Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války, (Обществено достояние)
Превод от чешки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 69 гласа)

По-долу е показана статията за Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války
Schweijk.jpg
Автор Ярослав Хашек
Първо издание 1923 г.
Чехословакия
Оригинален език чешки
Жанр сатира, черна комедия
Вид роман

Преводач проф. Светомир Иванчев
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война в Общомедия

„Приключенията на добрия войник Швейк през световната война“ (на чешки: Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války) е недовършен сатиричен роман на чешкия писател Ярослав Хашек. Това е най-превежданото произведение на чешки език[1].

Книгата е изцяло илюстрирана от Йозеф Лада. Съкратеното название на романа е „Приключенията на добрия войник Швейк“. По първоначален замисъл, романът е трябвало да се състои от шест части. Хашек умира млад от туберкулоза през 1923 година, успява да завърши само четири части от романа, които сега обикновено се издават като една книга:

  1. В тила (V zázemí, 1921)
  2. На фронта (Na frontě, 1922)
  3. Славният побой (Slavný výprask, 1922)
  4. Славният побой продължава (Pokračování slavného výprasku, 1923; незавършена)

Персонажи

  • Йозеф Швейк, наричан просто Швейк
  • Кръчмарят Паливец
  • Бретшнайдер, таен полицейски агент
  • Фелдкурат Ото Кац
  • Поручик Лукаш
  • Готвачът Юрайда
  • Фелдфебел Ванек
  • Подпоручик Дуб
  • Сапьорът Водичка, който мрази унгарците, приятел на Швейк
  • Фелдфебел-школникът Биглер
  • Балоун, който по-късно става ординарец на поручик Лукаш

Сюжет

Маршрутът на Швейк

Романът разказва историята на чешкия ветеран Йозеф Швейк и неговите приключения в армията. Разказът започва с новината за атентата в Сараево, довел до избухването на Първата световна война. Швейк е толкова силно ентусиазиран да служи на своята родина, че никой не може да прецени дали просто той е един малоумник или хитро подкопава усилията на австро-унгарската армия. Тази идиотщина на Швейк вкарва в чешкия език думата švejkovina („швейковщина“)[2]

Историята продължава с описание на събитията, случващи се в началото на Първата световна война – присъединяването на Швейк към армията и различните приключения, случващи му се първо в тила и след това по време на настъплението при присъединяването му към неговата част на фронта. Незавършеният роман спира внезапно, преди да ни разкаже дали Швейк е имал възможността да участва в битка или да влезе в окопите. Романът е продължен от чешкия писател Карел Ванек – „Швейк в руски плен“.

Край на разкриващата сюжета част.

Значимост и критика

Ярослав Хашек, авторът на Швейк
Като Диоген, Швейк се лута по краищата на враждебното общество, защитавайки своето независимо съществование.

— Петер Щайнер, Цинизъм: Добрият войник Швейк от Ярослав Хашек, Поезията днес 19:4 (1998), стр.469 – 98.

Ярослав Хашек и в частност този роман са обект на нескончаеми статии, есета, изследвания и книги. Те са написани от голямо разнообразие от автори, включващи негови приятели и познати, почитатели и хулители, и литературни критици, появили се почти веднага след публикуването на незавършения роман и ранната смърт на автора през 1923.

Бележки и източници

  1. Jareš, Michal; Tomáš Prokůpek (2010). „Translated Title: The Good Soldier Švejk and His Fortunes in the World War and Comics“. Czech Literature (5): 607 – 625.
  2. Хана Червникова, "Бележки за културата на списъчния състав на Чешката професионализирана армия", Списание на силовите институции в постсъветските общества, 1 издание (2004)

Вижте също

Външни препратки

Част IV
Продължение на „Славният пердах“

Швейк в транспорта на руските пленници

И така Швейк поради руския си шинел и руската си фуражка погрешно беше смятан за руски пленник, избягал от селото пред Фелдщин. Сега той пишеше с къс въглен отчаяните си вопли върху стената, но никой не му обръщаше внимание. В етапния пункт в Хиров той поиска да обясни подробно на някакъв офицер, който минаваше покрай пленниците в момента, когато им раздаваха парченца твърд царевичен хляб, но в същия момент един от унгарските войници, които пазеха пленническия транспорт, го удари с приклада си по рамото със следната забележка:

— Басом аз ейет[1], застани си на мястото, руска свиня!

Всичко това беше в рамките на обикновеното поведение на унгарците, които не знаеха езика на руските пленници.

Няма какво, Швейк застана на мястото си и се обърна към пленника, който беше до него.

— Той, тоя човек, изпълнява дълга си, но излага сам себе си на опасност. Ами какво ще стане, ако случайно пушката му е заредена и затворът не е сложен? Когато удря човека по рамото и цевта е насочена срещу него, пушката много лесно може да гръмне, куршумът да му се забие в устата и така да умре при изпълнение на дълга си. Веднъж работниците от една кариера в Шумавските планини взели да крадат динамитни капсули, за да си имат в запас за зимата, когато ще им потрябват за изкореняване на пънове. Пазачът на кариерата получил заповед да проверява работниците, когато си отиват в къщи, и той с такава любов се заловил за работа, че хванал още първия работник и така ревностно взел да го тупа по джобовете, че капсулите в джоба му избухнали и те двамата — пазачът и работникът — хвръкнали във въздуха, както се били хванали за гушите.

Руският пленник, на когото Швейк разказваше това, го гледаше с пълно съчувствие, личеше, че не разбира нито дума от цялата му реч.

— Не понимат, я кримский татарин, аллах ахпер[2]. Татаринът седна на земята, подгъна крака по турски и като скръсти ръце на гърдите си, започна да се моли:

— Аллах ахпер — аллах ахпер — безмила — арахман — арахим — милинкин мустафир.[3]

— Ти си бил татарин, значи, така кажи — съчувствено каза Швейк, — я го виж какъв се извъди той! И пак не можем да се разберем с него! Хм, чувал ли си за Ярослав от Щернберк? Гледай го ти, не е чувал това име, татаринът му с татарин! Хубаво ви натри носа той при Хостин[4]. И вие на бърза ръка очистихте цяла Моравия. Сигурно не сте учили за това, както учим ние в нашите читанки. Знаеш ли коя е Хостинската света Богородица? Разбира се, че не знаеш, и отде ще знаеш — тя помогнала тогава на Ярослав да ви прогони. Впрочем тук ще ви покръстят, татари с татари недни.

Швейк се обърна към друг пленник:

— И ти ли си татарин?

Този, към когото се обърна Швейк, разбра думата татарин и врътна глава:

— Татарин нет, черкез, роднея черкез, голови режу.

Швейк изобщо имаше щастие, че се беше озовал сред представители на различни източни народи. В транспорта имаше татари, грузинци, осетинци, черкези, мордвини и калмици.

Така Швейк има нещастието да не може да се разбере с никого. Заедно с всички го помъкнаха към Добромил, откъдето щеше да започне поправката на ж.п. линията за Пршемишъл и Нижанковице.

В канцеларията на етапния пункт в Добромил започнаха да ги записват един по един, но това вървеше твърде бавно, защото от всички триста пленници, докарани в Добромил, никой не можеше да разбере руския език на фелдфебела, който ги записваше. На времето той беше декларирал, че знае руски, и сега работеше като преводач в Източна Галиция. От три седмици си беше поръчал немско-руски речник и разговорник, но все още не му ги бяха изпратили, така че вместо на руски той говореше на развален словашки език. Преди години като представител на една виенска фирма той беше обикалял Словакия и продавал иконата на свети Стефан, котлета за светена вода и броеници. И тогава беше понаучил словашки, но много слабо.

