Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (12)

II

Вече трети ден Швейк беше свръзка на фелдкурат Ото Кац, но през това време той го видя само веднъж. На третия ден дойде свръзката на поручик Хелмих и покани Швейк да иде да си прибере началството.

Из пътя той разправи на Швейк, че фелдкуратът се скарал с поручика, счупил пианото му, сега бил пиян като свиня и не искал да си иде в къщи.

Поручик Хелмих бил също пиян и изхвърлил фелдкурата в коридора, където последният седял на пода край вратата и дремел.

Щом пристигна на местопроизшествието, Швейк раздруса фелдкурата, а когато последният изръмжа и отвори очи, Швейк изкозирува и каза:

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Аз пристигнах.

— Че какво търсите тук?

— Трябвало да дойда да ви взема, господин фелдкурат.

— Значи, вие трябвало да дойдете да ме вземете — а къде ще идем?

— У дома ви, господин фелдкурат.

— Защо пък трябвало да си ходя у дома — не съм ли си в къщи?

— Съвсем не, господин фелдкурат, вие се намирате в коридора на чужда къща.

— Че как — съм — попаднал тук?

— Били сте на гости, господин фелдкурат.

— На — на — гости не съм бил. — И — имате — грешка.

Швейк дигна фелдкурата и го изправи до стената. Фелдкуратът се клатеше от една страна на друга, политаше върху него, прегръщаше го, като казваше:

— Ще падна. Ще падна — повтори той още веднъж, като се усмихваше като идиот. Най-после Швейк успя да го притисне до стената, но той започна да дреме и в новото си положение.

Швейк го събуди.

— Какво обичате? — каза фелдкуратът, като направи напразен опит да се смъкне по стената и да седне на пода. — Кой сте вие?

— Аз, господин фелдкурат — отвърна Швейк, като придържаше фелдкурата към стената, — съм свръзката ви.

— Аз нямам никаква свръзка — рече фелдкуратът с голяма мъка, като направи нов опит да се стовари върху Швейк, — аз не съм никакъв фелдкурат. Аз съм свиня — добави той с искреността на пияница, — пуснете ме, господине, не ви познавам.

Тая малка борба завърши с абсолютна победа на Швейк. Той се възползува от надмощието си, за да смъкне фелдкурата по стълбите долу в пасажа, където фелдкуратът оказа упорита съпротива при опита на Швейк да го измъкне на улицата.

— Аз, господине, не ви познавам — твърдеше той през време на борбата, като непрекъснато гледаше Швейк в очите. — Познавате ли вие Ото Кац? Това съм аз. Аз съм ходил при архиепископа — ревеше той, като се държеше за вратата на пасажа. — От мене се интересува Ватиканът, разбирате ли?

Швейк изостави официалностите като: „разрешете да доложа“, „тъй вярно“ и „съвсем не“ и заговори с фелдкурата със съвсем интимен тон.

— Пусни, ти казвам — рече той, — или ще те перна през това ръчище. Отиваме си в къщи, и толкоз. Никакви приказки.

Фелдкуратът пусна вратата и се строполи върху Швейк:

— Да се отбием тогава някъде, но при „Шухите“ няма да ида, имам да им давам.

Швейк го полуизбута, полуизнесе от пасажа и го повлече към къщи.

— Кой е тоя господин? — попита един от минувачите.

— Брат ми — отговори Швейк, — пуснали го в отпуска, та дошъл да ме види, и от радост се напил, понеже ме мислел за убит.

Фелдкуратът, който си тананикаше някакъв мотив от оперета, изкълчен до неузнаваемост, дочу последните думи и се обърна към минувачите:

— Който от вас е умрял, в срок от три дни да съобщи в погребалната служба, за да опеят трупа му.

И потъна в мълчание, като се силеше да падне по носа си на тротоара. Швейк го беше хванал под ръка и го мъкнеше към къщи.

Изнесъл главата си напред и повлякъл крака като котка с пречупен гръбнак, фелдкуратът си тананикаше:

— Dominus vobiscum;^[1] et cum spiritu tuo^[2]! Dominus vobiscum.

