Емилио Салгари
Златото на Аляска (28)

XXVIII
ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ТАНАНЦИТЕ

Отначало индианците заети с танците и виковете не забелязаха присъствието на четирите животни, но когато те се появиха на осветените от огньовете места, се разнесе вик на ужас. Мъже жени и деца обхванати от неописуем страх, побягнаха през глава към палатките, разпръснаха се на всички страни. Блъскаха се удряха се падаха на земята без да се интересуват нито от мъртвия, нито от изгарящото в огньовете месо. Страхът им бе толкова силен, че никой не се сети да се хване за оръжие, а Бени и другарите му, станали единствени господари на терена, се отправиха към мястото, където бяха конете им. Да се освободят от кожите, да натоварят сандъците и да се метнат на седлата, бе въпрос на минути. Готвеха се да тръгнат, когато видяха, че тананците се връщат тичешком, бълвайки проклятия. Бяха разбрали измамата и сега, въоръжили се, се готвеха да нападнат бегълците, за да им отмъстят, задето така хитро ги бяха изиграли.

Трима-четирима от най-смелите се спуснаха към канадеца с насочени копия, а друг хвана юздите на коня му. Бени не се поколеба. Той разбра, че дори секунда закъснение може да струва неговия живот и този на другарите му, извади револвера и докато пришпорваше коня, го изпразни в нападателите. Двама индианци паднаха — ранени или убити, другите бързо побягнаха към тълпата.

— В галоп! — изкрещя канадецът, като изстреля последните си патрони.

Конете подбутвани с ножовете препуснаха с неспокойно цвилене. Но тананците не се отказаха от преследването. Те бяха много бързи бегачи и смело се хвърлиха след тях, като усилиха виковете и заканите си. Бени и другарите му бяха сигурни в бързината на конете си и не се притесняваха. Искаха само да сплашат твърдоглавите преследвачи и затова от време на вре ме се обръщаха и стреляха с пушките. Продължаваха да препускат, въпреки че стана съвсем тъмно. Непрекъснато пришпорваните мустанги стигнаха бързо до гората и навлязоха в нея. За щастие огромните дървета бяха разположени нарядко и те летяха като стрели сред гигантските стволове на боровете и елите. Постепенно крясъците на тананците отслабнаха. Колкото и силни и бързи да бяха краката им, не можеха да се състезават с прерийните мустанги. След половинчасовото галопиране виковете вече не се чуваха.

— Сигурно са се върнали — каза канадецът, като задържа коня си, за да му даде възможност да си поеме малко дъх. — Дяволите да ги отнесат всичките в Юкон, заедно с душата на оная развалина Негодяи! Мислеха, че имат работа с наивници или с кокошки!

— Накъде ще се отправим, Бени?— попита господин Фалконе.

— Засега все на север. Като стигнем до брега на Юкон, ще свием на запад, за да отидем във форта.

— Няма ли да ни безпокоят повече?

— Не вярвам. Сигурно тананците ще се върнат да погребат вожда и ще устроят погребален банкет.

— Ще спрем ли тази нощ?

— Ще се наложи, господине. Конете ни няма да издържат дълго, пък и в тази тъмнина рискуваме да попаднем в някое блато. Ще забавим малко ход, но ще продължим, за да бъдем по-далеч от тананците.

След десетминутна почивка потеглиха в лек тръс и навлязоха навътре в гората. Пътят им продължи около час и спряха до един голям воден поток, вероятно приток на Юкон, който те чеше от юг на северозапад. Бегълците не посмяха да рискуват в бързите и буйни води, които на места образуваха силни водовъртежи, и спряха да починат. Сигурно имаше брод или проход но не бе възможно да ги открият поради тъмнината. Скочиха от конете но не ги освободиха от седлата и от сандъците за да бъдат готови да тръгнат веднага в случай на нападение. Нощта бе доста хладна и за да се топлят, легнаха един до друг върху прострените на тревата завивки. Тук имаше в изобилие борови дървета и им се искаше да си запалят огън, но сметнаха това за неразумно. Можеха да привлекат вниманието на враговете си, ако някой от тях бе продължил преследването. Прекараха една неприятна нощ под тъмните сенки на огромните дървета — без огън, на все по-усилващия се студ. Най-зле се чувствуваше Бек, който не бе свикнал още с този климат, и зъбите му непрекъснато тракаха. На разсъмване Бени с помощта на Армандо запали малък огън, за да приготви чай. Животворното питие бе вече готово, когато конете проявиха признаци на неспокойствие — зацвилиха и зариха с копита. Канадецът знаеше, че прерийните мустанги усещат отдалеч приближаването на неприятел, бил той животно или човек, изправи се бързо и се огледа подозрително.

— Какво има, Бени? — попита Армандо.

— Конете са усетили нещо.

— Дали няма мечка наоколо?

— Или тананци?

— Индианци тук?

— Може да са тръгнали по следите ни, Армандо. Сипете чая, без да се притеснявате за мен.