Сега той съвсем се беше сащисал, просто не разбираше какво да прави тия странни хора, с които не можеше да размени две думи. Затова излезе вън и закрещя към групата пленници:

— Wer kann deutsch sprechen?[5]

От групата се отдели Швейк и със светнало лице се втурна към фелдфебела. Последният му каза да влезе веднага в канцеларията.

Фелдфебелът седна на масата зад купища книжа и формуляри с най-различни графи за името, произхода и поданството на пленниците и ето че между него и Швейк се завърза забавен разговор на немски език.

— Ти си евреин, нали? — запита той Швейк.

Швейк врътна глава.

— Няма какво да криеш — продължи самоуверено фелдфебелът-преводач, — всеки от вас, пленниците, който знаеше немски, беше евреин и баста. Как се казваш? Швейх? Виждаш ли, какво ще криеш, като имаш такова еврейско име? У нас няма какво да те е страх от това, че си евреин. У нас в Австрия не правят погроми над евреите. Откъде си? Аха, Прага, знам, аз, знам, при Варшава, нали? Преди една седмица имах двама евреи от Варшавската Прага[6], ами полкът ти кой номер е? 91-ви?

Фелдфебелът взе наръчника и го запрелиства:

— Деветдесет и първи полк е ереванският, Кавказ, базата му е в Тифлис, как ти се струва, всичко знаем, а?

Швейк наистина не знаеше какво да си мисли за цялата тая история. Фелдфебелът му подаде полуизпушената си цигара и продължи с голяма сериозност:

— Това е тютюнец, ей, не е то вашата махорка. Аз тук, душо еврейска, съм върховен господар. Като кажа нещо, всичко трепери и се крие в миша дупка. В нашата армия дисциплината е друга, не е като у вас. Вашият цар е сволоч, а на нашия му сече главата. Сега ще ти покажа нещо, та да видиш каква дисциплина има у нас.

Той отвори вратата, която водеше към другото помещение, и извика:

— Ханс Льофлер!

Оттатък някой се обади:

— Hier![7]

Веднага след това влезе гушав войник, някъде от Щирия, с изражение на разциврен кретен. В етапния пункт той изпълняваше длъжността на момче за всичко.

— Ханс Льофлер — заповяда подофицерът, — вземи лулата ми, захапи я в зъбите си, нали знаеш куче кога носи нещо на господаря си, и почвай да обикаляш масата на четири крака, докато ти кажа: Halt![8] Ама внимавай, ей, да лаеш като същинско куче и гледай да не изтървеш лулата от устата си, защото ще заповядам да те вържат.

Гушавият щириец започна да лази на четири крака и да лае.

Фелдфебелът победоносно погледна Швейк:

— Какво ти разправям аз, еврейче, виждаш ли каква дисциплина има у нас?

И фелдфебелът самодоволно погледна нямото лице на войника, домъкнат тук от някоя алпийска мандра.

— Halt! — каза той най-сетне. — Сега служи и ми донеси лулата. Хубаво, ха сега извикай „холари-холари“!

В помещението се раздаде силен рев:

— Холари-холари-холарьо…

След представлението фелдфебелът извади от чекмеджето си четири цигари и великодушно ги подаде на Ханс. Тогава Швейк се зае да разказва на заваления си немски език една подобна случка. В някакъв полк един офицер имал също такава изпълнителна свръзка, изпълнявала всичко, което ѝ заповядал господарят. Веднъж попитали ординареца дали ще изпълни заповедта на господаря си, ако той му нареди да изяде с лъжица онова, което изкенза. Той отговорил: „Ако ми заповяда подпоручикът, ще го изям съгласно заповедта, но в него не бива да има косъм, много съм гнуслив, веднага ще ми прилошее.“.

Фелдфебелът се усмихна:

— Вие евреите имате сполучливи вицове, но хващам се на бас, че дисциплината във вашата армия не е като у пас. Но да преминем към въпроса. Назначавам те главен на транспорта! До довечера ще ми направиш списък на всички пленници! Ще получаваш дажбите им, ще ги разделиш на групи от по десет души и ще те държа отговорен, ако някой от тях избяга! Ако някой рече да избяга, тебе ще те разстреляме, душо еврейска!

— Аз, господин фелдфебел, бих искал да поговоря с вас — каза Швейк.

— Хайде, без пазарлъци — отговори фелдфебелът. — Хич не ги обичам такива. Ще взема да те изпратя в лагер. Я го гледай колко бърже се аклиматизира той у нас в Австрия. Кани ме на частен разговор… Колкото по-добре се държи човек с вас пленниците, толкова по-нахални ставате… Хайде обирай си крушите, ето ти хартия и молив и почвай списъка… Какво има още?

— Ich melde gehorsamst, Herr Feldwebel…[9]

— Хайде, изпарявай се! Нали виждаш колко работа ме чака! — Лицето на фелдфебела прие изражение на напълно преуморен и изтощен човек.

Швейк изкозирува и се върна при пленниците, като си помисли, че търпението за негово величество императора не може да не даде плодове.

По-лоша беше работата, разбира се, със съставянето на списъка. Голям зор видя, докато накара пленниците да разберат, че трябва да си казват имената. Швейк беше видял много нещо в живота си, но все пак тия татарски, грузински и мордвински имена трудно се побираха в главата му. „Никой няма да ми повярва — помисли си Швейк, — че някой може да носи подобно име, каквито са имената на всички тия татари около мене: Мухлахалей Абдрахманов — Беймурат Алахали — Джередже Чердедже — Давлатбалей Нурдагалеев и т.н. Все пак у нас има по-хубави имена, да вземем например името на поп Вобейда от Жидохощ.“ И той продължи да ходи между строените пленници, които последователно извикваха имената и презимената си:

— Джиндралей Ханемалей — Бабамулей Мирзахали и т.н.

— Как не си прехапваш езика — казваше Швейк на всеки от тях с добряшката си усмивка. — Кажи си сега, не е ли много по-хубаво да се казваш Бохуслав Щепанск, Ярослав Матоушек или Ружена Свободова, каквито имена носят някои у нас?

Най-сетне, когато след ужасни мъки направи списъка на всички тия бабулахалеевци, худжимуджевци, Швейк реши още веднъж да опита да обясни на преводача-фелдфебел, че е жертва на грешка и че след като го подкарали заедно с пленниците, на няколко пъти вече из пътя е правил напразни опити да потърси правото си.

Но фелдфебелът-преводач, който и преди това не беше съвсем трезвен, бе загубил всякаква способност да разсъждава.

Той беше разгънал пред себе си някакъв немски вестник тъкмо на страницата с обявленията и пееше различните обявления по мелодията на марша на Радецки:

— „Разменям грамофон срещу детска количка! Купувам бели и зелени стъклени отпадъци! Изкуството на счетоводството и баланса ще научи всеки, който се запише в задочните курсове по счетоводство“ и т.н.

