Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (27)

Злополуките на Швейк във влака

В едно второкласно купе на бързия влак Прага–Ческе Будейовице имаше трима души: поручик Лукаш, срещу когото седеше стар, напълно оплешивял господин, и Швейк, скромно застанал до вратата на купето, приготвен да изслуша новия порой от гръмотевици на поручик Лукаш, който, без да обръща внимание на плешивия цивилен, из целия път гръмогласно внушаваше на Швейк, че е говедо и прочие.

Ставаше въпрос не за друго, а за една дреболия — броя на куфарите, за които се грижеше Швейк.

— Откраднаха ни един куфар — упрекваше го поручикът, — и как спокойно го казва, диването му с диване!

— Наистина го откраднаха, господин поручик — тихо се обади Швейк. — По гарите се въртят много такива мошеници. Аз така си представям работата: един от тях безсъмнено е хвърлил око на вашия куфар и безсъмнено използувал момента, когато аз се отдалечих от багажа, за да ви доложа, че всичко е наред. Той е могъл да открадне куфара ни само в тоя благоприятен момент. Те издебват точно такива моменти. Преди две години на северозападната гара откраднаха от една дамичка цяла бебешка количка заедно с момиченцето вътре и с всичките му юрганчета и пеленки. Те обаче излязоха така благородни, че предадоха момиченцето в участъка на нашата улица, уж го били намерили подхвърлено в пасажа. След това вестниците се нахвърлиха върху оная госпожа и изкараха бедната жена жестока и безсърдечна майка.

И Швейк натърти:

— По гарите винаги се е крало и ще се краде. Тая работа иначе не става.

— Аз съм убеден — взе думата поручикът, — че вие, Швейк, един ден ще свършите страшно мизерно. Все още не мога да разбера правите ли се на вол, или пък вол сте се родили. Какво имаше в куфара?

— Общо взето, нищо, господин поручик — отговори Швейк, без да сваля очи от голия череп на цивилния, който седеше срещу поручика и както изглежда, не проявяваше никакъв интерес към цялата тая работа и си четеше „Neue Freie Presse“^[1]. — В куфара беше само огледалото от стаята и желязната закачалка от антрето, така че всъщност няма никаква загуба, и огледалото, и закачалката принадлежаха на хазяина.

Като видя страшния знак, който му направи поручикът, Швейк продължи с любезен глас:

— Аз, господин поручик, съвсем не можех да предположа, че куфарът ще бъде откраднат, а колкото до огледалото и закачалката, съобщих на хазяина, че ще му ги върнем, когато си дойдем от фронта. В неприятелските страни има много огледала и закачалки, така че, все едно, никой няма да загуби, нито хазяинът, нито ние. Щом превземем някой град…

— Затворете си устата, Швейк! — прекъсна го със страшен глас поручик Лукаш. — Един ден положително ще ви предам на военния съд. Размислете добре и ми кажете не сте ли вие най-големият глупак на света. Друг човек и хиляда години да би живял, не би извършил толкова дивотии, колкото вие успяхте да натрупате в течение на тия няколко седмици. Надявам се, че и вие сте забелязали това.

— Тъй вярно, господин поручик, забелязал съм го. Аз имам, дето се вика, такъв особен наблюдателски талант, че забелязвам всичко едва когато е станало късно и се е случило нещо неприятно. Аз съм същият Марко Тотев като оня, Нехлеба от Неказанка, който ходеше в кръчмата „В кучкина горица“. Той все искаше да се поправи и от събота да започне нов живот, но на следния ден винаги казваше: „И така, другари, на заранта видях, че се намирам на нара в участъка.“ И това му се случваше винаги, когато се наканваше да се върне у дома си в изправност. В края на краищата излизаше, че гътнал някъде някоя ограда или разпрегнал конете на някой файтонджия, или пък искал да си прочисти лулата с петльовото перо от шлема на някой полицейски патрул. Той съвсем се беше отчаял, но най-много го тормозеше, че тая маркототевщина била наследствена в семейството му. Дядо му веднъж тръгнал да странствува…

— Швейк, оставете ме на мира с приказките си!

— Разрешете да доложа, господин поручик, всичко, което разправям, е самата истина. Дядо му веднъж тръгнал да странствува…

— Швейк! — ядоса се поручикът. — Още веднъж ви заповядвам да престанете. Нищо не искам да слушам. Като стигнем в Будейовице, ще си разчистим сметките. Знаете ли, Швейк, че ще заповядам да ви затворят?

— Съвсем не знам, господин поручик, още не сте споменавали такова нещо — отвърна Швейк меко.

Поручикът неволно изтрака със зъби, въздъхна, извади от шинела си „Бохемия“ и зачете съобщенията за великите победи, за дейността на немската подводница „Е“ в Средиземно море, а когато стигна до съобщението за новото немско изобретение да бъдат вдигнати във въздуха цели градове с помощта на особени бомби, хвърляни от самолети и избухващи последователно три пъти едно след друго, той бе обезпокоен от гласа на Швейк, който се обърна към плешивия господин:

— Извинете, ваша милост, не сте ли вие господин Пуркрабек, представител на банка „Славия“?

