Емилио Салгари
Златото на Аляска (9)

IX
НА БРЕГА НА МАЛКОТО РОБСКО ЕЗЕРО

Половин час след това яростно преследване, от което като по чудо се отърваха, Бени и Армандо стигнаха до брега на езерото в една местност, защитена от големи борове и черни ели, извисили гордо върхове на повече от петдесет, та дори и на шестдесет метра височина. Тъй като бяха доста изморени, пък се страхуваха да не срещнат и друга банда по бреговете решиха да си отпочинат и да дадат време на индианците да се оттеглят. Бени и Армандо събраха малко малини и братски разделиха трите сухара, които за щастие намериха в джобове те си. После полегнаха в тревата, като наблюдаваха пасящите коне Мястото изглеждаше съвсем пусто. По тези брегове не се виждаше нито колиба, нито вигвам. Дори кану не браздеше спокойните води на езерото, нямаше и дивеч. Кацнали по дърветата, грачеха гарвани и от клон на клон прелитаха диви гълъби, а сред тръстиките се чуваше крещенето на двойки водни патици Бени и неговият млад приятел постояха около половин час като напрягаха ухо да доловят и най-слабия шум — знак за завръщането на индианците После скочиха на седлата и препуснаха отново.

— Да отидем при другарите си — каза каубоят на Армандо.

— Сигурно доста са се притеснили от отсъствието ни и, кой знае може би вече ни смятат за убити и скалпирани.

— Смятате ли, че са стигнали до скривалището?

— Не сме чули никаква стрелба от брега, а това е добър знак. Но…

— Какво имате предвид?

— Знаете ли, тормози ме една мисъл…

— Каква?

— Виновен съм, че не се изкачих на хълма, за да се уверя, че Шарената опашка наистина е убит. Моята пушка обикновено не греши, но не съм напълно сигурен, че този мошеник е мъртъв.

— Дори да не е, мисля, че няма никаква надежда да ви хване.

— Ех, младежо! Не знаете индианците колко са упорити в отмъщението си!…

— Ще приемете ли един съвет, господин Бени?

— Кажете.

— Елате с нас в Аляска.

— Пътуването не ме плаши, уверявам ви, въпреки че е твърде далеч. Но бих искал да знам какво ще правим там?

— Това ще ви каже чичо ми.

— Видите ли, за мен, стария прериен скитник, ловец и златотърсач, няма значение дали съм тук, или на оня свят, стига да мога да спечеля малко долари или стерлинги и да не съм затворен в града. Какво повече?… Безкрайно обичам свободния живот и на никаква цена не бих се отказал от него.

— В Аляска няма градове.

— Толкова по-добре.

— Ще дойдете ли с нас?

— Защо не?… Сега стадото е загубено и ако се върна в Едмънтън, ще трябва да изтърпя мърморенето на господин Харис, който въпреки своите милиони и безбройни стада много държи на говедата и конете си.

— Мисля, че нищо няма да загубите напротив, само ще спечелите. Отнася се до събиране на злато с лопати.

— По дяволите!… Ето една дума, която гали слуха ми. Сигурен ли сте в това?

— Чуйте чичо ми, Бени.

— Изостряте любопитството ми!… Ех!… Черен гръб хайде ускори малко крачка скъпи мой. Нямам търпение да видя господин Фалконе!

Конят, който Бени яздеше сякаш го разбра, ускори бяг, последван от този на Армандо и другите два от каруцата, и премина в галоп край боровата горичка. Препускаха още около половин час без мустангите да забавят нито за миг своя ход, въпреки че не бяха спирали с малки почивки от десет часа Изведнъж Бени, който се бе умълчал и съсредоточено оглеждаше гората възкликна:

— Там!… Погледнете Армандо!

— Къде? — попита младежът.

— Пред нас, не виждате ли онова островче, до брега на езерото, само на няколко крачки от тръстиките?

— Където расте огромният бор?

— Точно така. Вътре се крият Бек и вашият чичо.

— Да се надяваме, че ще ги намерим.

— Не се съмнявам. Хайде, Черен гръб, побързай, ако искаш да си починеш на легло от свежа трева и бъфало грас.

