Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (9)

Швейк симулант

В това велико време военните лекари полагаха големи грижи, за да изгонят от душите на симулантите беса на саботажа и да ги върнат отново в лоното на армията.

За инквизиране на симулантите и заподозрените в симулантство, каквито бяха туберкулозните, ревматиците, изсипалите, бъбречно болните, заболелите от тифус, захарна болест, пневмония и други болести, бяха установени няколко етапа.

Инквизициите, на които бяха подлагани симулантите, бяха методично систематизирани и степенувани както следва:

1. Пълна диета, сутрин и вечер в течение на три дни по чаша чай, при което, разбира се, без разлика от какво се оплакват симулантите, им се дава аспирин за изпотяване.

2. Така нареченото „лизане на хинин“. За да не мислят, че войната е нещо много приятно, им се дава в засилени дози хинин на прах.

3. Изплакване на стомаха два пъти дневно с по един литър топла вода.

4. Клизма със сапунена вода и глицерин.

5. Завиване с чаршаф, натопен в студена вода.

Срещаха се хора храбри, които издържаха и петте степени на мъчения и се оставяха да ги откарат в най-обикновен ковчег на военните гробища. Имаше обаче и малодушни. Като стигаха до клизмата, те заявяваха, че вече се чувствуват добре и че не желаят нищо друго, освен да заминат с първия боен батальон към фронтовата линия.

В гарнизонния затвор Швейк попадна в лазарета именно между такива малодушни симуланти.

— Не мога да издържам повече — каза съседът му по легло, когото тъкмо бяха довели от амбулаторията, където за втори път му бяха промили стомаха.

Тоя човек симулираше късогледство.

— Утре се връщам в полка — реши другият му съсед отляво, на когото току-що бяха направили клизма и който искаше да мине за глух като пън.

На леглото край вратата умираше един туберкулозен, завит в чаршаф, намокрен в студена вода.

— Това е вече третият тази седмица — отбеляза съседът отдясно, — а на тебе какво ти липсва?

— Аз имам ревматизъм — отговори Швейк.

Това бе последвано от сърдечния смях на околните. Смееше се дори и умиращият, който симулираше туберкулоза.

— Намерил си и ти от какво да се оплакваш — сериозно се обърна към Швейк един дебел мъж. — Тук ревматизмът не важи. Тук смятат, че няма голяма разлика между ревматизма и мазолите на краката; аз съм малокръвен, половината стомах ми е изрязан, липсват ми пет ребра и все пак никой ми не вярва. Тук имаше дори един глухоням. Две седмици най-редовно през половин час го завиваха в мокри, чаршафи, всеки ден му правеха клизми и му помпаха стомаха. Всички санитари бяха вече повярвали, че е победил и ще си иде в къщи, но не щеш ли, в последния момент докторът му предписа нещо за повръщане. Човекът просто се скъса от повръщане и тогава се обезсърчи.

„Не мога — казва — да се правя повече на глухоням. Говорът и слухът ми се възвърнаха.“

Всички болни го убеждаваха да не се погубва, но той твърдо държеше на своето, че чува и говори като останалите. Така и доложи на сутринта, когато мина визитацията.

— Той се държа доста дълго — отбеляза един мъж, който искаше да убеди лекарите, че единият му крак е по-къс от другия с цял дециметър, — не като оня, дето се преструваше на парализиран. На него му бяха достатъчни три хинина, една клизма и един ден пост и си призна. Преди да стигне до помпане на стомаха, от парализата му не бе останала и следа. Най-дълго време се държа един, когото беше ухапало бясно куче. Той хапеше, виеше и, което си е право, право си е, вършеше го знаменито, но никога не му се удаваше да изкара пяна на устата си. Помагахме му както можехме. Колко пъти сме го гъделичкали по цял час преди визитацията, докато не посинее цял и не започне да се гърчи в конвулсии, но пяна на устата му не се появяваше и не можа да се появи и докрая. Това беше ужасно. Много ни беше мъчно за него, когато го видяхме една сутрин да капитулира. През време на визитацията той се изправи като свещ край леглото си, изкозирува и каза: „Господин докторе, моля разрешение да доложа. Изглежда, че кучето, което ме ухапа, не е било бясно.“ Главният лекар го погледна така особено, че ухапаният се разтрепера и продължи: „Съвсем не, господин докторе. Никакво куче не ме е хапало, аз сам си ухапах ръката.“ След това признание го съдиха за самонараняване с цел отклонение от фронта.

