Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (18)

Швейк извършва последно миропомазване

Замислен, фелдкурат Ото Кац проучваше циркуляра, който току-що беше донесъл от казармата. Това бе една наредба на министерството на войната:

„С настоящото министерството на войната отменя до края на военните действия всички наредби относно последното помазване на войниците от армията. За сведение и изпълнение на духовните лица, които се числят към армията, се установяват следните правила:

§ 1. Миропомазването на фронта се премахва.

§ 2. На тежко болни и ранени не се разрешава да се изтеглят в тила, за да получат последно помазване. Духовните лица в армията са длъжни незабавно да предават такива хора на съответните военни власти, които от своя страна ще вземат необходимите мерки.

§ 3. Миропомазването във военните болници в тила може да се извършва и групово по преценка на военните лекари и доколкото това не е от естество да затрудни работата на съответните военни институти.

§ 4. В изключителни случаи началниците на военни болници в тила могат да разрешат на отделни лица да приемат последно помазване.

§ 5. Военното духовенство е длъжно по покана от всеки началник на военна болница да дава последно помазване на всички, които му бъдат представени.“

След това фелдкуратът прочете още веднъж служебното писмо, с което му се съобщаваше на следния ден да отиде във военната болница на Карловия площад, за да извърши последно помазване на тежко ранени.

— Слушайте, Швейк — извика фелдкуратът, — това не е ли свинщина? Като че ли в цяла Прага аз съм единственият фелдкурат. Защо не им изпратят набожния свещеник, който неотдавна спа у нас? Утре, значи, трябва да отидем на Карлака^[1], за да извършим последно помазване, а пък аз съм забравил как ставаше тая работа.

— Ще си купим катехизис, господин фелдкурат, там ще видим как става тая работа — рече Швейк, — катехизисът е все едно пътеводител за духовните пастири. На времето в Емауския манастир работеше един градинар. За да не къса дрехите си, той поиска да го включат между послушниците и да му зачислят калугерско расо. Накараха го да си купи катехизис, та да се научи как да се кръсти правилно и да разбере кой единствен е останал чист от първородния грях, какво значи да ти е чиста съвестта и други подобни дреболии. След това той продаде контрабанда половината от краставиците в градината и напусна манастира опозорен. Веднъж, като го срещнах, той ми каза: „Краставиците можех да си ги продавам и без катехизис.“

Швейк отиде и купи катехизис. Като взе да го прелиства, фелдкуратът каза:

— Я виж, последно помазване могло да се извършва само от свещеник, и то с масло, което е осветено от епископа. Виждате ли, Швейк, вие сам нямате право да го извършите. Я прочетете как се извършва последното помазване.

Швейк зачете:

— „Последното помазване се извършва по следния начин: свещеникът помазва сетивните органи на болния и същевременно чете следната молитва: «Чрез това свято помазване и със своето преблаго милосърдие нека бог ти прости всичко, което си прегрешил чрез зрение, слух, обоняние, вкус, реч, осезание и ходене.»“

— Бих искал да зная, Швейк — обади се фелдкуратът, — как може да прегреши човек с осезанието си; можете ли да ми обясните?

— По най-различен начин, господин фелдкурат; човек например може да пипне нещо в чужд джеб. Или пък на танцова забава — нали ме разбирате какво може да се случи на танцова забава?

— А чрез ходене, Швейк?

— Когато човек започне да се тътри, за да го съжаляват хората.

— А чрез обоняние?

— Когато някой каже на някого, че смърди и че не може да го понася.

— А чрез вкус?

— Когато някой вкуси забранен плод.

— А чрез реч?

— Това вече върви заедно със слуха, господин фелдкурат. Когато някой се раздрънка много и когато друг го слуша.

След тия философски разсъждения фелдкуратът замълча и после каза:

— Нужно ни е, значи, масло, което да е осветено от епископа. Ето ви десет крони, идете да купите едно шишенце. Във военното интендантство по всяка вероятност нямат такова масло.

И Швейк тръгна да търси масло, осветено от епископа, нещо по-трудно и от търсенето на жива вода в приказките на Божена Немцова^[2].

Той влиза в няколко дрогерии, но щом кажеше: „Моля, дайте ми едно шишенце масло, осветено от епископа“, на едни места продавачите прихваха да се смеят, а на други се скриваха уплашени зад тезгяха. Лицето на Швейк при това оставаше необикновено сериозно.

