Емилио Салгари
Златото на Аляска (37)

XXXVII
МЕЖДУ ЗЛАТОТО И СМЪРТТА

На другия ден Бени, Армандо, Бек и дон Пабло решиха да се отърват от опасния неприятел, който искаше да отнеме живота и богатството им. Тръгнаха да претърсят горите наоколо, въпреки че изгаряха от нетърпение да изпразнят басейна под водопада Фалконе остана да пази пещерата и конете. Двамата мексиканци се отправиха към планината а канадецът и младият му приятел към каньона където навлизаха сред боровите и кедровите гори. След като огледаха околностите те слязоха в южната му част в близост до гората. Напредваха много внимателно, за да не бъдат изненадани и посрещнати с изстрели. Прекосиха просеката и навлязоха сред дърветата. Почвата бе много влажна и забелязаха две следи, за които не можеше да има никакво съмнение.

— Тук са минали двама бели — каза Бени.

— Дали не са калифорниецът и неговият приятел бандитът? — попита Армандо.

— По дяволите! Само да ги намерим, ще ги убием, без да се колебаем.

Намираха се в края на каньона пред един огромен скален масив в подножието на планината. На това място дърветата бяха по-редки и само тук-там се виждаше някой дрян, ниски храсти от дива лоза и шипки. Двамата ловци спряха зад стъблото на един кедър и започнаха внимателно да разглеждат скалите. Страхуваха се да не попаднат в засада. Следите свършваха до една скала където имаше пукнатини, позволяващи изкачване то. Като погледна към върха, Бени забеляза доста широк процеп, където спокойно можеше да влезе човек, който вероятно навътре в скалата завършваше с пещера.

— Дали това не е скривалището им? — запита се Бени. Искаше да предложи на Армандо да се изкачат, когато забеляза тънка струя дим.

— А!— възкликна той.— Не съм се излъгал!

— Там са — промърмори Армандо.

— И не подозират нашето присъствие.

— Сигурно е така, защото иначе не биха запалили огън.

— Хайде да ги изненадаме, Армандо.

— Да, да вървим, Бени.

Двамата ловци провериха дали пушките им са заредени. Запълзяха нагоре, като се криеха зад скалите. Димът продължаваше да излиза, но все по-слаб дори започна да се разсейва, а от процепа не се чуваше никакъв шум. Те лазеха нагоре, като предпазливо се хващаха за издатините, и внимаваха да не съборят някой камък. Бързо се изкачиха и веднага се изправиха на крака, готови за стрелба. После скочиха долу.

— Стойте или ще стрелям! — извика канадецът.

Не последва отговор. Двамата мъже влязоха в просторна кръгла пещера, осветена от няколко горящи главни. За тяхна голяма изненада тук нямаше никой. Но многобройните предмети свидетелствуваха, че пещерата е обитаема. По стените бяха закачени тризъбци, куки, ножове е дръжки от слонова кост и мрежи. По пода имаше разпръснати снегоходки, използувани от индианците, кожени торби с дрехи и продукти, сушена и пушена риба и кожи от черна мечка лисица, лакомец и вълк. От устата на канадеца се изтръгна вик на учудване и разочарование.

— По дяволите! — възкликна той. — Излъгахме се.

— Искате да кажете, че тази пещера не служи за подслон на бели — каза Армандо.

— Това е индианско убежище, Армандо.

— Значи сме се измамили.

— Напълно.

— Къде може да са обитателите?

— Вероятно на лов.

— А следите?

— Оставени са от индианци.

— Но това бяха следи от подковани ботуши, Бени.

— Може би индианците по тези места знаят, че нашите обувки са по-удобни. Доволен съм обаче от това откритие. Камък падна от сърцето ми. Червенокожите няма да ни погодят лош номер.

— Ще чакаме ли завръщането им?

— Ще загубим ценно време, Армандо. Да ги оставим спокойно да обитават пещерата си.

— И все пак остава нещо необяснима.

— Какво е то?

— Наръчите дърва, които намерихме под навеса.

— Може да са оставени от някой индианец, дошъл да ни шпионира, без да има лоши помисли. Обитателите по тези места са добри, Армандо, дори уважават белия човек. Да се връщаме и да отидем да изпразним басейна под водопада.

Успокоени, те напуснаха пещерата и се върнаха в лагера, където съобщиха на останалите за откритието си. Те също се бяха върнали от огледа, без да открият нищо. Всички бяха на мнение, че не бива да се плашат от индианците. Затова решиха да се захванат за работа. Набързо обядваха взеха здраво възлесто въже и се отправиха към водопада, за да слязат до дъното на басейна. От предпазливост носеха със себе си оръжието. Бяха взели и барут, за да го взривят. Завързаха въжето за ствола на един бор, който растеше близо до скалите, и Бени се спусна в пропастта. Другите бяха готови да го последват. Те носеха кирките и един дълъг фитил. Басейнът, който според тях криеше богатствата на златоносните планински слоеве, имаше поне деветдесет метра обиколка и сигурно бе доста дълбок. За до го отприщят и да бъдат сигурни в успеха си, решиха да изкопаят дупка за барута най-малко на три метра дълбочина .Трябваше да поставят още един експлозив и в основата на огромната скала, която разделяше тази бездна от Барем, за да може водата по-лесно да се опече. Петимата златотърсачи работеха усърдно, понеже искаха още преди да се е свечерило да сложат ръка върху предполагаемото богатство. След три часа упорит, трескав труд с кирките успяха да направят път в скалите. В четири следобед свършиха.

