Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (7)

След пробив в омагьосания кръг Швейк отново в къщи

В сградата на Дирекция на полицията витаеше духът на чуждия авторитет, който се опитваше да установи доколко е ентусиазирано населението от обявяването на войната. С изключение на неколцина, които не скриваха, че са синове на народа, който ще трябва да пролее кръвта си за напълно чужди интереси, Дирекцията представяше най-великолепната колекция от хищници-бюрократи, които разчитаха само на затвора и бесилото, за да защитят съществуването на изкривените параграфи.

При това те се отнасяха към жертвите си с язвителна вежливост, като претегляха предварително всяка дума.

— Много съжалявам, че вие отново попадате в нашите ръце — каза един от тия хищници с черно жълта козина^[1], когато му доведоха Швейк. — Ние мислехме, че ще се поправите, но сме се измамили.

Швейк мълчаливо кимна глава и лицето му имаше такова невинно изражение, че черно-жълтият хищник го погледна въпросително и подчерта:

— Недейте гледа така глупаво. — Но веднага възвърна любезния си тон и продължи: — За нас наистина е много неприятно да ви държим арестуван. Мога да ви уверя, че по мое мнение вашата вина не е и толкова голяма, тъй като при вашата не особено висока интелигентност няма съмнение, че сте били подведен. Кажете ми, господин Швейк, кой собствено ви подвежда да вършите такива глупости?

Швейк се изкашля и каза:

— Че аз не зная за никакви глупости.

— А това нима не е глупост, господин Швейк — каза изкуственият бащин тон. — От рапорта на полицая, който ви е довел, личи, че вие сте предизвикали събиране на хора пред залепения на един ъгъл манифест по случай обявяването на войната и че сте бунтували хората с виковете си: „Да живее император Франц Йосиф! Победата е наша!“

— Аз не можех да бездействувам — заяви Швейк, като устреми добрите си очи в зениците на инквизитора, — аз така се ядосах, като видях, че всички четат манифеста по случай войната и не проявяват никаква радост! Никакво ликуване, никакво „ура“, нищо, съвсем нищо, господин съветник. Също като че ли не ги засяга. И тогава аз, старият воин от деветдесет и първи полк^[2], не можах да се стърпя и извиках тия думи. И мисля, че ако вие бяхте на моето място, бихте направили същото. Щом като сме във война, тя трябва да се спечели и трябва да се вика „ура“ за негово величество императора, никой не може да ме убеди в обратното!

Притиснат до стената, черно-жълтият хищник не можа да издържи погледа на невинния агнец Швейк, наведе глава над книжата си и каза:

— Разбирам напълно ентусиазма ви, но той е трябвало да се прояви при други обстоятелства. Вие сам знаете много добре, че сте били воден от полицай, така че вашата патриотична проява трябва да е била схваната от публиката по-скоро в ироничен, отколкото в сериозен смисъл.

— Когато някого карат в полицията — отговори Швейк, — това е труден момент в живота му. Но когато човек и в такъв труден момент не забравя какво се полага да извърши при обявяване на война, аз мисля, че такъв човек не е толкова лош.

Черно-жълтият хищник изръмжа и се вгледа още веднъж в очите на Швейк.

Швейк отговори с невинната, мека, скромна и нежна топлина на своя поглед.

Един миг и двамата се гледаха втренчено.

— Вървете по дяволите, Швейк — измърмори най-после чиновническата зурла, — ако попаднете още веднъж тук, тогава вече, без да ви питам, ще ви изпратя направо във военнополевия съд на Храдчани^[3]. Разбрахте ли?

И докато се усети, Швейк се приближи до него, целуна му ръка и каза:

— Господ здраве да ви дава, ако някога ви потрябва някое чистокръвно кученце, благоволете да се обърнете към мене. Търгувам с кучета.

Така Швейк отново се озова на свобода.

Разсъжденията му по пътя за в къщи дали по-напред да се отбие „При чашата“ завършиха с това, че той отвори същата врата, през която преди известно време бе излязъл, придружен от детектива Бретшнайдер.

В кръчмата цареше гробна тишина. Имаше няколко посетители, между които и клисарят на „Свети Аполинарий“^[4]. Всички изглеждаха мрачни. Зад тезгяха беше седнала кръчмарката Паливецова и тъпо гледаше бирените канелки.