Тогава той реши да опита щастието си в аптеките. В първата управителят заповяда на лаборанта да го изведе. Във втората поискаха да повикат „Първа помощ“, а в третата управителят му каза, че фирмата „Полак“ на улица Длоуха, която търгува с масла и лакове, положително ще има на склад търсеното масло.

Фирмата „Полак“ на улица Длоуха наистина работеше много добре. Там не пускаха никой клиент да си иде, без да задоволят искането му. Ако някой търсеше балсам копаива^[3], те му наливаха терпентин и всичко се нареждаше много добре.

Когато Швейк влезе в магазина и поиска да му дадат за десет крони масло, осветено от епископа, шефът каза на продавача:

— Господин Таухен, налейте му сто грама конопено масло, номер три.

А продавачът, като увиваше шишенцето в хартия, каза на Швейк с привичния си търговски маниер:

— Първо качество, ако имате нужда от четки, лакове или маджун, търсете фирмата ни. Тук ще намерите най-солидна обслуга.

През това време фелдкуратът преповтори всичко онова от катехизиса, което не бе запаметил едно време в семинарията. Някои от необикновено духовитите изречения много му харесаха:

„Названието «последно помазване» произлиза оттам, че обикновено това помазване бива последно от всички помазвания, които извършва черквата ни.“

Или: „Последното помазване може да приеме всеки християнин-католик, който е заболял тежко и е дошъл в съзнание.“

„Болният трябва да приеме последното помазване по възможност още докато е в съзнание.“

При четенето на тия изречения той искрено се смя.

След това дойде един ординарец и му донесе записка, с която му се съобщаваше, че на утрешното приобщение към светите тайни ще присъствува Дружеството на благородните дами за религиозно възпитание на войниците.

Това дружество се състоеше от истерични баби, които обикаляха болниците и раздаваха на войниците иконички и разкази за католика-войн, който умира за своя император. На тия брошурки имаше цветна картинка, която представляваше бойното поле. Навсякъде по него се търкалят трупове на хора и коне, катурени муниционни коли и оръдия, обърнати с лафета нагоре. На хоризонта гори някакво село и се пръскат шрапнели, на преден план лежи умиращ войник с откъснат крак. Към него се спуска ангел, който му носи венец с широка лента, на която има надпис: „Още днес ти ще бъдеш с мен в рая“. И умиращият се усмихва блажено, като че ли му са поднесли сладолед.

Когато прочете съдържанието на записката, Ото Кац плю и си помисли: „Ах, какъв ден ме чака!“

Той познаваше тая пасмина, както наричаше обществото на благородните дами от храма „Свети Игнат“, където преди години беше държал проповеди за войската. Тогава той все още влагаше много жар в проповедите си и дружеството обикновено заемаше място зад полковника. Това бяха две източени и съсухрени женища в черни рокли и с броеници. Веднъж след проповедта те се залепиха за него и цели два часа му говориха за религиозното възпитание на войниците.

Най-после той се ядоса и им каза: „Ще прощавате, уважаеми госпожи, но мене ме чака капитанът, за да изиграем партия фербъл.“

— Ето го, значи, и маслото — каза тържествено Швейк, като се върна от фирмата „Полак“, — конопено масло номер три, първо качество, с него можем да намажем цял батальон. Фирмата е солидна. Продава и маджун, лакове и четки. Сега ни трябва още звънче.

— Защо ни е звънче, Швейк?

— За да звъним из пътя, та хората да ни свалят шапки. Щом сме тръгнали да помазваме с конопено масло номер три, ние все едно, че вървим с бога, господин фелдкурат. Такъв е редът. Да знаете колко арестувани има досега само защото не са сваляли шапка в такива случаи. В Жижков веднъж някакъв свещеник наби един слепец, който не беше свалил шапка. Не стига това, ами слепецът го осъдиха и на затвор, защото съдиите доказаха, че като е бил сляп, не бил глухоням и че макар да е чул звънчето, той все пак се е държал така възмутително. За съда нямаше никакво значение, че всичкото се беше случило посред нощ. Също като на Свети Дух. Друг път хората може и да не ни забележат, но сега ще ни свалят шапка. Значи, ако нямате нищо против, господин фелдкурат, аз веднага ще ви го донеса.