Маршовата мелодия не подхождаше на някои от обявленията, фелдфебелът обаче на всяка цена искаше да преодолее всички трудности и затова удряше с ръка в такт по масата и тропаше с крака. И двата му мустака, залепени от контушовката, стърчаха от двете страни на лицето му, сякаш някой беше забил в бузите му по една засъхнала четка за гума арабика. Подпухналите му очи забелязаха наистина Швейк, но това откритие не бе последвано от никаква реакция, фелдфебелът само престана да удря по масата и да тропа с крака по пода, сега той започна да барабани с пръсти по стола в ритъма на „Ich weiss nicht was soll es Bedeuten…“[10] ново обявление: „Каролина Дрегер, акушерка, препоръчва се на уважаемите дами за всеки случай.“

Той пееше все по-тихо и по-тихо, докато накрая съвсем млъкна и остана неподвижен да гледа страниците с обявленията. Така даде възможност на Швейк да заприказва за своето нещастие. В тоя разговор Швейк почувствува всичката оскъдност на знанията си по немски език.

Той започна с това, че въпреки всичко е имал право да тръгне към Фелдщин покрай потока и че никак не е крив, задето някакъв непознат руски войник избягва от плен и отива да се изкъпе в езерото, край което той, Швейк, е трябвало да мине. А това е било негово задължение, тъй като е търсел най-късия път за Фелдщин, където отивал като настанител. Руснакът, щом го видял, веднага избягал и оставил цялата си униформа в храсталаците. Швейк бил чувал, че в някои случаи, на позиция например, униформите на убити противници се използуват с разузнавателна цел и затова за опит се преоблякъл в изоставената униформа, за да види как ще се движи с нея.

След като обясни това си заблуждение, Швейк разбра, че напразно си хаби думите, защото фелдфебелът отдавна беше заспал, преди още Швейк да бе стигнал до езерото. Швейк интимно се приближи до него и го докосна до рамото. Това беше напълно достатъчно фелдфебелът да падне от стола на земята, където преспокойно продължи да хърка.

— Прощавайте, господин фелдфебел — каза Швейк, изкозирува и излезе от канцеларията.

Рано сутринта командуването на военната строителна част измени предишната си заповед. Решено бе пленническата група, в която беше Швейк, да бъде транспортирана направо в Пршемишъл за възстановяване на линията Пршемишъл — Лубачув.

Всичко следователно си остана по старому и Швейк продължи своята одисея между руските пленници. Конвоиращите ги унгарци ги подкараха с бързо темпо напред.

В едно село на площада, където бе дадена почивка, те се натъкнаха на някаква обозна част. Пред групата коли стоеше офицер и гледаше пленниците. Швейк изскочи от строя, застана пред офицера и извика:

— Herr Leutnant, ich melde gehorsamst![11]

Той обаче не можа да продължи, защото веднага довтасаха двама унгарски войници, които с пестници го изтикаха отново между пленниците.

Офицерът хвърли подир него угарката от цигарата си и един пленник бързо я вдигна и я допуши. После офицерът обясни на близкостоящия подофицер, че в Русия имали немски колонисти, които също така били заставени да воюват.

След това вече из целия път до Пршемишъл Швейк не можа да намери удобен случай да се оплаче на някого, да съобщи, че той всъщност е свръзката на 11-а рота от 91-ви полк. Това му се удаде едва в Пршемишъл, където пристигнаха вечерта. Наблъскаха ги в едно укрепление от вътрешната зона, където бяха останали незасегнати оборите за конете на крепостната артилерия.

Там имаше купища така въшлясала слама, че въшките мърдаха по-малките сламки, сякаш не бяха въшки, а мравки, които пренасяха материал за строеж на мравуняк.

Раздадоха им по малко черна помия от чиста цикория и по парче ронлив царевичен хляб.

След това започна да ги приема майор Волф, който но това време имаше власт над всички пленници, работещи но възстановяването на крепостта в Пршемишъл и околността. Той беше солиден човек. Разполагаше с цял щаб от преводачи, които подбираха измежду пленниците специалисти за строежите според способностите и образованието им.

Майор Волф страдаше от натрапчивата идея, че руските пленници крият своята грамотност, тъй като много често се случваше на съответно преведения му въпрос:

„Умееш ли да строиш железопътни линии?“ — всички пленници да отговарят стереотипно: „Нищо не зная, за нищо подобно не съм и чувал, живял съм честно и почтено.“

И така, като ги строиха пред майора и целия му щаб, майор Волф попита най-първо кой от тях знае немски.

Швейк излезе решително, застана пред майора, ръката му хвръкна към козирката и отрапортува, че знае немски.

Зарадван, майор Волф веднага попита Швейк дали не е инженер.

— Съвсем не, господин майор — отговори Швейк, — не съм никакъв инженер, а свръзката на 11-а рота от 91-ви полк. Попаднах в наш плен. Тя тая работа стана така, господин майор…

— Какво-о-о? — изрева майорът.

— Господин майор, разрешете да доложа, работата е такава…

— Вие сте чех? — продължи да реве майорът. — Вие сте се преоблекли в руска униформа?

— Тъй вярно, господин майор, точно така. Аз наистина съм много доволен, че господин майорът така бърже схвана моето положение. Може би нашите воюват вече някъде, а аз тук напразно бих проспал войната. Но, господин майор, да ви обясня всичко, както си му е редът.

— Стига — каза майор Волф, извика двама войници и им заповяда веднага да отведат тоя човек в караулното. Сам той заедно с един друг офицер тръгна бавно подир Швейк, като ръкомахаше през време на разговора си с офицера. Всяко негово изречение съдържаше по нещо за чешките кучета. В същото време другият офицер долови от разговора голямата радост на майора, който смяташе, че благодарение на прозорливостта си беше открил една от опия птички, за чиято родоизменническа дейност в чужбина вече в течение на месеци се изпращаха секретни заповеди до командирите на частите. В заповедите се констатираше, че някои дезертьори от чешките полкове, забравяйки клетвата си, навлизат в редовете на руската армия и служат на врага, като му оказват особено ефикасни разузнавателни услуги.

Австрийското министерство на вътрешните работи все още беше като в мъгла. Необходимо беше да се разкрие бойната организация на дезертьорите, преминали на руска страна. То все още не знаеше нищо положително за революционните организации в чужбина и едва през август батальонните командири на линията Сокал–Милиятин–Бубново получиха поверителни заповеди, в които се казваше, че бившият австрийски професор Масарик е избягал в чужбина, където развива пропагандна дейност срещу Австрия. Някакво идиотче в дивизията бе допълнило окръжното със следното изречение: „В случай на залавяне незабавно да се доведе в щаба на дивизията!“

По това време майор Волф все още нямаше представа какво всъщност готвеха на Австрия дезертьорите, които по-късно, при среща в Киев или другаде, на въпроса: „Що щеш тук?“ — отговаряха весело: „Измених на негово величество императора.“

От окръжните той беше научил само за дезертьорите-шпиони, един от които — тъкмо го отвеждаха в караулното — тъй лесно беше попаднал в клопката му. Майор Волф беше малко суетен човек, представяше си вече похвалата, която ще получи от по-високо място, отличието за своята бдителност, предпазливост и талант.

Преди да стигнат до караулното, у него се затвърди убеждението, че той нарочно е задал въпроса: „Кой знае немски?“, защото, наблюдавайки пленниците, този още от пръв поглед му се е сторил подозрителен.

Придружаващият го офицер кимаше с глава и каза, че ще трябва да се съобщи за арестувания в гарнизонното комендантство, за да получат по-нататъшни нареждания. Тъй като ще трябва обвиняемият да се изпрати пред върховния военен съд, съвсем неуместно било онова, което казва господин майорът, именно да го разпитат в караулното и веднага да го обесят зад караулната. Той трябвало да бъде обесен, но по юридически път, съгласно военно-съдебния устав, за да можело с подробен разпит да се установи преди обесването връзката му с други подобни негодници. Кой знае какво още щяло да излезе от тая работа!

