Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (25)

Катастрофата

Полковник Фридрих Краус, наследил и прозвището фон Цилергут по името на някакво село в околностите на Залцбург, което било изплюскано от предците му още в осемнадесетото столетие, беше достопочтен дръвник. Когато разказваше нещо, той винаги говореше само позитивни неща. При това той питаше дали всички разбират елементарните му изрази. „Значи, прозорец, господа, нали? Знаете ли какво е това прозорец?“

Или: „Път, от двете страни на който има шкарпи, се нарича шосе. Да, господа. Знаете ли какво е това шкарпа? Шкарпата е изкоп, върху който работят много хора. Тя е вдлъбнатина. Да. Работи се с търнокопи. Знаете ли какво е това търнокоп?“

Страдаше от манията да обяснява всичко и правеше това с такъв ентусиазъм, сякаш беше изобретател, който разказва за своето изобретение.

„Книгата, господа, представлява от себе си множество различно нарязани листове хартия с различен формат, които са напечатани и събрани на едно, свързани и стуткалени. Да. Знаете ли, господа, какво е туткал? Туткалът е лепило.“

Той беше така безобразие щур, че офицерите го избикаляха отдалече, за да не бъдат принудени да чуят от него, че тротоарът оформява уличното платно за движение на превозни средства и че представлява издигната, покрита с плочки ивица пред фасадата на къщите. А фасадата на една къща е оная част, която се вижда от улицата или от тротоара. Задните части на къщата не могат да се видят от тротоара, в което можем да се убедим незабавно, ако застанем на платното на улицата.

Той беше винаги готов да продемонстрира тая любопитна особеност. За щастие обаче при една такава демонстрация го прегази кола… От тоя миг той се видиоти още повече. Спираше офицерите и се впускаше в безкрайно дълги разговори за различните видове омлети, за слънцето, термометрите, поничките, за прозорците и пощенските марки.

Наистина забележително беше как тоя идиот в сравнително къс срок можа да напредне толкова много и как се намираха влиятелни хора като дивизионния генерал, които го крепяха. Последният му държеше палци въпреки съвършената некадърност на полковника като военен.

На маневри той правеше същински чудеса с полка си. Никога не пристигаше навреме на определеното място, при картечна стрелба от страна на противника той водеше полка си в походна колона, а преди години на едни императорски маневри в Южна Чехия стигна дотам, че се загуби заедно с полка си. Той се озова с него чак в Моравия, дето се скитосва още няколко дена, след като маневрите бяха свършили и войниците от другите полкове си почиваха вече в казармите. Но и това му се размина.

Приятелските му връзки с дивизионния генерал и с други не по-малко смахнати военни сановници на стара Австрия му носеха различни отличия и ордени, които го ласкаеха извънредно много. Така той минаваше за най-добрия военен под слънцето и най-добрия теоретик на стратегията и всички военни науки.

На всеки преглед, който правеше на полка си, той влизаше в разговор с войниците и неизменно им задаваше един и същ въпрос: „Защо пушката, която се използува във войската, се нарича манлихер?“

В полка той беше известен с прякора „Manlichertrottel“^[1]. Беше необикновено отмъстителен и просто съсипваше подчинените си офицери, които не му харесваха. Когато пожелаваха да се женят, той препращаше молбите им по-горе с много лоши атестации.

Половината от лявото му ухо липсваше. Отсякъл я беше на дуел един негов противник. До дуел се стигна поради констатацията, че Фридрих Краус фон Цилергут е най-щурият тип.

Ако анализираме душевните му качества, ще дойдем до заключението, че те не бяха с нищо по-добри от качествата, които бяха прославили оплезения Хабсбург Франц Йосиф като истински идиот.

