Емилио Салгари
Златото на Аляска (18)

XVIII
ДВУБОЯТ

При тези думи, произнесени много сериозно, но и с лека ирония, Изгорен гръб и старците произнесоха едно Аха!…, което изразяваше донякъде съгласие, донякъде учудване Може би ги изуми фактът, че белият човек говори за Шарената опашка, защото би трябвало да не знае името на индианеца, дошъл от юг, след като все още не бе го видял. Бени почака да премине изненадата им, после отново заговори:

— Аз и другарите ми дойдохме тук като честни приятели и приехме гостоприемството, оказано ни от вожда Изгорен гръб, защото знаем, че Плоските глави никога не са воювали с прерийните ловци. Вярно ли е това, или не?

— Вярно — отговориха в хор индианците.

— Шарена опашка ни е обвинил, че сме приятели на Черните крака и че сме пушили с вашите вечни врагове лулата на мира. Учудвам се как Изгорен гръб и неговите съветници, които се славят като най-мъдрите бойци на племето, са могли да повярват, че бледоликите мъже ще имат смелостта да се оставят в ръцете на техните неприятели, когато можеха да откажат предложеното им гостоприемство и да се отдалечат. И още успял ли е някой бял да влезе в някакви отношения с племето на Черните крака, без да остави в ръцете на тези жестоки индианци скалпа си? Не Изгорен гръб!… Не старейшини!… Вие сте изиграни от един отмъстителен индианец, който от петнадесет дни упорито ни преследва от бреговете на Малкото Робско езеро чак дотук. Никой от нас не познава Черните крака, никой от нас не е пушил с тях лулата на мира, както и никой от нас не е стъпвал по техните ловни полета.

— Ние идваме от юг, никога не сме посещавали тези места.

— Добре — каза вождът и изгледа старейшините като че ли търсеше подкрепата им — Моят бял брат говори добре а аз смятам, че е и честен, но ще ми каже ли защо воинът на нашия съюзник Червен облак го преследва така упорито и защо го мрази.

— Защото Шарената опашка бе мой пленник. Погледни този мъж и този младеж, вожде Те идват от далечна страна, където изгрява слънцето, оттатък Голямото Солено езеро, за да се отправят на север, където ги очакват. Никога преди не бяха виждали червенокожи хора, следователно не биха могли да бъдат техни врагове Е, добре една нощ воините на Червения облак с измама нападнали тези нещастници, убили другарите им, откраднали конете и ограбили каруцата им. Искаш ли доказателство за коварството за Големите кореми?… Погледни!…

Бени с бърз жест свали баретата от енотова кожа, която покриваше главата на механика, и показа на вожда и на останалите черепа, скалпиран жестоко и със следи от незараснали рани.

— Виждаш ли? — попита той.

— Истина е — отговори Изгорен гръб — Този човек е скалпиран, въпреки че Голямата майка на белите забранява на червенокожите воини да осакатяват по този начин нейните поданици. Червеният облак не е удържал своите обещани и е постъпил лошо.

— Аху! — извикаха в хор старците и по този начин се съгласиха с думите на вожда.

— Възмутен от този факт, аз взех под закрилата си моите бели братя и започнах отчаяна борба, за да ги спася, подпомогнат от другаря си, който присъствува тук. Трябваше обаче да бягам, след като загубих повече от двеста животни, поверени ми от един богат животновъд от Едмънтън.

— А Шарената опашка защо те преследваше?…

— Закле се да ме скалпира, защото бе мой пленник за двадесет и четири часа.

— Разбирам — отговори вождът.

— Вярваш ли сега, че съм приятел на Черните крака?

— Не, дори и преди не вярвахме, защото знаем колко много тези индианци мразят белите хора.

— Ще ни освободиш ли тогава?

— Да, но… а Шарената опашка?

— Изгони го от своя лагер.

— Ще се върне в племето си и ще каже на Червения облак, че сме лоши съюзници, а ти знаещ, че Големите кореми са доста по-силни от нас.

— Това ли те притеснява? Вожде, между мен и Шарената опашка съществува дълбока омраза, която може да бъде заличена само със смъртта на един от двамата.

— Бени, какво искате да правите? — попита Фалконе.

— Оставете ме да се изкажа господине Ако не се отървем от този мошеник, някой от нас ще загуби скалпа си.

— Искате да предизвикате Шарената опашка?

— Да, господин Фалконе.

— А ако ви убие?…

— O!… Не се страхувайте!… Аз ще унищожа този негодник.

— А аз съм готов да отмъстя за Бени, ако се наложи — каза Бек.

— Аз също — намеси се и Армандо.

— Надявам се, че няма да стане нужда, приятели. Разчитам на безпогрешната си карабина. — И като се обърна към вожда, каубоят продължи: — Ще кажеш на Шарената опашка, че го предизвиквам на двубой в открито поле с пушка или с нож.