Майор Волф бе обхванат от внезапна неотстъпчивост. Съществувалият у него досега в скрито състояние магарешки характер се прояви неочаквано и той заяви, че веднага след разпита ще заповяда на свой собствен риск да обесят дезертьора-шпионин. Той впрочем можел да си позволи това, защото имал връзки с големи хора и му било все едно. Та те тук са като на фронта. Ако го бяха хванали и открили на фронта, също щяха да го разпитат веднага и да го обесят без много-много церемонии… Може би на господин капитана му е известно, че на територията на фронта всеки командир от капитан нагоре има право да беси всички съмнителни лица.

Впрочем майор Волф малко се беше пообъркал, що се касае до правата на военните да бесят хората.

С наближаването на фронта в Източна Галиция тия права се прехвърляха върху все по-низши чинове, докато в края на краищата имаше и такива случаи, когато кандидат-подофицер например, началник на патрул, заповядваше да се обеси дванадесетгодишно момче, което му се сторило съмнително само защото останало самичко в изоставено и разграбено село и си варяло картофени люспи в една полуразрушена къща.

Спорът между капитана и майора се разгорещяваше.

— Нямате право — викаше нервиран капитанът. — Той ще бъде обесен на основание присъда на военния съд.

— Ще бъде обесен без присъда — пресипнало крещеше майорът.

Швейк, когото водеха отпред и който чуваше целия този интересен разговор, можа да каже на своите придружвачи само следното:

— Мечката още в гората, а те седнали да ѝ продават кожата. И ние така един път в Либенската пивница „На Завадилка“ поведохме спор как да постъпим с шапкаря Вашак, който винаги ни разваляше забавите, дали да го изхвърлим веднага щом влезе в заведението, или да го изхвърлим, след като си поръча бирата, като я плати и изпие, или пък да го експедираме след първия танц. А кръчмарят предлагаше да го изхвърлим по средата на забавата, да направи поне някаква консумация, тогава да го накараме да плати и да го пратим на чист въздух. И знаете ли какъв номер ни погоди тоя дръвник? Не дойде. Какво ще кажете, а?

Двамата войници, които бяха някъде от Тирол, отговориха едновременно:

— Nicht bömisch.[12]

— Verstehen Sie deutsch?[13] — попита спокойно Швейк.

— Jawohl![14] — отговориха двамата, на което Швейк забеляза:

— Хубаво, хубаво, поне няма да се загубите между своите.

С такива приятелски разговори всички стигнаха до караулното, където майор Волф и капитанът продължиха спора си за съдбата на Швейк, а Швейк през това време скромно седна отзад на пейката.

В края на краищата майор Волф все пак се съгласи с възгледа на капитана, че този човек трябва да увисне на бесилото едва след по-продължителна процедура, която носи очарователното название: съдебен процес.

Ако бяха попитали Швейк какво мисли по въпроса, той щеше да им каже: „Много съжалявам, господин майор, вие наистина имате по-висок чин от господин капитана, но господин капитанът е прав. То всяка прибързаност вреди. В окръжния съд в Прага веднъж един от съдиите полудя. Дълго време никой нищо не забелязвал, докато лудостта му се проявила внезапно на едно дело за публична обида. В часа по закон божи капланът Хортик напляскал момчето на някой си Знаменачек и той, като срещнал попа на улицата, му казал: «Вол с вол, църно животно такова, как можа да се извъдиш такъв идиот, набожно черно прасе, брадат църковен козел, вулгаризатор на Христовото учение, подлец с подлец и шарлатанин в расо!» А лудият съдия бил много набожен човек. Имал три сестри, и трите били готвачки у различни попове и той бил кръстник на всичките им деца. Затова толкова се ядосал, че изведнъж си загубил ума и изревал срещу обвиняемия: «В името на негово величество осъждате се на смърт чрез обесване. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. Господин Хорачек! — извикал той на надзирателя. — Вземете тоя господин и го обесете там, където изтупват килимите, и след това елате, ще ви дам да се почерпите!» Разбира се, господин Знаменачек и надзирателят останали като втрещени, но съдията им тропнал с крак и креснал: «Е, разбрахме ли се, или не!» Надзирателят така се уплашил, че веднага хванал господин Знаменачек за яката и го помъкнал надолу и ако не бил адвокатът на господин Знаменачек, който се амбицирал и извикал бърза помощ, не знам как щяла да свърши историята с господин Знаменачек. Като вкарвали съдията в колата на бърза помощ, той все още крещял: «Ако не намерите въже, обесете го с чаршаф, в края на полугодието ще го бракуваме…»“

И така Швейк бе изпратен под конвой в гарнизонното комендантство. Преди това той подписа протокол, съставен от майор Волф, че като войник от австрийската армия съзнателно и без каквото и да било насилие се преоблякъл в руска униформа и след отстъплението на русите бил хванат непосредствено зад фронта от военната полиция. Всичко това бе самата истина и Швейк, който беше честен до мозъка на костите си, не можеше да протестира. А когато при подписването на протокола на няколко пъти направи опит да го допълни с някои фрази, които биха допринесли за уясняване на обстановката, той винаги бе възпиран от майора, които му заповядваше:

— Затваряйте си устата, не ви питам за това! Работата е съвсем ясна.

Швейк веднага козируваше и заявяваше:

— Тъй вярно, затварям си устата, работата е съвсем ясна!

Когато го заведоха в гарнизонното комендантство, той бе тикнат в някаква дупка, която преди това е била склад за ориз, а в същото време и пансион за мишки. Навсякъде по пода все още се виждате пръснат ориз и мишките не проявяваха никакъв страх пред Швейк, весело шетаха наоколо и прилежно събираха оризови зърна. Швейк домъкна тук един сламеник и щом очите му свикнаха с тъмното, веднага видя, че едно цяло мише семейство беше успяло вече да се настани в него. Нямаше никакво съмнение, че мишето семейство иска да свие ново гнездо върху развалините от сламата на стария прогнил австрийски сламеник. Швейк започна да бъхти с юмруци по заключената врата. Дойде някакъв кандидат-подофицер, поляк, и Швейк поиска да го преместят в друго помещение, защото тук би могъл да смачка мишките в сламеника и да нанесе щети на военното съкровище, тъй като всичко, което се намира във военните складове, е държавна собственост.

Полякът разбра отчасти, заплаши Швейк с юмрук иззад вратата и като спомена още нещо за някакво „дупе засранне“, отдалечи се, ругаейки ядосано, като че Швейк кой знае колко го беше обидил.

Нощта Швейк прекара спокойно, защото мишките не проявиха особени претенции към него, имаха си очевидно собствена нощна програма, която изпълняваха в съседния склад за военни шинели и фуражки, като ги прогризваха в най-голяма безопасност. Едва на следната година интендантството се сети и назначи във военните складове военни котки без право на пенсия, които се водеха под името „На негово величество военна котка“. Този котешки чин бе всъщност само подновяване на един много стар институт, премахнат след войната в шейсет и шеста година.

По-рано, още по времето на Мария-Терезия, също бяха въвели котките във военните складове, след като господа интендантите бяха започнали да прехвърлят вината за различните си мошенически сделки с военните униформи върху бедните мишки.