Получил разрешение, Швейк донесе звънеца само след половин час.

— Взех от вратата на странноприемницата „При кръстчетата“ — рече той, — цената му е пет минути страх и дълго време чакане, защото през вратата постоянно минаваха хора.

— Отивам в кафенето, Швейк, ако дойде някой, нека ме почака.

След около час дойде един възстар побелял господин с изправена стойка и строг поглед.

От цялата му външност лъхаше голям инат и злоба. Очите му гледаха така, като че ли бе изпратен от съдбата да унищожи нашата нещастна планета и да заличи следите ѝ във вселената.

Речта му бе груба, суха и строга:

— У дома ли е? Отишъл в някакво кафене? Да почакам? Добре, ще чакам и до сутринта. За кафе пари има, но да си плати дълговете — не! И това ми било свещеник, фю!

И той се изплю на пода в кухнята.

— Господине, недейте плюва тука! — обади се Швейк, като гледаше с любопитство непознатия господин.

— Още един път ще плюя, виждате ли, ей така — вироглаво рече строгият господин, като плю на пода, — не го е срам. Военен свещеник, срамота!

— Ако сте възпитан човек — забеляза Швейк, — да се отучите да плюете в чужда къща. Да не мислите, че като е световна война, можете да си позволите всичко? И се дръжте прилично, а не като уличник. Обноските ви трябва да бъдат фини, трябва да говорите учтиво и да не се държите като вагабонтин, разорахте ли, цивилни простако?

Строгият господин стана от стола си, разтрепера се от възбуда и извика:

— Как се осмелявате, аз ли не съм възпитан човек, какъв съм тогава, кажете…

— Плювалник сте — отговори Швейк, като го гледаше в очите, — плюете по пода, като че ли се намирате в трамвая, във влака или в някое обществено заведение. Винаги съм се учудвал защо слагат табелки навсякъде, че е забранено да се плюе по пода, но сега виждам, че това е заради вас. Всички трябва да ви познават много добре.

Строгият господин започна да мени цвета на лицето си и се постара да отговори с порой псувни по адрес на Швейк и фелдкурата.

— Свършихте ли речта си — спокойно попита Швейк (след като посетителят изгърмя и последното: „Негодници сте и двамата: какъвто господарят, такъв и слугата“), — или искате да допълните още нещо, преди да изхвръкнете по стълбата надолу?

Понеже бе изчерпал до дъно запаса си и не му идваше на ум никаква по-качествена псувня, строгият господин млъкна, а Швейк счете това за знак, че в случая е безполезно да чака допълнения.

И той отвори вратата, изправи там строгия господин с лице към коридора и… такъв шут би направил чест и на най-добрия играч от всеки международен футболен отбор.

Надолу по стълбите подир строгия господин се понесе гласът на Швейк:

— Втори път, като идете на гости у възпитани хора, дръжте се и вие възпитано.

Строгият господин дълго време се разхожда под прозорците и чака фелдкурата.

Швейк отвори прозореца, за да може да го наблюдава.

Най-после гостът дочака фелдкурата, който го заведе в стаята и го тури да седне на един стол срещу себе си.

Швейк мълчаливо донесе един плювалник и го постави пред госта.

— Какво правите, Швейк?

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Ние с господина имахме малка неприятност заради плюенето по пода.

— Остави ни, Швейк, ние имаме да уреждаме някои работи.

Швейк изкозирува:

— Слушам, господин фелдкурат. Оставям ви.

Той отиде в кухнята, а в стаята през това време се поведе извънредно интересен разговор:

— Вие сте дошли за парите по полицата, ако не се лъжа? — попита фелдкуратът своя гост.

— Да и надявам се…

Фелдкуратът въздъхна:

— Често пъти човек изпада в такова положение, че не му остава нищо друго освен надеждата. Колко хубаво звучи думичката „надявай се“, нали тя е част от трилистника, който укрепва самочувствието на човека в хаоса на живота: „Вяра, надежда и любов.“

— Аз се надявам, господин фелдкурат, че сумата…

— Наистина, уважаеми господине — прекъсна го фелдкуратът, — мога още веднъж да повторя, че думата „надявам се“ дава сили на човека в борбата му с живота. Вие също не губите надежда. Колко хубаво е да имаш определен идеал, да си невинно, чисто създание, което дава пари назаем срещу полица и се надява, че ще му ги изплатят навреме. Да вярвате, непрекъснато да вярвате, че ще ви изплатя хиляда и двеста крони, когато аз нямам в джоба си дори и сто.