След като плешивият господин не отговори, Швейк каза на поручика:

— Господин поручик, разрешете да доложа. На времето бях чел във вестника, че нормалният човек имал средно шестдесет до седемдесет хиляди косъма на главата си и че черната коса била по-рядка. Това се наблюдавало у мнозина.

И неумолимо продължи по-нататък:

— Освен това в кафенето „При хитрата лисица“ един медик разправяше веднъж, че окапването на косата се предизвиквало у лехусите от душевни тревоги.

И сега се случи нещо страшно. Плешивият господин подскочи и изрева на Швейк:

— Marsch heraus, Sie Schweinkerl!^[2] — изрита го в коридора и се върна в купето, където, представяйки се, поднесе на поручика една малка изненада.

Станала беше незначителна грешка. Плешивият индивид не беше господин Пуркрабек, представител на банка „Славия“, а само генерал-майор фон Шварцбург. Цивилно облечен, генерал-майорът тъкмо извършваше инспекционна обиколка по гарнизоните и сега отиваше да изненада Будейовице.

Той беше най-страшният генерал-инспектор, който се е раждал някога, и когато намереше нещо не в ред, водеше само следния разговор с началника на гарнизона:

— Имате ли револвер?

— Имам.

— Добре! На ваше място аз положително бих знаел какво да направя с него, тъй като това, което виждам тук, не е гарнизон, а стадо свини.

И наистина винаги по неговия инспекционен маршрут са застрелваше някой. Генерал-майор фон Шварцбург посрещаше това със задоволство:

„Така трябва да бъде! Това се казва войник!“

Изглежда, че не обичаше да остават живи хора след неговата инспекция. Страдаше от манията да мести офицерите винаги на най-лошите места. И най-малкото провинение беше достатъчно офицерът да се раздели със своя гарнизон и да отпътува към черногорската граница или към някой пиянствуващ окаян гарнизон в мръсния и забутан край на Галиция.

— Господин поручик — каза той, — къде сте следвали военните науки?

— В Прага.

— Значи, вие сте завършили военно училище и не ви е известно, че офицерът е отговорен за своя подчинен, И таз хубава. Второ, забавлявате се със слугата си като с някой интимен свой приятел. Позволявате му да говори, без да бъде питан. Това е още по-хубаво. Трето, позволявате му да обижда началниците ви. А това е вече най-хубавото. От всичко това следва да си направя съответните изводи. Как се казвате, господин поручик?

— Лукаш.

— А в кой полк служите?

— Бях…

— Благодаря, не става дума къде сте били. Искам да зная къде сте сега.

— В деветдесет и първи пехотен полк, господин генерал-майор. Преместиха ме…

— Вас са ви преместили? Много добре са направили. Никак не ще ви е от вреда в най-скоро време да се поразходите с деветдесет и първи пехотен полк до фронта.

— Това вече е решено, господин генерал-майор.

Сега генерал-майорът подхвана дълга реч, че през последните години наблюдавал как офицерите разговарят много фамилиарно със своите подчинени и че в това той виждал опасност от разпространението на някакви демократични принципи. Войникът трябвало да се държи в ужас, трябвало да трепери пред своя началник, да се бои от него. Офицерите трябвало да държат войниците на разстояние десет крачки от себе си и да не им позволяват да мислят самостоятелно и изобщо да мислят. Тук именно била трагичната грешка през последните години. По-рано войниците се боели от офицерите като от огън, а днес…

Генерал-майорът безнадеждно махна с ръка:

— Днес повечето офицери се глезят със своите войници. Това исках да кажа.

Генерал-майорът отново взе вестника си и се задълбочи в четене. Пребледнял, поручик Лукаш излезе в коридора, за да си разчисти сметките с Швейк.

Намери го, застанал до прозореца с такова блажено и спокойно изражение на лицето, каквото може да има само едномесечно бебче, което се е нацицало и сега нанка.

Поручикът се спря, кимна на Швейк и му посочи едно празно купе. Влезе след него и затвори вратата.

— Швейк — каза той тържествено, — най-сетне настъпи мигът, в който ще ви ударя няколко такива плесници, каквито светът още не е виждал. Защо нападнахте плешивия господин? Знаете ли, че той е генерал-майор фон Шварцбург?

— Съвсем не, господин поручик — обади се Швейк с мъченически вид, — изобщо никога през живота си аз не съм имал и най-малкото намерение да обиждам някого. Изобщо нямам хабер от понятие, че той бил някой си генерал-майор. Той наистина прилича на господин Пуркрабек, представителя на банка „Славия“. Нали посещаваше кръчмата, където ходех и аз? Един път, както беше заспал на масата, някакъв благодетел написа с химически молив по голото му теме: „С настоящето най-учтиво се осмеляваме да предложим зестра и обзавеждане на вашите деца чрез осигуровката ни «Живот» но приложената тарифа III.“ То се знае, всички си отидоха, и аз, нали съм си Марко Тотев, останах сам с него. Когато се събуди, той погледна в огледалото, ядоса се и като помисли, че аз съм свършил тая работа, също поиска да ми удари няколко плесници.