Същата динамика на речта, същият запас от величайша наивност. Когато стана дума за Шилер на един банкет в офицерското казино, полковник Краус фон Цилергут ни в клин, ни в ръкав произнесе следното: „Знаете ли, господа, вчера видях парен плуг, движен от локомотив, но не от един, а от два локомотива. Виждам дим, приближавам се, а то локомотив и от другата страна още един. Кажете, господа, не е ли смешно? Два локомотива, като че ли не е достатъчен един.“

Той замълча и след малко подхвана друго: „Когато се свърши бензинът, автомобилът трябва да спре. И това видях вчера. А при това, господа, някои говорят за инерция. А той просто не върви, стои, няма бензин. Не е ли смешно?“

При всичката си тъпота той беше и необикновено набожен. В жилището си имаше домашен олтар. Често ходеше да се изповядва и причестява при „Игната“^[2], а от избухването на войната насам не пропускаше случай да се помоли за победата на австрийското и германското оръжие. Християнството смесваше с мечтите си за германска хегемония. Бог трябваше да помогне да се заграбят богатствата и териториите на победените.

Когато прочетеше във вестника, че пак са докарали пленници, той страшно се ядосваше.

Казваше: „Защо докарват пленници? Да ги застрелят всички. Никаква милост. Да се танцува между трупове. Всички цивилни в Сърбия да се изгорят до един. Децата да се избият с щикове!“

Не падаше с нищо по-долу от немския поет Фирорт. Последният през войната напечата стихове, в които приканваше Германия да ненавижда и с желязна душа да убива милионите френски дяволи:

Нека чак до облаците, там над планините,

трупат се човешки кости и месо димящо…

След като привърши занятията в Школата за запасни офицери, поручик Лукаш излезе на разходка с Макс.

— Позволявам си, господин поручик, да ви обърна внимание — загрижено беше му казал Швейк, — че трябва да внимавате кучето да не избяга. Може да му домъчнее за стария дом и да офейка, ако го отвържете от ремъчката. Също така не бих ви съветвал да го водите през Хавличковия площад, тъй като там скита едно зло месарско куче от „Марианската картина“^[3], което много хапе. Щом види в района си чуждо куче, веднага налита на него, за да не би да го подяде. То е също като просяка пред „Свети Хащал“^[4].

Макс весело подскачаше и се завираше в краката на поручика, усука ремъчката около сабята му и проявяваше необикновена радост, че отива на разходка.

Излязоха на улицата и поручик Лукаш с кучето се отправи към улица Пржикопи. Имаше среща с една дама на улица Панска. Беше се задълбочил в мисли относно занятията си в Школата. Какво да предаде утре на школниците? Как определяме височината на един връх? Защо определяме височината винаги от морското равнище? По какъв начин определяме простата височина на върха от неговите поли? Дявол да го вземе, защо министерството включва всички тия неща в учебната програма? Та това е необходимо за артилеристите. Пък съществуват и картите на генералния щаб. Когато противникът ще бъде на кота триста и дванайсет, няма да стане нужда да разсъждаваме защо височината на хълма е дадена от морското равнище или пък да изчисляваме колко е висок хълмът. Ще погледнем картата и туйто.

От тия му мисли, тъкмо когато беше наближил улица Панска, го сепна едно строго „Halt!“^[5].

Едновременно с това „Halt!“ кучето се задърпа с желание да се отскубне заедно с връвта. С радостен лай то се хвърли към човека, който беше казал строгото „Halt!“.

Пред поручика беше застанал полковник Краус фон Цилергут. Поручик Лукаш изкозирува и застана мирно пред полковника, като се извиняваше, че не го е видял.

Полковник Краус беше известен между офицерите със своята страст да спира подчинените си, които по една или друга причина пропуснеха да го поздравят.

Той смяташе козируването за нещо, от което зависи изходът на войната и върху което е изградена цялата военна мощ.

„В козируването войникът трябва да влага душата си“ — обичаше да се изразява той. И това беше първокачествен подофицерски мистицизъм.

Полковникът държеше отдаващият чест да козирува по правилника с всичките му тънкости, точно и достойно.

Дебнеше всички, които минаваха край него. От редника-пехотинец до подполковника. Редниците, които козируваха повърхностно, сякаш искаха да кажат: „Здрасти“, той сам отвеждаше право в казармата, за да бъдат наказани.