— Всички болести — каза дебелият симулант, — при които е необходима пяна на устата, са много трудни за симулиране. Вземете например епилепсията. Имаше тук и един епилептик, той казваше, че припадъците за него са играчка. Правеше ги, когато му скимнеше, по десет пъти на ден. Гърчеше се в конвулсии, стискаше юмруци, пулеше очи, малко оставаше да изскочат от орбитите, мяташе се по земята, плезеше език, с една дума, ви казвам, великолепна, първокласна епилепсия, една искрена такава. Но изведнъж по тялото му се появиха циреи, два на врата, два на гърба и те туриха край на епилепсията. Той не можеше да си мръдне главата, нито да лежи, нито да седи, та камо ли да се гърчи и мята по пода. Получи температура и през време на една визитация избълнува всичко за себе си. Хубава комедия ни изигра той тогава със своите циреи. Оставиха го заради тях да лежи с нас още три дни и го подложиха на друга диета: сутрин кафе с кифла, на обед супа, кнедли със сос, вечер каша или супа, а ние през това време трябваше да преглъщаме с гладни и изпомпани стомаси и да гледаме при пълна диета как лапа, чешита му с чешит, как мляска, пъшка и се оригва от ситост. Това сломи волята на трима от нас, които симулираха порок на сърцето, и те си признаха.

— Най-добре — подхвана един от симулантите — може да се симулира лудостта. От нашата учителска колегия тук има двама и лежат един до друг. Единият по цял ден и цяла нощ крещи непрекъснато: „Кладата на Джордано Бруно още дими, подновете процеса на Галилей“, другият пък лае. Най-напред бавно три пъти: бау-бау-бау, а след това пет пъти бърже едно след друго: баубаубаубаубау и пак бавно и така те постоянствуват вече три седмици. И аз първоначално исках да се преструвам на луд на религиозна тема и да проповядвам непогрешимостта на папата, но после един малострански бръснар срещу петнадесет крони ми осигури рак в стомаха.

— В Бржевнов имам един познат коминочистач — подхвана друг болен, — за десет крони той такава треска ще ви докара, че ще вземете да изскочите от прозореца.

— Това не е нищо — рече един друг, — във Вършовице има една акушерка, която за двайсет крони ще ви изкълчи крака така хубаво, че ще останете сакат за цял живот.

— Моя крак го изкълчиха за пет — обади се някой от леглата край прозореца, — за пет крони и три бири.

— Моята болест ми струва вече над двеста крони — заяви съседът му, една съсухрена върлина, — няма отрова, която да не съм вземал. Аз съм жив склад на отрови. Пил съм сублимат^[1], дишал съм живачни пари, хрускал съм арсен, пушил съм опиум, пил съм тинктура от опиум, солил съм си хляба с морфин, гълтал съм стрихнин, пил съм разтвор от фосфор в серовъглерод и пикринова киселина. Разнебитих си черния дроб, белите дробове, бъбреците, жлъчката, мозъка, сърцето, червата и никой не знае каква е болестта ми.

— Най-ефикасното е — започна да обяснява някой откъм вратата — да си биеш подкожна инжекция с газ в ръката. Братовчед ми имаше щастие, че му отрязаха ръката под лакътя и днес войната не му създава никакви главоболия.