Двамата ездачи подновиха препускането и държаха в ръце пушките, защото не вярваха в спокойствието, което цареше на брега на езерото. Край гората тук-там започнаха да се мяркат животни, които бързо побягваха при появата на конете Бяха предимно койоти, но от време на време се виждаше и по някой едър сив вълк. Те бяха опасни само в глутница, защото тогава се осмеляваха да се нахвърлят дори и върху въоръжени хора.

Очертанията на грамадния бор нарастваха пред очите им. Това беше едно от онези огромни растения, наричани от американците секвоя, а от естествениците Pinus albertina, които често се срещат из западните части на Северна Америка и по-специално по склоновете на Сиера Невада, Нова Калифорния, Скалистите планини и по веригата на Водопадите. Тези колоси не могат да се сравняват с австралийските евкалиптови дървета, които достигат невероятната височина от сто двадесет и шест метра, но имат по-широка обиколка. Понякога диаметърът им е по-голям от този на прочутите баобаби в Африка. В основата си те са толкова грамадни, че четиридесет човека не биха могли да ги обхванат. Борът, в чиято вътрешност вероятно бяха намерили убежище мексиканецът и скалпираният, не бе от най-могъщите въпреки че върхът му се издигаше на осемдесет-деветдесет метра от земята и в основата си бе толкова широк, че можеше да приюти удобно дванадесет души и още толкова коне. Извисяваше се над едно островче отдалечено на десет-дванадесет метра от брега, като го заемаше почти изцяло. Бени, стигнал вече на около двеста крачки, забеляза два коня да пасат спокойно на края на горичката и веднага ги позна.

— Това са конете на нашите другари — каза той. — Добър знак

Едва изрекъл тези думи, видя да се появява Бек, който извика радостно:

— Щастлив съм да ви видя!… От четири часа ме измъчва тревога. А индианците?

— Всички останаха назад.

— А Шарената опашка?

— Убит, поне така се надявам. Идвал ли е някой от тези бесни кучета насам?

— А чичо ми? — извика Армандо.

— Почива си спокойно на хубава постеля от свежа трева. Оставете конете и елате и вие да си починете

Двамата слязоха от конете освободиха ги от сбруята, взеха пушките и револверите и побързаха да преминат малкия ров, където водата нямаше и половин метър. Мексиканецът се здрависа енергично с тях, после заобиколиха огромното дърво и спряха пред един отвор, широк едва две крачки, но много висок, резултат от бавната, но непрекъсната работа на дървоядите

— Заповядайте в моята къща.

— Познавам я — каза Бени, като се смееше.

Промъкна се през отвора и се озова в нещо като пещера, издълбана в гиганта. Дървоядът бе унищожил вътрешността на бора и дървото — червено, прояждано от векове бе превърнато в прах, насъбрал се в основата. В единия ъгъл Бени забеляза скалпирания, излегнал се удобно върху купчина прясна трева, омекотена от дървесните стърготини. Той се повдигна и му протегна ръка.

— Доволен съм отново да ви видя жив — каза той.

— А аз, че можах да ви спася още веднъж, господин Фалконе — отговори каубоят.

— А Армандо?

— Ето ме чичо — извика младежът, скочи във вътрешността и дотича до него.

— Господине — каза Бени, като се обърна към скалпирания, който се усмихваше на племенника си, — можете да се гордее те с това добро момче казва ви го старият прериен скитник. По дяволите!… С подобен другар бих отишъл дори и оттатък Аляска, уверявам ви!

— О, не преувеличавайте господин Бени — каза Армандо.

— Мълчете по дяволите!… Каубоите никога не преувеличават, нито лъжат.

— Знам, че моят племенник е смел — проговори скалпираният и хвърли преизпълнен с гордост поглед към Армандо — А индианците? Оттеглиха ли се?

— Допускам, че Червеният облак вече се е примирил и ще ни остави на мира. От друга страна, той се страхуваше от глада а хубавата плячка ще го успокои и ще премахне горчивината му от това, че не успя да ни скалпира По дяволите!… Двеста глави говеда струват колкото сто бизона.

— Какво нещастие за вас! И всичко това, за да ни спасите.

— Нищо не сме загубили, господине, а и както преди малко казах на племенника ви, собственикът е толкова богат, че няма да усети тази загуба.