Думичката „също“ така трогателно нежно и укорително се отрони от устата на Швейк, че ръката на поручика се отпусна.

Но Швейк продължи:

— За такава малка грешка господинът не трябваше да се ядосва толкова. Той наистина би трябвало да има шестдесет до седемдесет хиляди косъма, както пишеше в оная статия, дето се обясняваше колко косъма трябва да има нормалният човек на главата си. На мене никога не ми е идвало на ум, че съществува някакъв плешив генерал-майор. Това, дето се вика, е трагическа грешка. Та то всекиму може да се случи, като направи някоя забележка, а другият веднага се хване за нея. Веднъж шивачът Хивъл ни разправяше как пътувал преди години. Потеглил от мястото, където работел в Щирия, и през Леобен^[3] се насочил към Прага. Носел си и шунка, която купил в Марибор^[4]. Пътувал си той във влака и мислил, че е единствен чех между пътниците. Когато при Сен Мориц започнал да си реже от шунката, господинът, който седял срещу него, започнал да ѝ прави мили очи, а от устата му потекли лиги. Като видял това, шивачът Хивъл казал: „Ще ти се, а, мизерник с мизерник!“ А господинът му отговорил на чешки: „Разбира се, че ми се ще, ама не даваш.“ И така те, преди да стигнат в Будейовице, излапали цялата шунка. Господинът се наричал Войтех Роус.

Поручик Лукаш изгледа Швейк и излезе от купето. Малко след като беше седнал отново на мястото си, на вратата се показа откровеното лице на Швейк:

— Господин поручик, разрешете да доложа. След пет минути ще бъдем в Табор. Влакът стои пет минути. Няма ли да заповядате да намеря нещо за хапване? Преди години тук имаше много хубава…

Поручикът подскочи разярено и в коридора каза на Швейк:

— Още един път ви обръщам внимание, че колкото по-рядко ми се мяркате, толкова по-щастлив ще се чувствувам. Най-щастлив обаче бих бил, ако можех изобщо никога да не ви виждам и бъдете сигурен, че ще се погрижа за това. Да не сте се мярнали повече пред очите ми. Дим да ви няма, говедо такова, глупак.

— Слушам, господин поручик.

Швейк изкозирува, обърна се кръгом и с маршировка отиде в края на коридора, където седна на кондукторската седалка в ъгъла и подхвана разговор с някакъв железничар:

— Моля ви се, може ли да ви запитам нещо?

Железничарят, без да прояви някакво желание за разговор, слабо и апатично кимна с глава.

— При мене идваше — разприказва се Швейк — един добър човек, Хофман се казваше. Той твърдеше, че тия внезапни спирачки никога не действуват и изобщо целият механизъм не функционирал изправно, когато се дръпнела тая дръжка. Право да си кажа, никога не съм се интересувал от тия неща, но щом като съм спрял вниманието си върху тоя апарат за вдигане на тревога, бих искал да зная каква е работата, та ако някой път случайно ми стане нужда…

Швейк стана и заедно с железничаря се приближи до внезапната спирачка „При опасност“.

Железничарят сметна за свое задължение да обясни в какво се състои механизмът на принудителната спирачка:

— Той правилно ви е казал, че трябва да се дръпне тая дръжка, но ви е излъгал, че не действува. Влакът спира винаги, понеже дръжката е свързана с едно устройство, което минава през всички вагони и стига чак до локомотива. Внезапната спирачка трябва винаги да бъде в изправност.

В този момент и двамата бяха хванали дръжката на спирачката. Как се случи, си остана тайна и до днес, но те я дръпнаха и влакът спря.

После те никак не можаха да се споразумеят кой собствено беше направил това и беше дал сигнал за тревога.

Швейк твърдеше, че е невъзможно да го е сторил той, защото не бил никакъв уличник.

— Аз сам не мога да разбера — добродушно каза той на кондуктора — как така влакът изведнъж спря. Както се беше засилил, изведнъж спря. Мен ми е по-неприятно, отколкото на вас.

Някакъв сериозен господин взе под своя защита железничаря и твърдеше, че е чул как войникът пръв захванал разговор за внезапните спирачки.

В отговор на това обаче Швейк неуморно повтаряше нещо за своята честност и твърдеше, че нямал никакъв интерес влакът да закъснява, понеже пътувал за фронта.

— Началникът на гарата ще ви обясни всичко — реши кондукторът, — това ще ви струва двайсет крони.

През време на разправията можеше да се види как пътниците слизат от вагоните, как началник-влакът свири със свирка, как някаква госпожа ужасена бяга с куфара си през линията към полето.