Котките на негово величество обаче в много случаи не изпълняваха задълженията си и така се случи, че веднъж през царуването на император Леополд[15] бяха обесени шест котки от военния склад в Похоржелец въз основа на редовна присъда на военнополевия съд. Уверен съм, че тогава всички ония, които са имали вземане-даване с тоя военен склад, тънко са се усмихвали под мустак…

 

Заедно със сутрешното кафе в дупката при Швейк тикнаха някакъв човек с руска фуражка и руски шинел.

Този човек говореше чешки с полски акцент. Това беше един от ония мръсници, които служеха в контрашпионажа при армията, командуването на който се намираше в Пршемишъл. Той беше от състава на тайната военна полиция и пристъпвайки към разпита на Швейк, не положи особени усилия да прояви някакъв рафиниран подход.

Започна съвсем просто:

— Ех, в каква мръсна история се забърках от непредпазливост. Аз служех в 28-и полк и веднага постъпих на руска служба, а след това допуснах така глупаво да ме хванат. У русите изявих желание да ме пратят в разузнавателния патрул… Служех в шеста киевска дивизия. В кой руски полк си служил ти, приятелю? Струва ми се, че сме се срещали някъде в Русия. В Киев аз познавах много чехи, които заминаха с нас на фронта, когато преминахме в руската армия, но сега не си спомням имената им, забравил съм и откъде бяха, ти може би ще ми припомниш някого, кажи с кои си се срещал там, много ми се иска да разбера кои са там от нашия 28-и полк.

Вместо отговор Швейк сложи загрижено ръка на челото му, след това му провери пулса и накрая го заведе под малкото прозорче и го помоли да изплези език. Мръсникът никак не се възпротиви на цялата тая процедура, като смяташе, че може би се касае за някаква тайна конспираторска парола. След това Швейк започна да блъска по вратата и когато часовоят дойде да попита защо вдига такъв шум, той помоли на чешки и на немски да повикат веднага доктор, защото човекът, когото довели преди малко, започнал да бълнува.

Но какво да се прави, никой не дойде да вземе болния. Оставиха го там на произвола на съдбата и той продължи да бълнува за Киев, където положително бил виждал Швейк да марширува наред с руските войници.

— Вие сигурно сте пили блатна сода — каза Швейк, — също като оня, младия Тинецки, от нашия край. Той беше разсъдлив човек иначе, но не щеш ли, веднъж му влезе някаква муха, тръгна да пътешествува и стигна чак до Италия. И той за нищо друго не говореше освен за Италия, имало там само блатна вода и никакви други забележителности. И също беше получил треска от блатната вода. Ловеше го четири пъти в годината. На Свети дух, на Свети Йосиф, на Петровден и на Света Богородица. Когато го хванеше, съвсем чужди непознати хора му ставаха познати, също като вас. В трамвая например ще заприказва първия срещнат и ще го убеждава, че го видял на гарата във Виена. Всички хора, които срещаше на улицата, ги беше виждал или на гарата в Милано, или пък беше пил с тях вино в Грац в зимника на кметството. Ако в момента, когато го хванеше блатната треска, той се случеше в кръчмата, веднага всички посетители му ставаха познати, всичките беше срещал в парахода, който го закарал във Венеция. И за болестта му нямаше никакво лекарство, можеше да му помогне само това, което беше извършил някакъв нов болногледач в Катеринките[16]. Поверили му един побъркан, който по цял ден седял в ъгъла и броял: „Едно, две, три, четири, пет, шест“ и пак отначало: „Едно, две, три, четири, пет, шест“, професор някакъв. Болногледачът щял да излезе от кожата си, като го гледал да повтаря все едно и също и все само до шест. Започнал отначало с добро. Кара го да казва „седем, осем, девет, десет“. Смешна работа! Професорът не му обръща нула внимание. Седи си в ъгъла и си брои: „Едно, две, три, четири, пет, шест!“ и пак: „Едно, две, три, четири, пет, шест!“ Тогава на болногледача му прекипяло и когато болният казал „шест“, той скокнал и му врътнал един шамар. „Ето ти седем — казва, — а ето ти и осем, девет, десет.“ Колкото числа — толкова шамара. Оня се хванал за главата и попитал къде се намира. Когато болногледачът му казал, че се намира в лудницата, оня си спомнил всичко: как попаднал в лудницата заради някаква си комета, за която започнал да доказва, че щяла да се появи след една година, на 18 юли, в шест часа сутринта, а пък събеседниците му доказвали, че тя изгоряла още преди няколко милиона години. Аз познавах тоя болногледач. След като се оправил съвсем и го пуснали, професорът го взел при себе си на работа. Работата му била много проста и лесна, състояла се в следното: всяка сутрин трябвало да врътва на професора по четири шамара и той много точно и добросъвестно си изпълнявал службата.

— Аз познавам всичките ви познати от Киев — неуморно продължаваше служителят от контрашпионажа, — нямаше ли там с вас един дебел и един мършав? Не мога да си спомня в момента как се казваха и от кой полк бяха…

— Моля, моля, не се смущавайте — утешаваше го Швейк, — това може да се случи с всекиго, де ще помниш имената на всички дебели и мършави хора. Слабите хора естествено е по-трудно да се запомнят, защото те са повече на света, образуват болшинството, както се казва.

— Братко — обърна се подлецът на негово величество със сърцераздирателен глас към Швейк, — ти не ми вярваш. Та нали ни чака еднаква участ?

— Затова сме и войници — небрежно каза Швейк, — затова са ни и родили майките ни, та да ни накълцат на кайма, като ни облекат формата. И ние вършим това на драго сърце, защото знаем, че костите ни няма да гният напразно. Ние ще паднем за негово величество императора и неговото семейство, за което превзехме Херцеговина. От костите ни ще се произвежда костна пепел за нуждите на захарните фабрики — с това още на времето ни беше запознал подпоручик Цимер. „Свинско стадо такова — казваше той, — глигани невъзпитани, тъпи маймуни, напълно излишни на тоя свят, какво плетете мотовилите си такива, като че ли нямат никаква цена? Като паднете един ден на фронта, от всяка ваша кост ще направят по половин килограм костна пепел, това прави на човек повече от два килограма, като се вземат ръцете и краката, а след това, идиоти с идиоти такива, в захарните фабрики с ваша помощ ще рафинират захар. Нямате понятие колко полезни ще бъдете за своите потомци даже и след смъртта си. Хлапетата ви ще пият кафе, подсладено със захар, преминала през костите ви. Ей, че сте мухльовци.“ Аз се замислих тогава и той ме попита за какво мисля. „Господин подпоручик, разрешете да доложа — казвам му аз, — мисля, че костната пепел от господа офицерите трябва да бъде много по-скъпа, отколкото от простите войници.“ И ми друснаха за това три дни карцер.

Събеседникът на Швейк затропа по вратата и влезе в някакви преговори с часовоя, който телефонира в канцеларията.

След малко дойде някакъв фелдфебел и го прибра — така Швейк остана пак сам.

Като напускаше дупката, изродът посочи Швейк и с висок глас каза на фелдфебела:

— Това е мой стар приятел от Киев.

Цели двадесет и четири часа Швейк остана самотен. Хора идваха само за да му донесат ядене.

През нощта той стигна до убеждението, че руският шинел е по-топъл и по-голям от австрийския и че ако ти се случи нощем, когато спиш, някоя мишка да души ухото ти, това не е никак неприятно. На Швейк то се стори като нежен шепот насън, от който още призори по тъмно го разбудиха, като дойдоха да го вземат.