— Виждате ли — рече Швейк — колко нещо изтърпяваме ние всички за негово величество императора. И помпане на стомаха, и клизми. Преди години, когато служех в полка, беше още по-лошо. Там такива болни ги връзваха на козел и ги хвърляха в карцера, докато се излекуват. Там нямаше нито легла с дюшеци както тук, нито плювалници. Голи нарове и на тях лежат болните. Веднъж един се беше разболял истински от тифус, а другият до него — от вариола. И двамата ги бяха вързали на козел, а полковият лекар ги риташе в корема, защото били симуланти. После, когато умряха и двамата, работата стигна до парламента, а и вестниците писаха. Веднага ни забраниха да четем вестника, който беше съобщил за това, и направиха проверка на куфарчетата, да не би някой да е скрил забранения брой. И какъвто съм си Марко Тотев, от целия полк само у мене намериха вестника. Заведоха ме тогава на рапорт при полковия командир, а той, волът му с вол, бог да го прости, започна да ми реве да съм застанел мирно и да съм кажел кой е изпратил дописката във вестника. В противен случай щял да ми разчекне устата от едното ухо до другото и щял да ме държи затворен, докато изгния в ареста. После пък дойде полковият лекар, започна да размахва юмрук под носа ми и да крещи: „Sie verfuchter Hund, Sie schäbiges Wesen, Sie unglückliches Mistvich^[2], ти, мършо социалистическа.“ А аз ги гледам всичките най-открито в очите и не мигам, ръката ми на козирката, а лявата — на канта на панталоните. Те се въртят около мене, обикалят ме като песове, лаят срещу мене, а аз все си мълча. Мълча си, козирувам и лявата ми ръка на канта на панталоните. Като бесняха така около половин час, полковият командир се втурна към мене и изрева: „Ти идиот ли си, или не си идиот?“ — „Тъй вярно, господин полковник, идиот съм.“ — „Три седмици строг тъмничен затвор заради идиотизъм, два пъти седмично пълен пост, един месец под оръжие, четиридесет и осем часа връзване на пръсти^[3], веднага да се затвори, да не му се дава да яде, да се върже, да му се даде да разбере, че държавата няма нужда от идиоти. Ще се постараем ние да ти избием вестника от главата, говедо с говедо“ — реши след дълго буйство полковият командир. — Докато съм лежал в затвора, в казармата ставали чудеса. Командирът на полка забранил на войниците да четат изобщо, даже и „Пражки официален вестник“, на лавкаджията забранил да употребява вестници за увиване на кренвирши и сирене. Оттогава войниците се научиха да четат и нашият полк стана най-образован. Ние четяхме всички вестници, а във всяка рота съчиняваха стихове и песнички против полковия командир. А когато се случеше нещо в полка, между войниците винаги се намираше някой благодетел, който изпращаше дописка във вестниците под наслов: „Тормоз на войници“. Но и с това не се свърши. Започнаха да пишат до депутатите във Виена и да ги молят да ги защитят, а те от своя страна се заредиха да подават интерпелации в парламента и да правят изявления, че нашият полкови командир е звяр и подобни. Един министър даже изпрати комисия за разследване на случая. Тогава един войник на име Франта Хенчел от Хлубока бе осъден на две години затвор. Той бил именно войникът, дето се обърнал към депутатите от Виена заради плесника, който му ударил полковият командир на плаца. После, след като комисията си замина, полковият командир строи целия полк и заяви, че войникът си оставал войник, трябвало да си затваря устата и да служи, всяка проява на недоволство щяла да се таксува като нарушение на чинопочитанието. „Вие, негодници, си помислихте, че ще направите голямо чудо, като ми изпратите комисия — рече полковият командир. — Какво направихте? Едно голямо лайно направихте. А сега всяка рота ще мине церемониалмарш пред мене и ще повтори това, което казах.“ И така тръгваме ние рота след рота, обърнали глави надясно, с поглед към полковия командир, десните ни ръце уловили ремъка на пушката и — ревем ли, ревем: „Ние, негодниците, си мислехме, че ще направим голямо чудо, като ви изпратим комисия. Какво направихме? Едно голямо лайно направихме.“ А господин полковникът се смее, смее, чак за шкембето си се хваща от смях. Дойде ред на единайсета рота. Върви, удря крак, а когато се изравни с полковия командир, нищо, тихо, никакъв глас не се чува. Полковият командир почервеня като петел и върна единайсета рота да повтори още веднъж. А тя дефилира и мълчи, редиците само една след друга гледат нахално полковника в очите — „Ruht!“^[4] — викна полковият и заснова по двора, удря с бича си по кончовете, плюе наляво и надясно. Изведнъж се спря и изрева: „Abtreten!“^[5] — седна на крантата си и профуча през портата навън. Чакаме ние какво ще стане с единайсета рота — но все нищо няма. Чакаме ден, втори, цяла седмица — а то все нищо. Полковникът не се и яви вече в казармата за голяма радост на всички чинове, войници и офицери. После ни дойде нов полкови командир, а за стария разправяха, че бил в някакъв санаториум, понеже бил писал собственоръчно писмо до негово величество императора за бунта на единадесета рота.

