Реймънд Чандлър
Високият прозорец (25)

26

Улица „Тобърмън“ беше широка и прашна, къщата — облицована в жълто и бяло, апартамент 13545 беше на най-горния етаж и гледаше на юг. Входната врата излизаше на покрита веранда, до нея, на друга, пишеше 1352Б. Вратите на долните апартаменти бяха разположени под прав ъгъл от двете страни на верандата. Натисках продължително звънеца дори след като ми стана ясно, че никой няма да ми отвори. В квартал като този винаги ще се намери опитно око, което да наднича през някой прозорец, за да види кой звъни в съседите.

И ето че вратата на 1354А се открехна и оттам ме погледна дребна жена с блеснал поглед. Тъмната й коса беше измита, навита на ролки, и представляваше сложна конструкция от стърчащи фиби.

— Мисиз Тийгър ли търсите? — попита с креслив глас.

— Мистър или мисис.

— Заминаха снощи на почивка. Натовариха багажа и заминаха късно през нощта. Помолиха ме да се погрижа да спрат доставката на мляко и вестници. Нямаха време за нищо. Доста внезапно заминаха.

— Благодаря. Каква им е колата?

Сърцераздирателният диалог на любовна радиопиеса излетя от стаята зад гърба й и ме хласна в лицето като мокър парцал. Жената с блесналия поглед попита:

— Вие приятел ли сте им?

Подозрението в очите й беше явно, като лошата игра на актьорите по радиото.

— Няма значение — казах грубо. — Ние само си искаме парите. Има много начини да разберем каква е колата им.

Жената наклони глава, вслушвайки се в радиото.

— Това е Бюла Мей. Не иска да отиде на танци с доктор Майърс. Боях се, че така ще стане.

— О, по дяволите! — казах, върнах се при колата и я подкарах към Холивуд, към къщи.

Бюрото ми беше празно. Отключих вътрешната стая, разтворих прозорците и седнах.

Още един ден приближаваше към края си, въздухът беше тежък и морен, от булеварда се носеше шумният грохот на забързаните към домовете си коли, а Марлоу седеше в кабинета си, отпиваше от питието и сортираше пощата. Четири реклами, две сметки за плащане, красива цветна картичка от хотел в Санта Роуза, където миналата година бях отседнал за четири дни, докато работех върху един случай, дълго, зле напечатано на машина писмо от някой си Пийбоди от Сосълито, чийто общ мъгляв смисъл беше, че образец от почерка на заподозрян индивид, ако бъде подложен на задълбочения анализ на Пийбоди, ще разкрие дълбоката душевна характеристика на въпросната личност, класифицирана едновременно по системите на Фройд и на Юнг.

Вътре имаше празен плик с адреса и марка. Докато се опитвах да сваля марката от плика и да хвърля писмото в кошчето, си представих автора му като трогателен стар нещастник с мазна кожа, черна филцова шапка и черна папионка, как се полюшва на стола на скрибуцаща веранда пред облепен с вестници прозорец, а от вратата зад него се носи миризма на кокали от шунка, готвени със зеле.

Въздъхнах, извадих обратно плика от кошчето, написах името и адреса на нов плик, завих в лист хартия банкнота от един долар и написах на листа: „Това е наистина последно“; подписах се, запечатах плика, залепих му марка и си налях още една чашка.

Напълних лулата, запалих я, седях и пушех. Никой не дойде, никой не се обади, нищо не се случи, никой не се интересуваше жив ли съм, умрял ли съм.

Грохотът на движението постепенно замря. Небето изгуби ослепителния си блясък. На запад сигурно беше вече поаленяло. Далеч през покривите на квартала светна подранил неонов надпис. Вентилаторът на кафенето долу в уличката бръмчеше приглушено. Някакъв камион зареди с гориво, обърна на заден ход и с ръмжене излезе на булеварда. Най-после телефонът иззвъня. Обадих се и гласът каза:

— Мистър Марлоу? Тук е мистър Шо, от апартаментите Бристъл.

— Да, мистър Шо, как сте?

— Много добре, благодаря, мистър Марлоу. Надявам се, че и вие сте добре. Тук има една млада дама, която желае да влезе в апартамента ви. Не зная защо.

— И аз не знам, мистър Шо. Не съм заръчвал подобно нещо. Каза ли си името?

— О, да. Казва се Дейвис. Мис Мърл Дейвис. Тя е, как да се изразя, на границата на хистерията.

— Пуснете я да влезе — казах бързо. — Ще дойда след десет минути. Тя е секретарка на мой клиент. Работата е изцяло служебна.

— Разбира се, разбира се. Аз, ъ-ъ-ъ, да остана ли с нея?

— Както намерите за добре — казах аз и затворих телефона.

Като минавах покрай отворената врата на тоалетната, зърнах в огледалото едно сковано, възбудено лице.