— Съжалявам обаче за сандъка.

— Още ли!? — възкликна Бени. — Толкова ли ви е необходим, за да отидете в Аляска?

— Да.

— Тогава ще се върнем да го вземем. Предполагам, че индианците не са го изяли.

— В наш и ваш интерес е. Този сандък ще ни бъде безкрайно полезен, ако искаме да съберем много злато, и то много бързо.

— Злато!… Разбираш ли, Бек, господинът обещава много злата Е, какво сте открили в Аляска?…

— Приказни мини — отговори господин Фалконе.

— Почакайте!… Струва ми се, че в Едмънтън чух да се говори за мини, които щели да се откриват в старото владение на Руската империя, но никой не искаше да повярва, защото мислехме, че тези слухове са само за да привлекат нови заселници по тези земи.

— Истина е — каза Бек.

— Не приятели — възрази скалпираният. — Тези приказки са верни и аз получих доказателство за това от един ирландец, когото имах щастието да спася от сигурна смърт. Този човек се връщаше от Аляска след четиримесечно пътуване. Носеше със себе си сто и шестдесет килограма чисто злато, а ми каза, че е имал най-малък късмет от всички, работили по онези места

— По дяволите!… Толкова злато!… — възкликнаха Бени и Бек.

— Да и то събрани само за четиридесет работни дни!

— Къде се намират тези толкова богати места?

— В долината на Клондайк, реката, която извира от склоновете на планината Сент Елиа.

— Не я знам, никога не съм преминавал границите на древната руска колония, но съм прекосил целия северозапад и Британска Колумбия. Ако тази чудна река съществува… По дяволите!… Ще я намерим!…

— Това не подлежи на съмнение тъй като след Юкон тя е една от най-големите във водния басейн на Аляска

— Тогава идваме, господине. Аз и Бек разбираме от разработване на участъци, тъй като вече сме работили заедно в сребърните мини на Колорадо, а аз дълго време съм търсил златни жилки и по Фрейзър, в Колумбия.

— Ето ценна помощ, дошла ми като по чудо — каза скалпираният. — След три месеца ще можем да стигнем до Аляска в най-подходящия сезон и да съберем злато. Но ни е необходим сандъкът.

— Ще ни кажете ли най-после какво съдържа?

— Предмети, които вероятно не бихме могли да намерим по златоносните места на Клондайк и които ще са ни безкрайно полезни. Вътре има един шлюз за промиване на пясъка, мотики, лопати, кирки и значително количество живак, необходимо за пречистване на безценния метал.

— Шлюз и живак!… Твърде полезни неща, за да ги изоставим в прерията. Трябва на всяка цена да ги вземем обратно. Утре аз и Бек ще отидем да потърсим каруцата

— А индианците?

— Е!… Сигурно са се върнали в своите вигвами, за да пируват с месото от говедата на господин Харис.

— Смятате ли да вземем с нас каруцата?… Струва ми се, че при едно такова дълго пътуване би била повече във вреда, отколкото от полза, и бих ви препоръчал да използуваме нашите коне. Добър ездач ли сте?

— Да, но раната ми още не е заздравяла и ми причинява ужасни болки.

— Ще почакаме да оздравеете и понеже нямаме храна ще използуваме времето да ловуваме и да изсушим месо.

— Надявам се след десетина дни да съм в състояние да яздя, без да страдам.

— И аз ви пожелавам това господине… Ей, Бек, няма ли да ни предложиш нещо?… Ние с Армандо умираме от глад.

— В момента нямам друго освен шише уиски, няколко сухара и семена от борови шишарки.

— Засега ще се задоволим и с това нали, Армандо?… А утре ще се опитаме да хванем някое животно, някоя прерийна мишка например, които по тези места се срещат в изобилие.

— Има и по-добри животинки, Бени — каза мексиканецът.

— Какво си открил?

— Една боброва колония.

— Къде?

— В устието на рекичка, която се влива в езерото една миля на юг оттук.

— Отлично!… Щом е толкова близо, тази вечер ще мога да ви поднеса печено боброво месо. Ще дойдете ли с мен, Армандо?

— На ваше разположение, господин Бени.

— А сега да закусим, да подремнем и преди залез ще отидем да намерим тези интелигентни гризачи.