— Ти си смел — отговори вождът, — а аз обичам смелите хора Да ти ще се биеш с воина на Червения облак и каквото и да се случи, ние, въпреки че сме съюзници на Големите кореми, няма да се намесим. Казах!…

Индианецът стана и излезе, последван от старейшините, които изглеждаха удовлетворени от това разрешение, обещаващо прекрасно зрелище, много ценено от тези диви воини.

— Бени — каза механикът, когато останаха сами, — наистина ли искате да заложите живота си срещу този на Шарената опашка?

— Това е единственият начин да се отървем от него. Знайте, че Големите кореми са съюзници с много племена и ние бихме могли рано или късно да бъдем нападнати неочаквано и скалпирани. Плоските глави никога не са били врагове на белите; но подобно нещо не може да се каже и за другите племена, през чиито ловни полета ще трябва да преминем.

— Чуйте ме, Бени. Скалпираният съм аз, значи имам по-голямо право да премеря сили с Шарената опашка. Затова оставете на мен да се справя с него. Аз съм добър стрелец и не се страхувам.

— Не, господине — отговори каубоят решително. — Вие сте водачът на експедицията и не можете да рискувате живота си в битката срещу този негодник. От друга страна, вие не познавате всички хитрости на индианците и той ще има предимство.

— Истина е — потвърди Бек.

— И така, оставете на мен и ще видите, че куршумът ми, ако друг път не е стигнал до целта днес ще уцели.

Този благороден спор, който можеше да продължи безкрайно, бе прекъснат от завръщането на вожда.

— Последвайте ме — каза той, след като преряза връзките, с които още ги държаха като пленници. — Шарената опашка ми каза, че е готов да се бие с Големия ловец.

— Вие чухте — каза Бени на Фалконе. — Аз съм този, когото в очаква.

Навън стояха мустангите им със завързани към седлата пушки и един ескорт от петдесет индианци в пълно бойно снаряжение Сред тях Бени забеляза Шарената опашка, въоръжен с уинчестър, томахавка и нож, възседнал прекрасен бял мустанг, вероятно даден му от Изгорен гръб. Като съзря смъртния си враг, индианецът го изгледа с очи, които хвърляха мълнии, размаха томахавката си и извика:

— Ще имам скалпа ти, Голям ловецо!…

Каубоят повдигна рамене и не сметна за нужно да отговори. Вождът даде сигнал и колоната препусна към единия край на долината, за да отиде в прерията. Бени, отдавна свикнал да рискува кожата си срещу индианците бе спокоен. Приказваше си с другарите си, шегуваше се и дъвчеше голям къс тютюн, без да удостои дори и с поглед Шарената опашка, който, от своя страна, не го изпускаше от поглед дори за миг, сякаш се страхуваше да не избяга В края на долината срещнаха цялото племе. Старци, жени и деца научили за двубоя между воина на Червения облак и белия мъж, се бяха втурнали вкупом към прерията, за да не изпуснат кръвопролитното зрелище. Като ги видяха всички нададоха приглушени възгласи, без обаче да показват симпатия нито към единия, нито към другия, въпреки че борбата трябваше да се решава между червенокож и бледолик. За битката бе избрана една хубава тревиста равнина без издатини, с площ около четвърт квадратна миля, заобиколена с високи горички от борове и брези. Плоските глави застанаха от едната страна като се струпаха в края на гората. Ескортът се разположи наоколо, за да предотврати бягството на някой от противниците и да не допусне намесата на племето или приятелите. Вождът се обърна към Шарената опашка и Бени и каза:

— Полето е ваше!

Каубоят отиде да стисне ръцете на другарите си, каза им да запазят пълен неутралитет по време на битката, за да не си навлекат гнева на цялото племе внимателно огледа ремъците на седлото и юздите след това пришпори енергично мустанга и се отдалечи.

— Страх ме е за него — каза Фалконе на Бек. — Знам, че е смел, но този индианец е способен на всичко.

— Не се страхувайте за Бени — възрази мексиканецът с усмивка — Не за пръв път предизвиква индиански воини, доказали своите качества, и ги побеждава. От своя страна Шарената опашка поне за момента ще се бие почтено, уверявам ви, защото Плоските глави няма да му позволят да прибегне до клопка.

— А ако Бени бъде убит?…

— По-късно ще отмъстим за него, но не се страхувайте. Бени държи на косата си и ще я защитава храбро.

Каубоят препусна на юг, а Шарената опашка се отправи на север, като яздеше със заучена гордост белия мустанг. Първият изглеждаше спокоен и решителен. Индианецът също, въпреки че червенокожите бяха лоши стрелци, и може би не разчиташе много на пушката си, а повече на томахавката — това прочуто оръжие, което хората от неговата раса могат да хвърлят безпогрешно на разстояние тридесет и дори четиридесет крачки. Като стигнаха края на гората, двамата се обърнаха бързо кръгом и хванаха пушките си. Вгледаха се един в друг, за да определят разстоянието помежду си, после пришпориха бързо конете. Разделяха ги деветстотин-хиляда метра, но те можеха да бъдат преодолени бързо с пъргавите коне.