Днес Швейк не може да си представи каква беше всъщност съдебната инстанция, пред която го изправиха през оная мрачна утрин. Че това беше военнополеви съд, нямаше никакво съмнение. В състава му имаше дори и един генерал, след това полковник, майор, поручик, подпоручик, фелдфебел и някакъв пехотинец, който всъщност само палеше цигарите на останалите.

Швейк не бе и разпитван много. Майорът прояви малко по-голям интерес към него и говореше на чешки.

— Вие изменихте на императора, нали така? — излая той срещу Швейк.

— Боже мой, кога? — извика Швейк. — Аз да съм изменил на негово величество императора, нашия най-светъл монарх, за когото съм изстрадал вече толкова много?

— Оставете глупостите — каза майорът.

— Съвсем не, господин майор, да се измени на негово величество императора, не е никаква глупост. Ние, войниците, сме се клели във вярност на негово величество императора и клетвата, както пееха в театъра, изпълних като верен син народен.[17]

— Ето тук — каза майорът, — тук са доказателствата за вашата вина и за истината.

Той посочи една обемиста папка с книжа.

Човекът, когото бяха изпратили за компания на Швейк, беше събрал главния материал.

— Вие, значи, още не искате да си признаете? — попита майорът. — Та нали вече сам сте потвърдили, че като войник от австрийската армия доброволно сте облекли руска униформа. Питам ви за последен път: принуди ли ви някой да сторите това?

— Направих го без принуда.

— Доброволно?

— Доброволно.

— Без натиск?

— Без натиск.

— Знаете ли, че сте загубен?

Знам, в 91-ви полк сигурно вече ме търсят, но ако позволите, господин майор, малка забележка по въпроса как хората обличат доброволно чужди дрехи. През 1908 година, трябва да беше през юли месец, книговезецът Божетех от Напречна улица в Прага отишъл да се къпе в Збраслав, в стария ръкав на Бероунка. Оставил дрехите си във върбалака и много се зарадвал, когато малко по-късно при него във водата влязъл още един господин. Разбъбрали се, шегували се, пръскали се с вода и се гмуркали до вечерта. След това непознатият господин излязъл преди него, защото трябвало да иде да вечеря. Господин Божетех останал още малко във водата и после отишъл във върбалака да се облече, но вместо дрехите си намерил дрипите на някакъв скитник и една бележка:

 

„Дълго време се колебах: да ги взема ли — да не ги ли взема, нали така хубаво се забавлявахме във водата, затова аз откъснах една маргаритка и последното ѝ листче каза: «Да ги взема!» Затова си и разменихме дрехите с вас. Не се страхувайте да ги облечете. Обезвъшлени са още преди една седмица в околийското в Добржиш. Втори път бъдете по-внимателен по отношение на тия, с които се къпете. Във водата всеки човек прилича на депутат от народното събрание, а всъщност може да е някой убиец. И вие не знаехте с кого се къпете. Струваше си всеки случай да се изкъпе човек. Сега надвечер водата е най-хубава. Влезте още веднъж в нея, за да се поопомните.“

 

Нямало какво да се прави, господин Божетех трябвало да почака да се стъмни, след това облякъл скитнишките дрипи и тръгнал към Прага. Избягвал да се движи по околийското шосе и вървял през полето по разни пътечки. Там обаче се натъкнал на полицейски патрул от Хухле[18], който арестувал скитника и на следния ден сутринта го завел в околийския съд в Збраслав, тъй като естествено всеки може да заяви, че е Йозеф Божетех, книговезец, Прага, улица Напречна № 16.

Секретарят, който не разбираше чешки, реши, че обвиняемият посочва адреса на някои свой съучастник и затова още веднъж попита:

— Ist das genau: Prag, № 16, Josef Bosetech?[19]

— Дали и сега все още е там, не зная — отговори Швейк, — но тогава в 1908 година живееше там. Много хубаво подвързваше книгите, но дълго ги бавеше, защото най-напред ги четеше, а после ги подвързваше според съдържанието. Като боядисваше с черно обрязаната част на книгата, това значеше, че книгата няма смисъл да се чете. Човек веднага разбираше, че романът свършва много лошо. Ще заповядате ли още някоя подробност? Но да не забравя: всеки ден той се отбиваше у „Лекетата“ и там разказваше съдържанието на всички книги, които в момента бяха на подвързия у него.

Майорът се приближи до секретаря, прошепна му нещо и той задраска адреса на новия мним съзаклятник Божетех.

След това тоя странен процес продължи по така наречената кратка процедура, която бе инсценирана от председателствуващия генерал Финк фон Финкенщайн.

Всеки си има някаква краста и както някой събира кибритени кутийки, така пък тоя господин страдаше от манията да организира процеси по съкратената процедура, въпреки че в повечето случаи това противоречеше на съдебния военен устав.

Тоя генерал обичаше да казва, че не се нуждаел от никакви военни съдии, свикнал се просто съдът и след три часа всеки престъпен тип трябвало да бъде обесен. Докато той бил на фронта, никой не мижел да се оплаче от липса на процеси по съкратената процедура.

Както някои не могат да прекарат деня, без да изиграят партия шах, билярд или мариаж, така и тоя именит генерал ежедневно насрочваше по някой процес по съкратената процедура, председателствуваше тези процеси и с голяма сериозност и радост обявяваше „мат“ на обвиняемия.

Ако човек искаше да бъде сантиментален, би могъл да напише, че на съвестта на този човек тежеше животът на много дузини хора, особено там, на изток, където, както казваше той, се бореше с великоруската агитация между галицийските украинци. От негово гледище обаче не можеше да се говори, че нещо му тежи на съвестта…

Това не съществуваше у него. И когато осъдеше по съкратената процедура някой учител, учителка, поп или цяло семейство на обесване, той преспокойно се връщаше в жилището си, както се връща в къщи страстният картоиграч на мариаж, който си повтаря на ум как в кръчмата му играли „флек“, как той играл „ре“, те играли „супра“, той „тути“, те „ретути“ и как накрая той спечелил и получил сто и седем#1. Бесенето на хората за него беше нещо най-обикновено и естествено, един вид всекидневен хляб, и при четене на присъдите той често започна да забравя за негово величество императора, като не казваше вече: „В името на негово величество осъждате се на смърт чрез обесване“, а само накратко: „Осъждам ви.“

