Емилио Салгари
Златото на Аляска (36)

XXXVI
НЕИЗВЕСТЕН НЕПРИЯТЕЛ

Приятелите продължиха да копаят четиринадесет дни по продължение на жилата и добиха голямо количество злато. На петнадесетия тази трескава, изнурителна работа изведнъж спря. След като намериха доста дупки, пълни със самородни парчета скъпоценен метал — големите колкото едри бобени зърна а малките колкото грах, попаднаха на огромен блок твърд кварц. Той се простираше в посока на дълбоката пропаст, граничеща с единия водопад и бе толкова голям и здрав, че не можеше да бъде разбит нито с кирка нито дори с бомба. След като неколкократно се опитаха да го пробият на различна дълбочина за да открият златоносната жила те се убедиха че по-нататъшните им усилия са безполезни. Върнаха се към основата на участъка за да открият продължението на жилата. Едва след като изкопаха много нови дупки успяха да я намерят. Скоро установиха, че съдържанието на злато не бе толкова голямо, колкото в началото, защото за два дни работа с шлюза получиха само около четири либри злато

— По дяволите! — каза Бени. — Шестстотин долара са много, признавам, и сигурно и най-богатите участъци в Калифорния не дават повече, но за нас все пак са малко. Ако продължаваме така, никога няма да станем милионери.

— Можем да сме доволни, ако успеем да изкараме по сто долара на ден на човек, приятелю Бени — каза Армандо. — Започвате да ставате много взискателен.

— Малко са, Армандо.

— Тогава ми намерете страна, където човек може да добива повече.

— Имате право, но свикнахме на повече и затова не можем да се задоволим с толкова малко.

— Казвате малко! О! Милионер!

— За нас са малко, господин Фалконе. Колко е златото, което сме събрали тези дни?

— Триста и двадесет либри.

— А това ще рече?

— Сто хиляди долара.

— Сбогом, милиони!

— Но ние току-що започнахме, Бени.

— Работим вече седемнадесет дни, господине.

— Не сте ли доволен? Помислете! Имате в джоба си почти двадесет хиляди долара!

— С тази сума не се купува град.

— Тогава търсете по-богат участък.

— Смятам, че не е нужно да се изморяваме толкова, за да го намерим.

Тези думи бяха посрещнати с едно учудено Goo!.

— Говорете Бени! — казаха всички в един глас.

— Преди всичко един въпрос. Господин Фалконе вярвате ли, че в Барем има злато?

— Разбира се, онзи ден направих проби на пясъка и намерих люспи.

— И откъде мислите, че идва скъпоценният метал?

— От склоновете на Дом.

— Изследвахте ли по-големия водопад?

— Да.

— В основата му се е образувало нещо като басейн, при това доста дълбок.

— Така е, Бени.

— А знаете ли какво мисля, господине?

— Не, не съм гадател.

— Че в този басейн трябва да има натрупано злато, довлечено от водата.

Фалконе изгледа канадеца. Бе поразен от неговото разсъждение.

— Но… да… би могло… трябва да е така — продума той.

— Тогава защо не отидем да „уловим“ това богатство?

— Карамба! — възкликна и дон Пабло. — Сигурно там има натрупано несметно съкровище, събирано векове.

— Да отидем да го вземем — предложи Бек.

— По-полека приятелю — отговори Фалконе — Преди всичко трябва да видим дали можем да сложим ръка върху него. Не помислихте ли за водопада?

— Ще го отбием — каза Бени.

— И после?

— Ще изпразним водния басейн.

— Ще са ни нужни месеци, но нека отидем да видим дали няма възможност да постигнем целта си с бомба. Колко барут имаме?

— Дванадесет килограма без да се броят осемстотинте патрона за пушките ни — отговори Бени.

— Елате, приятели.

Отправиха се към водопада, който бучеше в единия край на каньона. Като стигнаха до ръба му, започнаха внимателно да наблюдават, за да видят дали бе възможно да осъществят плана си.