— Вие, значи… — заекна гостът.

— Да, аз, значи — отговори фелдкуратът.

Лицето на госта доби отново упоритото си и злобно изражение.

— Господине, това е измама — каза той, като стана.

— Успокойте се, уважаеми господине…

— Това е мошеничество! — вироглаво закрещя гостът. — Вие злоупотребихте с доверието ми!

— Господине — рече фелдкуратът, — вас ще ви успокои само чистият въздух. Тук е твърде задушно. Швейк — извика той към кухнята, — господинът желае да излезе на чист въздух.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — дочу се от кухнята, — аз вече изхвърлих този господин.

— Да се повтори! — гласеше заповедта и тя бе изпълнена бързо, ловко и жестоко.

— Много добре направихме, господин фелдкурат — рече Швейк, като се върна от коридора, — че го експедирахме, преди да направи скандал. В Малешице познавах един кръчмар, който редовно четеше библията. Той знаеше цитати от светото писание за всякакви случаи и когато налагаше някого с бича си, винаги казваше: „Който жали пръчката, ненавижда чедото свое, но който го люби, овреме го наказва. Ще ти дам аз да разбереш какво значи да се биеш в кръчмата ми.“

— Ето виждате ли, Швейк, каква участ постига хората, които не почитат свещеника — усмихна се фелдкуратът. — Свети Йоан Златоуст е казал: „Който почита свещеника, почита Христа, който оскърбява свещеника, оскърбява Исуса Христа, чийто заместник тук е свещеникът.“ За утрешния ден ние трябва да се подготвим много добре. Изпържете яйца с шунка, сварете пунш бордо, а след това нека се отдадем на размисъл, както е казано във вечерната молитва: „Отбити са с милостта на всевишния всички временни козни срещу този дом.“

По света съществуват хора, които притежават голямо постоянство. Към тях принадлежеше и човекът, който вече два пъти бе изхвърлян от жилището на фелдкурата. Тъкмо бяха приготвили вечерята и някой позвъни. Швейк отиде да отвори, но се върна след малко и доложи:

— Пак е дошъл, господин фелдкурат. Затворих го временно в банята, за да можем да се навечеряме спокойно.

— Не правите хубаво, Швейк — каза фелдкуратът, — гост в къщи — бог в къщи! В старо време на големи пиршества нашите предци са били развеселявани от различни уроди. Доведете го, за да ни забавлява.

След малко Швейк се върна с настойчивия господин, който гледаше мрачно пред себе си.

— Седнете, моля — каза фелдкуратът, — тъкмо привършваме вечерята. Хапнахме раци и сьомга. Остава да довършим яйцата с шунка. Хубаво си хапваме ние, нали има хора, които ни дават пари назаем.

— Смятам, че не съм дошъл да ви правя смях — рече мрачният човек. — Днес идвам за трети път. Надявам се, че сега всичко ще се изясни.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — рече Швейк, — той е истинска гербова марка. В Либен имаше един също като него. Боушек му беше името. Една вечер го изхвърлиха от „Екснерите“. След малко той се върна. Те пак го изхвърлиха. И така тая вечер това се повтори осемнадесет пъти. Все повтаряше, че си забравил лулата вътре. Влизаше през прозореца, през вратата, през кухнята, катереше се по зида, който заобикаляше градината, спускаше се в зимника и оттам излизаше зад тезгяха, а щеше да се спусне и през комина, ако пожарникарите не го бяха свалили от покрива. Постоянството му беше такова, че можеше да стане министър или депутат. В края на краищата той получи това, което заслужаваше.

Упоритият господин като че ли не обръщаше внимание на онова, което се говореше, и вироглаво повтаряше:

— Аз искам да сме наясно и моля да ме изслушате.