— Е, аз се върнах вече — весело рече Швейк, — дайте ми една бира. Къде е господин Паливец, не се ли е върнал още?

Вместо да отговори, жената на Паливец заплака и като подчертаваше нещастието си чрез особената интонация на всяка дума, простена:

— Осъдиха го… на десет години… преди… една… седмица.

— Я го гледай ти — рече Швейк, — та той вече излежал седем дена.

— Толкова беше внимателен — плачеше Паливецова, — нали помните как се хвалеше с предпазливостта си?

Посетителите в кръчмата упорито мълчаха, като че ли тук витаеше духът на Паливец и ги напътваше към още по-голяма предпазливост.

— Предпазливостта е майка на мъдростта — рече Швейк, като седна да пие бирата си, в пяната на която сълзите на госпожа Паливецова бяха пробили малки дупчици, докато му носеше чашата на масата, — самото време днес е такова, че кара човек да бъде предпазлив.

— Вчера имахме две погребения — опита се да отбие разговора в друга посока клисарят на „Свети Аполинарий“.

— Трябва да е умрял някой, а? — каза друг посетител, след което пък трети добави:

— Погребенията с катафалка ли бяха?

— Интересно, какви ще бъдат сега военните погребения? — каза Швейк.

Посетителите се вдигнаха, платиха и тихо си отидоха. Швейк остана сам с госпожа Паливецова.

— Никога не съм предполагал — рече той, — че могат да осъдят невинен човек на десет години. Чух, че осъдили един невинен на пет години, но на десет, това вече е малко много.

— Какво да го правя, като си призна — продължи да плаче Паливецова, — както си го разправяше тук за мухите и за картината, така си го повтори и в Дирекцията, и в съда. Извикаха ме свидетелка по делото, но какво можех да им кажа аз, когато ми заявиха, че имам право да се откажа да дам показания, понеже съм била в роднински връзки с подсъдимия. Толкова се уплаших от тия роднински връзки с мъжа си, че за да не излезе още някоя неприятност, отказах да свидетелствувам. А той, нещастният, така ме погледна, че докато съм жива, няма да забравя очите му. А след като му прочетоха присъдата и го изведоха в коридора, той извика: „Да живее Свободата на мисълта“^[5] — толкова се беше побъркал.

— А господин Бретшнайдер идва ли още? — попита Швейк.

— Идва понякога — отговори кръчмарката. — Изпие една-две бири, попита ме кой посещава кръчмата и слуша как гостите си приказват за футболни мачове. Щом го видят, те винаги започват да приказват само за футбол. А той се върти на стола си, като че ли всеки миг му се иска да скокне и да се разбеснее. През цялото време успя да хване на въдицата си само един тапицер от Пряката улица.

— Всичкото е въпрос на опитност — забеляза Швейк, — тапицерът глупав човек ли беше?

— Горе-долу като мъжа ми — отговори Паливецова и се разплака. — Бретшнайдер го попита дали би стрелял срещу сърбите. А той му каза, че не знае да стреля, веднъж на стрелбището похарчил цяла крона за стрелба^[6]. След това всички видяхме как господин Бретшнайдер извади бележника си и каза: „Я гледай, ето ти още една хубава държавна измяна!“ и излезе заедно с тапицера от Пряката улица, който вече не се върна.

— Те мнозина няма да се върнат — рече Швейк, — я дайте един ром.

Швейк тъкмо си поръчваше второ шишенце ром, когато в кръчмата влезе тайният полицай Бретшнайдер. Той хвърли бегъл поглед към тезгяха и празното заведение и седна при Швейк. Като си поръча пиво, той търпеливо зачака да чуе нещо от него.

Швейк сне от закачалката някакъв вестник и започна да чете обявленията на последната страница. След малко се обади:

— Гледай ти, някой си Чимпера от Страшков № 5, поща Рачиневес, продава стопанство с тридесет декара ниви, селото било на ж.п. линия, имало и училище.

Бретшнайдер нервно забарабани с пръсти по масата и се обърна към Швейк:

— Не мога да разбера защо ви интересува това стопанство, господин Швейк.

