Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (19)

I

Щастието на Швейк не продължи дълго време. Немилостивата съдба прекъсна приятелските връзки между него и фелдкурата. И ако фелдкуратът досега ни е бил приятен, това, за което ще разкажем по-надолу, е в състояние да смъкне от лицето му симпатичната маска.

Фелдкуратът продаде Швейк на поручик Лукаш или, по-добре казано, проигра го на карти. По същия начин едно време в Русия са продавали крепостните. Всичко дойде най-неочаквано. У поручик Лукаш се бе събрала весела компания, която играеше на „двайсет и едно“.

Фелдкуратът загуби всичко и накрая каза:

— Колко ще ми заемете срещу моята свръзка? Знаменит идиот и интересна фигура, нещо non plus ultra^[1]. Никога не сте имали такава свръзка.

— Ще ти дам сто крони — предложи поручик Лукаш. — Ако не ги върнеш до в други ден, ще ми пратиш това чудо. Моята свръзка е противен човек. Само въздиша, пише писма в къщи и при това краде всичко, на каквото попадне. Бих го вече, но без полза. При всяка среща го шамаросвам, но и това не помага. Избих му няколко предни зъба, обаче той е непоправим.

— Значи, дадено — отговори фелдкуратът лекомислено, — в други ден или сто крони, или Швейк.

Той загуби и тия сто крони и тъжен тръгна към къщи. Знаеше с положителност и никак не се съмняваше в това, че няма да може да намери сто крони до в други ден и че всъщност най-мизерно и подло е продал Швейк.

„Можех да поискам двеста крони“ — ядосваше се той, но след като се качи в трамвая, който щеше да го откара в къщи, обзе го сантиментално настроение и той започна да си прави упреци.

„Не направих хубаво — мина му през ума, когато позвъни на вратата на жилището си, — как ще го погледна в глупавите му и добродушни очи?“

— Мили ми Швейк — рече той, като си влезе в къщи, — днес се случи нещо необикновено. Голям Марко Тотев излязох на карти. Дублирах наред — имах туз, след това ми дойде десетка, но банкерът беше пипнал вале и също избута двайсет и едно. На няколко пъти ми идваха аса и десетки, но винаги излизахме наравно с банката. Профуках всичките си пари.

Той замълча.

— Накрая проиграх и вас. Взех назаем сто крони срещу вас и ако не ги върна до в други ден, вие вече няма да принадлежите на мене, а на поручик Лукаш. Аз наистина съжалявам.

— Аз имам още сто крони — каза Швейк, — мога да ви ги дам назаем.

— Дайте ги насам — съживи се фелдкуратът, — веднага ще ги занеса на Лукаш. Наистина не бих искал да се разделя с вас.

Лукаш бе извънредно изненадан, когато видя фелдкурата да се връща.

— Идвам да изплатя дълга си — рече фелдкуратът, като се огледа победоносно. — Дайте и на мене карти.

— Дублирам — обади се фелдкуратът, когато му дойде редът.

— Тюх, да му се не види макар — изохка той, — само с една бройка разлика.

— Хайде тогава, дублирам — каза той при втория рунд, — дубъл блинд.

— Двайсет взема — съобщи банкерът.

— Аз имам цели деветнадесет — тихо каза фелдкуратът, като сложи в банката последните четиридесет крони от стотарката, която му беше заел Швейк, за да се откупи от новото робство.

По пътя за в къщи фелдкуратът стигна до убеждението, че всичко е свършено и че Швейк вече нищо не може да го спаси: писано му било да служи на поручик Лукаш.

И когато Швейк му отвори вратата, фелдкуратът му каза:

— Всичко беше напразно, Швейк. Никой не може да избегне съдбата си. Проиграх и вас, и вашите сто крони. Направих всичко, което зависеше от мене, но съдбата е по-силна. Тя ви хвърли в ноктите на поручик Лукаш, настъпва моментът, когато ще се разделим.