— Разрешава ви се — рече фелдкуратът, — говорете, уважаеми господине. Може да говорите, колкото ви се иска, а ние през това време ще продължим пиршеството си. Вярвам, че това няма да попречи на разказа ви. Швейк, хайде поднасяйте.

— Както ви е известно — рече постоянствуващият, — бушува война. Сумата ви заех преди войната и ако не беше последната, нямаше да настоявам да ми платите в момента. Имам обаче горчив опит в това отношение.

Той извади бележник от джоба си и продължи:

— Всичко съм си записал. Поручик Яната ми дължеше седемстотин крони и се осмели да падне на Дрина^[4]. Подпоручик Прашек бе пленен на руския фронт, а ми дължи две хиляди крони. Капитан Вихтерле, който ми дължеше същата сума, допусна да бъде убит от собствените си войници под Рава Руска^[5]. Поручик Махек, пленен в Сърбия, ми дължи хиляда и петстотин крони. А има и редица други. Един с неизплатена полица пада убит в Карпатите, друг бива пленен, трети се удави в Сърбия, четвърти умира в някоя болница в Унгария. Разбирате ли сега опасенията ми, че тая война ще ме разори, ако не бъда енергичен и безмилостен. Вие можете да ми възразите, че вас не ви грози някаква непосредствена опасност. Погледнете.

Той мушна бележника си под носа на фелдкурата.

— Виждате ли: фелдкурат Матиаш, умрял в Бърно в изолационната болница преди една седмица. Иде ми да си изскубя косите. Има да ми дава хиляда и осемстотин крони, а влиза в холерна барака, за да приобщава към светите тайни някой си, който не му е никакъв, за който хич и не го е еня.

— Това е било негов дълг, мили ми господине — каза фелдкуратът, — и аз утре отивам да приобщавам болни.

— И също така в холерна барака — забеляза Швейк, — можете да дойдете с нас, за да видите какво значи пожертвувателност.

— Господин фелдкурат — рече настойчивият господин, — повярвайте ми, аз се намирам в отчаяно положение. Нима тая война се води само за да бъдат очистени от тоя свят всичките ми длъжници?

— Като ви мобилизират и пратят на фронта — подхвърли Швейк, — ние с господин фелдкурата ще отслужим света литургия, та дано даде господ първата граната да ви преполови.

— Господине, работата е сериозна — рече „гербовата марка“ на фелдкурата, — моля ви да заповядате на слугата си да не се бърка в работите ни, за да можем да свършим по-скоро.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — обади се Швейк, — заповядайте ми да не ви се бъркам в работите, иначе аз ще продължа да защищавам интересите ви, както подобава на един истински войник. Господинът има пълно право, той иска сам да си излезе. И аз не обичам скандалите, аз съм благовъзпитан човек.

— Швейк, на мене всичко това започва да ми дотяга — каза фелдкуратът, сякаш не забелязваше присъствието на госта. — Аз мислех, че тоя човек ще ни поразвлече, ще ни разправи някои анекдоти, а пък той иска да ви заповядам да не ни се бъркате в разговора, въпреки че вече на два пъти сте имали разправии с него. Тая вечер, когато се намирам пред толкова важен религиозен акт, когато би трябвало да насоча всичките си мисли, цялото си същество към бога, той ми досажда с някаква си глупава история за някакви си мизерни хиляда и двеста крони, пречи ми да се задълбоча в проучване на съвестта си, отклонява ме от бога и иска да му кажа още веднъж, че сега нищо няма да му дам. Не искам да говоря повече с него, за да не развалям тая света вечер. Кажете му вие, Швейк: „Господин фелдкуратът няма да ви даде нищо!“

Швейк изпълни заповедта и изрева въпросните думи в ухото на госта.

Но упоритият господин не се помръдна.

— Швейк — покани го фелдкуратът, — попитайте го, още колко време мисли да зяпа така?

— Няма да мръдна оттук, докато не ми платите! — вироглаво заяви „гербовата марка“.

Фелдкуратът стана, отиде до прозореца и каза:

— В такъв случай предавам го на вас, Швейк. Правете с него, каквото намерите за добре.

— Елате, господине — рече Швейк, като дръпна нещастния гост за рамото, — елате да потретим, па дано е на хубаво.

И той бързо и елегантно потрети операцията. Фелдкуратът през това време барабанеше с пръсти по прозореца такта на погребален марш.

