Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (37)

Духовната утеха

Фелдкурат Мартинец, в истинския смисъл на думата, не дойде, ами долетя при Швейк като балерина на сцена. В този трогателен момент небесните копнежи и бутилката старо „Гумполдскирхен“ го правеха лек като перце. Струваше му се, че в този важен и свещен момент се приближава до бога. Всъщност той се приближаваше до Швейк.

Надзирателят затвори вратата и ги остави сами. Фелдкуратът се обърна възторжено към Швейк, който седеше на леглото:

— Мили синко, аз съм фелдкурат Мартинец.

През целия път дотук това обръщение му се струваше най-подходящо и някак бащински трогателно.

Швейк се надигна от постелята си, бодро раздруса ръката на фелдкурата и каза:

— Много ми е приятно, казвам се Швейк, свръзка съм на 11-а рота от 91-ви полк. Нашият полк неотдавна бе преместен в Брук над Литава. Заповядайте, седнете до мене, господин фелдкурат, и ми разкажете защо са ви затворили. Вие нали сте с ранг на офицер, следователно полага ви се да лежите в специалния гарнизонен офицерски арест, а то тук, погледнете, цялото легло е въшлясало. Разбира се, понякога се случва някой да не знае в кой арест му е мястото. Я в канцеларията объркат работата или съвсем случайно стане някаква грешка. Веднъж, знаете ли, господин фелдкурат, лежа си аз в полковия арест в Будейовице и по едно време ми водят един фелдфебел-школник. Тогава фелдфебел-школниците бяха нещо като фелдкуратите, нито риба, нито рак, кряскаха по войниците също като офицери, а пък като се случеше нещо, затваряха ги наред с простите пехотинки. Те, господин фелдкурат, бяха такива копелета, че не ги приемаха за храна в подофицерския стол, нямаха право да се хранят с войниците, нали бяха по-горе от тях, а пък в офицерския стол храна не им се полагаше. По това време ние имахме пет такива екземпляра и отначало всички лапаха само сирене в лавката, защото храна никой не им даваше, докато най-сетне един ден ги спипа в лавката, поручик Вурм и им забрани да ядат там, защото не било съвместимо с достойнството на фелдфебел-школника да се меша с войниците в лавката. А те какво да нравят, в офицерската лавка нали не ги пускаха?

Увиснаха си ей така във въздуха и само за няколко дни изпитаха такива страдания, че един от тях се хвърли в Малша, а другият избяга от полка и след два месеца изпрати писмо, че бил военен министър в Мароко. Останаха четирима, защото тоя, който се беше хвърлил в Малша, го извадиха жив — човекът, просто както бил нервиран в момента, когато се хвърлил в реката, забравил, че знае да плува и че е издържал с отличен успех изпита по плуване. Изпратиха го в болницата, но и там не знаели какво да го правят: с офицерско одеяло ли да го покрият или с обикновено войнишко? И знаете ли, разрешили въпроса много умно, не го покрили с никакво одеяло, ами го завили само с мокър чаршаф, така че след половин час той взел да ги моли да го пуснат обратно в казармата — и точно тоя ми го изпратиха тогава мокър-мокър в ареста. Лежа с мене четири дни и остана много доволен, защото получаваше храна, арестантска наистина, но все пак храна, подсигурил беше хляба, както казваше. На петия ден дойдоха да го вземат, след половин час обаче той се върна да си вземе фуражката и просто се разплака от радост. „Най-сетне — казва — въпросът ни се разреши. От днеска нататък ще ни затварят в караулното заедно с офицерите, ще се храним в офицерския стол, след като се нахранят офицерите, и ще си доплащаме разликата, ще спим с войниците, кафето ще си получаваме също от войнишкия стол, цигари ще получаваме също така на общо основание с войниците.“

Едва сега фелдкурат Мартинец можа да се опомни дотам, че прекъсна Швейк с изречение, което по съдържание никак не се съгласуваше с предходния разговор:

— Да, да, мили ми синко! Между небето и земята има много неща, за които следва да разсъждаваме с чисто сърце и с пълна вяра в безкрайното божие милосърдие. Аз съм дошъл, мили ми синко, за да ти дам последна утеха.

Той направи пауза, тъй като всичко това му се стори някак неуместно. Още из пътя си беше съставял планче на речта, с която ще застави нещастника да поразмисли върху своя живот, ще му внуши, че там горе всичко ще му бъде простено, ако се покае и прояви истинско съжаление за постъпките си.

Сега той се замисли как да продължи по-нататък, но Швейк го изпревари и го попита има ли цигари.

Фелдкурат Мартинец все още не бе се научил да пуши, това беше всъщност единственото, което си бе запазил от предишния начин на живот. Понякога у генерал Финк, като му се поразмътеше главата, се опитваше да пуши пури „Британик“, но веднага започваше да му се повръща, при което имаше впечатлението, че неговият ангел-хранител предупредително го гъделичка в гърлото.