Бени взе пушката и навлезе сред дърветата. В гората бе паднала гъста мъгла, но той не бе човек, който можеше да се загуби. С бързи крачки тръгна на юг и потъна в нея. След като изпиха набързо чая, Армандо, мексиканецът и господин Фалконе огледаха ремъците на конете, закрепиха добре сандъците и бяха готови да се метнат на седлата. Канадецът се забави само десетина минути. Другарите му го видяха, че се връща тичешком с пушка в ръка и разстроено лице

— Бързо на конете! — каза.

— Тананците ли? — попита господин Фалконе.

— Идват.

Четиримата мъже скочиха на седлата и препуснаха, последвани от коня, който носеше сандъка. Стигнаха бързо до брега на реката, но разбраха, че няма да могат да я прекосят. Течението бе много силно и имаше доста водовъртежи.

— Да вървим край брега — предложи Бени. — Все някъде ще намерим брод.

Пришпорени, конете свърнаха наляво, като увеличиха бързината Брегът ставаше все по-стръмен. Коритото се стесняваше, а водите й течаха буйно между скалисти, почти отвесни брегове. Тук сигурно нямаше брод, още по-малко преход Бени ставаше все по-неспокоен, защото не успяваха да преминат реката, която да ги отдели от индианците.

— Дали няма да сме принудени да продължим бягството чак до Юкон? — питаше се той. — Ако конете ни бяха по-добри и не бяха толкова натоварени, нямаше да има никаква опасност, но за нещастие животните са изтощени до краен предел.

Той се страхуваше, че всеки момент тананците ще се появят, и непрекъснато поглеждаше назад. Препускаха вече половин час все нагоре по брега, който бе станал твърде висок. Канадецът, взирайки се забеляза тънка черна линия да пресича реката.

— Дали не е мост? — запита се той. — Какъв късмет, ако не се лъжа!

— Бени — каза в този момент Армандо. — Виждам нещо между двата бряга.

— И аз го забелязах — отговори канадецът. — Ако трябва…

Думите му бяха прекъснати от оглушителен крясък, идващ откъм високия бряг на реката. Бегълците се обърнаха и видяха тълпа тананци, които тичаха и размахваха заплашително копия и томахавки. Излезлите от гората индианци бяха видели белите мъже и се готвеха смело да ги последват, за да им попречат да преминат на другия бряг. За щастие бяха все още далеч, а черната линия, която пресичаше реката бе само на няколко десетки метра.

— Хайде още малко! — извика Бени.

Конете безмилостно пришпорени, тръгнаха още по бързо, пръхтяха и цвилеха. Над реката имаше импровизиран мост. Не бе съвсем истински, а три дълги ствола от млад бор, поставени един до друг без парапет.

Мустангите нямаше да минат лесно по него, но в този момент не беше възможно да се колебаят.

— Като стигнем до другия бряг, ще издърпаме дърветата — каза Бени. — Хайде, още едно усилие и ще бъдем спасени.

Животните изкачиха брега и спряха пред моста задъхани, изпотени и покрити с пяна. Конниците скочиха от седлата. Бек пръв хвана юздите на коня, натоварен с големия сандък, и се отправи решително напред, макар че дърветата изглеждаха полуизгнили. Конят спря уплашен, като видя пред себе си клокочещата и пенещата се река. Но гласът на господаря му го накара да пристъпи напред, треперейки и тръскайки глава. Дърветата се клатеха и пукаха под тежестта на коня и човека сякаш ще се разпаднат, а смелчаците ще се преобърнат във водата. Освен това влагата ги правеше хлъзгави и мустангът постоянно се пързаляше. Въпреки всичко първото преминаване завърши успешно. Бек се върна и прекара втория кон. После идваше ред на Армандо и Фалконе. Бени остана последен, за да задържи индианците. Като видяха че жертвите им се изплъзват, те затичаха още по-бързо и закрещяха по-силно. Бяха на около сто и петдесет метра когато Бени се реши да тръгне по моста.

— Пригответе се да го отрежете — викна той на Армандо, който вече се бе въоръжил с брадва.

Канадецът бе стигнал до средата на моста, когато зад себе си чу добре познат глас:

— Умри, куче!

Обърна се и видя един човек да тича стремително надолу по една скала с томахавка в ръка.

Позна го веднага: беше жрецът на племето!

— Убийте го — изкрещя Бени, като в същото време ускори крачка.

Преди Бек и господин Фалконе да хванат оръжието си, се чу сухо пращене и мостът силно се олюля. Бени се просна по очи и се вкопчи с върховно усилие в дърветата

— Убийте го! — повтори той, като затвори очи. Последва втори трясък, след което трупите се разцепиха и полетяха във водата заедно с нещастния канадец. В това време проехтяха два изстрела. Магьосникът не можа да види как неговият противник пада сред водовъртежите на реката. Улучен от двата куршума той скочи, разтвори ръце изпусна томахавката си и полетя в пенещите се води на реката.

