше, аз го заговорих и той ме покани да отида при него, в стаята му. А когато стигнах там, той вече беше мъртъв. Всичко това е известно на полицията. И те дори може да вярват, че е било наистина така. Но не допускат, че връзката между мен и Филипс не е нищо повече от стечение на обстоятелствата. Убедени са, че тази връзка е по-дълбока и настояват да знаят с какво се занимавам в момента, за кого работя. Става ли ви ясно?

— Ще намерите начин да се измъкнете от тази каша. Естествено, предполагам, че ще ми струва пари.

Усетих спазми по лицето си. Устата ми пресъхна. Задушавах се. Поех още веднъж дълбоко въздух и се опитах пак да атакувам бъчвата свинска мас, която седеше насреща ми в плетения стол, непреклонна като банков директор, който отказва заем.

— Аз работя за вас — казах. — В момента, днес, тази седмица. Но след това ще работя за някой друг. А за да мога да си върша работата, трябва да съм поне в умерено добри отношения с полицията. Не е нужно да ме обичат, но трябва да са сигурни, че не ги мамя. Да предположим, че Филипс не е знаел нищо за Брашъровата монета. Да предположим дори, че е знаел, но че смъртта му няма нищо общо с това. Аз пак трябва да кажа на полицията какво зная за него. И те трябва да разпитат всеки, когото пожелаят. Не можете ли да разберете?

— Законът не ви ли дава право да защитите клиента си? — отряза тя. — И ако не, какъв е тогава смисълът човек да наема… частен детектив?

Станах, направих един кръг около стола си и пак седнах. Наведох се напред, хванах коленете си и ги стиснах, докато кокалчетата на ръцете ми побеляха.

— Законът, какъвто и да е той, е въпрос на тълкуване, мисис Мърдок. Както и повечето неща. Дори да имах правото да запазя пълна тайна, да откажа категорично да говоря, направя ли го само един-единствен път, ще означава край на кариерата ми на частен детектив. Ще остана белязан и те ще намерят начин да ме смажат. Аз държа на работата си, мисис Мърдок, но не дотам, че да се жертвувам заради вас и да издъхна на скута ви.

Тя се пресегна, вдигна чашата и я изпразни на един дъх.

— Каква попара сте забъркали! Не открихте нито снаха ми, нито Брашъровата монета. Но затова пък намерихте два трупа, които нямат нищо общо с мен, и сте се постарали тъй да подредите работите, че да трябва да разказвам на полицията всичките си лични тайни, за да ви защитя от собствената ви некадърност. Така виждам аз нещата. Ако греша някъде, моля да ме поправите.

Наля си още порто, гаврътна го прекалено бързо и се задави в страшна кашлица. С трепереща ръка блъсна чашата на масата и разля останалото в нея. Наведе се напред и лицето й стана мораво. Аз скочих към нея и така я фраснах по тлъстия гръб, че щях да съборя къщата. Тя нададе задавен дълъг рев, пое измъчено въздух и спря да кашля. Натиснах едно от копчетата на диктофона, а когато ми отговори звънтящ висок глас, наредих:

— Бързо чаша вода за мисис Мърдок — и изключих копчето.

Седнах пак на стола и я наблюдавах как идва на себе си. Когато започна да диша равно и без усилие, казах:

— Не сте силна и неуязвима, а само се мислите за такава. Прекалено дълго време сте живели с хора, които се страхуват от вас. Ще разберете това, когато се сблъскате един ден с полицията. Там момчетата са професионалисти. Вие сте просто една разглезена аматьорка.

Вратата се отвори и една прислужничка внесе кана вода с лед и чаша. Остави ги върху масата и излезе.

Налях на мисис Мърдок чаша вода и я сложих в ръката й.

— Пийте на глътки, не наведнъж. На вкус няма да ви хареса, но не е вредна.

Тя отпи една глътка, после наведнъж изгълта половината чаша, сложи я върху масата и изтри устни.

— Като си помисля само — изхърка тя, — че от всички ченгета, които можех да наема, съм избрала онова, което ще ме тормози в собствения ми дом.

— Така доникъде няма да стигнем. Нямаме време. Какво ще кажем на полицията?

— Не искам да знам за полицията. Не искам да чувам. И ако само споменете името ми, ще смятам, че сте нарушили по най-долен начин професионалната етика.

Това отново ни върна там, откъдето бяхме тръгнали.

— Едно убийство променя изцяло нещата, мисис Мърдок. Когато е налице убийство, не може да се мълчи. Ще се наложи да им кажем защо сте ме наели и с каква цел. Те няма да го публикуват във вестниците. Тоест няма да го публикуват, ако повярват. А едва ли ще повярват, че сте ме наели да проуча Илайша Морнингстар само защото ви се бил обадил и поискал да купи монетата. Може и да не разберат, че нямате право да продадете монетата дори и да искате, защото може да не се сетят за тази страна на въпроса. Но в никакъв случай няма да повярват, че сте наели частен детектив само за да проучи един евентуален купувач. Така ли е?

— Това си е моя работа, нали?

— Не, по този начин няма да се отървете от полицията. Трябва да ги накарате да ви повярват, че сте искрена и пряма и нямате нищо за криене. Докато си мислят, че криете нещо от тях, няма да ви оставят на мира. Разкажете им една приемлива и правдоподобна история и те ще си отидат доволни. А най-приемливата и правдоподобна история е винаги истината. Имате ли нещо против да им я откриете?

— Абсолютно всичко. Но, изглежда, вече е все едно. Трябва ли да им кажете, че съм подозирала снаха си в кражба на скъпоценна монета и че съм сгрешила?

— Би било добре.

— И че монетата ми е била върната и начина, по който бе сторено?

— Би било добре.

— Това ужасно ще ме унизи.

Свих рамене.

— Коравосърдечен тип! Вие сте безчувствен пън! Не мога да ви понасям. Съжалявам, че изобщо ви срещнах.

— Чувствата ни са взаимни — казах аз.

Тя натисна с дебелия си пръст едно копче и излая в диктофона:

— Мърл, кажи на сина ми незабавно да дойде тук. И ти ела с него.

Освободи копчето, скръсти дебелите си пръсти и тежко отпусна ръце на скута си. Вдигна мътните си очи към тавана. Гласът й беше тих и унил, когато издума:

— Синът ми бил взел монетата, мистър Марлоу. Синът ми. Собственият ми син.

Не отговорих. Седяхме и се гледахме кръвнишки. След малко двамата влязоха в стаята и тя им излая да седнат.