— Не пуша, мили синко — отговори той на Швейк с необикновено благочестие.

— Интересно — каза Швейк. — Аз познавам много фелдкурати, но те пушеха като комина на спиртната фабрика в Злихов. Аз изобщо не мога да си представя фелдкурат, който да не пуши и да не пие. Само един познавах, който не пушеше, но той вместо да пуши тютюн, го дъвчеше и през време на проповед изпоплюваше целия амвон. Вие откъде сте, господин фелдкурат?

— От Нови Ичин — отговори плахо божият на негово величество служител Мартинец.

— Вие, господин фелдкурат, трябва да познавате тогава известната Ружена Гаудърсова, която по-лани работеше в аперитива на улица Платнарска в Прага, същата, дето даде под съд наведнъж осемнайсет души, защото ѝ се бяха родили близначета. Едното око на едното близначе било синьо, а другото — кафяво, на другото близначе пък едното му око било сиво, а второто — черно, така че тя предположила, че в случая вина носят четирима господа с подобни очи. Те посещавали аперитива и имали известни връзки с нея. Освен това едното от близнетата било куцо като общинския съветник, който също се отбивал в аперитива, а другото пък имало шест пръста на единия си крак като депутата, който бил ежедневен посетител на заведението. И сега представете си, господин фелдкурат, в аперитива редовно ходели осемнайсет такива гости и близнетата имали по някакъв отличителен белег от всеки един от тия осемнайсет души, които водели потърпевшата в жилищата си или в хотел. Накрая съдът реши, че при такъв голям брой заподозрени бащата не може да се определи и тя се принуди да хвърли цялата вина върху съдържателя на аперитива, където работеше, и го даде под съд. Той обаче доказа, че вече от двайсет години е импотентен поради операция на долните си крайници при някакво възпаление. А нея, господин фелдкурат, я изпратиха след това по етапен ред при вас, в Нови Ичин. От всичко това е ясно едно, че който ламти за много, обикновено остава с пръст в устата. Тя е трябвало да се спре на един, а не да твърди в съда, че едното близне било от депутата, другото от общинския съветник или от не знам кого си. Тя сметката на тия работи е много лесна. На тая и тая дата бях с него в хотела и на тая и тая дата ми се родиха близнетата. Разбира се, при нормално раждане, господин фелдкурат. В такива бардаци винаги може да се намери срещу някоя и друга крона свидетел я камериерка, я някой прислужник и те веднага ще докажат под клетва, че той наистина е бил там с нея през въпросната нощ и че тя му казала на излизане по стълбите: „Ами ако излезе нещо от тая работа?“, а пък той веднага ѝ отговорил: „Не бой се ма, буцо, аз ще се погрижа за детето.“

Фелдкуратът се замисли и духовната утеха, която трябваше да даде, сега му се стори някак твърде трудна, въпреки че предварително си беше набелязал как да говори със своя мил син. Възнамерявал беше да му каже за върховната милост в деня на последния съд, когато всички военно-престъпници ще станат от гробовете си с примки на шиите си и разкаяли се, ще бъдат помилвани като разбойника от Новия завет.

Подготвил се беше да даде може би една от най-хубавите духовни утехи. Тя трябваше да се състои от три части. Най-напред искаше да му поговори за това, че смъртта чрез обесване е лека, когато човек напълно се е помирил с бога. Военният закон наказва виновника заради измяна спрямо неговото величество императора, който е баща за войниците, така че и най-малката им простъпка следва да се разглежда като отцеубийство, като опозоряване на бащата. По-нататък той искаше да развие теорията, че негово величество императорът управлява по милост божия и че е поставен от бога да ръководи светските дела, така както папата е поставен да ръководи духовните. Измяната спрямо императора е измяна спрямо самия дядо господ. Военнопрестъпника следователно освен бесилото го очаква още и божи съд и вечни мъки в преизподнята. Но ако светското правосъдие с оглед на военната дисциплина не може да смекчи присъдата и трябва да обеси престъпника, то колкото се отнася до другото, божието наказание, тук не всичко е загубено. С един отличен ход човек може да го парира, като се покае.

Фелдкуратът си представяше трогателната сцена, която ще помогне и на него самия там горе за анулиране на всички забележки по неговата дейност в квартирата на генерал Финк в Пршемишъл.

По-нататък той си представяше как след съответния увод ще изреве на Швейк: „Покай се, синко, да коленичим! Повтаряй след мене, синко!“

И как след това молитвата ще огласи тази смрадна, въшлясала килия: „Боже, ти, който винаги си милостив и прощаваш на всички, горещо те моля за спасението на душата на този воин, на която си заповядал да напусне тоя свят въз основа присъдата на военния съд, който го е осъдил но съкратената процедура. Като имаш пред вид искреното и пълно разкаяние на тоя пехотинец, освободи го от адските мъки и го сподоби с вечна радост.“

— Извинявайте, господин фелдкурат, от пет минути сте седнали тук, като че сте си глътнали езика, като че ли нямате никакво желание да разговаряте. Веднага се вижда, че попадате за пръв път в ареста.