— Това наистина си струва двайсетте крони — каза Швейк великодушно, като запази абсолютно спокойствие, — то е даже много евтино. Веднъж, когато негово величество императорът беше на посещение в Жижков^[5], някой си Франта Шнор спря каретата му, като коленичи посред пътя. След това районният полицейски комисар, разплакан, каза на господин Шнор, че не трябвало да извършва това в неговия район. Трябвало да го направи една улица по-надолу, в района на полицейския съветник Краус, там трябвало да изрази почитта си. После Шнор го арестуваха.

Швейк се огледа наоколо тъкмо в момента, когато началник-влакът разшири кръга на слушателите.

— Е, хайде да продължим по-нататък — каза Швейк, — не е хубаво влакът да закъснява. Да беше в мирно време, както и да е, но когато е война, трябва да се знае, че във всеки влак пътуват военни лица, генерал-майори, поручици, ординарци. Всяко такова закъснение е вероломна работа. При Ватерло Наполеон закъсня само с пет минути и отиде на бунището с цялата си слава…

В тоя миг между тълпата слушатели си проби път поручик Лукаш. Той беше смъртно бледен и не можа да промълви нищо друго освен:

— Швейк!

Швейк отдаде чест и се обади:

— Господин поручик, разрешете да доложа. Обвиняват ме, че съм спрял влака. Управлението на железниците е сложило много интересни пломби на внезапните спирачки. Човек просто да не се приближава до тях, в противен случай може да му се случи нещастие и да искат двайсет крони глоба от него, както от мене.

Началник-влакът беше се отдалечил вече, даде знак и влакът потегли.

Слушателите се пръснаха по местата си и поручик Лукаш, без да каже нито дума повече, също отиде и седна на мястото си.

Остана само кондукторът с Швейк и железничарят. Кондукторът извади бележник и започна да протоколира случката. Железничарят враждебно гледаше Швейк, който спокойно го запита:

— Вие отдавна ли работите в железниците?

Тъй като железничарят не отговори, Швейк заяви, че познавал някой си Франтишек Мличек от Ухржиневес край Прага, който също така веднъж дръпнал такава внезапна спирачка и толкова се уплашил, че загубил способността си да говори. Цели четиринадесет дена мълчал той и проговорил едва когато отишъл на гости в Хостиварж у градинаря Ванек. Там той се сбил с хората и проговорил тъкмо в момента, когато счупили една дебела тояга о гърба му.

— Това се случи — добави Швейк — през май хиляда деветстотин и дванайсета година.

Железничарят отвори вратата на клозета и се заключи вътре.

С Швейк остана кондукторът, който се опита да изкопчи от него двайсетте крони глоба, като го предупреждаваше, че в противен случай ще трябва да го предаде на началник-гарата в Табор.

— Добре — рече Швейк, — аз обичам да разговарям с възпитани хора и много ще се радвам да видя началника на Таборската гара.

Швейк извади лулата си от куртката, запали я и като издухваше лютивия дим на войнишкия тютюн, продължи:

— Преди години началник на гарата в Свитава беше господин Вагнер. Той беше много мръсен началник, тормозеше подчинените си, както можеше. Но най-много преследваше той стрелочника Юнгвирт, докато нещастникът най-после се отчая дотам, че отиде и се удави в реката. Преди да направи това обаче, той написа писмо до началника на гарата, че ще му се явява нощно време и ще го плаши. Няма лъжа. Направи го. Седи си една нощ нашият началник пред морзовия апарат, звъннали по едно време звънците и началникът приел телеграма: „Как си, простако? Юнгвирт“. Това продължи цяла седмица и в отговор на призрака началникът изпрати по всички телеграфни линии следната служебна телеграма: „Прости ми, Юнгвирг“. А на следната нощ апаратът му изтракал ей такъв отговор: „Обеси се на семафора до моста! Юнгвирт“. И началникът го послушал. После зарад тая работа арестуваха телеграфиста от гарата преди Свитава. Виждате ли какви работи стават между небето и земята, ние и понятие си нямаме какво може да се случи.

Влакът влезе в гара Табор и преди да слезе от влака, съпроводен от кондуктора, Швейк, както се следва, доложи на поручик Лукаш:

— Господин поручик, разрешете да доложа, ще ме водят при началника на гарата.

Поручик Лукаш не отговори нищо. Беше го обхванало пълно безразличие. Станало му бе ясно, че е най-добре да плюе на всичко. И на Швейк, и на плешивия генерал-майор отсреща. Ще останела си седи спокойно, ще слезе от влака в Будейовице, ще се представи в казармата и ще замине за фронта с някоя пехотна рота. На фронта евентуално ще се остави да го убият и ще се отърве от тоя мизерен свят, по който се скита тоя изверг Швейк.

Когато влакът се раздвижи, поручик Лукаш погледна през прозореца и видя Швейк да стои на перона, потънал в сериозен разговор с началника на гарата. Швейк беше заобиколен от тълпа хора, между които се виждаха и няколко железничарски униформи.

Поручик Лукаш въздъхна. Това не беше въздишка на съжаление. Беше му леко на сърцето, че Швейк остана на перона. Даже и плешивият генерал-майор не му изглеждаше вече такова противно чудовище.