— Бениии! — изкрещяха Армандо, Бек и господин Фалконе като се хвърлиха към брега. — Бени!… Далечен глас им отвърна:

— Хванах се за стволовете!… Бягайте!…

— О! Добър другар!… — възкликна Армандо със сълзи в очите.

В този момент пристигнаха тананците, но не можаха да преминат. Те мятаха копията си към отсрещния бряг и крещяха диво. Бек и другарите му не благоволиха дори да отговорят. Качиха се на конете и препуснаха надолу, за да настигнат Бени, носен от бързото течение. Над пенливата повърхност от време на време се виждаха трупите свързани с няколко кожени ремъка, които ту потъваха, ту се появяваха. Вкопчил се в тях, ловецът не бе изпуснал оръжието си. След дълги усилия той бе успял да прехвърли пушката си през рамо и с ръце и с крака се мъчеше да се отблъсне към брега. Индианците видяха, че техният неприятел е паднал във водата, и затичаха надолу, за да го хванат, ако течението го избута към тях. Бясно галопиращи, Бек и другите най-сетне стигнаха до мястото, където Бени се бореше с вълните.

— Смелост! — извика господин Фалконе.

— Хвърлете ми въже — помоли канадецът. — Течението ме влачи и не мога да го преодолея.

Бек скочи от коня. Отгърна дрехата си и отвърза едно дълго въже от преплетена кожа с желязна халка накрая, което винаги носеше на пояса си. Това бе ласото му. Мексиканецът си служеше с него изключително сръчно. Той се наведе над брега, почака Бени да се изравни с него и с три замахвания го хвърли. Въжето падна във водата и се обви около едната ръка на плувеца.

— Помогнете ми! — помоли мексиканецът, като се обърна към Армандо.

Канадецът вече знаеше, че няма от какво да се страхува, затова пусна дърветата и се вкопчи в ласото. Бек и Армандо бързо издърпаха въжето и хваналия се за него човек.

— По дяволите! — извика Бени, когато отново стъпи на брега — Замръзнах!… Проклет жрец!

Господин Фалконе отвори един сандък и извади оттам бутилка, която подаде на Бени с думите:

— Пийте бедни ми приятелю. Това е отлежал джин, който пазех за особени случаи.

Ловецът изпи четири-пет глътки и каза със заекване:

— Бла-го-да-ря, господине!

В това време тананците започнаха отново да хвърлят копията си. Тъй като на това място реката бе съвсем тясна едно от тях падна сред бегълците и леко одраска мексиканеца.

— О, негодници! — извика Армандо — Още ли сте тук? На ви!…

С един изстрел той улучи най-близкостоящия. Другите, уплашени от точността на изстрела, разбраха, че няма да спечелят нищо от тази битка и се скриха в гората.

— На конете — каза Бени.

— Замръзнал сте, приятелю — забеляза господин Фалконе — Ще си навлечете някоя болест.

— О! Имам дебела кожа — възрази канадецът през смях. — Свикнал съм на студени бани. Да потърсим някое местенце за лагеруване после ще се изсуша край огъня.

Те възседнаха конете и се отправиха към гората, която се простираше на север. Намериха една малка полянка, оградена в полукръг от огромни борове и спряха да почиват. Мястото бе подходящо за престой, бе по-високо, затова оттук можеха да държат под око голяма част от отсрещния бряг. Издигнаха бързо палатката и запалиха огромен огън, на който можеше да се изпече цял вол. Бени бе съблечен, увит с одеяло от груба вълна, добре разтрит преди това с парцал, напоен с джин, за да възстанови кръвообращението си, и оставен до огъня. Армандо изцеди дрехите му и ги сложи да съхнат. Бек и Фалконе приготвиха вечерята с последните продукти, тъй като при бягството нямаха време да приберат останалото им от лебедите месо. Изядоха храната, приготвена от пемикан с малко боб и палачинки, изпържени в мае и влязоха в палатката. Бек остана да пази. Нощта бе спокойна. Тананците се бяха уверили, че няма да успеят да настигнат бегълците след рухването на моста и не се появиха повече Дори и хищници не обезпокоиха съня на ловците. На разсъмване добре отпочинали след дълбокия сън, четиримата се отправиха на изток. Нямаха търпение да стигнат до форт Шелкърк. Вече бяха без провизии, а по тези места като че ли липсваше дивеч. Нямаше ги дори и вълците — животни, които се срещат навсякъде из Аляска и близките райони. Към обяд след силно препускане отново пресякоха притока на Юкон при устието му, като използваха мост, направен от няколко борови трупи. Около един часа вече препускаха по брега на гигантската река. Армандо уби една водна патица събраха около дузина лебедови яйца намерени в изоставени гнезда, и приготвиха обяда и вечерята. На втория ден, малко след залез слънце най-после стигнаха до форт Шелкърк.