Емилио Салгари
Златото на Аляска (12)

XII
БОЙ МЕЖДУ ПЕРНАТИ

На следващия ден към залез слънце след като прекоси дългата верига от гористи хълмчета, групичката стигна бреговете на Мирната река — една от най-големите реки на Британска Колумбия, чиито извори водеха началото си от голямата верига на Скалистите планини и след един много дълъг и криволичещ път през равнините на Атабаска се влива в едноименното езеро. Реката беше плитка, защото още не бе започнало топенето на снеговете по Скалистите планини. Четиримата лесно намериха брод и преминаха на отсрещния бряг, като се разположиха за лагеруване на края на една горичка от червен бор и ели. Намираха се на ловната територия на Черните крака и на Плоските глави — две враждуващи помежду си племена, но и врагове на Големите кореми. Бяха извън територията на Червения облак и решиха да спрат за няколко дни, за да дадат малко почивка на господин Фалконе, чиято рана не бе още съвсем заздравяла и му причиняваше немалко болки. Трябваше и да половуват, защото не желаеха да изразходват малкото храна, която все още имаха със себе си. Бени, който познаваше този район, бе сигурен, че ще направят добър удар и ще изненадат лопатарите, дивите пуйки, та дори и някой едър лос или елен. Току-що бяха свършили с вечерята, когато старият скитник, който имаше остър слух, направи знак на Армандо да си вземе пушката и да го последва.

— Луната е прекрасна — му каза — и вече се чуват тетраоните. Тази вечер те ще проведат доста шумно събрание с много оратори и с войнствени танци накрая.

— Това индианци ли са? — попита Армандо.

— Да, с птичи крака и перушина — отговори през смях каубоят.

— Става дума за герданести петли, Армандо — каза скалпираният.

— Как?… Петли, които провеждат събрания, имат оратори и играят танци на войната?…

— Да, младежо, и ако ме последвате, ще ви покажа едно любопитно представление. Чувате ли? Започват да поздравяват луната, която изгрява зад хребета на планината, и се призовават за събранието.

От най-гъстата част на гората се чу остър писък, който приличаше на петльова песен, но много по-мощна. От всички посоки му отговориха други подобни звуци.

— Наблизо са — възкликна Армандо.

— Аз пък мисля обратното — каза Бени. — Сигурно ще трябва да изминем две-три мили, преди да стигнем до тяхното поле на честта. Гласовете им са толкова силни, че се чуват дори на разстояние четири мили.

— Да вървим, господин Бени. Любопитен съм да присъствувам на такъв спектакъл.

— Който ще ни достави и една превъзходна закуска — добави каубоят. — Месото на тетраоните струва колкото това на дивите пуйки.

Заръчаха на Бек и Фалконе да пазят добре, взеха пушките, навлязоха в гората и се отправиха в посоката, откъдето идваха крясъците на пернатите. Гората бе гъста. Огромни борове и брези извисяваха чудновато изкривените си стъбла почти едно до друго, заобиколени от храсти. На небето ярко светеше луната и двамата ловци можеха лесно да се придвижват, като намираха без усилие най-удобните места за преминаване. Бени вървеше отпред и гледаше в земята от страх да не настъпи някоя гърмяща змия — влечуги, които изобилствуват и в Атабаска и чието ухапване е смъртоносно — само няколко мига след това и най-якият мъж можеше да умре. Като напредваха бързо, те стигнаха след около половин час до върха на едно гористо възвишение, където най-често и най-силно се чуваха виковете на тетраоните. Изглежда там горе се бяха събрали доста от тези грациозни и войнствени пернати.

— Ще се придвижваме предпазливо и без шум — каза Бени.

— След малко ще стигнем до полето на честта на петлите.

— Недоверчиви ли са?

— Твърде много, Армандо, и провеждат събранията си на съвсем пусти места.

Започнаха да изкачват последното възвишение на хълма и преминаха през борове ели, черен дъб и елхи, водени от крясъците, които се чуваха все по-наблизо. После Бени изведнъж спря зад един клонест дрян и каза:

— Пристигнахме.

Намираха се на едно открито и съвсем равно пространство — хубава широка поляна заобиколена от високи борове и осветена от луната Армандо, който се бе придвижил по-напред, видя много прекрасни петли, високи почти две педи, с нещо като джобове на шията, провиснали и сбръчкани, оранжеви на цвят, които се издуваха при всеки мощен вик. Неповторима гледка: те имаха по четири вместо по две крила. Допълнителните бяха по-малки, разположени в основата на шията, с осемнадесет пера, наполовина тъмни, наполовина черни. Тези красиви петли, които тежаха може би към два килограма, тичаха наоколо с приповдигнати крила и настръхнала червеникава перушина.