— Много ли имаше в банката? — попита Швейк спокойно. — Или рядко водехте? Когато не идат карти, е много лошо, но понякога мизерията е още по-голяма, когато ви върви прекалено. На улица Здераз живееше един тенекеджия на име Вейвода. Той редовно играеше мариаш в една кръчма зад Столетното кафене. Веднъж, пак там, сам дяволът го накара да предложи: „Какво ще кажете да поиграем на двайсет и едно, а?“ И започнаха да играят, пък той държеше банката. Всички се увлякоха и мизата нарасна на десет. Старият Вейвода искаше да даде възможност и на другите да спечелят по нещо и затова постоянно повтаряше: „Чакам малшанс.“ Но не можете да си представите какъв Марко Тотев беше той тая вечер. Малшанс не идваше, банката растеше непрекъснато, цяла стотарка се беше събрала в нея. И никой от играчите вече нямаше толкова пари, че да може да дублира. Вейвода се беше цял изпотил. Освен неговото „чакам малшанс“ нищо друго не се чуваше. Останалите увеличаваха мизата по пет, но загазваха всички. Един майстор-коминочистач се ядоса, отиде си в къщи, взе пари и когато в банката имаше повече от сто и петдесет крони, дублира. Вейвода поиска да се отърве от банката и както разказваше после, имал намерение да тегли карти и до тридесет, само и само да не спечели, но вместо попа получи две аса. Престори се, че няма нищо и нарочно каза:

„Шестнайсет взема“, но майсторът-коминочистач имаше всичко на всичко петнайсет. Е, не е ли това маркототевщина? Старият Вейвода беше пребледнял вече целият и се чувствуваше много нещастен, наоколо вече всички го псуваха и си шепнеха, че играе с иле. Даже разправяха, че веднъж вече бил ял бой заради фалшива игра, макар че той беше най-честният играч. Въпреки това всички продължаваха да се изръсват в банката кронка след кронка. В банката имаше вече петстотин крони. Кръчмарят, който ги гледаше отстрани, не издържа. Тъкмо беше приготвил пари за бирената фабрика, взе ги, приседна на масата, хвърли най-напред по две стотарки, после затвори очи, завъртя стола си за щастие и каза, че дублира всичко, което е в банката. „Играем — каза — с открити карти.“ Старият Вейвода беше готов да даде не знам какво, само и само да загуби. Всички се учудиха, когато той обърна картата и се показа седморка, а той я задържа. Кръчмарят се усмихваше под мустак, понеже имаше двайсет и едно. На стария Вейвода му дойде втора седморка и той пак я задържа. „Сега ще вземете асо или десетка — каза кръчмарят язвително. — Залагам си главата, господин Вейвода, че ще изгърмите.“ Настъпи страшна тишина. Вейвода обърна картата и всички видяха трета седморка. Кръчмарят пребледня като тебешир — това били последните му пари, — отиде в кухнята, но след малко оттам дотърча момчето, което чиракуваше при него, и ни каза да идем да прережем въжето, с което Кръчмарят се обесил на дръжката на прозореца. Ние прерязахме въжето, свестихме го и играта продължи. У никого вече нямаше пари, всичко беше натрупано в банката пред Вейвода, който не преставаше да повтаря: „Чакам малшанс.“ Той на всяка цена искаше да влезе вътре, но понеже трябваше да обръща картите си и да ги нарежда на масата, не можеше да направи никаква фалшификация и да сбърка нарочно. Всички се бяха побъркали вече от голямото му щастие и решиха да продължат играта с разписки. Така те играха много часове и пред стария Вейвода се накамариха хиляди и хиляди. Майсторът коминочистач вече дължеше на банката повече от милион и половина, въглищарят от Здераз около милион, портиерът от Столетното кафене — осемстотин хиляди крони, един медик — над два милиона. Само в пинката^[2] имаше над триста хиляди, все на малки късчета хартия. Какво ли не прави старият Вейвода. Непрекъснато излизаше по нужда и оставяше други да го заместват, но като се върнеше, съобщаваха му, че пак е спечелил, че му е дошло двайсет и едно. Изпратиха да донесат нови карти, но и това не помогна. Когато Вейвода се спреше на петнайсет, другият пък имаше четиринайсет. Всички гледаха със злоба стария Вейвода, но най-много се пенеше един калдъръмджия, който беше вложил в играта всичко на всичко осем крони в пари. Той открито заяви, че такъв човек като Вейвода не би трябвало да ходи по земята, че би трябвало да го сритат, да го изхвърлят и удавят като кутре. Не можете да си представите отчаянието на стария Вейвода. Най-после той му намери цаката. „Отивам по нужда — рече той на коминочистача, — замести ме, майсторе.“ И така, както си беше без шапка, изтичал на улица Мисликова, за да извика полиция, намерил патрула и му съобщил, че в еди-коя си кръчма се играе хазарт. Полицаите го изпратили да се върне, като му казали, че ще дойдат веднага след него. Тогава той се върна и в кръчмата му съобщиха, че през това време медикът загубил над два милиона, а портиерът — над три. В пинката те сложили разписка за петстотин хиляди. След малко в кръчмата нахлуха стражарите и калдъръмджията извика: „Спасявайте се кой както може!“, но напразно. Конфискуваха банката и заведоха всички в полицията. Въглищарят от Здераз направи опит да се съпротивлява и затова го закараха в полицията с полицейската кола. Оказа се, че в банката е имало над половин милиард в разписки и хиляда и петстотин в брой.