 

Влакът отдавна беше отпухтял към Ческе Будейовице, но на перона хората около Швейк не намаляваха.

Швейк говореше за своята невинност и до такава степен успя да убеди тълпата, че една госпожа се изрази по следния начин:

— Тук пак тормозят един войник.

Тълпата възприе това мнение. Един господин се обърна към началника на гарата и заяви, че ще плати вместо Швейк глобата от двайсет крони. Убеден бил, че войникът не е извършил това, в което го обвиняват.

— Погледнете го — позова се той на съвършено невинния израз на Швейк, който, обърнат към навалицата, твърдеше:

— Аз съм невинен бе, хора.

След това се появи някакъв полицейски пристав, изведе един гражданин от навалицата, арестува го и като го поведе към участъка, каза:

— Вие ще отговаряте за това; ще ви науча аз да бунтувате хората — толкова лошо ли се държим ние с войниците, та да казвате, че след това никой не можел да иска от тях победа за Австрия?

Нещастният гражданин не можа да намери друго оправдание освен искреното твърдение, че е месар от Старата порта и че не е искал да каже подобно нещо.

През това време добрият човек, който вярваше в невинността на Швейк, плати глобата му в канцеларията и го заведе в бюфета трета класа, където го почерпи с бира. А след като установи, че всички документи на Швейк заедно с кредитния билет са останали у поручик Лукаш, той великодушно даде на Швейк още пет крони за билет и други разходи.

Като си тръгна, той поверително рече на Швейк:

— Та така, войниче, както ви казвам, попаднете ли в руски плен, поздравете от мен пивоваря Земан от Здолбунов^[6]. Нали си записахте как се казвам. Само бъдете умен и не стойте дълго време на фронта.

— Няма какво да се безпокоите — каза Швейк, — винаги е интересно да се видят безплатно някои чужди страни.

Швейк остана сам на масата и докато пропиваше петте крони на благородния благодетел, на перона някои хора, които не бяха присъствували на разговора му с началника на гарата, а само отдалече бяха видели навалицата, разправяха, че бил заловен шпионин, който фотографирал гарата. Това обаче бе опровергано от една госпожа, която твърдеше, че не се касаело за никакъв шпионин, тя била чула, че един драгун съсякъл някакъв офицер при дамския клозет, понеже офицерът се опитал да влезе подир любовницата на драгуна, която била дошла да го изпрати.

Полицията, която очисти перона, тури край на тия авантюристични комбинации, характеризиращи нервността на военното време. А Швейк продължи мълчаливо да пие и да си спомня нежно за своя поручик. Какво ли ще направи той, като пристигне в Будейовице и в целия влак не намери своята свръзка?

Преди да пристигне пътнишкият влак, третокласният бюфет се напълни с войници и цивилни. Преобладаваха войниците от различни полкове и поделения, от най-различни народности, които вихърът на войната бе довеял в лазаретите на Табор и които сега заминаваха отново за фронта, за да бъдат отново ранявани, осакатявани, да търпят страдания и да заслужат най-после обикновения дървен кръст на своите гробове. На тоя дървен кръст в тъжните поля на Източна Галиция и след години все още ще се поклаща избелялата австрийска войнишка шапка с ръждясалия Франц^[7]. От време на време на нея ще кацне печален стар гарван, който ще си спомни за богатия пир преди години, когато тук за него е била сложена безкрайна трапеза с вкусни човешки трупове и конски мърши, когато под същата фуражка, на която е кацнал, той е намирал най-големия деликатес — човешки очи.

Един от тия кандидати за страдания, изписан след операция от военния лазарет, в изцапана униформа със следи от кръв и кал, приседна до Швейк. Той беше някак си свит, измършавял и тъжен. Като сложи на масата малко пакетче, той извади парцаливо портмоне и преброи парите си.

После погледна Швейк и го попита:

— Magyarùl?^[8]

— Аз, братче, съм чех — отговори Швейк, — искаш ли да пийнеш?

— Nem tudom, baràtom.^[9]

— Няма значение, братче — насърчи го Швейк, като поднесе пълната си чаша на тъжния войник, — пийни, пийни хубаво.

Войникът разбра, пи и благодари:

— Köszönöm szivesen.^[10]

И продължи да проверява съдържанието на портмонето си. Накрая въздъхна. Швейк разбра, че на унгареца му се иска да си поръча бира, но не му стигат парите, затова му поръча една, след което унгарецът пак поблагодари и започна да обяснява нещо с мимики и жестове, като сочеше простреляната си ръка и говореше на международен език.

— Пиф, паф, пуц!

Швейк съчувствено кимаше с глава, а свитият реконвалесцент^[11], като спусна лявата си ръка на половин метър от земята и след това вдигна три пръста, съобщи на Швейк и това, че има три малки деца.

— Нинч хам, нинч хам — продължи той, като искаше да каже, че в къщи няма какво да ядат. С мръсния ръкав на войнишкия си шинел, на който личеше дупката от куршума, забил се в тялото му заради унгарския крал, той изтри от очите си бликналите сълзи.