Понякога той откриваше в бесенето и нещо комично, за което веднъж писа на съпругата си във Виена: „… или например, скъпа моя, не можеш да си представиш колко се смях преди няколко дена, когато осъдих един учител за шпионаж. Имам един опитен човек, който ги беси с доста голямо умение, фелдфебел, върши го ей така, просто като спорт. Бях в палатката си, когато след прочитането на присъдата тоя фелдфебел идва при мене и ме пита къде да обеси учителя. Казах му да го обеси на най-близкото дърво и представи си сега какво комично положение. Бяхме посред степта, докъдето достига погледът ти, нищо друго не се вижда освен трева, на километри път едно дръвче няма да срещнеш. Заповедта си е заповед и затова фелдфебелът взе учителя под конвой и тръгнаха да търсят дърво. Върнаха се чак вечерта, пак с учителя. Фелдфебелът идва при мене и отново ме пита: «На какво да го обеся тоя мръсник?» Изругах го, нали му бях заповядал на най-близкото дърво. Той каза, че на сутринта ще се опита да го направи. Сутринта идва целият пребледнял и съобщава, че учителят изчезнал. Стори ми се толкова смешно, че простих на всички, които го бяха пазили, и дори се пошегувах, че учителят навярно сам е отишъл да потърси някое дърво. Сега виждаш, скъпа моя, че ние тук не скучаем, кажи на малкия Вилоуш, че татко му го целува и че скоро ще му изпрати жив руснак, та Вилоушек да го язди като конче. И още една смешна случка си спомням, скъпа. Бесехме един евреин за шпионаж. Мръсникът ни се беше изпречил на пътя, въпреки че нямаше работа там, и започна да се оправдава, че продавал цигари. Увисна той, значи, но вися само няколко секунди, въжето се скъса, той падна долу, веднага се окопити и ми извика: «Господин генерал, аз си отивам в къщи, нали ме обесихте, а съгласно закона за едно и също нещо нямате право да ме бесите два пъти.» Прихнах да се смея и пуснахме евреина. При нас, скъпа, е весело…“

Откакто стана началник на гарнизона в крепостта Пршемишъл, генерал Финк нямаше вече възможност да устройва често подобни зрелища и затова с голяма радост се залови със случая Швейк.

Швейк, значи, стоеше пред този тигър, който, седнал в средата на дългата маса, пушеше цигара след цигара, заповядваше да му превеждат показанията на Швейк и одобрително кимаше с глава.

Майорът предложи да направят телеграфическо запитване в бригадата, за да установят къде се намира сега 11-а бойна рота на 91-ви полк, към която се числял обвиняемият според показанията му.

Генералът се обяви против и заяви, че така се усложнява процедурата и се извращава истинският смисъл на това дело. Налице са пълните самопризнания на обвиняемия, че се е преоблякъл в руска униформа, а освен това и едно важно свидетелско показание, съгласно което обвиняемият си е признал, че е бил в Киев. Ето защо генералът предложи да се оттеглят на съвещание, за да могат веднага да прочетат и изпълнят присъдата.

Майорът обаче държеше на своето, че е необходимо да се установи самоличността на обвиняемия, тъй като въпросът имал необикновено политическо значение. С установяването на самоличността му можели да се открият и другите връзки на обвиняемия с бившите му приятели от поделението, към което се числил.

Майорът беше романтик-мечтател. Той говори още и за това, че всъщност се търсели известни нишки, че не било достатъчно просто да осъдят човека. Осъждането според него можело да бъде резултат само от известно следствие, което ще установи и известни нишки, които нишки… Той така се заплете в тия нишки, че не можеше да се измъкне от тях. Всички обаче го разбираха и одобрително кимаха глави, дори и сам генералът. На него тия нишки много му харесаха, на всяка от нишките на майора той си представляваше по един съдебен процес по кратката процедура. Затова и престана да възразява против предложението да се направи проверка в бригадата дали Швейк наистина се числи към 91-ви полк и кога е преминал на руска страна, през време на кои операции на 11-а рота.

През време на разискванията Швейк беше пазен зорко в коридора от два щика, след това отново го изправиха пред съда и още един път го попитаха към кой полк всъщност се числи. После го преместиха в гарнизонния затвор.

 

Когато се завърна в къщи след тоя несполучлив процес по кратката процедура, генерал Финк се излегна на кушетката и се замисли как собствено да ускори процедурата.

Той твърдо вярваше, че отговор ще получи скоро. Все пак обаче това нямаше да бъде оная бързина, с която се отличаваха неговите процеси, тъй като по програма следваше да се даде духовна утеха на осъдения, с което изпълнението на присъдата щеше да се забави напълно излишно с цели два часа.

„Все едно — помисли си генерал Финк, — можем да му дадем духовна утеха преди произнасяне на присъдата, преди още да са дошли сведенията от бригадата. Той и без това ще бъде обесен.“

Генерал Финк заповяда да повикат фелдкурат Мартинец.

Фелдкурат Мартинец беше един нещастен поп някъде от Моравия, попаднал на такова мръсно началство в службата си, че беше предпочел да стане военен. Той наистина беше човек с религиозна подкладка и с мъка на сърцето си спомняше за своя шеф свещеник, който бавно, но сигурно вървеше към гибел. Спомняше си как шефът му смучеше сливовата като същински смок и как една нощ насила поиска да му натика в кревата някаква скитница-циганка, която беше намерил край селото, когато се връщаше пиян-залян от спиртоваря.

Фелдкурат Мартинец си представяше, че със своята служба на фронта, където ще дава утеха на ранени и умиращи, ще може да изкупи и греховете на своя пропаднал шеф, който, връщайки се нощем в къщи, безброй пъти го беше будил и беше му казвал:

— Йеничек, Йеничек! Пълничката проститутка — в това е смисълът на моя живот!

Надеждите му обаче не се оправдаха. Започнаха да го подмятат от гарнизон на гарнизон, а там изобщо нямаше никаква друга работа, освен веднъж на две седмици да отслужи литургия в гарнизонния параклис за войниците от гарнизона и да се бори с изкушенията в офицерското казино. Там се водеха такива разговори, че в сравнение с тях пълничките проститутки на дядо поп му се струваха като най-невинна молитва към ангел-хранител.

Сега обикновено го викаха при генерал Финк през време на големи операции на бойното поле, когато предстоеше да се отпразнува някоя голяма победа на австрийската армия. В такива случаи генерал Финк със същото увлечение, с което водеше процеси по съкратената процедура, устройваше тържествени служби.

Този мръсник Финк беше такъв австрийски патриот, че никога не се молеше за победата на турското оръжие или оръжието на германците от райха. Когато германците от райха удържеха някъде победа над французите или англичаните, той отминаваше това с пълно мълчание от олтара.

Всяка незначителна схватка обаче на австрийски разузнавателен патрул с руска челна охрана, която завършваше с победа и която щабът надуваше като огромен сапунен мехур и я представяше като разгромяване на цяла руска армия, даваше повод на генерал Финк да устройва тържествени богослужения. У нещастния фелдкурат Мартинец по такъв начин се създаваше впечатлението, че покрай другото генерал Финк е и върховен глава на католическата църква в Пршемишъл.

Генерал Финк в такива случаи определяше и съдържанието на литургията, искаше му се обикновено да се отслужи литургия, каквато се служеше на Свети Дух.

Имаше и тоя навик — след изнасянето на дискоса през време на службата да долети на плаца с коня си, да се приближи към олтара и да извика три пъти: „Ура-ура-ура!“

Фелдкурат Мартинец, набожна и праведна душа, един от малцината, които вярваха в дядо господ, не обичате да ходи при генерал Финк.

След всички инструкции, които му даваше комендантът на гарнизона, генерал Финк винаги му наливаше по нещо силно, а след това започваше да му разказва последните вицове от най-идиотските брошури, издавани за войската от „Лустиге блетер“[20].

Той беше направил цяла библиотека от тия брошури, които носеха идиотски заглавия, като: „Пълна раница хумор за очите и ушите“, „Хинденбурговски анекдоти“, „Хинденбург[21] в огледалото на хумора“, „Още една раница, пълна с хумор, подсладен от Феликс Шлемпер“, „Стреля нашият гулашов топ“, „Сочни бомбени дреболии от окопите“ или като следните дивотии например: „Под двуглавия орел“, „Виенска пържола от кухнята на Н. В. — опържил готвачът Артур Локеш“. Понякога той му пееше и песнички от сбирката весели военни песни „Wir müssen siegen“[22]. През това време, разбира се, той не преставаше да му налива и по нещо силно и караше фелдкурат Мартинец да пие и реве заедно с него. След това той подхващаше мръсни разговори и фелдкурат Мартинец с прискърбие на сърцето си спомняше за своя дядо поп, който в нищо не отстъпваше на генерал Финк, колкото се касаеше до пикантериите.