— Аз дойдох — каза сериозно фелдкуратът — заради духовната утеха.

— Интересно, господин фелдкурат, какво толкова ви е дотрябвала духовна утеха. Аз, господин фелдкурат, не чувствувам достатъчно сили, за да ви дам някаква утеха. Вие не сте нито първият, нито последният фелдкурат, който попада зад решетките. Впрочем да ви кажа правото, господин фелдкурат, аз нямам и необходимия дар слово, за да мога да утешавам някого, като изпадне в затруднено положение. Веднъж направих такъв опит, но не излезе много сполучлив, я седнете тук до мене да ви разкажа. Като живеех на улица Опатовицка, аз имах един приятел, Фаустин, портиер в хотел. Той беше много добър човек, справедлив и трудолюбив. Познаваше всички улични жени, господин фелдкурат, можехте да отидете в хотела по всяко време на денонощието и да му кажете само: „Господин Фаустин, трябва ми някоя жена“ и той веднага най-съвестно щеше да ви разпита дали ви трябва блондинка, брюнетка, ниска, висока, слаба, дебела, немкиня, чехкиня или еврейка, неомъжена, разведена или женена дамичка, интелигентна или проста.

Швейк интимно се притисна до фелдкурата и като го прегърна през кръста, продължи:

— Да предположим, господин фелдкурат, че вие бихте казали: „Трябва ми блондинка с хубави баджаци, вдовица без образование“ и бъдете сигурен, че след десет минути ще я имате в леглото си заедно с кръщелното ѝ свидетелство.

На фелдкурата започна да му става горещо, но Швейк продължаваше да говори, като го притискаше майчински към себе си.

— Нямате представа, господин фелдкурат, какво изтънчено чувство за морал и чест имаше господин Фаустин. Той не вземаше нито крайцер комисиона от тия жени, които пласираше в хотелските стаи, а когато някоя от тях забравеше и поискаше да му тикне нещо в ръката, тогава да видите как започваше да се нервира и да ѝ крещи: „Свиньо такава, като продаваш тялото си и вършиш смъртен грях, да не мислиш, че твоят петак много ще ми помогне? Аз да не съм някакъв сводник, безсрамна курво. Аз го правя само от състрадание към тебе, та да не става нужда, след като си паднала толкова низко, да излагаш публично срама си на случайните минувачи и да не те хване някъде през нощта полицейски патрул, та да миеш след това три дни подовете в Дирекцията на полицията. Така поне си на топло и никой не вижда докъде си я докарала.“ Той, разбира се, не губеше, като не искаше да влиза в ролята на сутеньор, защото вземаше съответна такса от гостите. Имаше си тарифа: сините очи струваха петак, черните — петнайсет крайцера, той най-подробно написваше всичко това на едно листче, което предаваше на посетителя. Това бяха много достъпни цени за посредничество. За жени без образование той предвиждаше специална добавка, защото изхождаше от принципа, че такова просто същество може да ти достави по-голямо удоволствие, отколкото някоя образована дама. Един ден привечер господин Фаустин дойде при мене на улица Опатовицка извънредно нервен, просто не беше на себе си, като че ли преди малко го бяха извадили изпод трамвая и му бяха откраднали при това и часовника. Отначало мълчеше, само извади от джоба бутилка ром, отпи и ми я подаде, като каза: „Пий.“ Така ние мълчахме, докато изпихме бутилката, после той изведнъж каза: „Братче, бъди така добър и направи това, за което ще то помоля. Отвори прозореца към улицата, аз ще седна на рамката, а ти ще ме хванеш за краката и ще ме бутнеш от третия етаж долу. Аз вече от нищо друго не се нуждая, това ще ми бъде последна утеха, че се е намерил добър приятел, които да ме изпрати на оня свят. Не мога да живея повече на тоя свят, аз, почтеният човек, съм даден под съд за сводничество като някакъв най-долен евреин сутеньор. Та нашият хотел е първокласно заведение, трите камериерки и жена ми си имат книжки и не дължат за прегледи нито крайцер на доктора. Ако има поне капка обич у тебе, бутни ме от третия етаж, дай ми тая последна утеха.“ Аз му казах тогава да се качи на прозореца и го бутнах долу на улицата. Не бойте се, господин фелдкурат!

Швейк се качи на нара, като издърпа и фелдкурата:

— Погледнете, господин фелдкурат, аз, значи, го хванах ей така и бух!

