Емилио Салгари
Златото на Аляска (35)

XXXV
ЗЛАТНАТА ТРЕСКА

За три дни групата премина нови, още по-гъсти гори, блата и трудни за преодоляване пропасти и стигна до извора на Барем. Той се намираше в един дълбок каньон, от двете страни на който се спускаха два водопада край труднодостъпната верига на Дом. Дори и индианци не бяха посещавали това диво, но красиво място, защото те предпочитаха бреговете на реките и риболова. Величествени борове покриваха двата бряга на долината, а върховете им се издигаха на шестдесет метра височина и хвърляха своята гъста и мрачна сянка върху склоновете на планината. По хълмовете й се простираха кедрови и смърчови гори. Петимата мъже се спряха със смесено чувство на възхищение и страх пред тази гледка.

— Тук златото под краката ни ли е? — попита накрая Бени, а очите му непрекъснато шареха по скалите, сякаш можеше да открие скъпоценния метал, съхранен в недрата им.

— Да — отговори дон Пабло. — Планината насреща двата водопада и Барем по средата: златотърсачът не е излъгал.

— Хващайте мотиките! — извика канадецът. — Искам да видя златото!

— Успокойте се, Бени — каза Фалконе, като се смееше. — Никой няма да ни го отнеме.

— Чувствувам, че под краката ми гори, господин Фалконе.

— Вярвам ви, но не бива да сме толкова нетърпеливи. Преди всичко още не знаем къде е златоносната жила.

— Така е — каза Пабло. — Първо ще трябва да направим няколко проби.

— И да монтираме шлюза — добави Армандо.

— И да сложим тенджерите на огъня — обади се Бек. — Още не сме закусили.

— По дяволите закуската! — възкликна Бени. — Кой мисли за ядене, когато под краката ни има милиони за събиране?

Останалите избухнаха в смях.

— Смейте се! — извика Бени. — О! Флегматици!… Не усещате ли златната треска?

— Може би по-късно ще я усетим и ние — каза Фалконе — Хайде, нека първо да направим лагера и да приготвим закуската.

Тъй като трябваше да останат тук до края на сезона, т.е. няколко месеца, потърсиха удобно място, за да бъдат защитени от извънредно студените арктически ветрове и от нападението на индианците или бандитите. Откриха една вдлъбната скала с многобройни цепнатини, направени сякаш нарочно, за да им послужат за скривалище. Намираше се близо до левия бряг на Барем, а оттам щяха да наблюдават и шлюза.

Издигнаха палатката пред пещерата, която щеше да служи за убежище на конете. През този ден не направиха нито една проба. Времето им отиде в приготвяне на жилището, събиране на големи количества мъх за леглата, набавяне на дърва за кухнята и разтоварване на сандъците. На другия ден монтираха шлюза — този скъпоценен инструмент, който с толкова усилия бяха домъкнали чак от прериите на Съединените щати. Той представлява нещо като сандък, обикновено кръгъл, монтира се върху два здрави кола посредством яки железни панти. Вътрешността му е разделена на клетки — осем, десет, дори дванадесет части. В най-голямата от тях се слага пръстта, примесена с парчета скала, извадена от участъка. Инструментът се поставя в река, а водата, като преминава през не го, бързо измива тинята и течението отнася скалните отломъци. Пясъкът и златото преминават през решето и попадат в долното отделение. Друго по-ситно решето позволява преминаването на златото и по-дребните съставки. В тази клетка се поставя известно количество живак, което веднага отделя скъпоценния метал и пречи на водата да го отнесе. Така промиването продължава дотогава, докато почти изчистено златото достигне до най-долното отделение, където се намират много улейчета, дълбоки осем милиметра, пълни с живак. С този инструмент не се губи дори и прашинка от редкия метал, докато при стария метод, при който се използува дървената тава, водата отнася голяма част от скъпоценните люспи. Чак на третия ден мъжете извършиха проби, за да установят какво бе наличието на златоносните жили. Това е най-трудната и най-уморителната част от работата. За да се добие представа за посоката им, наслуки трябва да се пробиват безброй дупки на дълбочина докато се достигне до самия слой. Той се разпознава по наличието на сивкав или червеникав пясък. Златотърсачите нямаха търпение да разберат какви са находищата в подпочвените слоеве. Те смело се захванаха на работа и изкопаха първата дупка близо до реката. Не след дълго се показа пясък. На два метра дълбочина Бени и младият мексиканец откриха сивкав пясък, примесен с люспици злато. Едно спонтанно „Да живее!“ извести на Фалконе Армандо и Бек, че така търсеният пласт е открит. Веднага извадиха шест кофи пръст и я изсипаха в шлюза. Всички се скупчиха наоколо, нетърпеливи да узнаят какво бе златното съдържание. Водата отдели пясъка и отнесе скалните парченца а останалото започна да преминава през решето, докато стигна до най-долното отделение на шлюза където бяха улейчетата с живака.