Наближило бе време за следобедна визитация. Военният лекар доктор Грюнщайн минаваше от легло на легло, а след него вървеше санитарният подофицер с болничната книга.

— Мацуна?

— Тук.

— Клизма с аспирин! Покорни?

— Тук!

— Промивка на стомаха и хинин! Коваржик?

— Тук!

— Клизма и аспирин! Котятко?

— Тук!

— Промивка на стомаха и хинин!

Така предписанията следваха едно след друго, без милост, механично, рязко.

— Швейк?!

— Тук!

Доктор Грюнщайн погледна новодошлия.

— Какво ви е?

— Разрешете да доложа, имам ревматизъм!

Практиката бе научила доктор Грюнщайн да бъде фино ироничен. Тоя му маниер действуваше много по-ефикасно от всякакви крясъци.

— Аха, ревматизъм — каза той на Швейк, — извънредно тежка болест. Истинска случайност е да се разболееш от ревматизъм тъкмо през време на Световната война, когато трябва да идеш на фронта. Трябва да ви е много неприятно.

— Тъй вярно, господин докторе, много ми е неприятно!

— Виж ти, неприятно му било. Много мило от ваша страна, че сте дошли да ви лекуваме ревматизма тъкмо сега. В мирно време всички тия нещастници припкат като козлета, но щом избухне война, веднага ги хваща ревматизъм, веднага коленете им престават да вършат работа. Болят ли ви коленете?

— Тъй вярно, болят ме.

— И по цели нощи не можете да мигнете, нали? Ревматизмът е много опасна, болезнена и тежка болест. Ние тук имаме голям опит в лекуването на ревматиците. Пълната диета и други някои начини на лечение дават много добри резултати. Тук вие ще оздравеете много по-скоро, отколкото в Пйещяни^[6] и ще отмарширувате за фронта, та дим ще се дига.

И като се обърна към санитарния подофицер, каза:

— Пишете: Швейк, пълна диета, два пъти дневно промивка на стомаха, един път дневно клизма, а какво ще последва след това, ще видим. Сега за сега го заведете в амбулаторията, промийте му стомаха, а като се съвземе, направете му една клизма, но хубава, та като почне да призовава светиите на помощ, ревматизмът му да се уплаши и да избяга.

И като се обърна към всички легла, той произнесе реч, изпъстрена с хубави и дълбокомислени сентенции:

— Недейте смята, че имате работа с някакъв вол, на когото можете да разправяте ментите си на общо основание. Държането ви съвсем не е в състояние да ме изкара от търпение. Знам много добре, че всички сте симуланти, че искате да дезертирате от фронта. Затова се и държа така с вас. Стотици и стотици такива войници са минали през ръцете ми. На тия легла са лежали множество хора, на които не им липсваше нищо друго освен боен дух. Докато другарите им воюваха на фронта, те си мислеха, че могат да се търкалят по леглата, да лапат болничната храна и да чакат да се свърши войната. Оказваше се обаче, че имат голяма грешка и вие всички ще видите, че също така грешите. Дори и след двадесет години ще викате нощем насън, когато ви се присъни как сте симулирали при мене.

— Господин докторе, разрешете да доложа — обади се някой плахо от едно легло до прозореца, — аз съм вече здрав, още през нощта забелязах, че задухът ми е преминал.

— Името ви?

— Коваржик, господин докторе. Вие ми предписахте клизма.

— Добре де, клизмата ще ви я направят на изпроводяк — реши доктор Грюнщайн, — за да не се оплаквате, че не сме ви лекували. Така, а сега всички болни, които прочетох, с подофицера, за да си получат, каквото им се полага.

Така всеки си получи порядъчната порция, която му бе предписана. Но за разлика от някои, които се опитваха да повлияят на изпълнителя на заповедта с молба или заплахи (нищо не се знаело, и те можело да станат санитари и можело да се случи сегашните мъчители някога да им паднат в ръцете), Швейк се държа достойно.

— Не ме щади — насърчаваше той грубиянина, който му правеше клизма, — помни клетвата си. Даже баща ти да е легнал тук или собственият ти брат, направи им клизма, без да ти мигне окото. Имай съзнанието, че върху такива клизми се крепи Австрия и че победата е наша.

На другия ден при визитация доктор Грюнщайн попита Швейк как му харесва военната болница.