Не признаваше никакво: „Не съм видял.“

„Войникът — казваше той — трябва да търси началника си сред навалицата и да не мисли за нищо друго, освен как да изпълни задълженията си, определени от правилника. Когато падне на бойното поле, войникът, преди да умре, трябва да изкозирува. За мене всеки, който не умее да козирува, прави се, че не вижда или козирува нехайно, е животно.“

— Господин поручик — каза полковник Краус с ужасен глас, — низшите чинове винаги са длъжни да отдават чест на по-висшите. Това още не е отменено. И, второ, откога е тоя навик у господа офицерите да се разхождат с крадени кучета по стъргалото? Да, с крадени кучета. Куче, което принадлежи на друг, е крадено.

— Това куче, господин полковник… — възрази поручик Лукаш.

— Принадлежи на мене, господин поручик — прекъсна го грубо полковникът, — това е моят Фокс.

И Фокс или, с други думи, Макс си спомни за своя стар господар и изхвърли новия от сърцето си. Като се откъсна, той започна да се хвърля върху полковника. Изобщо прояви такава радост, на каквато е способен само влюбеният шестокласник, след като е бил разбран от своя идеал.

— Да се разхождате с крадени кучета, господин поручик, е несъвместимо с офицерската чест. Не сте знаели? Един офицер не може да купи куче, без да се е уверил, че това може да стане без всякакви по-нататъшни последици! — продължаваше да гърми полковник Краус, като галеше Фокс-Макс. Последният от подлост започна да ръмжи срещу поручика и да се зъби, сякаш полковникът, сочейки поручика, му беше казал: „Дръж!“

— Господин поручик — продължи полковникът, — смятате ли за правилно да яздите краден кон? Не четохте ли обявлението в „Бохемия“ и в „Тагблат“^[6] за изчезването на моя пинчер? Как? Вие не сте чели обявлението, което вашият началник е обнародвал във вестниците?

Полковникът плесна с ръце.

— Ето на! Това са те младите офицери! Къде е тук дисциплината? Полковникът публикува обявления в печата, а поручикът не ги чете.

„Ех, да можех да ти ударя една, старо плашило“ — помисли си поручик Лукаш, загледан в бакембардите на полковника, които му придаваха вид на орангутан.

— Придружете ме малко — каза полковникът. Те тръгнаха и поведоха извънредно приятен разговор:

— На фронта, господин поручик, такова нещо не ще може да ви се случи. Да се разхождате в тила с крадени кучета, както предполагам, е много неприятно. Да! Да се разхождате с кучето на своя началник! В момент, когато ежедневно по фронтовете губим със стотици офицери. И обявления не четете. Че така аз бих могъл цели сто години да обявявам, че съм загубил кучето си без всякакъв резултат. Двеста години, триста години!

Полковникът шумно се изсекна, което у него винаги беше белег на голяма възбуда, и каза:

— Може да продължите разходката си.

Той се обърна и си тръгна, като шибна ядосано с ездовия бич полите на офицерския си шинел.

Поручик Лукаш мина на отсрещния тротоар и оттам дочу ново „Halt!“. Полковникът току-що беше спрял един нещастен запасняк пехотинец, който, замислен за майка си в къщи, не го беше забелязал.

Полковникът собственоръчно го помъкна към казармата, за да го предаде за наказание, като ругателно го наричаше морска свиня.

„Какво да направя с Швейк? — помисли си поручикът. — Ще му разбия мутрата, но това не е достатъчно. Кожата да бих му одрал, пак ще му бъде малко на тоя келеш.“ Без да го е грижа за дамата, с която имаше среща, нервиран, той се отправи към къщи.

„Ще го убия тоя идиот!“ — каза си той, като седна в трамвая.

По това време добрият войник Швейк се беше задълбочил в разговор с един ординарец от казармата. Войникът беше донесъл на поручика някакви документи за подпис и остана да го чака.

Швейк го гощаваше с кафе. Говореха си, че Австрия ще яде бой.

За тях всичко беше ясно като бял ден, сякаш се разбираше от само себе си. То беше безкрайна редица от изказвания, които пред съда положително биха били дефинирани като държавна измяна и за които и двамата биха увиснали на бесилото.

— Негово величество императорът трябва да е пощурял от цялата работа — заяви Швейк, — той никога не е бил по-умен, но тая война съвсем ще го шашне.