На пиацата Швейк остави фелдкурата да седи до една стена и отиде да преговаря с файтонджиите да го закарат в къщи.

Един от тях заяви, че познава много добре тоя господин, карал го бил веднъж, но никога вече нямало да повтори.

— Повърна във файтона и изпоцапа всичко — изрази се той без заобикалки — и даже не ми плати. Разкарвах го повече от два часа, докато намери жилището си. Едва подир една седмица, след като бях ходил при него около три пъти, той ми даде всичко на всичко пет крони.

След дълги преговори един от файтонджиите се реши да ги откара.

Швейк се върна при фелдкурата, който беше заспал. През това време някой бе снел черното му бомбе, тъй като той ходеше обикновено цивилен, и го беше задигнал.

Швейк го събуди и с помощта на файтонджията го настани във файтона. Във файтона фелдкуратът изпадна в съвършено тъпо състояние и взе Швейк за полковник Юст от седемдесет и пети пехотен полк и повтори няколко пъти подред:

— Не се сърди, приятелю, че ти говоря на „ти“. Аз съм свиня.

По едно време, навярно от друсането на файтона, главата му се поизбистри. Той се изправи и започна да пее откъслек от непозната песен. Възможно е това да беше негова измислица.

Време златно бе тогава,

в скута му си аз седях.

Ний живеехме си двама

край Домажлице в Мерклин.

След малко обаче той изпадна в съвършена тъпота и като се обърна към Швейк, попита го с намигване:

— Как се чувствувате, милостива госпожице? Ще идете ли някъде на летуване — каза той след кратка пауза и понеже всичко му се виждаше двойно, попита: — Вие сте имали голям син? — При това с пръста си сочеше Швейк.

— Сядай! — извика Швейк, когато фелдкуратът поиска да стъпи на седалката. — Недей мисли, че не мога да те науча на ред.

Фелдкуратът стихна, малките му свински очички се загледаха навън, но той все не можеше да разбере какво собствено става с него.

Объркал беше напълно всички понятия и като се обърна към Швейк, каза печално:

— Мадам, дайте ми първа класа.^[3]

Направи опит да си свали панталоните.

— Веднага да се закопчееш, свиня такава — кресна му Швейк, — всички файтонджии те знаят вече, повръщал си вече във файтон, още това остава! Да не си въобразяваш, че и тоя път се возиш гратис, както последния път!

Фелдкуратът меланхолично подпря глава на ръцете си и запя:

Никой веч не ме обича …

Внезапно обаче той прекъсна пеенето си и забеляза:

— Entschuldigen Sie, lieber Kamerad, Sie sind ein Trottel, ich kann singen, was ich will.^[4]

По всяка вероятност той искаше да изсвири с уста някаква мелодия, но вместо това от устата му се откъсна такова могъщо пррр, че файтонът спря…

Когато продължиха след това, по покана на Швейк, фелдкуратът започна да пали цигарето си.

— Не иска да се запали — каза той отчаян, след като издраска цяла кутия кибрит, — защото ми духате.

В същия момент обаче той загуби нишката и започна да се смее:

— Ей, че смешно, ние двамата пътуваме сами в трамвая, нали, колега? — Започна да бърка по джобовете си. — Загубил съм си билета! — развика се той. — Спрете, билетът трябва да се намери!

После махна безразлично с ръка:

— Нека карат…

И пак се разбърбори:

— В най-честите случаи… Да, разбира се… Във всички случаи… Имате грешка… Втори етаж ли? Това не е извинение… Не става въпрос за мене, а за вас, милостива госпожо… Плаща… Едно турско кафе.

В полусън той започна да се кара с някакъв въображаем опонент, който му оспорваше правото да седи до прозореца в ресторанта. После той сметна, че файтонът е влак и като се издаде навън, извика на чешки и немски:

— Нимбурк^[5], който ще слиза, да слиза!

Швейк го дръпна обратно и фелдкуратът, забравил влака, започна да имитира различни животински гласове. Най-дълго време той имитира петела и неговото „кукуригууу“ дълго еча победоносно от файтона.