Швейк отговори, че тя е възвишено заведение, което е тъкмо на мястото си. За награда покрай вчерашната си дажба той получи още и аспирин, и три праха хинин, които изсипаха в чаша вода, за да ги изпие веднага.

Сам Сократ не е изпил чашата с бучиниш с такова спокойствие, с каквото изпи хинина Швейк, върху когото доктор Грюнщайн искаше да изпробва всички степени на мъченията.

След като завиха Швейк в мокър чаршаф, лекарят, който присъствуваше на тая процедура, го попита харесва ли му. Швейк отговори:

— Тъй вярно, господин докторе, все едно, че съм в плавалнята или правя морска баня.

— Имате ли още ревматизъм?

— Тъй вярно, господин докторе, няма никакво подобрение.

Швейк бе подложен на нови мъчения.

По това време вдовицата на един генерал от пехотата, баронеса фон Боценхайм, изхаби много нерви и енергия, за да открие войника, за когото неотдавна бе съобщил вестник „Бохемия“. Касаеше се за същия оня инвалид, който, каран в болнична количка към наборната комисия, бе надал повика: „Към Белград!“ и чиято патриотична проява бе дала повод на редакцията на „Бохемия“ да отправи призив към читателите си за събиране подаръци на патриотичния герой-инвалид.

Най-сетне, след като направиха справка в Дирекция на полицията, установиха, че това е Швейк. По-нататък диренията бяха значително по-леки. Баронеса фон Боценхайм взе компаньонката си, натовари камериера си с една голяма кошница и потегли за Храдчани.

Бедничката госпожа баронеса нямаше никаква представа какво значи да лежиш във военната болница на гарнизонния затвор. Визитната картичка ѝ отвори вратата на затвора, в канцеларията с нея се държаха извънредно любезно и тя след пет минути узна, че „der brave Soldat Schvejk“^[7], когото търсеше, лежи в трети павилион, легло № 17. Придружи я сам доктор Грюнщайн, който съвсем се беше объркал.

След обикновената ежедневна процедура, предписана му от доктор Грюнщайн, Швейк тъкмо бе седнал на кревата си. Заобиколили го бяха група измършавели и гладни симуланти, които все още не се предаваха и продължаваха да се борят упорито с доктор Грюнщайн на базата на пълната диета.

Ако ги подслушваше някой, щеше да остане с впечатлението, че се е озовал в някакво общество на кулинари, в някакво висше училище за готвачи или че е попаднал на гастрономичен курс.

— И простите лоени пръжки ги бива за ядене, стига да ги стоплиш — тъкмо разправяше един, който лежеше от „хроничен катар на стомаха“. — След като се стопи лойта, пръжките се изстискват, докато станат сухи, посоляват се, посипват се с черен пипер и, казвам ви, даже и гъшите пръжки не могат да се сравняват с тях.

— Остави ги ти гъшите пръжки — каза един мъж с „рак в стомаха“, — по-вкусно нещо от тях няма. И дума не може да става за сравнение с пръжките от свинска сланина! Разбира се, те трябва да се изпържат така, че да добият златист цвят, както ги приготвят евреите. Те вземат тлъста гъска, смъкват сланината заедно с кожата и я оставят да се пържи.

— Знаете ли, че имате голяма грешка, що се касае до свинските дръжки? — намеси се съседът на Швейк. — Разбира се, аз имам пред вид пръжките от домашна сланина или, както ги казват, домашните пръжки. Техният цвят не е кафяв, но не е и жълт. Той трябва да бъде нещо средно между тези два нюанса. Такива пръжки не бива да бъдат нито твърде меки, нито много корави. Не бива да хрускат, защото в такъв случай са препържени. Трябва да се топят на езика и при това не бива да имате впечатление, че маста тече по брадата ви.

— Кой от вас е ял пръжки от конска сланина? — обади се нечий глас, но не получи отговор, тъй като в помещението се втурна санитарният подофицер:

— Всички по леглата, идва да ви посети една ерцхерцогиня, никой да не си показва мръсните крака изпод одеялото!

Дори и една ерцхерцогиня не би могла да влезе така величествено като баронеса Боценхайм. Подир нея нахлу цялата ѝ свита, в която не липсваше и фелдфебелът — ковчежник на болницата, който във всичко това виждаше тайнствената ръка на някаква ревизия, която ще го откъсне от пълната ясла в тила и ще го хвърли жертва на шрапнелите някъде под телените мрежи на позициите.