— А-а-а, вие ли сте — каза Швейк, като му подаде ръка, — аз не можах да ви позная, много ми е слаба паметта. За последен път ние се видяхме, ако се не лъжа, в канцеларията на Дирекция на полицията. С какво се занимавате оттогава, идвате ли често насам?

— Днес идвам заради вас — рече Бретшнайдер. — В Дирекция на полицията ми съобщиха, че продавате кучета. Трябва ми някой хубав мишеловец или шпиц, или нещо подобно.

— Мога да ви доставя, каквото обичате — отвърна Швейк. — Чистокръвно животно ли желаете или някое от улицата?

— Смятам — отговори Бретшнайдер, — че чистокръвното е за предпочитане.

— А не бихте ли желали полицейско куче? — запита Швейк. — Такова, което веднага надушва всичко и винаги открива следите на престъплението? Един месар във Вършовице^[7] има такова куче и го впряга в количката си, кучето, дето се казва, е сбъркало занаята си.

— Аз бих искал шпиц — каза Бретшнайдер спокойно и упорито, — шпиц, който да не хапе.

— Искате, значи, беззъб шпиц? — попита Швейк. — Ще ви намеря, един кръчмар от Дейвице има такова куче.

— По-добре тогава мишеловец — нерешително се обади Бретшнайдер, чиито кинологически познания бяха в зародиш. Ако не бе получил нареждане от Дирекция на полицията, той никога нямаше да научи нищо за кучешките породи.

Но заповедта бе ясна, точна и категорична. Да се запознае по-отблизо с Швейк на базата на търговията с кучета. За тая цел той имаше право да си избере помощници и да разполага със суми за покупка на кучета.

— Мишеловците биват големи и малки — каза Швейк. — Зная два малки и три големи. Петте заедно могат се събра на скута ви. Мога да ви ги препоръчам най-горещо.

— Това е тъкмо за мене работа — заяви Бретшнайдер, — а колко ще струва единият?

— Зависи от големината — отвърна Швейк. — Всичко зависи от големината. Мишеловецът не е теле, при мишеловците е тъкмо обратното, колкото са по-малки, толкова са по-скъпи.

— Иска ми са да са по-големи, та да ги бива и за пазачи — отговори Бретшнайдер, страхувайки се да не обремени много тайния фонд на полицията.

— Дадено — рече Швейк, — такива мога да ви продам по петдесет крони, а ако искате още по-големи, мога да ви ги дам и по четиридесет и пет, но ние забравихме едно нещо. Кутрета ли да бъдат или по-стари кучета, мъжки или женски?

— Все ми е едно — отговори Бретшнайдер, който тук се натъкваше на редица неизвестни за него досега проблеми. — Пригответе ми ги, а аз утре в седем часа вечерта ще дойда да си ги взема. Ще може ли?

— Ще може — сухо отвърна Швейк, — но в тоя случай ще бъда принуден да ви поискам залог от трийсет крони.

— Моля, моля — каза Бретшнайдер, като отброяваше парите. — А сега да пийнем по четвъртинка вино, аз черпя.

Когато изпиха четвъртинката, Швейк поръча още по четвъртинка, след това дойде ред пак на Бретшнайдер, който по тоя случай заяви, че днес не е длъжностно лице и покани Швейк да не се страхува от него и да говори свободно за политика.

Швейк заяви, че в кръчмата той никога не говори за политика, че въобще политиката е залъгалка за малки деца.

Бретшнайдер, напротив, имаше по-революционни схващания и каза, че всяка слаба държава била обречена на гибел, и попита Швейк какво е мнението му по тоя въпрос.

Швейк заяви, че не е имал работа с държавата, но че веднъж попаднало в ръцете му едно слабо санбернарско куче, което той подхранвал с военни сухари, и че то също така умряло.

Когато на масата бе сложена петата четвъртинка, Бретшнайдер се обяви за анархист и попита Швейк в коя организация да се запише.

Швейк му каза, че веднъж един анархист взел от него на изплащане един леонбергер^[8], който струвал сто крони, и го завлякъл с последната вноска.

Когато наченаха шестата четвъртинка, Бретшнайдер заговори за революцията и против мобилизацията.

Тогава Швейк се наведе към него и му пошепна на ухото:

— В заведението тъкмо влезе един посетител, гледайте да не ви чуе, защото може да си имате неприятности. Ето виждате ли, кръчмарката се разплака.