Реката, която слизаше от планината се спускаше с оглушителен тътен в долното корито от височина седемдесетина метра. Огромната водна маса се събираше в широк и изключително дълбок басейн. По всяка вероятност чрез многобройни канали тя преминаваше под скалата, за да се събере отново на триста-четиристотин метра по-надолу отвъд тази преграда. Басейнът имаше формата на фуния, но бреговете му бяха толкова отвесни, че едва ли можеше да се слезе по тях без помощта на стълба или дебело въже. Фалконе след като огледа внимателно, се увери, че ако имаха късмет, можеха да осъществят плана си.

— Да — каза той, след като размисли — Ако поставим експлозив в основата на тази голяма скала, която пречи на свободното преминаване на водата басейнът ще се изпразни бързо. Канарата вече е доста разрушена от водата. Сигурно лесно ще падне под силата на голямо количество барут. Единствената трудност се състои в отклоняването на водопада.

— Невъзможно ли ви изглежда? — попита Пабло.

— Може би ще успеем с второ взривяване.

— Да опитаме, господине.

— Но ще наводним каньона.

— Какво значение има това? Водите бързо ще намерят нов път и ще се влеят в Барем.

— Последвайте ме.

Фалконе се изкачи на двеста-триста метра нагоре по брега, търсейки подходящо място. Там реката течеше между две отвесни, разположени наблизо една до друга скали. Той дълго наблюдава водите, изкачи се нагоре по течението и се спря на едно място, където реката правеше остър завой. Наклонът на коритото бе доста стръмен и водата яростно се разбиваше в левия бряг. Дори скалите, които я преграждаха, трепереха.

— Ето там — посочи Фалконе. — Ако на това място се направи проход, водата ще се спусне през него и няма да минава през водопада.

— Ще стигне ли една бомба? — попита Бени.

— Ще взривим няколко наведнъж.

— Ако успеем, ще станем милионери. Сигурен съм, че на дъното на водопада се намира съкровището на планината.

— Което ние ще ограбим — каза мексиканецът, като се смееше.

— Без скрупули, господине.

— Хайде да огледаме отсрещния бряг, приятели. Течението бе много буйно и дълбоко, а водите — още твърде студени, за да рискуват безнаказано да се потопят в тях. Принудени бяха да направят временен мост от стволовете на два млади бора достатъчно дълги, за да бъдат прехвърлени на другия бряг. Преминаха отсреща и огледаха скалата която трябваше да взривят. Непрекъснатите водни удари я бяха рязали достатъчно, така че нямаше да бъде трудно. Бездруго един ден тя щеше да рухне от натиска на водната стихия. Златотърсачите доволни от проучването си, незабавно се захванаха за работа. Направиха шест доста дълбоки пробива в задната част на скалата и във всеки поставиха по килограм барут, приготвиха фитилите. Привечер ги запалиха. Веднага се прехвърлиха на другия бряг, за да не ги отнесе водата, която щеше да нахлуе през новия проход. Експлозията не закъсня. Шестте килограма барут избухнаха почти едновременно с оглушителен трясък, който се чу из целия каньон и гористите планини. Скалната преграда раздробена от експлозива освободи една отсечка от шестдесетина метра и проправи нов, по-широк път на реката. Отприщените води потекоха по склона и като повлякоха всичко по пътя си, се разляха в равнината.

— Урраа! Урраа! — извикаха златотърсачите, които наблюдаваха взривяването.

— Златото е наше! — изкрещя Бени и хвърли във въздуха шапката си — След няколко дни ще слезем при планинското съкровище!

Не след дълго оглушителният шум на водопада спря. Реката, изоставила старото си корито, потече по новото, като си проправяше път сред разпръснатите из каньона скали и на сто метра по-надолу се вля в Барем.

— Към водопада! — извика Фалконе.

Петимата се отправиха към големия басейн и забелязаха, че водата бе съвсем изчезнала. Само малки струйки все още се стичаха по черната отвесна скала, в основата на която се намираше широкият повече от четиридесет метра и сигурно доста дълбок басейн.

— Утре ще слезем и ще направим така, че и тази вода да изчезне — каза Фалконе — С още един мощен взрив Ще й отворим път през стръмнината.