Той беше бледен, но още по-бледен беше доктор Грюнщайн. Пред очите му танцуваше малката визитка на старата баронеса с титлата: „Вдовица на генерал“ и всичко онова, което можеше да бъде свързано с тия думи, като връзки, протекции, оплаквания, преместване на фронта и други ужасни неща.

— Ето го и Швейк — каза той, като запазваше привидно спокойствие, и поведе баронеса Боценхайм към леглото на храбрия войник. — Много е търпелив.

Баронеса фон Боценхайм седна на предложения ѝ стол до леглото на Швейк и каза:

— Цески фойник, топро фойник, крипъл фойник^[8] бъде тапфер фойник^[9], много обица цески австриец^[10].

При това тя милваше Швейк по небръснатата му буза и продължаваше:

— Ас цете всицко фъф фестник, ас донесе на вас яде, дъвце, пуси, цица, цески фойник топро фойник. Johan, kommen Sie hier!^[11]

Камериерът, който с рошавите си бакенбарди напомняше Бабински^[12], домъкна до леглото обемиста кошница. През това време компаньонката на старата баронеса, висока дама с разплакано лице, седна на Швейковото легло и започна да оправя сламената възглавница зад гърба му с твърдото убеждение, че така трябва да се служи на болните герои.

В това време баронесата започна да вади подаръците от кошницата. Дузина печени пилета, обвити в розова копринена хартия и превързани с черно-жълта копринена лента, две бутилки някакъв военен ликьор с етикет: „Gott, strafe England!“^[13]. На обратната им страна бяха изобразени Франц Йосиф и Вилхелм, хванати за ръце, като че се готвеха да играят „Ринги-ринги рае, наш петел играе…“.

След това тя извади от кошницата три шишета вино за реконвалесценти^[14] и две кутии цигари и елегантно разположи всичко това върху празното легло до Швейк. Накрая прибави и художествено подвързаната книга „Епизоди из живота на нашия владетел“, написана от сегашния многозаслужил главен редактор на нашия официален вестник „Ческословенска република“, който виждаше себе си в стария Франц. След това на леглото се появиха и пакетчета шоколад пак с надпис: „Gott, strafe England!“ и с портретите на австрийския и немския император. На шоколада обаче те не си държаха ръцете, всеки от тях беше нарисуван сам за себе си и взаимно си бяха обърнали гръб.

Хубава беше двуредната четка за зъби с надпис: „Viribus unitis!“^[15], за да може всеки, който си чисти зъбите, да си спомня за Австрия. Елегантен и много подходящ подарък за фронта и окопите беше несесерът за чистене на нокти. Върху кутията бе изобразен един шрапнел в момента на пръскането му и някакъв човек с каска, който се бе устремил напред с натъкнат на пушката щик. Под това: „Fuer Gott, Kaiser und Vaterland“^[16]. Върху пакетчето с бисквити нямаше картинка, в замяна на това там беше отпечатан следният куплет:

Österreich, du edies Haus

steck deine Fahne aus,

lass sie im Winde weh’n

Österreich muss ewig steh’n!

с чешки превод на другата страна:

Австрия, възвишен дом,

вдигни ти своя флаг,

нека вятъра го вей.

Австрия вечно ще живей!

Последният подарък бе един бял зюмбюл в саксия.

Когато всичко това бе разопаковано и наредено на леглото, баронеса Боценхайм не можа да задържи сълзите си. От устата на няколко изгладнели симуланти бяха потекли лиги. Компаньонката на баронесата подпираше седналия Швейк и също се бе просълзила. Тихо бе като в черква, но изведнъж тишината бе нарушена от Швейк, който неочаквано сключи ръце за молитва:

— Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти… пардон, милостива госпожа, не е така, аз исках да кажа: господи боже, небесни отче, благослови даровете, с които твоята щедрост ни дарява. Амин!

След тия думи той взе от леглото едно от пилетата и започна да го унищожава под ужасния поглед на доктор Грюнщайн.

— Ах, какъв апетит има войничето — с възхищение прошепна старата баронеса на доктор Грюнщайн, — той сигурно е вече оздравял и може да замине за фронта. Много се радвам наистина, че всичко му е толкова сладко.