— Бъдете готови за изкачване — предупреди Фалконе— Експлозията ще бъде страхотна и може би върху нас ще се изсипят скални отломъци.

В този момент до слуха им достигна цвиленето на мустанга на Бени.

— О! Какво ли е обезпокоило моя кон? — учуди се той.

— Дали не се е приближил някой индианец? — попита Армандо.

— Тогава да заповяда — каза Бени. — Имаме достатъчно друга работа, за да се занимаваме сега с него.

— Да запалим фитилите приятели, и да бягаме — предложи Фалконе.

— Достатъчно дълги са и ще имаме време да се отдалечим. — допълни Бек. — Ще изгорят за около пет минути.

Канадецът и младият мексиканец, по даден от Фалконе сигнал, подпалиха фитилите и всички се хвърлиха към въжето. Армандо се изкачи пръв, но вместо да продължи нагоре, спря се на една площадка на около седем метра височина, за да помогне на другарите си. Останалите вече бяха при него и се готвеха да продължат нагоре към втората площадка, която се намираше на още седем метра височина. Изведнъж въжето, прекъснато от предателска ръка падна в пропастта без някой да се сети да го хване От гърдите им се изтръгнаха тревожни и яростни викове.

— Прерязаха въжето! — изкрещя Бек, който се бе изкачил малко по-нависоко и скочи при приятелите си.

— Предателство! — бе извикал и Бени.

Дон Пабло, бърз като стрела, се хвърли към въжето да го хване, но беше твърде късно. То падна в басейна и потъна във водите.

— Негодници! — изкрещя канадецът — Хвърлете ни друго въже или ще ви избием всичките!

В отговор на това до тях достигна демоничен смях. Като го чу, дон Пабло пребледня.

— Смехът на калифорниеца! — възкликна той. — Загубени сме!

Бени и Армандо бяха скочили към скалистата стена с надежда да се вкопчат за издатините и да се измъкнат, за да се нахвърлят върху негодника, но скоро разбраха, че това не бе по силите им.

— Проклетник! Хвърли въже или ще те обесим! — заповяда канадецът.

В далечината чуха глас, който викаше:

— Всички ще бъдете взривени! Лека нощ!

Чак сега петимата нещастници осъзнаха каква страшна опасност ги грозеше. Под тях, само на няколко метра двата фитила продължаваха да горят, а пламъкът приближаваше барутните заряди. Още две три минути и с тях бе свършено.

— Загубени сме! — повтори дон Пабло, като бършеше струйките студена пот от челото си. — След малко ще хвръкнем във въздуха.

— А онзи мошеник избяга! — изръмжа Бени.

— С нашето злато! — добави Фалконе.

— Трябва да направим нещо. — обърна се Бек към Фалконе.

— Не трябва да чакаме смъртта със скръстени ръце.

— Нищо не може да се направи — каза дон Пабло — Не е възможно да се изкачим по тази скала.

— Поне да се опитаме да загасим фитилите — каза Бени.

— Трябва да се слезе долу, но стената е гладка, без издатини и без дупки.

— А ако се опитам да скоча?

— Ще се убиете — каза Фалконе — Височината е седем метра, а долу има остри камъни, ще счупите краката си.

— Значи сме осъдени на смърт!

Фалконе не отговори. Не знаеше какво да каже. Смъртта му се струваше неизбежна, особено сега, когато не можеха да стигнат до фитилите. Настъпи тишина. Петимата нещастници, притиснали се до скалата с ужас наблюдаваха двете струйки дим. Всяка изминала секунда им се струваше час. Бяха започнали вече да се примиряват със съдбата си, когато откъм ръба на пропастта прозвуча човешки глас. Бени го чу, изрева като животно и насочи пушката си нагоре, защото помисли, че калифорниецът се е върнал, за да присъствува на агонията им. Ослепял от ярост се приготви да стреля, когато Фалконе извика:

— Индианци!… Приятели!… Бени!… Може би сме спасени!

На горния ръб на пропастта се появиха четирима индианци и любопитно загледаха събраните на площадката мъже.

— Въже!… Хвърлете ни въже! — извика Бени. — Бързо или сме загубени!

Един от тях разбра какво става, отвърза от кръста си дълъг и дебел ремък, спусна го долу и заедно с другарите си го хвана от едната страна.

