Емилио Салгари
Златото на Аляска (17)

XVII
НЕОЧАКВАНАТА ОПАСНОСТ

Лагерът на Плоските глави, или Тилат Хеандо, както още се наричат тези индианци, бе разположен в края на една мрачна долина, която огромните колумбийски борове правеха още по-дива и зловеща. Състоеше се от стотина вигвами с конусовидна форма, построени от колове и бизонски кожи и обитавани от семейства, наброяващи общо шестстотин-седемстотин души. Когато вождът се появи, придружен от бледоликите и от воините, които носеха първите трофеи от големия лов, в лагера се разнесоха неописуеми радостни викове. Мъжете жените децата, дори и кучетата се спуснаха към конниците оспорвайки си опашките и езиците, които веднага бяха сложени на огромните огньове запалени около лагера. Вождът слезе от коня и поведе гостите си към своята палатка — най-хубавата и най-широката, и ги накара да седнат пред един голям огън, върху който вече се печаха прерийни наденички и парчета бизонско месо. Старците на племето — седем или осем индианци, които поради възрастта си и получените през многобройните битки с Черните крака рани не взеха участие в преследването, вече се бяха събрали и внимателно наблюдаваха приготвянето на месото, което издаваше апетитен аромат. Вождът накара да раздадат на бледоликите метални чинии, закупени от ловците на компаниите или от форт Вермилон. Поднесоха им изпускащи пара късове месо в такова количество, че десет души не можеха да го изядат. Бени и другарите му, с изострен от миризмата апетит, окуражени от примера на вожда и на старите индианци, смело нападнаха вкусните наденички от добре накълцани филе и езици, натъпкани в бизонски черва, преди това обърнати, за да може мазнината по тях да остане от вътрешната страна.

Изгорен гръб нареди отново да напълнят чиниите с планина от месо, печени езици, царевични питки и да донесат бутилки с лошо, но много ценено от индианците уиски. След като свършиха с храненето и лулата на мира обиколи всички, за да заздрави приятелството между бледоликите и червенокожите, преялият вожд се изтегна блажено на тревата, за да си почине от обилното хранене. Той покани и гостите да го последват, за да се подготвят за следващото ядене.

— Нека го оставим да почива, както му е угодно — каза Бени. — Не сме дошли тук да преживяме бизонско месо и да се тъпчем като животни.

— Щом се събуди, пак ли ще започне да яде? — попита Армандо.

— Докато има прясно месо, тези индианци ще продължават да го поглъщат с животинска ненаситност, дори с риск да се пукнат.

— Няма ли да си оставят запаси?…

— Една част ще изсушат, за да го направят на пемикан, но дотогава тези купища месо ще намалеят доста.

— Толкова ли са непредвидливи?

— Не се грижат за утрешния ден, приятелю. Напротив, през голямата част от годината гладуват, защото много често дивечът е малко или изобщо липсва.

В този миг се чу глухо барабанене, придружено от монотонно и тъжно припяване от един вигвам в края на лагера, чиито бизонски кожи бяха несръчно изрисувани в червено и черна.

— Какво става там? — попита Бек. — Да не би да танцуват?

— Не — каза Бени. — Не виждате ли жреца на племето, който се е отправил натам?

— Жрец! — възкликна Армандо. — Бих казал мечка!

— Наистина прилича — отговори каубоят, смеейки се. Един индианец, покрит с Огромна кожа от сива мечка, чиято муцуна покриваше главата и голяма част от лицето му, украсена с жаби, змии, опашки от прерийни вълци, еноти и бизони, бързаше към вигвама, следван от група викащи жени и няколко мъже, които яростно удряха по барабаните.

— Там има умиращ — каза Бени. — Вероятно някой е на-ранен от бизон.

— Жрецът ще може ли да го излекува? — попита Армандо.

— Уверявам ви, че след няколко минути нещастникът ще бъде мъртъв.

— Защо? — попита Фалконе.

— Защото тези магьосници имат такъв метод на лечение, че могат да пратят на оня свят дори и здрав като бик човек.

— Може би ги бият?…

— По-лошо, Армандо. Цялото умение на тези самозвани лекари се състои в това да натикат в устата на умиращия едно бяло камъче. След това грубо натискат костите и гърдите на нещастника, като му казват, че това камъче е лошият дух, който иска да го умори.

— По-далеч от такива доктори!… — каза Бек.

— А ако след изваждането на камъчето болният умре? — попита механикът.

— Толкова по-зле за него. Жрецът никога не се признава за виновен, затова бърза да каже, че някой зъл дух тайно се е вселил у болния.

— Какви измамници!… — възмути се Армандо.

— Друг начин да прогонят злото е да накарат някого да се качи върху вигвама и да вика с цяло гърло, като едновременно бие силно по барабана Плоските глави най-чистосърдечно вярват, че този шум плаши злия дух и го принуждава да бяга.

— А вярват ли в по-добър живот след смъртта? — поинтересува се Фалконе.