— Той е идиот — уверено заяви войникът от казармата, — истински идиот е. Той може и да не знае, че има война. Може да ги е било срам да му кажат. А дето се е подписал на манифеста към народите си, това сигурно е някакво мошеничество. Напечатали са го без негово знание, та той изобщо вече не е способен да мисли.

— Изпял си е песента той — допълни Швейк с авторитет, — насира се в леглото си. Кърмят го като малко дете. Оня ден в кръчмата един господин разправяше, че имал две дойки. По три пъти на ден негово величество бил на нянка.

— Ех, един път да свърши тая — въздъхна войникът от казармата — и да ни напердашат, та Австрия да миряса най-сетне.

И двамата продължиха разговора си, докато най-сетне Швейк окончателно осъди Австрия със следните думи:

— Такава идиотска монархия не бива и да съществува на земята.

И за да допълни някак си в практически смисъл изказването му, другият добави:

— Щом ме изпратят на фронта, ще офейкам.

После те продължиха да изразяват гледището на чешките хора за войната и войникът от казармата повтори това, което беше чул днес в Прага: край Наход се чували оръдейни гърмежи, а руският цар в най-скоро време щял да пристигне в Краков.

Те си споделиха също, че житото се изкарва от Чехия в Германия, че немските войници получават цигари и шоколад.

След това пък си припомниха войните от старо време и Швейк сериозно започна да доказва, че войната едно време, когато обсадените крепости били обстрелвани със смрадливи гърнета, също не е била голямо удоволствие, трябва да е било ужасен смрад. Чел бил как една крепост била обсаждана три години и че неприятелят нямал друга работа, освен всеки ден да се забавлява така с обсадените.

Навярно той щеше да каже и други интересни и поучителни неща, ако връщането на поручик Лукаш не бе прекъснало разговора им.

Като хвърли страшен, унищожителен поглед на Швейк, поручикът подписа книжата и освобождавайки войника, даде знак на Швейк да го последва в стаята.

В очите на поручика светнаха мълнии. Като седна на един стол, той се вгледа в Швейк и се замисли как да открие касапницата.

„Най-напред ще го ударя по устата — мислеше си поручикът, — после ще му смачкам носа и ще му откъсна ушите, а по-нататък ще видим.“.

А отсреща го гледаха открито и добросърдечно двете добродушни, невинни очи на Швейк, който се осмели да наруши настъпилата преди бурята тишина:

— Господин поручик, разрешете да доложа, че останахте без котка. Тя изяде пастата за обувки и си позволи да пукне. Хвърлих я в мазето, но в съседското. Много жалко, няма да можете да намерите вече такава добра и хубава ангорска котка.

„Какво, да го правя? — мина през ума на поручика. — Та той, боже мой, има толкова глупав вид.“

А добросърдечните невинни очи на Швейк продължаваха да излъчват мекота и нега, съчетани с израз на пълно душевно равновесие. От цялата му фигура лъхаше убеждението, че всичко е наред, че нищо не се е случило и ако се е случило нещо, то то е в реда на нещата.

Поручик Лукаш подскочи, но не удари Швейк, както беше намислил първоначално. Размаха пестника си под носа му и изрева:

— Вие, Швейк, сте откраднали кучето!

— Съвсем не, господин поручик, не зная в последно време да се е случвало такова нещо. Позволявам си да забележа, господин поручик, че следобед вие излязохте на разходка с Макс, така че не съм могъл да го открадна. На мене веднага ми направи впечатление, че се върнахте без него, и си рекох: трябва да се е случило нещо. Ето ти интересно положение. На улица Спалена има един човек на име Кунеш, който се занимава с изработка на чанти. Та за тоя човек ми разправяха, че не можел да излезе на разходка с кучето си, без да го загуби. Обикновено го забравял в някоя кръчма или му го открадвал някой, или пък му го вземали назаем и не го връщали…

— Швейк, говедо, Himmellaudon^[7], я си затворете устата! Не мога да разбера вие толкова рафиниран негодяй ли сте, или сте камила, идиот непохватен. От устата ви само примери излизат, но казвам ви, не си играйте с мене! Откъде доведохте това куче? Как попаднахте на него? Знаете ли, че принадлежи на нашия полковник, който си го взе, като ме срещна случайно? Представяте ли си какво изложение е това? Хайде, кажете истината, откраднахте ли го, или не го откраднахте?