— Хайде бързо! — подкани Фалконе.

— Армандо, вие сте пръв! — каза Бени — Не губете нито миг!

Младежът се вкопчи във въжето и почувствува как го издигат във въздуха. Без дори да поблагодари на добрите индианци, дошли точно навреме да ги спасят от ужасна смърт, той се хвърли към пещерата, влезе бързо вътре и отиде да види процепите, в които бяха оставили златото.

— Ограбени сме!…

Другите пристигнаха тичешком.

— Кучи синове! — изкрещя канадецът. — Ще ни платят за това!

Огледа се наоколо. Неговият кон, тези на Бек и на дон Пабло препускаха срещу тях. Четвъртият бе изчезнал. Трите мустанга бяха успели да избягат, а последният явно бе отмъкнат от калифорниеца.

— На конете! — извика Бени.— Армандо, с мен! Елате и вие, дон Пабло! Господин Фалконе, Бек, последвайте ни както можете!

Тримата скочиха на седлата и препуснаха. След като се посъветваха, другарите им останаха да пазят храната, която се намираше в пещерата. Бясно пришпорени, конете само за няколко минути прекосиха долината по цялата й дължина и стигнаха до Големите гори.

— Ето ги! — извика Бени, който бе начела — В галоп! В галоп! На шестстотин-седемстотин метра пред тях през една поляна покрита с мъх, тежко препускаха три коня. Първите два бяха яхнати от двама мъже, в които те веднага разпознаха калифорниеца и бандита, а третият бе натоварен с доста обемист и тежък чувал. Като чуха вика на Бени, двамата негодници се обърнаха и веднага безжалостно пришпориха конете, за да ги накарат да ускорят своя ход и да навлязат в гората.

— Спрете или ще стреляме! — заповяда отново канадецът.

В отговор чуха ругатни.

— А! Не желаете да се предадете? — извика Бени — Тогава ще ви убием!

С едно прекрасно превъртане скочи на земята остави коня да се носи като вихър, а той коленичи и внимателно се прицели в калифорниеца. Двамата бандити сигурни, че са далеч от обсега на преследвачите, пришпорваха конете и се стремяха да достигнат до края на гората. Третият кон, натоварен със златото, трудно ги догонваше. Чу се изстрел.

Калифорниецът, улучен в главата от безпогрешния куршум на опитния прериен ловец, разтвори ръце и падна от седлото, като изрева от болка Изплашен, другарят му остави коня, натоварен със златото, и яростно подкара своя. За щастие дон Пабло и Армандо не бяха слезли от конете си Като видяха че негодникът бяга, и те пришпориха и бързо го приближиха.

— Спри! — извика му Армандо.

— Не — отговори бандитът.

— Ще те убием!

— Опитайте се!

Стигнал до една скала той се приземи със скок. В дясната си ръка държеше уинчестър, а в лявата стискаше дълъг нож. С два удара на ножа повали коня си и се скри зад тялото на бедното животно.

— Полека Армандо, този негодник има дванадесет куршума в пушката си! — извика дон Пабло.

В този момент чуха Бени:

— Умри, куче!

След това изтрещяха няколко револверни изстрела. Пабло и Армандо се обърнаха и видяха другарят им да тича към тях с още димящо оръжие в ръка.

— Бени! — извика Армандо.

— Онзи глупак е мъртъв — отговори канадецът. — Сега е ред на другия!

— Армандо! Надясно! — нареди дон Пабло. — Пазете се! Чу се изстрел, после още един Младият италианец усети как куршумите префучаха край ушите му. Скочи от седлото и се хвърли зад една скала наблизо. Дон Пабло го последва и се скри в един ров. Разбойникът, след като стреля напразно два пъти, отново се скри зад коня. Не се виждаше дори върхът на шапката му от енот.

— Този обирджия се надява да ни избие като гъски! — каза Бени, който пълзеше към другарите си. — След малко ще го пратим на оня свят да прави компания на калифорниеца.

— Убихте ли го? — попита Армандо.

— С първия куршум само го раних, останалото довърших с револвера. Негодникът издъхна, без да може да каже дори амин. Приятели мои, теренът е удобен и затова ще се опитаме да заобиколим бандита, за да го принудим да се покаже.

Тримата златотърсачи се възползуваха от неравността на местността разделиха се и запълзяха в различни посоки. Грубо проклятие ги предупреди, че плановете им са разгадани.

Като забрави всяка предпазливост, бандитът скочи на крака и откри огън срещу тях.

— Огън! — извика Бени.

Три изстрела отговориха на уинчестъра. Улучен, разбойникът подскочи напред, извика стреля още веднъж наслуки и падна тежко с лице към земята.

— Успешен изстрел! — изкрещя канадецът и стреля още веднъж.

Последният куршум бе излишен. Бандитът бе паднал, за да не стане никога повече!