Въобще известно време той бе извънредно оживен, немирен и се опитваше да изпадне от файтона, като псуваше хората, покрай които минаваше файтонът, и ги наричаше уличници. После захвърли на улицата носната си кърпа и се развика да спрат, понеже бил изтървал багажа си. След това захвана да разказва:

— В Будейовице имаше един барабанчик. Ожени се. След една година умря.

Прихна да се смее.

— Много интересен анекдот, нали?

През цялото време Швейк се държеше с него безогледно строго.

При всички опити на фелдкурата да се пошегува невинно, като например да изпадне от файтона, да счупи седалката, Швейк непрекъснато го ръгаше в ребрата, което фелдкуратът приемаше с необикновена безчувственост.

Само веднъж той направи опит да се възпротиви и да изскочи от файтона, като заяви, че няма да продължи по-нататък, защото е разбрал, че вместо в Будейовице пътуват за Подмокли. В течение само на една минута Швейк ликвидира съпротивата му без остатък и го принуди да се върне в предишното си положение на седалката, като внимаваше да не заспи. Най-нежното, което произнесе Швейк през време на този инцидент, беше:

— Недей спа, мърша такава!

Фелдкуратът изведнъж получи припадък на меланхолия и като попита Швейк дали е имал майка, заплака.

— Аз, хорица, съм сам-самичък на тоя свят — развика се той от файтона, — съжалете ме, приберете ме!

— Недей ме резили — напомняше му Швейк, — престани, всички ще кажат, че си се натаралянкал.

— Нищо не съм пил, приятелче — отговори фелдкуратът, — съвсем съм трезвен.

Внезапно обаче той стана и изкозирува:

— Ich melde gehorsamst, Herr Oberst, ich bin besoffen.^[6]

— Аз съм свинче — повтори той най-малко десет пъти с отчаяна откровена безнадеждност.

И като се обърна към Швейк, започна да му се моли с голяма упоритост и да му досажда:

— Изхвърлете ме от автомобила. Защо ме возите със себе си?

Седна и замърмори:

— Около месеца има кръгове. Господин капитан, вярвате ли в безсмъртието на душата? Конят може ли да иде в рая!

Той започна гласно да се смее, но след малко се натъжи и апатично се загледа в Швейк, като продума:

— Позволете, господине, аз съм ви виждал някъде. Били ли сте във Виена? Помня ви от семинарията.

Известно време той се забавлява, като декламираше латински стихове:

— Aurea prima satast aetas, quae vindice nullo.^[7]

— По-нататък не го помня — рече той, — изхвърлете ме навън. Защо не искате да ме изхвърлите? Нищо няма да ми стане. Искам да падна по носа си — заяви той решително.

— Господине — продължи той пак с умоляващ глас, — скъпи приятелю, ударете ми плесница.

— Една или няколко? — попита Швейк.

— Две.

— На …

Фелдкуратът започна да брои на глас плесниците, които му удряше Швейк, лицето му при това беше приело най-блажен израз.

— Много е полезно — каза той, — особено за стомаха, подпомага храносмилането. Ударете ми и една в устата.

— Сърдечна благодарност! — извика той, след като Швейк не закъсня да му угоди. — Много съм доволен. Разпорете жилетката ми, моля ви се.

Той започна да изявява най-разнообразни желания. Молеше Швейк да му изкълчи крака, да го души известно време, да му изреже ноктите, да му извади предните зъби.

Започна да проявява стремеж към мъченичество, като поиска Швейк да му откъсне главата и в чувал да я хвърли във Вълтава.

— Звездичките около главата ми биха ми стояли много добре — говореше той с ентусиазъм, — трябват ми около десетина.

После той започна да говори за конни надпрепусквания и веднага след това премина към балета, на която тема също така не се спря за дълго.

— Танцувате ли чардаш? — запита той Швейк. — Играете ли мечия танц? Ето така…

Поиска да подскочи, но се събори върху Швейк, който започна да го боксира и след това го сложи да седне на седалката.

— Искам нещо — рече фелдкуратът, — но не зная какво. Не знаете ли какво ми се иска? — Той оброни глава в пълно покорство пред съдбата.