— Съвсем не, господин поручик, не съм го откраднал.

— Знаехте ли, че кучето е крадено?

— Тъй вярно, господин поручик, знаех, че кучето е крадено.

— Швейк, Исусе, пресвета Богородице, аз ще ви застрелям, говедо с говедо, добитък такъв, вол с вол, помийна яма такава. Толкова голям идиот ли сте?

— Тъй вярно, господин поручик, толкова.

— Защо ми доведохте крадено куче, защо домъкнахте тоя пес в жилището ми?

— За да ви зарадвам, господин поручик.

И очите на Швейк добродушно и нежно погледнаха лицето на поручика, който седна и изпъшка:

— Боже, защо ме наказваш с това говедо?

Поручикът остана да седи на стола си в тихо примирение. Чувствуваше, че няма сила не само да удари Швейк, но даже да си свие цигара. Той сам дори не съзнаваше с каква цел изпрати Швейк да купи „Бохемия“ и „Тагблат“, искаше очевидно да прочете обявлението на полковника за откраднатото куче.

Швейк се върна с разгънат вестник, с очи, вперени в колоната с обявленията. Той цял сияеше и доложи радостно:

— Има го, господин поручик, господин полковникът толкова хубаво описва откраднатия пинчер, просто приятно ти е да го четеш, обещава и възнаграждение от сто крони на тоя, който му го заведе. Възнаграждението е много добро. Обикновено се дава възнаграждение от петдесет крони. Имаше един Божетех от Коширже^[8], той само с това се прехранваше. Открадне куче и после търси в обявленията. Щом намери обявление за откраднатото куче, веднага отива да го върне. Веднъж откраднал хубав черен шпиц и понеже собственикът не се обадил с обявление, той сам дал обявление във вестника. Прахосал цели пет крони за обявления, докато най-после се обадил един господин, който казал, че кучето е негово, че го бил изгубил, но мислил, че е безполезно да го търси. Не вярвал да има честни хора по света. „Сега обаче — казал — виждам, че все още се намират честни хора и това безкрайно ме радва.“ И добавил, че по принцип е против всякакво възнаграждаване на честността, но че за спомен ще му подари своята книжка за отглеждане на стайни и градински цветя. Божетех хванал черния шпиц за задните крака и го очукал о главата на господина. И оттогава се зарекъл никога вече да не дава обявления във вестник. След като никой не давал обявление да потърси кучето си, той предпочитал да го продаде на кучкари.

— Вървете лягайте, Швейк — заповяда му поручикът, — вие сте в състояние да дрънкате идиотщини до сутринта.

Поручикът също легна да спи, а през нощта сънува как Швейк откраднал и коня на престолонаследника, как му го довежда, а престолонаследникът познава коня си на един парад, когато той, нещастният поручик Лукаш, язди начело на ротата си.

На сутринта поручикът се чувствуваше като след прекарана в пиянство нощ, през която са го и били с юмруци по главата. Мореше го някакъв необикновено тежък душевен кошмар. На разсъмване той заспа още веднъж, изтощен от страшния сън, но по едно време го събуди чукане на вратата, в рамката на която се появи добродушното лице на Швейк и попита кога да събуди господин поручика.

Поручикът простена в леглото си:

— Вън, говедо, това е ужасно!

А след като се събуди и Швейк му донесе закуската, поручикът бе изненадан от нов въпрос:

— Господин поручик, разрешете да доложа: няма ли да желаете да ви набавя някое кученце?

— Знаете ли, Швейк, много ми се иска да ви дам под съд — каза поручикът с въздишка, — но там биха ви освободили, тъй като в живота си не са виждали нещо така колосално глупаво. Погледнете се в огледалото. Не ви ли става лошо от идиотския ви вид? Вие сте най-щуравата шега на природата, която съм виждал някога. Е, кажете самата истина, Швейк, харесвате ли се?