— Внимание! — извика Бени. — След няколко мига ще установим какво е съдържанието в открития пласт.

— Не знам дали ме обхваща златната треска, но чувствувам как сърцето ми започва да бие силно — каза Армандо.

— Това е като усещането, което изпитва играчът, направил голям залог. — обади се Пабло.

Бени и Фалконе спряха притока на водата извадиха ламаринените сита и внимателно изчистиха с четка зрънцата живак, така че те да паднат в най-долната клетка, защото в тях се съдържаше златото. Извадиха шлюза видяха живака примесен със скъпоценния метал и няколко малки парченца чакъл, които бяха останали на повърхността. Бени и дон Пабло, най-опитните в занаята, изсипаха сместа в дървена тава разпръснаха я по цялата повърхност с разтръскване, след което я поставиха в една торбичка от груб плат.

— Защо я слагате там? — попита Армандо, който внимателно следеше всички тези операции.

— За да отделим златото от живака — обясни Бени.

— И сега ли ще го видим?

— Още не. Бек, готова ли е тавата?

— Да — отговори мексиканецът.

Канадецът хвана с две ръце торбичката, сложи я върху дървената тава и с всички сили заизвива плата. Живакът започна да излиза през дупчиците на чувала и да пада като сребърен дъжд в тавата. Когато отново отвори торбичката, Бени показа на учудените си другари едно блокче, което тежеше повече от една либра, но изглеждаше по-скоро сребърно, отколкото златно.

— По дяволите! — извика канадецът и подскочи.

— Карамба! — възкликна дон Пабло.

— Слоят е с изключително високо съдържание!

— Да Бени!

— Златотърсачът не ви е излъгал!

— Не!… Не!… Господи! Ще станем богати като Крез!

— Всичко това злато ли е? — запита Армандо — Цяла либра само от няколко кофи пръст!

— Имай малко търпение — каза чичо му. — Не е, защото е примесено с живак, но те уверявам, че откритият от нас пласт е невероятно богат. Ако в това парче живакът е 25–30 процента ще рече, че сме сложили ръка на приказна мина.

Бек набързо запали няколко клона каучуково дърво и постави над пламъците друг метален тиган. Бени взе скъпоценния къс и го сложи в него. Само за няколко минути живакът се изпари, а на дъното заблестя събраното с шлюза злато. От гърдите на всички се изтръгна вик на възхищение и радост:

— Злато!… Злато!… Колко злато!

Наистина в съда беше останало голямо количество от скъпоценния метал. Бени, Бек и Пабло не бяха виждали такъв добив в резултат само на едно промиване. Сега вече вярваха, че теренът бе наистина смесица от пръст и злато.

— Приятели, ще бъдем богати като набаби, толкова богати, че ще можем да си купим кораби, ниви, къщи, и то какви къщи!… Цели градове!…

— Ако от всяко промиване извличаме по толкова ще ви повярваме Бени — отговори Фалконе — Рудните богатства на тази долина надхвърлиха всичките богатства на Калифорния, Австралия и Южна Африка. Да видим дали тази жила ще продължи.

— Ще намерим и други, по дяволите! На работа или ще започна да танцувам толкова лудо, че ще си счупя краката. Имам нужда да се движа да копая, да крещя, да танцувам!

— Спокойно, Бени — каза Армандо, като се смееше — Досега сме изкарали само една-две хилядарки.

— Под тази земя има милиони.

— Ще ги съберем, но без да полудяваме.

— На работа — прикани господин Фалконе.

Бени и Бек отново слязоха в изкопа, а Армандо и Пабло щяха да поемат пълните с пясък кофи. Фалконе трябваше да работи с шлюза — не толкова уморителен труд, но отговарящ на техническите му знания. През целия ден петимата не оставиха лопатите кирките и кофите и работиха трескаво, за да извлекат от земята скритото в нея съкровище. Привечер златото бе изсипано върху тавите, за да се пречисти и от последните остатъци живак, и бе претеглено с кантар, който Фалконе бе донесъл със се бе си.

За десетте часа труд бяха събрали двадесет и четири либри почти чисто злато, като по този начин печелеха седем хиляди долара. Тази вечер в лагера устроиха малък пир в чест на щастливото събитие. Изядоха последното парче пушено мечешко месо заедно с вкусна бобена чорба и изпиха една от бутилките уиски, които носеха със себе си.