— Какво ме интересува какво искам — каза той сериозно, — и вас, господине, няма какво да ви интересува това. Аз не ви познавам. С какво право се осмелявате да ме фиксирате? Умеете ли да фехтувате?

За един миг той стана нападателен и направи опит да събори Швейк от седалката.

После, когато Швейк го успокои, давайки му по недвусмислен начин възможност да изпита физическото си надмощие, фелдкуратът попита:

— Днес понеделник ли е или петък?

Заинтересува се също така дали е декември или юни и прояви необикновена способност да задава най-разнообразни въпроси.

— Женен ли сте? Обичате ли горгонзола^[8]? Имате ли дървеници в къщи? Как сте? Добре ли сте? Кучето ви да не би да е болно?

Стана много общителен. Разправяше, че има да дава за брича си, за бича и седлото, че преди години имал трипер и го лекувал с хиперманган.

— Нямаше време да се мисли за нищо друго — каза той, като хълцаше, — може би ви се струва доста неприятно? Но кажете, еах, еах, какво да се прави, еах? Вие вече ще ми простите.

— Автотерми — продължи той, забравил вече какво е говорил преди малко — се наричат тия съдове, които запазват първоначалната температура на разните напитки и ястия. Как мислите, колега, коя игра е по-справедлива: фербъл^[9] или двайсет и едно?

— Наистина, вече съм те виждал някъде! — извика той, като се опита да прегърне Швейк и да го целуне с лигавите си устни. — Не ходехме ли ние заедно на училище?

— Гледай, братче — рече той нежно, като галеше крака си, — колко си пораснал, откакто не съм те виждал. Радостта ми от нашата среща ще ме възнагради за всичките ми страдания.

После му дойде поетическо вдъхновение и той започна да говори за щастливите лица и горещите сърца, които ще се възвърнат в слънчевото сияние.

След това коленичи и започна да се моли: „Майко Марийо“, при което гласно се смееше.

Като спряха пред жилището му, Швейк и файтонджията видяха голяма мъка, докато го смъкнат от файтона.

— Още не сме пристигнали! — викаше фелдкуратът. — Помощ! Отвличат ме! Желая да продължа по-нататък! — В буквалния смисъл на думата той бе измъкнат от файтона като варен охлюв от черупката си. По едно време имаше опасност да го разкъсат на две, тъй като бе заклещил краката си в седалката.

При това той обаче се смееше, колкото му глас държи, че ги е изиграл:

— Ще ме скъсате, господа!

След това те го повлякоха през пасажа, по стълбите — чак до апартамента му и там го хвърлиха като чувал върху кушетката. Той заяви, че няма да плати нищо за автомобила, който не е поръчвал. Загубиха повече от четвърт час, докато му обяснят, че го е докарал файтон, а не автомобил.

Но и тогава той не беше съгласен да плати, като възразяваше, че се вози само в карета.

— Вие искате да ме изиграете — заяви фелдкуратът и намигна многозначително на Швейк и файтонджията, — нали вървяхме пеш?

И изведнъж в прилив на великодушие той хвърли портмонето си на файтонджията:

— Вземи всичко, ich kann bezahlen^[10]. Няма да се караме за някакъв си крайцер^[11].

По-право, той трябваше да каже, че няма да се води спор за тридесет и шестте крайцера, тъй като в портмонето му нямаше повече. За щастие файтонджията го подложи на основно пребъркване, като през това време говореше нещо за някакви си плесници.

— Е, удари ме тогава — отговори му фелдкуратът, — мислиш, че не мога да понеса ли? И пет да ми удариш, понасям ги, щом са от теб.

В жилетката на фелдкурата файтонджията намери пет крони и си отиде, проклинайки съдбата и фелдкурата, който го беше забавил и бе развалил алъш-вериша.

Фелдкуратът дълго време не можа да заспи, все чертаеше някакви планове. Искаше да предприеме всевъзможни неща, да свири на пиано, да взема уроци по танц и да пържи рибки.

След това обеща на Швейк да му даде сестра си, каквато нямаше. Също така пожела да го отнесат в леглото и заспа, след като помоли да бъде признат в него човекът, равноценен елемент на свинята.