— Съвсем не, господин поручик, не се харесвам, нещо много крив ме изкарва това огледало, нали не е шлифовано. Едно време у Станек Китаеца имаше изпъкнало огледало. Щом се погледнеше някой в него, веднага му прилошаваше и му идеше да повърне. Мутрата му ей такава, главата — като леген за помия, коремът му като на пиян католишки поп, с една дума — фигура. Веднъж край огледалото мина господин наместникът, погледна се в него и веднага заповяда да го смъкнат.

Поручикът се отвърна, въздъхна и намери за уместно вместо с Швейк да се занимае с кафето си.

Швейк шеташе в кухнята и до поручика долиташе песента му:

Марширува Греневил през Прашната порта,

сабичката му блести, а момите плачат…

След това от кухнята се дочу нова песен:

Кой е като нас войниците,

падат си по нас девойките,

вземаме пари, богата работа,

царски си живеем винаги…

„Ти сигурно си живееш царски, дръвник такъв“ — помисли си поручикът и плю.

На вратата се появи главата на Швейк:

— Господин поручик, разрешете да доложа: викат ви в казармата. Свръзката казва веднага да идете при господин полковника.

И добави с поверителен тон:

— Трябва да е зарад кученцето.

— Зная, зная — каза поручикът, когато ординарецът в коридора понечи да му долага.

Той каза това със свито гърло и излезе, след като хвърли унищожителен поглед на Швейк.

Това, което го чакаше, не беше рапорт, а нещо по-лошо. Когато поручикът влезе, полковникът, страшно навъсен, седеше в креслото си.

— Преди две години, господин поручик — каза полковникът, — бяхте изявили желание да ви преместят в Будейовице в деветдесет и първи пехотен полк. Знаете ли къде е Будейовице? На Вълтава, да, на Вълтава, там, дето в нея се влива Охрже или нещо подобно. Градът е извънредно, ако мога да се изразя така, приветлив и ако се не лъжа, има и кей. Знаете ли какво е това кей? Кеят е стена, изградена над водата. Да. Впрочем това няма нищо общо с въпроса. Там бяхме на маневри.

Полковникът замълча и забил поглед в мастилницата, мина на друга тема:

— Развалили сте ми кучето. Нищо не иска да яде. Я, в мастилницата има муха. Странно, и през зимата ли мухите се давят в мастилниците? Ей, че безпорядък.

„Е, хайде де, плашило такова мизерно, кога най-сетне ще си кажеш думата?“ — помисли си поручикът.

Полковникът стана и мина няколко пъти по канцеларията.

— Дълго време мислих, господин поручик, как собствено да постъпя с вас, за да не се повтори простъпката ви, и си спомних, че бяхте изявили желание да ви преместят в деветдесет и първи полк. Главното командуване неотдавна ни съобщи, че в деветдесет и първи полк се чувствувала нужда от офицери, понеже голяма част от тях били избити от сърбите. Гарантирам ви с честната си дума, че след три дни ще бъдете в деветдесет и първи пехотен полк в Будейовице, където се формират бойни батальони за фронта. Няма нужда да благодарите. Армията се нуждае от офицери, които…

И като не знаеше какво още да добави, той погледна часовника си и каза:

— Десет и половина, крайно време е да приема рапорта на дежурния по полк.

С това неприятният разговор приключи; Когато излезе от канцеларията и отиде в Школата за запасни офицери, поручикът почувствува голямо облекчение. Там той съобщи, че в най-близки дни заминава на фронта и по тоя случай урежда прощална вечер на улица Неказанка.

След като се върна у дома си, той каза многозначително на Швейк:

— Швейк, знаете ли какво е това боен батальон?

— Тъй вярно, господин поручик.

— Е тогава, Швейк — каза поручикът с тържествен глас, — съобщавам ви, че ще ме придружите с един боен батальон на фронта. И да не мислите, че и на фронта ще продължите да правите такива идиотщини като тук. Радвате ли се?

— Тъй вярно, господин поручик, много се радвам — отговори добрият войник Швейк, — чудесно ще бъде да паднем и двамата за негово величество императора и семейството му…