— И такива работи не бях сънувал — рекъл полицейският инспектор, като видял главозамайващите суми, — та това е по-лошо от Монте Карло.

В участъка задържали всичките до сутринта, с изключение на стария Вейвода. Него като доносчик го освободили и му обещали да му дадат полагащото му се законно възнаграждение, една трета от конфискуваната банка, над сто и шейсет милиона. Но той още същата нощ се побърка от това щастие и на сутринта го видяхме да обикаля Прага и да поръчва с дузини огнеупорни каси. Ето това се казва да имаш щастие в карти.

После Швейк отиде да свари грог и цялата работа приключи с това, че когато късно през нощта Швейк го намести с мъка на леглото му, фелдкуратът се насълзи и изхлипа:

— Продадох те аз, приятелю, безсрамно те продадох. Прокълни ме, бий ме, гък няма да кажа. Оставих те аз на произвола на съдбата. Не смея да те погледна в очите. Разкъсай ме, хапи ме, унищожи ме. Не заслужавам нищо по-добро. Знаеш ли какво съм аз?

И като зарови разплаканото си лице във възглавницата, фелдкуратът прошушна тихо с нежен и размекнат глас:

— Аз съм безхарактерен тип — и заспа като заклан.

На следния ден фелдкуратът, избягвайки да срещне погледа на Швейк, излезе рано сутринта и се върна късно през нощта с някакъв дебел пехотинец.

— Покажете му, Швейк — каза той, избягвайки да го гледа в очите, — кое де се намира, за да се ориентира в домакинството ми, и го научете как се вари грог. Сутринта се явете при господин поручик Лукаш.

Швейк и новата свръзка прекараха приятно нощта във варене на грог. На разсъмване дебелият пехотинец едва се държеше на краката си и си тананикаше странна смесица от народни песни:

— „Край Ходов тече водица, милата ми там налива бирица червена. Ой, горо, горо, горице, вървели моми по пътя, на Бяла гора селякът ора.“

— За тебе не се безпокоя — рече му Швейк, — с тоя си талант ти ще се задържиш при фелдкурата.

И така този предиобед поручик Лукаш за първи път зърна честното и открито лице на Швейк, който му доложи:

— Господин поручик, разрешете да доложа: аз съм същият оня Швейк, когото господин фелдкуратът проиграл на карти.