Реймънд Чандлър
Високият прозорец (30)

31

Мина доста време, преди да изляза от скривалището си и да огледам отново стаята. Отидох до пистолета, вдигнах го, избърсах го много внимателно и пак го сложих на старото му място. Взех от пепелника на масата трите фаса, изцапани с червило, занесох ги в банята, хвърлих ги в тоалетната и пуснах водата. След това се огледах за втората чаша с нейните отпечатъци. Нямаше втора чаша. Занесох в кухнята тази, която беше пълна до половината с изветряло питие, изплакнах я и я изтрих с кърпата за чинии.

После дойде най-неприятната част. Коленичих на килима до неговия стол, вдигнах пистолета и посегнах да взема провесената му, втвърдена като камък ръка. Отпечатъците нямаше да са много качествени, но все пак щяха да бъдат някакви отпечатъци, и то не на Лоуис Морни. Дръжката на пистолета беше покрита с нарязана на квадратчета гума и едно парче се беше отчупило от лявата страна под винта. Там нямаше да останат отпечатъци. Един отпечатък от показалец от дясната страна на дулото, два на предпазителя, един от палеца — на плоската част отляво, зад патронника. Достатъчно.

Огледах за последен път помещението.

Намалих светлината на лампата на най-слабото. Но пак беше прекалено силна за мъртвото, жълто лице. Отворих входната врата, извадих ключа, избърсах го и го вкарах отново в ключалката. Затворих вратата, избърсах дръжката и отидох до колата.

Върнах се в Холивуд, заключих колата и тръгнах по алеята край другите паркирани коли, към входа на Бристъл.

Дрезгав шепот долетя от тъмнината откъм една кола. Шепнеше името ми. Дългото безизразно лице на Еди Пру се мярна зад волана близо до покрива на малкия „Пакард“. Беше сам. Облегнах се на вратата и го погледнах.

— Как са работите, ченге?

Хвърлих клечката кибрит и му духнах дим в лицето.

— Кой беше изтървал сметката за доставка на зъболекарски материали, дето ми я даде снощи? Ваниър или някой друг? — попитах аз.

— Ваниър.

— И какво според тебе трябваше да правя с нея? Да разгадая тайните на живота на някой си Тийгър?

— Нямам слабост към глупаците — каза Еди Пру.

— Преди всичко какво е търсела в джоба му, та да я изтърве? — попитах аз. — И ако наистина той я е изпуснал, защо просто не си му я върнал? С други думи, след като виждаш, че съм глупак, защо не ми обясниш как става така, че една сметка за доставка на зъболекарски материали може да обезпокои някого до такава степен, та да потърси помощта на частен детектив? Особено човек като Алекс Морни, който не обича частните детективи?

— Морни е голяма глава — каза хладно Еди Пру.

— Знам, той е човекът, за когото са измислили фразата „тъп като актьор“.

— Не прекалявай. Знаеш ли за какво се използуват тези зъболекарски материали?

— Да, научих. Албастона го използуват за изливане на калъпи за зъби и пломби. Той е много твърд, ситнозърнест и по него се отпечатват много ясно и най-дребните детайли. Другият материал, кристоболитът, се използува за изливането на восъка във восъчен калъп. Използува се, защото издържа на високи температури, без да се деформира. Става ли ти ясно за какво говоря?

— Предполагам, че ти е известно и как се правят златни инкрустации — каза Еди Пру. — Известно ти е, нали?

— Днес съм прекарал два часа в изучаването на въпроса. Сега съм, тъй да се каже, специалист. И какво от това?

Той помълча малко, после каза:

— Четеш ли вестници?

— От време на време.

— Тогава сигурно си прочел, че един старец на име Морнингстар е бил пречукан в Белфънт билдинг на Девета улица, само два етажа над кабинета на този Х. Р. Тийгър. Прочел си го, нали?

Не му отговорих. Той ме гледа още миг, после протегна ръка към таблото и натисна стартера. Моторът запали и той даде газ.

— Много глупаво постъпваш — прошепна тихо. — Много глупаво. Е, хайде, лека ти нощ.

Колата се откъсна от бордюра и потегли надолу към Франклин. Аз се усмихвах в пространството след нея, докато се изгуби от погледа ми.

Качих се у дома, отключих вратата и я открехнах няколко сантиметра, после леко почуках. Усетих движение в стаята. Вратата ми отвори яко момиче в бяла медицинска униформа с черна ивица на шапката.

— Аз съм Марлоу. Живея тук.

— Влезте, мистър Марлоу, доктор Мос ми разправи за вас. Затворих тихо и попитах шепнешком:

— Как е тя?

— Спи. Унасяше се още когато пристигнах. Аз съм мис Лимингтън. Не мога да ви кажа много за нея, освен че температурата й е нормална и пулсът — доста ускорен, но вече се нормализира. Предполагам, че е на нервна основа.

— Намерила е убит човек — казах аз. — И това страшно я разстроило. Здраво ли спи, ще мога ли да си взема някои неща за хотела?

— Да, ако не вдигате шум. Сигурно няма да се събуди. Но дори да се събуди, няма значение.

Оставих малко пари на масата.

— В къщи има кафе, бекон, яйца, хляб, доматен сок, портокали и алкохолни напитки — казах аз. — За всичко друго ще трябва да се обадите по телефона да ви донесат.

— Вече проучих запасите ви — каза тя с усмивка. — Имаме всичко необходимо за закуска. Тя ще остане ли тук?

— Зависи от доктор Мос. Предполагам, че ще си отиде веднага щом се почувствува добре. Но нейният дом е доста далеч, в Уичита.

— Аз, разбира се, съм само медицинска сестра — каза тя, — но ми се струва, че не страда от нищо, което един хубав сън да не може да излекува.