Нямаше нищо чудно, че при тоя род забавления петте крони, които беше получил Швейк, полека-лека се стопяваха и че по този начин той бавно, но сигурно се откъсваше от Ческе Будейовице, като с всяка чаша бира, с която черпеше себе си и възстановяващия се унгарец, губеше възможността да си купи военен билет.

През гарата мина още един влак за Будейовице, но Швейк продължаваше да седи на масата и да слуша как унгарецът повтаря своето, „Пиф, паф, пуц!“. Harom gyermek, нинч хам, èljen!^[12]

Последното унгарецът произнасяше, когато се чукаше с Швейк.

— Ха пий, унгарски дяволе — отговаряше Швейк, — къркай! Вие да бяхте, нямаше да ни черпите така…

Един войник от съседната маса каза, че когато пристигнали в Сегедин с двадесет и осми полк^[13], унгарците ги сочели и вдигали нагоре ръцете си.

Това си беше самата истина, но войникът очевидно се чувствуваше обиден, макар това явление по-късно да стана нещо обикновено за всички чешки войници. В края на краищата, след като битката за интересите на унгарския крал престана да им прави удоволствие, и самите унгарци започнаха да постъпват така.

След това войникът седна до тях и разправи как начукали маджарите в Сегедин и как ги изчушкали от няколко кръчми. При това той признаваше качествата на маджарите и ги похвали, че и те умеят да се бият и че така го намушкали с нож в гърба, че трябвало да го изпратят в тила на лечение.

Сега обаче, след като се завърнел, капитанът на неговия батальон по всяка вероятност щял да заповяда да го затворят, понеже тогава не му стигнало време да върне удара на маджарина, както му е редът, та и на него да му остане нещо за спомен и по тоя начин да бъде спасена честта на полка.

— Ihre Dokumenten, фаши токумент? — сладко-сладко се обърна към Швейк фелдфебелът, началник на комендантски патрул, състоящ се от четири войници с натъкнати щикове. Яс фидел, шеди, nicht fharen, шеди, пие, furt пие Bursch.^[14]

— Нямам, миличък — отвърна Швейк, — поручик Лукаш, полк номер деветдесет и едно, ги взе със себе си, а аз останах тук, на гарата.

— Was is das Wort^[15] „миличък“? — обърна се фелдфебелът към един от своята свита, стар войник от опълчението, който, както изглежда, вършеше всичко напук на фелдфебела си. Това пролича от спокойния му отговор:

— „Миличък“, das ist wie, Herr Feldwebel.^[16]

Фелдфебелът продължи разговора си с Швейк:

— Токумент секи фойник, пес токумент сатвори auf Bahnhofs-Militärkommando, den lausigen Bursch, wie einen tollen Hund.^[17]

Швейк го отведоха във военната комендатура на гарата. Там в караулката бяха насядали войници, които по нищо не се различаваха от стария опълченец, който така хубаво превеждаше думата „миличък“ на своя естествен враг — фелдфебелското си началство.

Караулката беше украсена с литографии, които по това време по нареждане на министерството на войната се разпращаха по всички канцеларии, през които минаваха войници, както и в училищата и казармите.

Добрият войник Швейк бе посрещнат от една картина, която изобразяваше как взводният командир Франц Хамел и отдельонните командири Паулхарт и Бахмайер от 21-ви на негово императорско величество пехотен полк насърчават войниците си да издържат до края. На другата стена имаше картина с надпис: „Подофицерът Ян Данко от пети хонведски хусарски полк открива позициите на неприятелската батарея“.

Долу вдясно имаше плакат: „Ценни образци на мъжество“.

С подобни плакати, текстът на които заедно с измислените примери за подражание беше съчиняван в канцелариите на министерството на войната от мобилизирани журналисти немци, старата и оглупяла Австрия искаше да повдигне духа на войниците, които никога не ги четяха. Когато пък изпратеха на фронта такива образци на мъжество във вид на книжки, там употребяваха хартията им за свиване на цигари от тютюн за лула или я използуваха още по-рационално, за да съответствува това на високото качество и духа на съчинените ценни образци за смелост и мъжество.

Докато фелдфебелът отиде да потърси някакъв офицер, Швейк прочете написаното на плаката:

КАРУЦАРЯТ ЙОСИФ БОНГ

Бойците от санитарния отред пренасяха тежко ранените към колите, които бяха приготвени в долчината. Щом напълнеха някоя кола, тя заминаваше за превързочния пункт. Русите откриха колите и започнаха да ги обстрелват с гранати. Конят на каруцаря Йосиф Бонг от трети на негово величество императора каруцарски ескадрон бе убит от шрапнел. Бонг заплака: „Клети мой Белчо, свърши се твоят земен живот!“ В тоя миг сам той бе засегнат от шрапнелен отломък. Въпреки това той изпрегна коня и закара тройката в сигурно закритие. След това се върна да прибере такъмите на убития кон. Русите продължаваха да стрелят. „Стреляйте, бесни проклетници, но аз няма да ви оставя такъмите!“ — и Бонг продължи да снема такъмите, като си повтаряше тия думи. Най-после той свърши работата си и запълзя към колата. Там върху него се изсипаха недоволството и упреците на санитарите, които бяха загубили търпение да го чакат. „Не исках да оставя такъмите, те са почти нови, помислих си, че е жалко за тях. Тия неща са ценни сега“ — така се извини храбрият воин и потегли към превързочния пункт, където едва сега показа раните си. По-късно неговият ротмистър декорира гърдите му със сребърен медал за храброст.