Фелдкурат Мартинец с ужас откри, че колкото по-често ходи у генерал Финк, толкова по-низко пада в морално отношение.

На него, клетия, започнаха да му се услаждат ликьорите, които пиеше у генерала, а и приказките на генерала започнаха полека-лека да му допадат, в главата му започнаха да се мяркат разни нечестиви представи. Заради контушовката, оскорушовата ракия и паяжините по бутилките старо вино, което му поднасяше генерал Финк, той започна да забравя и бога, а между редовете на молитвеника му затанцуваха жените от разказите на генерала. Отвращението му от посещенията у генерала полека-лека започна да намалява.

Генералът обикна фелдкурат Мартинец, който отначало му се видя като някакъв свети Игнатий Лойола, но постепенно бе започнал да се приспособява към неговата обстановка.

Веднъж генералът покани при себе си две сестрички от военната болница. Всъщност те не работеха нищо и бяха зачислени в болницата само заради заплатата, а увеличаваха приходите си с проституция от по-висока класа, както беше обичаят в тия тежки времена. Той заповяда да повикат и фелдкурат Мартинец, който толкова беше затънал вече в мрежите на дявола, че след половинчасово забавление се изреди и на двете дами, като цвилеше с такава страст, че оплю цялата кушетка. След това той дълго време се кори за развратните си деяния, но не можа да измие греха си дори и като коленичи по погрешка същата нощ на връщане в парка пред статуята на създателя и кмета на града, мецената господин Грабовски, който през осемдесетте години беше спечелил големи заслуги за Пршемишъл.

Само отекващите стъпки на часовите се смесваха с пламенните му слова:

— Не съди своя служител, тъй като никой човек не ще застане чист пред тебе, ако не дадеш опрощение на греховете му. Затова нека не бъде тежка присъдата ти. Моля за твоята помощ, господи, и предавам в твои ръце духа си.

От този момент той на няколко пъти направи опит, като го повикват при генерала, да се отказва от всички земни удоволствия. Извиняваше се с разваления си стомах и смяташе лъжата си за необходима, за да не бъде подхвърлена душата му на адски мъки, защото в същото време признаваше, че военната дисциплина изисква, когато генералът каже на фелдкурата: „Къркай, приятелю“, той да кърка дори и само от уважение към началника си.

Понякога, разбира се, това не му се удаваше, особено когато генералът след тържественото военно богослужение устройваше още по-тържествен банкет за сметка на гарнизонната каса, така че после в счетоводството се чудеха какви комбинации да направят, та и те да намажат по нещо. В такива случаи той винаги си представяше, че е морално погребан пред лицето на всевишния и че се е превърнал в разтреперан грешник.

След това се скиташе като в мъгла и без да губи в тоя хаос вярата си в бога, съвсем сериозно се замисляше дали не би трябвало да започне всеки ден да се самобичува.

И сега той се отзова на поканата на генерала, измъчван от подобни настроения.

Генерал Финк го посрещна целият сияещ и радостен.

— Сигурно сте чули вече — извика той, ликуващ, на среща му — за моя процес по кратката процедура? Ще бесим един ваш земляк.

При думата „земляк“ фелдкурат Мартинец погледна измъчено генерала. На няколко пъти вече той беше отхвърлял предположението, че е чех, и безброй пъти беше обяснявал, че в моравската им енория спадат две общини, чешка и немска, и че на него често му се случва да държи проповеди една седмица на чехите, а друга — на немците и понеже в чешката община няма чешко училище, а само немско, той е принуден да води обучението и в двете общини на немски език, ето защо не е никакъв чех. Това логично съображение веднъж даде повод на един майор да сподели със сътрапезниците си забележката, че тоя моравски фелдкурат представлява всъщност колониален магазин, в който се продават най-различни стоки.

— Пардон — каза генералът, — забравих, не е ваш сънародник. Той е чех, дезертьор, предател, служил у русите, ще го обесим. Сега за сега обаче, проформа някак си, сме се заели да установим самоличността му, но няма значение, ще го обесим веднага щом се получи телеграфическият отговор.

Като направи място на фелдкурата до себе си на кушетката, генералът продължи весело:

— Когато аз съдя някого по съкратената процедура, всичко трябва да съответствува на термина, трябва да бъде наистина кратко, такъв е моят принцип. В самото начало на войната, когато бях отвъд Лвов, аз имах много добро постижение, обесихме един негодник три минути след прочитане на присъдата. Той, разбира се, беше евреин, а един украинец ние обесихме пет минути след съвещанието на съда…

Генералът се засмя добродушно:

— И двамата по една случайност нямаха нужда от духовна утеха. Евреинът беше равин, а украинецът — поп. В случая обаче работата е по-друга, ще бъде обесен католик. И на мене ми дойде гениалната идея, за да не бавим след това процедурата, да му дадем предварително последната утеха, казвам, само да да не се забрави процедурата.

Генералът позвъни и заповяда на свръзката си:

— Донеси две от вчерашната батарея.

И като наля след малко чаша вино на фелдкурата, той любезно му каза:

— Малко утешение и за вас преди духовната утеха…

 

В същия ужасен момент Швейк седеше на леглото в килията и през решетките на прозореца звучеше песента му:

Кой е като нас, войниците,

пламенно обичат ни девойките,

вземаме пари, богата работа,

царски си живеем винаги…

Трам тарара… Айн, цвай…[23]

Бележки

[1] Унгарска псувня. — Б.пр.

[2] Велики боже (татарски). — Б.пр.

[3] Велики боже — велики боже — милостиви — съжали ме — смили се — прост войник (татарски). — Б.пр.

[4] В 1241 г. Ярослав от Щернберк победил татарския хан Баний. — Б.пр.

[5] Кой знае немски? — Б.пр.

[6] Действително едно от предградията на Варшава се нарича Прага. — Б.пр.

[7] Тук. — Б.пр.

[8] Стой! — Б.пр.

[9] Господин фелдфебел, разрешете да доложа… — Б.пр.

[10] Немска песен: „Не зная какво означава.. .“ (стихотворението „Лорелай“ от Х. Хайне). — Б.пр.

[11] Господин подпоручик, разрешете да доложа… — Б.пр.

[12] Не разбирам чешки. — Б.пр.

[13] Разбирате ли немски? — Б.пр.

[14] Разбира се. — Б.пр.

[15] Управлявал след император Йосиф II. но само две години (1790–1792). — Б.пр.

[16] Лудница. — Б.пр.

[17] Цитат от операта „Далибор“ от Б. Сметана. — Б.пр.

[18] Предградие на Прага. — Б.пр.

[19] Така точно ли е: Прага, № 16, Йозеф Божетех? — Б.пр.

[20] Немски хумористичен вестник с дребнобуржоазен характер. — Б.пр.

[21] Паул фон Бенекендорф унд Хинденбург (1847–1934) — германски генерал, маршал, по-късно на два пъти и президент на Германската република. — Б.пр.

[22] Ние трябва да победим. — Б.пр.

[23] Едно, две… — Б.пр.