Госпожа Паливецова наистина плачеше зад тезгяха.

— Защо плачете, госпожа Паливецова? — попита Бретшнайдер. — За три месеца ще спечелим войната, ще дадат амнистия, вашият мъж ще се върне и тогава ще му дръпнем едно пиене за много години.

— Вие може би не мислите, че ще спечелим? — обърна се той към Швейк.

— Как не ви омръзна да ги дъвчете все едни и същи — каза Швейк, — трябва да се спечели и туйто. Но сега вече трябва да си вървя в къщи.

Швейк плати консумацията и се върна при старата си прислужница, госпожа Мюлерова, която много се уплаши, като видя, че човекът, който отключи вратата и влезе в квартирата, е Швейк.

— Аз мислех, ваша милост, че ще се върнете чак след няколко години — каза тя с обичайната си откровеност. — В квартирата ви три пъти правиха обиск, а като не можаха да намерят нищо, казаха, че сте загубен, понеже сте били рафиниран. И аз от състрадание приех в квартирата един портиер от нощно заведение.

Швейк веднага се убеди, че непознатият се е настанил в квартирата му много удобно. Той спеше в собственото му легло и даже бе толкова благороден, че се беше задоволил само с половината, а в другата половина бе настанил някакво дългокосо създание, което от благодарност го бе прегърнало насън около врата. Около леглото се търкаляха в безредие части от мъжки и дамски тоалет. От целия тоя хаос личеше, че портиерът от нощното заведение се беше върнал с дамата си във весело настроение.

— Господине — каза Швейк, като раздруса натрапника, — да не закъснеете за обед. Ще ми бъде много неприятно, ако се оплачете някога, че съм ви изхвърлил в момент, когато никъде не сервират обед.

Портиерът от нощното заведение беше сънен и мина много време, докато разбере, че собственикът на леглото се е върнал в къщи и сега предявява законните си права над него.

С обичайния за всички портиери от нощни заведения маниер тоя господин заяви, че ще набие всекиго, който се опита да го буди, и направи опит да продължи съня си.

Между това Швейк събра принадлежностите на тоалета му, донесе му ги до леглото и като го разтърси енергично, каза:

— Ако не се облечете, ще се опитам да ви изхвърля на улицата така, както сте. Много по-изгодно е за вас да изхвръкнете облечен.

— Ама аз исках да спя до осем часа вечерта — обади се изуменият портиер, като навличаше панталоните си. — Плащам на госпожата по две крони на ден за леглото и имам право да си водя и госпожици от заведението. Маржено, ставай!

Когато си беше сложил вече яката и връзваше връзката си, той се беше опомнил до такава степен, че започна да уверява Швейк, че нощното заведение „Мимоза“ е наистина едно от най-приличните нощни заведения. В него допускали само дами, чиито полицейски книжки били в пълен ред. Той най-сърдечно покани Швейк да го посети.

Партньорката му, напротив, не остана никак доволна от Швейк и пусна в ход няколко твърде благоприлични израза, от които с най-голямо благоприличие се отличаваше следният:

— Копеле такова архиепископско!

След като натрапниците си излязоха, Швейк отиде да се разправи с госпожа Мюлерова, но не можа да намери други следи от нея освен късче хартия, на което с молив бе надраскан разпиленият ѝ почерк. С необикновена лекота тя бе изразила мислите си относно нещастната случка с Швейковото легло, давано под наем на портиера на нощното заведение:

„Прощавайте, ваша милост, ние никога вече няма да се видим, защото аз ще скоча от прозореца.“

— Лъже — каза Швейк и зачака.

След половин час в кухнята се вмъкна нещастната госпожа Мюлерова и по съкрушения ѝ вид личеше, че чака от Швейк слова на утеха.

— Щом сте решили да скачате от прозореца — каза Швейк, — идете в стаята, аз съм отворил прозореца. Да скочите от кухненския прозорец, не бих ви съветвал, защото ще паднете в градината с розите, ще ги измачкате и ще трябва да ги плащате след това. От прозореца в стаята ще паднете тъкмо на тротоара и ако имате късмет, ще си счупите врата. Ако пък нямате късмет, ще изпочупите само всичките си ребра, ръцете и краката и ще се охарчите с разноски за лекуване в болницата.