Швейк вдигна фелдкурата и го пусна на пода и докато последният ставаше уплашен, Швейк продължи да говори:

— Виждате ли, господин фелдкурат, че не ви стана нищо? На него, на господин Фаустин, също нищо не му стана, трябва да беше само три пъти по-високо. Работата е там, че господин Фаустин беше съвсем пиян и бе забравил, че живея на улица Опатовицка в самия партер, а не на третия етаж, както преди една година, когато живеех на Кршеменцова, където той също ми идваше на гости.

Ужасен, фелдкуратът погледна Швейк от земята. Застанал над него на нара, Швейк продължаваше да ръкомаха.

Фелдкуратът помисли, че има работа с някакъв луд и затова запелтечи:

— Да, мили ми синко, не е било и три пъти по-високо.

Полека-лека той започна да отстъпва заднишком. Като стигна до вратата, изведнъж започна да удря о нея и така страшно да пищи, че веднага му отвориха.

През решетката на прозореца Швейк видя фелдкурата, който, придружаван от часовоя, мина бързо-бързо през двора, ръкомахайки оживено.

„Сега сигурно ще го закарат право в лазарета“ — помисли си Швейк и скочи от нара. Разхождайки се из помещението с войнишка стъпка, той запя:

Пръстенчето, дето ми го даде, няма да го нося.

Дявол взел го! Че защо пък не?

Щом във своя полк пристигна,

пушката си с него ще напълня…

Няколко минути след това фелдкуратът поиска да бъде приет от генерал Финк…

У генерала както обикновено имаше голямо събрание, в което главна роля играеха две приятни дами, виното и ликьорите.

От офицерския корпус беше представен целият състав на тазсутрешния съд с изключение на редника, който им беше палил цигарите.

Фелдкуратът долетя плавно-плавно като приказно привидение сред събралите се. Бледен, разтреперан, той се държеше с достойнство, като човек, който съзнава, че безпричинно са му ударили плесник.

Генерал Финк, който в последно време се държеше особено интимно с фелдкурата, го свлече при себе си на кушетката и с пиянски глас го попита:

— Какво става с тебе бе, духовна утехо?

Една от веселите дами подхвърли на фелдкурата цигара „Мемфис“.

— Пийте, духовна утехо — измърмори пак генерал Финк и наля вино на фелдкурата в една голяма зелена чаша. И тъй като фелдкуратът не го послуша веднага, генералът се зае собственоръчно да го пои и ако фелдкуратът не беше започнал храбро да лока, щеше да го полее целия.

Едва след това го попита как се е държал осъденият, докато са му давали духовна утеха.

Фелдкуратът стана и каза с трагичен глас:

— Полудя.

— Хм, представям си, значи, каква знаменита духовна утеха е било това — засмя се генералът, всички останали също страшно се разкикотиха, а двете дами отново започнаха да замерят фелдкурата с цигари „Мемфис“.

В креслото на края на масата дремеше майорът, който беше успял вече да се натаралянка. Сега той изведнъж се сепна от апатията си, наля бърже някакъв ликьор в две винени чаши, проби си път между столовете до фелдкурата и накара объркания божи служител да пие с него брудершафт. След това отново се домъкна до мястото си и продължи да кърти.

С тоя брудершафт фелдкуратът попадна в мрежите на дявола, който започна да разтваря прегръдките си към него от всички бутилки по масата и от погледите и усмивките на веселите дами, които вдигнаха краката си на масата срещу него, така че във фелдкурата впери поглед измежду дантелите самият Велзевул.

И до последния момент фелдкуратът не можа да се освободи от убеждението, че тук се води отчаяна борба за неговата душа и че той самият е мъченик.

Убеждението си той изрази във формата на дълга тирада към двете свръзки на генерала, които го отнесоха на кушетката в съседната стая:

— Печална наистина, но възвишена гледка се открива пред вашите очи, когато с непредубедено и чисто сърце си спомните за множеството прославени страдалци, които са се пожертвували за вярата си и днес са известни на всички под името мъченици. В мое лице може да видите как човек се чувствува издигнат над всички страдания, когато в сърцето му живее правдата и добродетелта, които му дават сили да воюва, за да спечели славна победа над най-страшните страдания.

В този момент войниците го обърнаха към стената и той мигновено заспа.

Сънят му беше неспокоен.

Сънува, че денем изпълнява функциите на фелдкурат, а вечер е портиер в хотела на мястото на господин Фаустин, когото Швейк беше хвърлил от третия етаж.

Генералът започна да получава от всички страни оплаквания срещу него, ту че е довел на клиента брюнетка вместо блондинка, ту вдовица без образование вместо разведена интелигентна жена.

На сутринта той се събули потен, вир-вода, на стомаха му беше гадно и му се струваше, че моравският дядо поп, неговият шеф, в сравнение с него е същински ангел.