— Един хубав сън и промяна на средата — казах аз, но това не означаваше нищо за мис Лимингтън.

Прекосих коридора към спалнята и надникнах вътре. Бяха я облекли в една от моите пижами. Лежеше по гръб, а едната й ръка беше отвита. Ръкавът на пижамата бе навит нагоре. Малката ръка, която се подаваше от него, беше стисната в юмрук. Лицето й изглеждаше измъчено и бледо, но съвсем спокойно. Порових в гардероба, извадих един куфар и го напълних с някои вещи. На излизане хвърлих още един поглед към Мърл. Тя отвори очи и ги впери право в тавана. После ги раздвижи колкото да ме забележи и в ъглите на устните й се появи лека усмивка.

— Здравей.

Гласът й беше слаб и изтощен, глас, който знаеше, че собственикът му е на легло, че над него бди медицинска сестра, и всичко останало.

— Здравей.

Приближих леглото и й отправих една от лъскавите си усмивки.

— Аз съм добре — прошепна тя. — Нищо ми няма, нали?

— Разбира се.

— В твоето легло ли съм легнала?

— Няма значение, няма да те ухапе.

— Не ме е страх — каза тя. Ръката й се плъзна към мен и легна с дланта нагоре, в очакване да бъде взета. Взех я. — От тебе не ме е страх. Никоя жена не може да се страхува от теб, нали?

— Като имам предвид кой го казва, предполагам, че трябва да е комплимент.

Очите й се усмихнаха, после пак станаха сериозни.

— Аз те излъгах, не съм застреляла никого.

— Зная. Аз бях там. Забрави за това. Не мисли повече за него.

— Хората винаги ти казват да забравиш неприятните неща. Но те не се забравят. Искам да кажа, че е някак глупаво да ти говорят така.

— Добре — рекох аз и се престорих на засегнат. — Глупав съм. А сега какво ще кажеш за още малко сън?

Тя обърна глава, за да ме погледне право в очите. Седнах на ръба на леглото, като я държах за ръката.

— Полицията ще дойде ли?

— Не. Само не се разочаровай.

Тя се смръщи.

— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.

— Е… само малко.

Две сълзи бликнаха от очите й и се търкулнаха бавно по бузите.

— Мисиз Мърдок знае ли къде съм?

— Още не. Сега отивам при нея и ще й кажа.

— Трябва ли да й кажеш… всичко?

— Да, защо не?

Тя извърна глава.

— Тя ще разбере — промълви тихо. — Тя знае за ужасното нещо, което направих преди осем години. Ужасното, страшното нещо.

— Разбира се. Нали за това е плащала на Ваниър през всичкото време.

— Боже мой — простена тя, извади другата си ръка изпод завивката и издърпа тази, която държах, за да ги вкопчи една в друга. — Не исках да научиш за това. Не исках. Никой не знаеше освен мисис Мърдок. И родителите ми не знаят. Не исках и ти да научаваш.

Влезе сестрата и ме погледна строго.

— Не мисля, че е редно да говори толкова, мистър Марлоу. Мисля, че сега трябва да си отидете.

— Чакайте, мис Лимингтън, аз познавам това момиче от два дни, а вие само от два часа. Този разговор е от полза за нея.

— Може да предизвика друг… ъ-ъ… пристъп — каза тя строго, като избягваше погледа ми.

— Е, ако ще има друг пристъп, не е ли по-добре да го получи сега, докато сте тук, и да приключи. Идете в кухнята и си налейте нещо за пиене.

— Никога не пия, когато съм на работа — отсече тя студено. — Освен това някой може да ме усети.

— Сега работите за мен. Всички мои служители са задължени да се напиват от време на време. А ако вечеряте добре, никой няма да ви усети.

Тя ми се усмихна бързо и излезе от стаята. Мърл слушаше разговора като весела интермедия към сериозна пиеса. По-скоро отегчена.

— Искам да ти разкажа всичко — рече задъхано. — Аз…

Пресегнах се и сложих голямата си ръка върху двете й стиснати ръце.

— Недей. Знам всичко. Марлоу знае всичко — освен как да си изкарва хляба. Който никак не е евтин. Хайде, сега поспи, а утре ще те закарам в Уичита, да видиш родителите си. Разноските плаща мисис Мърдок.

— Колко мило от нейна страна! — извика тя с ококорени, грейнали очи. — Винаги е била чудесна с мен.

Станах от леглото.

— Тя е чудесна жена — потвърдих, като й се усмихнах. — Чудесна. Сега ще отида при нея и ще си поприказваме мило на чашка чай. А не заспиш ли веднага, няма да ти позволя да си признаеш никакви други убийства.

— Ти си ужасен — каза тя. — Не те обичам.

Обърна глава, пъхна ръце под завивките и затвори очи. Тръгнах към вратата. Преди да изляза, се обърнах рязко и я погледнах. Едното й око беше отворено и ме следеше. Усмихнах й се закачливо и то бързо се затвори.

Върнах се във всекидневната, подарих на мис Лимингтън каквото беше останало от усмивката ми и напуснах квартирата заедно с куфара.

Насочих колата към булевард Санта Моника. Заложната къща беше все още отворена. Старият евреин с черната шапчица се изненада, че съм в състояние толкова бързо да освободя залога си. Обясних му, че в Холивуд тъй стават работите.

Той извади плика от касата, отвори го, взе от мен парите и разписката и пусна в ръката ми лъскавата златна монета.

— Толкова е ценна, че ми е мъчно да се разделя с нея — призна си той. — Изработката, нали разбирате, изработката е превъзходна.

— И златото, от което е направена, сигурно струва поне двадесет долара — добавих аз.

Той сви рамене, усмихна се, аз пуснах монетата в джоба си и му пожелах лека нощ.