След това тя обиколи леглата и раздаде цигари и шоколадени бонбони. После се върна при Швейк, погали косата му с думите: „Behüt euch Gott!“^[17] и излезе с цялата си свита.

Преди още да се върне доктор Грюнщайн отдолу, където отиде да изпрати баронесата, Швейк успя да раздаде пилетата и болните ги излапаха с такава бързина, че доктор Грюнщайн не намери пилета, а само купчина кости, оглозгани така хубаво, сякаш пилетата бяха попаднали живи в гнездото на лешояди и там оглозганите им кости бяха жарени от слънцето в продължение на няколко месеца.

Изчезнал беше и военният ликьор, и трите шишета вино. В стомасите на болните бяха потънали и шоколадите, и пакетчето бисквити. Някой дори бе изпил и шишенцето с лак за нокти, което бе открил в несесера, и бе нахапал пастата за зъби, придадена към съответната четка.

След като се върна, доктор Грюнщайн зае отново войнствената си поза и държа дълга реч. Посещението беше свършило и от сърцето му падна камък. Купчината оглозгани кости утвърди убеждението му, че всички са непоправими.

— Войници — подхвана той, — ако имахте поне малко мозък, щяхте да оставите на мира всичко това и щяхте да си кажете: ако го изядем, господин докторът ще види, че не сме тежко болни. Вие сами доказахте, че не цените добрината ми. Помпам ви стомасите, правя ви клизми, стремя се да ви държа на пълна диета, а вие вземете, та преядете. Искате да получите катар на стомаха ли? Много се лъжете, преди да се опитат стомасите ви да смелят храната, аз ще ги изчистя така основно, че ще ме помните, докато сте живи, че един ден и на децата си ще разправяте как някога сте яли пилета и сте се наплюскали с разни други лакомства, но как всичко това не е останало в стомаха ви нито четвърт час, понеже е било изпомпано още топло-топло оттам. И така, значи, един по един след мене, за да не забравите, че не съм вол като вас и че съм поне малко по-хитър от всички ви заедно. Освен това съобщавам ви, че утре ще ви пратя комисия. Омръзна ми да ви гледам да се търкаляте тук напълно здрави. Току-що доказахте, че ви няма нищо, иначе нямаше да можете само за пет минути да замърсите стомасите си до такава степен. И така, ходом марш!

Когато дойде ред на Швейк, доктор Грюнщайн го погледна и някаква реминисценция за днешното посещение го накара да запита:

— Вие познавате ли баронесата?

— Тя е моята незаконна майка — отговори Швейк спокойно, — още невръстно дете, тя ме подхвърлила и сега отново ме намира…

Доктор Грюнщайн каза лаконично:

— На Швейк после направете и клизма.

Вечерта болните по леглата бяха унили. Преди няколко часа само стомасите на всички бяха пълни с различни хубави и вкусни неща, а сега там имаше само слаб чай и две-три хапки хляб.

Номер двадесет и първи се обади откъм прозореца:

— Другари, вярвате ли, че обичам повече пържените пилета, отколкото печените?

Някой изръмжа:

— Да му направим мечка.

Но всички бяха толкова отмалели след несполучливата гощавка, че никой не се помръдна.

Доктор Грюнщайн устоя на думата си. На следната сутрин дойдоха няколко военни лекари от прословутата комисия.

Те минаваха важно между леглата и от устата им не се чуваше нищо друго освен: „Покажете си езика!“

Швейк с такова усърдие изплези езика си, че лицето му доби идиотски израз, а очите му се притвориха:

— Разрешете да доложа, господин щабарцт^[18]: по дълъг не мога да го изплезя.

Между Швейк и комисията се подхвана интересен разговор. Швейк твърдеше, че е направил забележката от страх да не помислят, че си крие езика.

Членовете на комисията, напротив, се различаваха забележително в мненията си за Швейк.

Половината от тях твърдеше, че Швейк е „ein blöder Kerl“^[19], другата половина — че е негодник, който си бие шега със службата.

— Гръм и мълнии! — изрева на Швейк председателят на комисията. — Не си въобразявайте, че ще ни надхитрите.

Швейк гледаше комисията с божественото спокойствие на невинно дете.

Главният щабен лекар се приближи до самия Швейк.