— Да — отговори Бени. — Добрите и смелите, които не са загубили скалповете си, отиват в плодородните поля на Големия дух, населени от бизони и всякакъв дивеч; лошите пък са осъдени за известно време да обитават снежни пустини и да страдат от глад и студ. След като изтърпят това наказание за опре делен брой години, известно време се превръщат в животни и най-после им се дава право да си починат в полята на добрия Маниту.

— Значи вярват в прераждането на душите?

— Така изглежда, господине. Знам, че Плоските глави почитат бобрите.

— Но каква е причината?

— Вярват, че тези животинчета се индианци, осъдени да бъдат бобри не знам за какви прегрешения, извършени преди векове.

— И скалпираните ли не отиват в големите прерии? — понита Армандо.

— Не — отговори Бени. — Големият дух отблъсква с презрение всеки воин, който му се представи без коса и ако не му поднесе скалпа на неприятеля, който го е скалпирал.

След обилния обяд те си почиваха и разговаряха, а индианците заситили глада си, бяха образували големи кръгове и разгорещено споряха, пушеха отличен тютюн с лули и изпразваха една след друга бутилките огнена вода. Жените с помощта на децата продължаваха да пекат огромни парчета бизонско за всички и по повод големия улов не правеха никаква икономия. Четиримата видяха, че вождът и старците продължаваха блажено да похъркват и отидоха да посетят различните групички. Навсякъде ги посрещаха чистосърдечно и с почтително гостоприемство. Знаеха, че ги покровителствува тотемът на племето и от страх да не обидят тези чувствителни хора приемаха да изпият чашите с огнена вода, която изгаряше дори и гърлото на стария прериен скитник. Към три часа, когато Изгорен гръб и старците се събудиха, сякаш че по команда групичките се разтуриха и всички заедно се отправиха към обширно оградено място, в центъра на което бе забит кол с човешки бой. Най-добрите воини на племето, окичени с пера от див пуяк, бизонски опашки, сребърни и медни гривни, дрехи от кожа на лопатар, боядисана в жълто, и мокасини, украсени с ресни и бродерии, вече се бяха събрали там с оръжието си в ръка: ножове, томахавки, стрели и пушки от всякакъв вид и калибър. Осем барабанисти започнаха да думкат някакъв марш — тъжен и много бавен отначало, който по-късно щеше да стане главозамайващ.

— Това ли е танцът на кучето? — обърна се Армандо към Бени.

— Да — отговори той. — Това е един много важен обред, защото танцуващите се заклеват да си помагат в битките с предано приятелство.

— А какво значение има кучето?…

— Нима това животно не е символ на верността?

— Така е Бени.

— Ще видите после, че и кучетата ще участвуват.

— Ще танцуват ли?

— Да, но тяхната участ не е за завиждане — отговори каубоят, като се смееше — Горките животни ще са по-доволни, ако господарите им не ги включат в танца.

По команда на вожда, който се бе настанил върху един бизонски череп, а от двете му страни бяха застанали жреците на племето, воините се наредиха в четири колони и започнаха танца си, подскачайки и пеейки около кола. Това бяха безпорядъчни движения напред и назад. Скоро обаче всички, като че ли обхванати от неочакван изблик на гняв, се разделиха на две групи и се нахвърлиха един срещу друг, като крещяха с пълно гърло и размахваха яростно оръжията си. Барабаните биеха все по-силно и по-силно. Танцьорите се нападаха заплашваха се нахвърляха се един върху друг и отстъпваха със същата скорост, изпразваха пушките си с голяма вероятност да се ослепят, стреляха със стрели, хвърляха томахавките, но изключително умело избягваха ударите. Въодушевената публика не можеше да стои спокойна Мъже, жени и деца крещяха и се суетяха около тях. Дори вождът бе станал прав, стискаше в ръка томахавката си, сякаш всеки момент ще се хвърли в ръкопашен бой. Възбудени от битката воините започнаха да се нараняват. Двама или трима улучени от томахавки, паднаха на земята облени в кръв, и бяха изнесени извън ограденото място. Вождът обаче разбра навреме, че воините му водят сериозна борба, и за голямо неудоволствие на всички накара музиката да спре. Възбудени от огнената вода бойци донесоха в заграденото място едно едро космато куче. Горкото животно сигурно предчувствуваше тъжния си край, защото лаеше скръбно и силно се съпротивляваше. Двамата жреци се хвърлиха отгоре му като стрели, убиха го с два мощни удара на томахавките си, изкормиха го, извадиха сърцето и още топло го забиха на върха на кола. Воините се строиха, а музикантите започнаха да удрят своите барабани, извличайки все по-остри и монотонни звуци. След кратка реч за приятелството, произнесена от вожда бойците подновиха танца си около кола върху който още туптеше сърцето на горкото куче Когато минаваха близо, те го подушваха близваха го и показваха силно желание да захапят този къс сурово месо. След това продължаваха танца, като крещяха и размахваха оръжията си. Изведнъж един от тях, може би най-добрият воин на племето, се хвърли към кола отхапа парче от сърцето, подскочи назад и го глътна с голямо удоволствие. Последва го друг, втори, трети и така докато се изредиха всички.

— Ух!… — промълви Армандо. — Да ядеш кучешко сърце!