Изглежда преди да започнат нощното събрание и битката, искаха да се уверят в доброто състояние на полето на честта.

— Красиви са, нали? — попита Бени.

— Величествени! — отговори Армандо. — Има поне двеста.

— Събрали са се всички от района.

— И тетраоните ли имат райони?

— Така изглежда.

— Странни птици!

— Ето че започват.

— Събранието?

— Да и ще видите с каква сериозност ораторите ще произнесат своите речи.

— Жалко, че не можем да ги разберем.

— Ще опитаме обаче месото на ораторите и ще преценим качествата им по вкуса.

Мъжките и женските тетраони се разположиха в кръг и дълбока тишина замени гръмките крясъци на тези непоправими бърборковци. Без съмнение председателят изискваше дори никой да не диша преди откриването на събранието. За известно време останаха така мълчаливи и събрани накуп, след това един красив мъжкар, висок почти две и половина педи, излезе напред с комична важност. Проучи подозрително терена погледна към луната с две черни очи, обкръжени с оранжева линия, отиде в центъра и започна да крещи с всички възможни тонове, надувайки силно торбичките под гушата си. От време на време избухваше в истински смях, пред който смехът на пиян негър не бе нищо. Събранието го слушаше, без да го прекъсва абсолютно неподвижна. Най-много някой от тези сериозни петли да повдигнеше глава сякаш че одобряваше речта.

— Колко е смешно — промърмори Армандо. — Какво ли казва този бърборко?

— Вероятно възхвалява силата на човката и на шпорите си и красотата на перушината си…

— Или вкуса на месото си, усещайки нашето присъствие?

— Хайде, зевзеко — каза Бени през смях.

След като свърши първата реч, за щастие продължила само няколко минути, напред излезе друг оратор, после трети, четвърти, всички парадираха с песните си, коя от коя по-силни. След като мъжкарите свършиха с изказванията си, разделиха се на две групи и застанаха един срещу друг с превити шии, с надути гуши и разперени като ветрило пера на опашките си.

— Какво е това сега? — попита Армандо.

— Танцът на войната — отговори Бени.

— Ще присъствуваме ли на бой?

— Да, младежо, и точно тогава ще се намесим. Петлите започнаха танца, излизаха напред, комично полюлявайки се, като пляскаха с криле и крещяха с цяло гърло. С подскоци отстъпваха назад, обръщаха се и предизвикателно тръгваха насреща си. Изведнъж двете редици се хвърлиха една срещу друга, като подскачаха три педи от земята, и избухнаха в истински смях. После се скараха жестоко и започнаха да се кълват и ритат. Това бе очакваният от Бени момент. Той отчупи два клона и даде единия на Армандо, хвърли се по средата на борците и заудря безмилостно надясно и наляво Не по-зле се справяше с това и другарят му.

Петлите бяха толкова заети в битката, че не усетиха веднага присъствието на неприятелите. Когато видяха многото жертви и усетиха ударите на дърветата, се разбягаха бързо в различни посоки, изпреварени от зрителите. На полето на честта останаха единадесет мъртви и шест ранени, които Бени събра, а Армандо побърза да му помогне от страх да не избягат.

— Каква хубава закуска ще ни поднесат — каза каубоят. — Много са вкусни, уверявам ви, а също и много търсени — в градовете плащат скъпо и прескъпо за тях.

— А онези? — попита Армандо, като отскочи назад и бързо хвърли птиците, които държеше в ръцете си.

— Кои?

— Погледнете!…

— По дяволите!… — възкликна Бени, като отстъпи назад — Семейство gleze. Армандо, хващай пушката!

На края на сечището между два огромни бора се бе появила група мечки, мъжкар, който се отличаваше с големината си, след него женската и малките от двете й страни. Бени не се лъжеше това бяха равнинни мечки, или както още ги наричат жълти мечки, поради оттенъка на козината. Те са страшни животни, надарени с изключителна мускулна сила много по-опасни от черните мечки, които са със спокоен, често дори игрив нрав. Бени и Армандо прекосиха бързо поляната стигнаха до храста, където бяха оставили пушките си и се приготвиха за защита. Очакваха скоро да бъдат нападнати.