Посветената на размисъл вечер мина през няколко фази. Фелдкуратът с такава вяра и така всеотдайно се бе устремил към бога, че чак в дванадесет часа през нощта в жилището му се чуваше песента:

Кога си в бой отивахме,

всичките моми плачеха…

С него пееше и добрият войник Швейк.

 

Във военната болница двама души копнееха да бъдат приобщени към светите тайни: един стар майор и един банков чиновник, запасен офицер. И двамата бяха получили по куршум в корема на карпатския фронт и сега лежаха един до друг. Запасният офицер смяташе за свой дълг да пожелае приобщението си към светите тайни, тъй като за това копнееше с цялата си душа неговият началник. Смяташе, че ще наруши чинопочитанието, ако не пожелае и той да бъде приобщен към светите тайни. Набожният майор пък правеше това от хитрина, като смяташе, че молитвата ще спаси болния. През нощта обаче, преди приобщението им към светите тайни, и двамата умряха и когато на следната сутрин фелдкуратът и Швейк пристигнаха в болницата, намериха ги да лежат под белия чаршаф с почернели лица, както се случва с всички, които умират от задушаване.

— С какви церемонии пристигнахме, господин фелдкурат, а сега отведнъж ни развалят всичко — ядоса се Швейк, когато в канцеларията им съобщиха, че двамата, заради които бяха дошли, не се нуждаят вече от нищо.

Швейк каза самата истина. Те бяха пристигнали с големи церемонии. Пътуваха с файтон. Из целия път Швейк биеше звънеца, а фелдкуратът държеше шишенцето с масло, завито в бяла кърпа, и благославяше с него минувачите, които си сваляха шапките.

Наистина те не бяха много, въпреки че Швейк се стремеше да вдига колкото се може по-голям шум със звънеца.

Подир тях тичаха няколко невинни дечица, от които едното успя да увисне отзад на файтона. В тоя миг всички останали подхванаха в унисон: „Чичо, я го виж отзад, чичо, я го виж отзад!“

А Швейк биеше звънеца, файтонджията шибаше с камшика си зад файтона. На улица Водичкова една стара портиерка, членка на марианското духовно общество, с тръс догони файтона и след като фелдкуратът я благослови, се прекръсти и плю: „Юрнали ми се с господа-бога, като че ли са сто дяволи! Човек охтика може да хване!“ — и запъхтяна се върна на старото си място.

Звънецът безпокоеше най-много файтонджийската кобила, на която по всяка вероятност напомняше нещо от младините ѝ, тъй като тя непрестанно обръщаше глава, а от време на време правеше опит да затанцува по паважа.

Това бяха, значи, церемониите, за които говореше Швейк.

Фелдкуратът отиде в канцеларията, за да уреди финансовата страна на въпроса, и представи на фелдфебела-ковчежник сметка, според която трябваше да получи от касата сто и петдесет крони за светено масло и пътни разноски.

Последва спор между началника на болницата и фелдкурата, при което фелдкуратът на няколко пъти удари с пестник по масата и се изрази по следния начин:

— Недейте мисли, господин капитан, че последното помазване е безплатно. Когато командироват драгунски офицер в конюшнята, също му плащат пътни и дневни. Аз наистина съжалявам, че двамата не дочакаха да бъдат приобщени към светите тайни. Всичкото щеше да бъде с петдесет крони по-скъпо.

През това време Швейк чакаше долу в караулната.

Шишенцето със светеното масло будеше жив интерес сред войниците.

Един изказа мнение, че маслото е много подходящо за смазване на пушки и щикове.

Някакво младо войниче от Чешкоморавската височина, което все още вярваше в бога, помоли да не се говори така за тия работи, да не се намесват светите тайни в разговора. Трябвало да се вярва по християнски.

Един стар запасняк изгледа младока и каза:

— Вярвай си ти, вярвай, пък шрапнелът пак ще ти откъсне главата. Продават ни кисели краставици. Едно време в казармата идва някакъв клерикален депутат да ни говори за божия мир, който се бил спуснал над земята. Дядо господ не искал война, желаел всички да живеят в мир и да се обичат като братя. А видиш ли го, говедото, откакто е избухнала войната, във всички черкви се четат молитви за победата на нашето оръжие, за бога говорят, сякаш е някакъв началник на генерален щаб, който ръководи и дирижира войната. В тая военна болница вече колко погребения съм видял. Колко коли с отрязани крака и ръце са изкарани оттук!