Понеже фелдфебелът не се беше върнал още, Швейк се обърна към войниците от опълчението, които бяха в караулката:

— Това е много хубав пример за мъжество. Така нашата армия ще разполага само с нови такъми. Докато бях в Прага обаче, аз прочетох в Пражкия официален вестник една още по-хубава история за някой си школник, доктор Йозеф Война. Той бил в Галиция в седми пехотен батальон и когато работата стигнала до бой с нож, един куршум го ударил в главата. Санитарите го понесли към превързочния пункт, но той извикал, че няма да позволи да го превързват заради някаква си незначителна драскотина. И поискал да продължи атаката със своя взвод, но една граната му отнесла ходилото до глезена. Пак се опитали да го пренесат в превързочния пункт, но той закуцал с една тояга към бойната линия и започнал да нанася удари на неприятеля с тоягата. Долетяла нова граната и му откъснала ръката, с която държал тоягата. Той преместил тоягата в другата си ръка, изревал, че няма да им прости никога и бог знае как е щяла да свърши работата, ако след малко един шрапнел не го довършил окончателно. Може би ако не са го очистили, накрая и той е щял да получи сребърен медал за храброст. След като шрапнелът му откъснал главата, тя, както се търкаляла, извикала: „На своя дълг докрай бъди ти верен, не бой се на смъртта от лика черен!“

— А-а-а, умеят да ги пишат те такива по вестниците — каза един от войниците, — ама я да дойде някой от тия редактори, та да го видим; един час да стои само; ще се шашне за цял живот.

Войникът от опълчението плю:

— У нас, в Часлав, имаше един редактор от Виена, немец, офицерски кандидат. Правеше се, че не знае думичка чешки, но след като го причислиха към бойната рота, в която имаше само чехи, веднага научи да говори по нашему.

На вратата се появи фелдфебелът, изглеждаше ядосан и започна да се пени:

— Wenn man бъде drei minuten weg, da hört man nichts anderes als: цески, цехи.^[18]

Излизайки, за да отиде по всяка вероятност в бюфета, той посочи Швейк и каза на подофицера от опълчението да го заведе, негодника въшлив, при поручика, щом последният се върне.

— Господин поручикът пак се е запилял по телеграфистката на гарата — каза кандидат-подофицерът, след като фелдфебелът излезе, — мъкне се подир нея има вече две седмици. Когато се върне от стаята на телеграфистка-та, не се излиза насреща му, фучи като бесен и я ругае: „Das ist aber eine Hurre, sie will nicht mit mir schlafen!“^[19]

И тоя път поручикът беше изпаднал в такова свирепо настроение, понеже след малко, когато се върна, от неговата стая се чу как удря някакви книги о масата си.

— Няма какво да се прави, братле, трябва да отидеш при него — съчувствено се обърна кандидат-подофицерът към Швейк. — Да знаеш колко хора са минали през неговите ръце: и стари, и млади войници.

И той заведе Швейк в канцеларията, където на едно бюро с разхвърлени книжа седеше млад поручик с извънредно свирепо лице.

Като видя доведения от кандидат-подофицера Швейк, той процеди многообещаващо:

— А-ха!

Последва рапортът на кандидат-подофицера:

— Господин поручик, разрешете да доложа, тоя мъж беше намерен на гарата без документи.

Поручикът кимна с глава, като че ли искаше да каже, че още преди години е очаквал тъкмо в този ден и час да намерят Швейк на гарата без документи. И наистина, който погледнеше Швейк в този миг, неминуемо щеше да остане с впечатление, че изобщо не е възможно човек с такава външност и с такава фигура да носи някакви документи в себе си. В този миг Швейк имаше вид на човек, който е паднал от небето от някоя друга планета, и сега с наивно учудване гледа новия свят, където му искат неизвестната за него досега глупост — някакви си документи.

Поручикът се загледа в Швейк и се замисли за миг какво да му каже и какво да го пита. Най-сетне зададе въпроса:

— Какво правехте на гарата?

— Съвсем нищо, господин поручик, чаках само влака за Ческе Будейовице, та да мога да замина за деветдесет и първи пехотен полк, дето съм ординарец на господин поручик Лукаш, когото бях принуден да напусна, понеже ме заведоха при началник-гарата да ме глоби, защото ме бяха заподозрели, че съм спрял с внезапната спирачка експреса, в който пътувахме.