— Ех, морско свинче такова, как ми се иска да зная какво си мислите сега?

— Съвсем нищо, господин докторе. Аз изобщо не мисля.

— Himmel Donnerwetter!^[20] — прогърмя един от членовете на комисията, като дрънкаше със сабята си. — Значи, той изобщо не мисли. А защо бе, сиамски слоне, защо не мислиш?

— Аз не мисля, господин докторе, защото това е забранено на войниците в казармата. Когато служех в деветдесет и първи полк, нашият господин капитан винаги казваше: „Войникът не бива да мисли. Вместо него мислят началниците му. Щом войникът започне да мисли, той вече не е войник, а някакъв си въшлив цивилен. Мисленето не води…“

— Затваряйте си устата! — прекъсна го разяреният председател на комисията. — За вас ние събрахме вече достатъчно сведения… Der Kerl meint: man wird glauben, er sei ein wircklicher Idiot^[21]. Вие не сте никакъв идиот, Швейк, хитър сте, изпечен сте, негодяй сте, уличник, мошеник, разбирате ли…

— Тъй вярно, разбирам.

— Казах ли ви да си затваряте устата, не чухте ли?

— Тъй вярно, чух. Вие казахте да си затварям устата.

— Himmelherrgott^[22], затворете я тогава, щом съм ви заповядал, знаете много добре, че не бива да плямпате.

— Тъй вярно, знам, че не бива да плямпам.

Военните господа се спогледаха и извикаха фелдфебела.

— Този човек — каза главният щабен лекар от комисията като посочи Швейк — ще го заведете долу в канцеларията и ще почакате нашия доклад и рапорт. Ще му избият в гарнизонния затвор това плямпане от главата, Здрав е, чешитът му, като бик, а симулира и плямпа на всичкото отгоре и си прави майтап с началниците. Мисли, че те са тука само за негово удоволствие, че цялата служба е майтап — комедия. В гарнизонния затвор, Швейк, ще ви покажат каква диария е службата.

Швейк тръгна с фелдфебела към канцеларията. Като минаваха през двора, той си тананикаше:

Винаги съм мислил,

че войната е майтап.

Ще постоя малко: две-три седмици,

в къщи ще се върна пак.

И докато в канцеларията дежурният офицер ревеше на Швейк, че такива негодници като него трябва да бъдат разстрелвани, комисията горе в болничните стаи изтребваше симулантите. От седемдесетте пациенти се спасиха само двама. Единият бе с отнесен от граната крак, а другият имаше истинска костна туберкулоза.

Те единствени не чуха думата tauglich, всички останали, включително и тримата умиращи туберкулозни, бяха намерени годни за фронтова служба. И по тоя случай главният щабен лекар не можа да устои на съблазънта да произнесе реч.

Речта му бе изпъстрена с най-разнообразни псувни, а по съдържание беше сбита: всички били добичета, скотове и смет. Единствената възможност да се върнат в човешкото общество и след войната да получат прошка, задето са искали да изклинчат от фронта и са симулирали, била да се сражават храбро за негово величество императора. Той лично обаче не вярвал в тази възможност и смятал, че всички ги чака въжето.

Някакъв младичък военен лекар, чиста и непокварена още душа, помоли главния щабен лекар да му позволи да каже и той няколко думи. Неговата реч се отличаваше от речта на началника му с оптимизъм и наивност. Той говори на немски.

Говори дълго за това как всеки от тях, като напуска болницата, за да отиде в полка си на фронта, трябва да бъде победител и рицар. Той бил убеден, че на бойното поле те ще боравят сръчно с оръжието и ще бъдат честни във всички военни и частни работи. Че ще бъдат непобедими воини, които помнят славата на Радецки и принц Евгени Савойски^[23]. Че за монархията ще оплодят с кръвта си обширните поля на славата и победоносно ще довършат делото, което им е предопределила историята. Със смела решителност, презирайки живота си, те ще се устремят напред под надупчените знамена на полковете си към нова слава, към нови победи.

След като излязоха в коридора, главният щабен лекар каза на тоя наивен човек:

— Колега, мога да ви уверя, че всичко това беше напразно. От тия разбойници нито Радецки, нито вашият принц Евгени Савойски би могъл да създаде войници. С езика на ангела ли ще им говорите, или с езика на дявола, все едно. Те са безподобна пасмина.