Госпожа Мюлерова заплака, тихичко отиде в стаята, затвори прозореца и като се върна, каза:

— Голямо течение става, ваша милост, а за вашия ревматизъм това не е хубаво.

След това тя отиде да застеле леглото, с необичайно усърдие приведе всичко в ред, а като се върна при Швейк в кухнята, каза с насълзени очи:

— Двете кутрета, ваша милост, дето ги държахме на двора, умряха. А санбернарското куче избяга веднъж, когато правеха обиск.

— Брей, да му се не види — извика Швейк, — хубава каша е забъркало то, сигурно сега ще го търси полицията.

— То ухапа един от господа комисарите, който го измъкна изпод леглото — продължи госпожа Мюлерова. — Най-напред един от господата каза, че под леглото се крие някой. Тогава те поканиха санбернарското куче в името на закона да излезе и след като то не пожела, те го измъкнаха. А то, като не можа да ги налапа, се шмугна през вратата и не се върна вече. После те ме разпитваха кой идва у нас, дали не получаваме някакви пари от чужбина и подметнаха, че съм била глупава, като им казах, че пари от чужбина получаваме много рядко и че напоследък това е бил залогът от оня, директора в Бърно, за ангорската котка, за която бяхте дали обява в „Народна политика“ и вместо която му изпратихте в сандъче от фурми сляпото кутре на фокстериера. После те станаха много любезни и ми препоръчаха тоя портиер от нощното заведение, та да не ме било страх сама в къщи, същия портиер, когото благоволихте да изхвърлите…

— Не ми върви на мене с властите, госпожа Мюлерова — ще видите сега колцина ще се изтърсят да купуват кучета — въздъхна Швейк.

Не ми е известно дали господата, на които след преврата^[9] бе възложено да прегледат полицейския архив, са могли да разшифроват перата на тайния фонд на държавната полиция, където между другото се четеше: „С … 40 крони, Ф … 50 крони, Л … 80 крони“ и т.н. Те решително са изпаднали в грешка, ако са смятали, че С, Ф, Л са началните букви на някои господа, които за 40, 50, 80 и т.н. крони са продавали чешкия народ на черно-жълтия орел^[10].

„С“ означава санбернарско куче, „Ф“ — фокстериер, а „Л“ значи леонбергер. Всички тия кучета беше откупил Бретшнайдер от Швейк за Дирекция на полицията. Те бяха отвратителни изроди, които нямаха нищо общо с никоя от породите, за които ги беше представял Швейк.

Санбернарското куче беше мелез от нечистокръвен пудел и някой уличен пес, фокстериерът имаше уши на лисичар и ръст на месарски пес, а краката му бяха изкривени, като че беше прекарал английска болест. Леонбергерът с рунтавата си муцуна напомняше салонно мъниче, опашката му беше отсечена, на ръст не бе по-висок от лисичар, а задникът му бе оголен като на прочутите американски голишарчета.

У Швейк се появи и самият Калоус^[11] и купи едно облещено чудовище, което напомняше хиена, с грива на шотландско овчарско куче. В тайния фонд се прибави ново перо: „Х … 90 крони“.

Изродът бе минал за хрътка.

Но даже и Калоус не успя да изкопчи нищо от Швейк. Успехът му не бе по-добър от Бретшнайдеровия. Дори и най-тънките политически разговори Швейк свеждаше до лекуването на кучешка хрема у кутретата. Най-остроумните и двусмислени уловки завършваха с това, че Бретшнайдер си отвеждаше от Швейк ново, получено чрез най-странна кръстоска страшилище.

И това бе краят на знаменития детектив Бретшнайдер. След като събра в квартирата си седем такива изрода, той се затвори с тях в една задна стая и ги държа гладни, докато не го изядоха.

Той излезе толкова честен, че спести на държавното съкровище разноските за погребението си.

В досието му в Дирекция на полицията в графата „Повишения в службата“ бяха отбелязани следните изпълнени с трагика слова: „Изяден от собствените му кучета“.

По-късно, когато научи за това трагично събитие, Швейк каза:

— Едно не мога да разбера, как ли ще го сглобят при второто пришествие?