Приглушените възгласи на племето бяха заменени от дълбока тишина: всички следяха двамата бойци, които препускаха, приведени над гърбовете на конете, стиснали оръжието си. Армандо,и чичо му дори не дишаха, Бек спокойно пушеше цигарата си. На триста крачки Бени изведнъж смени посоката и насочи мустанга си през прерията Ловецът искаше да бъде сигурен в попадението си. Страхуваше се, че ако стреля фронтално, може да улучи главата на белия кон, зад който се криеше индианецът, и възнамеряваше да стреля отстрани. Щом го видя да минава от дясната страна, Шарената опашка вдигна пушката и я изпразни от разстояние двеста и петдесет метра. Победоносният вик на каубоя му извести, че не бе улучил целта.

— А!… А!… — извика Бек, като хвърли цигарата — Знаех си, че индианецът няма да улучи.

Бени, отървал се като по чудо, веднага се изправи на седлото и се прицели в индианеца, който в този момент премина отстрани в луд галоп. Пушката му замръзна за миг, после куршумът излетя.

— Мълнии! — възкликна побледнял Бек. — Не улучи!… Наистина В този върховен момент безпогрешният ловец не уцели противника си. Онзи, като видя, че е на прицел, с една изключителна маневра присъща на хората от неговата раса, се отпусна от другата страна на коня, вкопчен в гривата само с една ръка. Така избягна куршума в момента, когато той прелетя над седлото.

— Не улучи! — извикаха на свой ред Армандо и чичо му, които не вярваха на очите си.

— Да — отговори Бек. — Това трябваше да се очаква от хитрец като Шарената опашка.

— Струва ми се, че Бени не е разтревожен.

— Имат още куршуми, Армандо — каза мексиканецът. — Ако Шарената опашка е жив, малко му остава.

— Стига да не повтори играта.

— Бени ще внимава.

След първите си неуспешни изстрели двамата конници продължиха за няколко минути своя бяг, но скоро се върнаха със заредени пушки. Този път Бени не се хвърли срещу противника си с предишната разпаленост. От време на време възпираше коня и явно търсеше удобен момент за един майсторски изстрел. И Шарената опашка бе по-предпазлив. Хитрият дивак така добре се бе сгушил зад врата и главата на коня, че не излагаше нито сантиметър от тялото си и се стремеше винаги да е срещу противника, за да не бъде ударен отстрани. Като видя, че Бени отново тръгва срещу него, той увисна отстрани, хванал се само с една ръка за гривата, и с един крак в стремето, за да се прикрие. После бързо седна на седлото и вдигна пушката. Победата трябваше да бъде негова, но не бе разчел пъргавината на каубоя.

Бени възпря коня си с рязко дръпване на поводите, накара го да се наведе почти до земята, с яростно пришпорване го вдигна и го принуди да се изправи на задните си крака.

Тази смела маневра го спаси. В момента, когато мустангът, полудял от ударите на шпорите, се вдигна нагоре, индианецът стреля. Горкото животно, ударено в гърдите, изцвили от болка и падна.

Всички помислиха, че и каубоят е ранен от същия куршум, но останаха излъгани. Преди още конят да се сгромоляса, Бени с чудесно превъртане скочи на земята. Да възстанови равновесието си, да се прицели и да стреля, бе въпрос на един миг. Точно в този момент Шарената опашка, галопирайки яростно, мина пред него на разстояние само сто и двадесет крачки. Изстрелът бе последван от вик, на който отговори ехото на лудото — ура, изкрещяно от Бек. Уцелен в челото, индианецът падна върху коня си, като продължи да стиска шията на животното. Кръвта му пръскаше по тревата. Остана така, докато мустангът направи десет-дванадесет крачки. С отчаян жест разпери ръце, падна тежко на земята и остана там неподвижен.

Вождът, Бек и двамата златотърсачи се спуснаха през прерията към Бени, който изглеждаше повече загрижен за смъртта на коня си, отколкото за неприятеля си.

— Ти си храбрец — му каза Изгорен гръб.

— Благодаря — отговори Бени.

— Скалпът му ти принадлежи.

— Не знам какво да правя с него.

— Може да послужи на другаря ти, който е оставил своя в ръцете на Големите кореми. Големият дух с удоволствие ще го приеме във великите небесни полета.

— Нашият Голям дух не желае скалпове.

— Тогава ще бъде мой.

Вождът извади ножа си, бавно се приближи до Шарената опашка, направи около черепа му една дълбока резка, която да пререже кожата, хвана дългата коса и силно я дръпна към себе си. Вдигна отвратителния кървящ трофей, погледна го няколко мига с удоволствие и си отиде, мърморейки си:

— Ще послужи за украса на мокасините, които бродира дъщеря ми!…