— И утре вечер ще бъдем богати!… — извика ентусиазирано Бени.

— Много бързате драги ми канадецо.

— Как? Съмнявате ли се?

— Не се съмнявам, но искам да видя дъното на басейна, за да съм сигурен.

— Казвам ви, че ще намерим планини от злата.

— Цели скали от жълт метал — каза механикът, като се смееше. — Какво нетърпение Бени!

— Това е златната треска, господине — отговори също през смях канадецът. — Какво искате! От нея ми се замайва главата!

Всички бяха много изморени и се прибраха в палатката. След скромна вечеря заспаха върху завивките си, дори без да помислят за нощни пазачи. Тъй като не бяха забелязали опасни животни и човешки следи, те от няколко дни се бяха отказали от дежурствата — смятаха ги за досадни и безполезни. Спяха вече няколко часа и сънуваха приказни съкровища, когато острият слух на канадеца долови конско цвилене. Този човек имаше навика да спи с отворени очи, затова скочи веднага и хвана пушката си, която неизменно поставяше до себе си.

— Ако са се обадили прерийните коне има нещо — промърмори той.

Не искаше да безпокои другарите си, затова не събуди никого, а тихо напусна пещерата. Нощта бе непрогледна: нямаше нито луна нито звезди, но предметите на разстояние от тридесет-четиридесет метра се различаваха. Бени погледна под навеса и забеляза, че четирите коня се бяха изправили.

— Дали някоя мечка не е дошла из тези места? — запита се канадецът. — Досега не сме забелязали следи от тези животни. Въпреки всичко ще е добре дошла, защото значително ще увеличи хранителните ни запаси.

С пръст на спусъка той заобиколи наоколо, но нищо не видя. Поуспокоен се канеше да влезе вътре, като си мислеше, че бе фалшива тревога, когато чу своя мустанг да цвили отново.

— По дяволите! — изруга канадецът. — Конят ми трябва да има сериозна причина, за да е неспокоен!

Мина под навеса и за свое учудване се блъсна в няколко вързопа дърва, струпани в един ъгъл, за които бе сигурен, че никога не ги е виждал.

— По дяволите! — повтори Бени и хвърли изпитателен поглед наоколо. — Кой ги е оставил тук? За какво ли са? По дяволите! Тази загадка започва да ме ядосва!

Спусна се към палатката и извика:

— Армандо! Господин Фалконе!

Другарите му, внезапно събудени от тези викове, изскочиха навън с оръжие в ръка.

— Какво има Бени? — попита Фалконе.

— Необясними неща — отговори канадецът.

— Какво искате да кажете?

— Някой от вас донасял ли е снопове дърва под навеса?

— Не — отговориха всички в един глас.

— Сигурни ли сте в това, което казвате?

— Повече от сигурни.

— Значи някой се е помъчил да подпали навеса.

— Някой!… И кой е той? — попита Фалконе.

— Не знам.

— Може би индианец?

— Хм! — промърмори Бени и поклати глава — С каква цел?

— Вероятно за да отнеме конете ни и да ни изпече.

— И да открадне златото ни — добави Армандо.

— Невъзможно е господа — каза дон Пабло — Индианците по тези места все още не ценят златото.

— Тогава кой може да е?

— Някой златотърсач, който ни е проследил и иска да ни съсипе, като унищожи храната и конете ни, за да не можем да го преследваме.

— Къде може да се е скрило това куче? — извика Бени.

— Сигурно е избягал.

— Възможно е в такава тъмна нощ.

— Приятели мои, трябва да дежурим през нощта — каза мексиканецът.

— А утре ще претърсим околностите — добави Фалконе.

— Ще претърсим горите — каза Бени. — Ако намерим някой негодник, обещавам ви, че ще пратя в черепа му шестдесет грама олово.

След като обиколиха скалите наоколо и се спуснаха чак до водопада, без да намерят нищо, златотърсачите се върнаха в палатката си. Този път двама от тях останаха на пост при навеса с надеждата да изненадат разбойника.