— О, по-късно ще изядат и тялото, уверявам ви. Когато индианците привършат запасите си, слагат в тенджерите кучетата си и ги изяждат без никаква погнуса.

— Свърши ли танцът? — попита Фалконе.

— Има още време ще изкормят още кучета, но… къде е вождът, не го виждам тук?…

— Вероятно е отишъл да изяде някое хубаво парче бизонско — каза Бек. — Сигурно ще го предпочете пред дивото кучешко сърце

— Можеше да ни покани — каза Бени. — Засега да ги оставим и да отидем да вечеряме.

Тъкмо се канеше да се отдалечи от индианците, когато усети, че две силни ръце го хванаха и го повалиха на земята.

— Ооо!… Какво означава това?… — развика се той.

Десет-дванадесет от най-яките индианци се хвърлиха върху четиримата бледолики и ги обезоръжиха, преди да успеят да хванат оръжието си. Бени се обърна назад и като видя да повалят и другарите му, изкрещя:

— По дяволите!… Какво може да означава тази измяна!… Долу лапите, мошеници!…

— Бени!… — крещеше Армандо, който напразно се опитваше да се съпротивлява. — Ние сме предадени!

Танцът бе грубо прекъснат от този неочакван инцидент. Публика и танцьори се впуснаха към дванадесетте индианци, които с ласо за ловене и опитомяване на прерийни мустанги завързаха здраво белите. Не само Бени и другарите му бяха изненадани от това неочаквано нападение, а и воините взели участие в танците Те се питаха един друг каква е причината за връзването на тези мъже допреди малко почетни гости на техния вожд. Дванадесетте индианци, които явно се бяха подчинили на заповед на вожда, без да отговарят нито на едните нито на другите взеха четиримата задържани и тичешком прекосиха лагера. Занесоха ги, хвърлиха ги в големия вигвам и застанаха отвън да пазят, за да не влезе някой.

— По дяволите! — извика Бени, който още не бе дошъл на себе си от изненада — Дали вождът не е полудял? Какво означава това грубо нападение?

— Дали не сме го обидили неволно? — попита Фалконе — Не мога да си обясня тази промяна

— Не е възможно!

— Да не би да искат да ни откраднат оръжието? — попита Бек.

— Не мога да повярвам — отговори Бени. — Плоските глави винаги са били лоялни и никога не са изневерявали на законите на гостоприемството.

— Дали не ни смятат за врагове?…

— Не Армандо, защото не са воювали с белите. Нещо повече винаги са били в отлични отношения с ловците от фортовете на Вермилон, Врангел и Провиденца. По…

— Какво ви става Бени? — попита Армандо.

— Подозирам нещо.

— Какво? — попитаха всички.

— Забравихте ли Шарената опашка?…

— Твърдоглавия индианец?…

— Да приятели!… Може да се лъжа, но мисля, че този пощурял индианец има пръст в тази работа.

— Мислите, че вече ни е настигнал? — попита Фалконе.

— Не бих се учудил, ако сега е тук.

— Големите кореми приятели ли са с Плоските глави?

— Съюзници, господине.

— И вие мислите, че този хитрец е дошъл тук, за да ни вземе от вожда на Плоските глави?

— Подозирам.

— И той е способен на такава измяна?

— Ще видим, господине. Не сме хора, които лесно ще се оставят да бъдат скалпирани.

— По дяволите! Ако се освободя отново, можеш да се погрижиш за душата си, Шарена опашке!…

— Ако Изгорен гръб ни освободи — каза Армандо.

— Като разбере за какво се отнася и кой е Шарената опашка, ще ни оправдае Индианците каквото и да се говори по техен адрес по душа са честни и винаги са зачитали гостоприемството.

— А!… Ето го вожда!… Добре дошъл!

Главатарят на Плоските глави повдигна едната завеса на палатката и влезе следван от седем старци от племето и един жрец. Лицето на индианеца бе много мрачно, а погледът му издаваше близка заплаха. Седна срещу Бени, а другарите му се наредиха в кръг. След като гледа няколко мига затворниците, каза със строг глас:

— Братя мои, белите мъже изпушиха с нас лулата на мира, но Изгорен гръб бе измамен, а ако знаеше това по-рано, по-скоро щеше да натроши тази лула, която от векове се пази в моето племе и да разпръсне на вятъра тютюна.

— Спокойно, вожде — каза Бени. — Обясни ми преди това как сме те измамили. Допреди няколко минути бяхме твои гости. Какво те накара да ни смяташ за врагове, нас които винаги сме били приятели на червенокожите?…

— Ти излъга — отговори Изгорен гръб — Един човек, който дойде от южните земи, от бреговете на Малкия роб ни донесе вестта, че сте врагове на Плоските глави и че преди няколко седмици сте пушили лулата на мира с Черните крака — нашите смъртни вековни врагове.

— Ах! — извика Бени, без да губи спокойствието си. — Така ли се говори? Е добре вожде и вие старци, чуйте ме и аз ще ви накарам да разберете колко нечестно сте измамени от Шарената опашка, воин на Червения облак, вожда на Големите кореми.