— Каква е тая каша, нищо не разбирам — кресна поручикът, — разправете още веднъж, но по-свързано и кратко, и не дрънкайте глупости.

— Слушам, господин поручик. Още в момента, когато ние с господин поручика седяхме във влака, който трябваше да ни откара и закара колкото се може по-скоро в нашия деветдесет и първи пехотен полк, на нас не ни потръгна. Най-първо ни се загуби куфарът, после пък, както се случва, някакъв генерал-майор, съвършено плешив…

— Himmelherrgott!^[20] — въздъхна поручикът.

— Господин поручик, аз трябва да ви я разкажа малко по-наширочко тая история, за по-голяма прегледност, както обичаше да казва покойният обущар Петърлик, когато, преди да почне да го шиба с ремъка, заповядаше на момчето си да си свали гащите.

И докато поручикът пухтеше, Швейк продължи по-нататък:

— Та ви казвам, аз нещо не му харесах на генерал-майора и господин поручик Лукаш, на когото съм ординарец, ме изпрати в коридора. В коридора след това ме обвиниха, че съм извършил това, за което ви разказах вече. Докато се уреди тая работа, аз останах сам на перона. Влакът беше заминал, господин поручика с куфарите и с всички свои и мои документи също го нямаше и аз останах да се зверя на перона като сираче без документи.

Швейк гледаше така трогателно нежно, че на поручика му стана напълно ясно, че това, което чу сега от тоя тип, който правеше впечатление на идиот по рождение, е самата истина.

Поручикът изброи на Швейк всичките влакове, които бяха заминали за Будейовице след бързия влак, и го попита защо ги е пропуснал.

— Господин поручик, разрешете да доложа — отговори Швейк с добродушна усмивка. — Докато чаках най-близкия влак, на мене ми се случи нещастието да седна в бюфета и да пия една бира след друга.

„Такъв вол още не съм срещал — помисли си поручикът, — всичко си признава. Какви ли не са минавали през ръцете ми, и всички отричат, а тоя спокойно ти говори: «Пропуснах всички влакове, защото пиех една бира след друга.»“

Разсъжденията си той сумира в едно изречение, с което се обърна към Швейк:

— Вие сте дегенерирал тип. Знаете ли какво значи, като се каже за някого, че е дегенерирал?

— Тъй вярно, господин поручик, у нас на ъгъла на Боище и улица Катеринска имаше един дегенерирал човек. Баща му бил полски граф, а майка му акушерка. Той метеше улиците и в кръчмите не даваше да го наричат другояче освен „господин графе“.

Поручикът счете за уместно да приключи по някакъв начин работата и каза натъртено:

— Значи, внимавайте какво ви казвам, глупак с глупак, конско копито такова, ще идете на касата, ще си купите билет и ще заминете за Будейовице. Ако ви видя още веднъж тук, ще ви таксувам като дезертьор, abtretten^[21]!

Но понеже Швейк не се помръдна и продължи да държи ръката си на козирката, поручикът изрева:

— Marsch hinaus^[22], не чухте ли, abtretten! Кандидат-подофицер Паланек, заведете тоя идиот на касата и му вземете билет до Ческе Будейовице!

След малко кандидат-подофицерът Паланек се върна обратно в канцеларията. През полуотворената врата надзърташе добродушното лице на Швейк.

— Какво има още?

— Господин поручик, разрешете да доложа — зашепна тайнствено кандидат-подофицерът Паланек, — той няма пари за път, а и аз нямам. Без пари не искат да го карат, нямал документи, че отива в полка си.

Без да се бави много-много, поручикът разреши по соломоновски трудния въпрос.

— Да върви пеша тогава — отсече той, — а в полка нека го затворят, задето е закъснял; кой ще се разправя тук с него?

— Няма какво да се прави, братче — каза кандидат-подофицерът Паланек на Швейк, когато излезе от канцеларията, — ще трябва да трамбоваш пеша до Будейовице. В караулката има един хляб, ще ти го дадем за из път.

И след половин час, след като го почерпиха и с едно кафе, след като прибавиха към хляба и пакетче войнишки тютюн, та да има какво да пуши, докато стигне в полка си Швейк напусна Табор. В тъмната нощ се понесе песента му.

Той пееше стара войнишка песен:

В Яромер кога стигнахме,

искате ли, вярвайте ни…

И дявол знае как се случи, но добрият войник Швейк вместо на юг към Будейовице, тръгна право на запад.

Той газеше в студа дълбокия сняг на шосето. Във войнишкия си шинел приличаше на последния войник от Наполеновата гвардия на връщане от Москва, с тая само разлика, че весело си пееше:

Излязох аз да се разходя

в горица зелена…

В заснежените гори в нощната тишина просторът кънтеше от ехото, което разбуди кучетата по селата и ги накара да се разлаят.

Когато му омръзна да пес, войникът Швейк седна на една купчина чакъл и запали лулата си, а като си почина, продължи по-нататък към нови приключения по пътя на своя анабазис към Будейовице.