— Погребват войниците голи — рече друг войник, — пък с униформите обличат други живи войници и така до безкрайност.

— Докато не победим — отбеляза Швейк.

— И тоя тиловак иска да победи — обади се от ъгъла един кандидат-подофицер. — На фронта такива като тебе! В окопите! Че да ви вдигнат на нож срещу телените мрежи, вълчите ями и минохвъргачките! Всеки може да се търкаля в тила и никому не се ще да мре.

— Мисля, че да те намушат на щик, е много хубаво — рече Швейк, — но не е лошо и да ти вкарат куршум в корема, а още по-хубаво е да те преполови бомба. Човек гледа: коремът и краката му са някак си много далече от него и всичко това му се струва толкова чудно, че той умира, преди да е могъл някой да му го обясни.

Младият войник си въздъхна от сърце. Съжаляваше младия си живот. И защо ли се е родил в това глупаво столетие, когато могат да го заколят като крава в кланицата. Защо ли е всичко това?

Един войник, по професия учител, сякаш беше прочел мислите му, се намеси в разговора:

— Някои учени обясняват войната с появата на петна по слънцето. Щом се появи такова петно, винаги настъпва нещо ужасно. Превземането на Картаген…

— Я остави тия бабини деветини — прекъсна го кандидат-подофицерът, — иди по-добре да пометеш помещението, днес е твой ред. Какво ни интересува някакво глупаво петно на слънцето. И двайсет да бяха, пак нямаше да мога да си купя нищо с тях.

— Тия петна по слънцето наистина имат голямо значение — намеси се Швейк. — Веднъж пак се беше появило такова петно и още същия ден ме биха в „Банзетите“ в Нусле. Оттогава насам винаги, когато намисля да ида някъде, предварително проверявам във вестника не се ли е появило пак някакво петно. А щом се появи — прощавай, Марче, ний сме разделени, — не влизам никъде, само така можах да оцелея до днес. На времето, когато вулканът Мон Пелие унищожи целия остров Мартиника, един професор писа в „Народна политика“, че отдавна обръщал вниманието на читателите върху голямото петно, което се било появило върху слънцето. А тя, „Народна политика“ де, не могла да стигне навреме на острова и жителите на острова си изпатили.

През това време фелдкуратът се бе натъкнал в канцеларията на една от Дружеството на благородните дами за религиозно възпитание на войниците, стара и противна кикимора, която още от сутринта обикаляше болницата и навсякъде раздаваше иконички, които ранените и болни войници хвърляха в плювалниците.

През време на обиколката си тя нервираше всички с глупавото си дрънкане. Приканваше войниците да се покаят искрено за своите грехове и истински да се поправят, за да им даде бог след смъртта вечно спасение.

Цялата пребледняла, тя разказваше на фелдкурата как войната, вместо да облагороди, озверявала войниците. Долу болните ѝ се изплезили и я нарекли плашило и дърта богомолка.

— Das ist wirklich schrecklich, Herr Feldkurat, das Volk ist verdorben!^[6]

И тя се раздрънка как си представя религиозното възпитание на войника. Само тогава войникът воювал храбро за своя император, когато вярвал в бога и изпитвал религиозни чувства, само тогава той не се боял от смъртта, понеже знаел, че след смъртта го очаква раят.

Бъбрицата каза още няколко подобни глупости и личеше, че е решила да не пуска фелдкурата. Той обаче се сбогува с нея не съвсем галантно.

— Швейк, отиваме си! — извика той към караулната.

Обратният им път не бе съпроводен от никакви церемонии.

— Идния път не се ловя на тая въдица — рече фелдкуратът, — човек трябва да се пазари за всяка душа, която иска да спаси. Много тънки сметки водят, гадовете.

Като видя в ръката на Швейк шишенцето със „светеното“ масло, той се намръщи:

— Най-добре е, Швейк, да намажете обущата ни с това масло.

— Ще се опитам да смажа и пантите — добави Швейк, — вратата ужасно скърца, когато се връщате нощем.

Така завърши неосъществилото се приобщаване към светите тайни.