Но четирите мечки сякаш не бързаха нещо повече по-скоро изглеждаха изненадани, отколкото ядосани от тази среща. Бяха спрели на края на поляната и засега се ограничаваха да гледат само ту двамата ловци, ту купчината петли, които лежаха в средата на полето на честта.

— Като че ли се страхуват — каза Армандо на Бени.

— Да се страхуват?… Хм!… Не се доверявайте на спокойствието им, младежа. Не са като гризли, но не са толкова миролюбиви, колкото ви изглеждат, и ви уверявам, че скоро мъжкарят ще ни посети.

— Нали имаме пушки.

— Така е, но тези туловища понасят много куршуми, преди да паднат. Лоша среща, аз ви го казвам.

— Какво смятате да правим?…

— Засега ще почакаме.

— А ако побегнем към лагера?

— Ще ни последват и тъй като тичат добре скоро ще ни настигнат.

— Ах, дяволи! Да дойдеш на лов за петли и да намериш четири мечки!…

— Които изобщо няма да се смутят, ако изядат нашата плячка. Ех!… Внимавайте младежо!…

Сякаш ядосан от неподвижността на двамата ловци, мъжкарят с тревожно ръмжене направи няколко крачки напред. След това отново спря, погледна женската, приближила се до него, оставяйки малките на края на гората. Убедил се че има подкрепа, изведнъж обхванат от изблик на гняв, той прекоси тичешком поляната и смело се хвърли към храста, зад който бяха ловците. Това чудовище с изключителна сила внушаваше страх. С отворена уста, с дълги бели зъби, с настръхнала козина и горящи очи, мечката напредваше готова да изпита здравите си нокти. Когато я видя на десет метра от себе си, Бени насочи бързо пушката си и предупреди Армандо:

— Не стреляйте!…

За нещастие предупреждението дойде твърде късно. Младежът, видял и женската да се хвърля напред, бе вдигнал пушката и двата изстрела отекнаха почти едновременно.

Когато димът се разпръсна, с голям ужас двамата ловци съзряха мъжкия, изправен на задните си крака, само на няколко метра пред тях, а женската, която бе паднала на едната си страна, вече се изправяше Тъй като нямаха време да заредят отново, Бени и Армандо се спуснаха към един голям дъб зад тях, вкопчиха се в един нисък клон и със завидна пъргавина се изкачиха горе.

За нещастие пушките им останаха долу, в основата на дъба.

— По дяволите!… — изкрещя Бени, който твърде късно се бе усетил за проявената непредпазливост.

Като видяха, че мечката се хвърля срещу дървото, двамата ловци се погрижиха единствено да спасят краката си и се изкатериха нагоре по стъблото и яхнаха един дебел клон, който се намираше на тридесет стъпки височина. Мечката, ядосана от това, че жертвите й се изплъзват, и като нямаше с кого друг да се захване, се хвърли срещу стъблото и с огромните си ноктища откърти две дълги парчета кора. Женската се бе приближила, куцайки и оставяйки следи от кръв по земята. Изглежда куршумът на Армандо бе счупил лапата й. Мъжкарят също бе ранен, защото под него се образува локва кръв.

— Сега се подредихме — каза Бени. — Без пушки и е две побеснели чудовища, все още много силни.

— Готвят се да ни обсадят ли? — попита Армандо, който като че ли не разбираше нища.

— Сигурен съм, че няма скоро да н оставят. Тези животни са твърдоглави.

— Могат ли да се покатерят?

— Не вярвам, стъблото е много гладка.

— Ако се опитат, ще се защитаваме.

— Нямаме нищо друго освен ловджийските си ножове, а те не помагат в борбата с тези животни.

Мечокът все повече се ожесточаваше може би от болките причинени от раната; ревеше така, че гората се тресеше и се хвърляше срещу дървото, като се мъчеше да достигне първите клони, които не бяха чак толкова високи, но не можеше да се хване за тях. В това време женската и двете малки тичаха наоколо, сякаш изведнъж ги бе обхванала лудост. Бени и Армандо, с ловджийските ножове в ръка, се държаха за здравия клон, готови да се покатерят и по-нагоре, ако се наложеше. Вече се страхуваха, че рано или късно трябва да влязат в допир с животното, което, изглежда, бе решено да ги достигне и там. За късмет звярът, след като се хвърли четири-пет пъти и обели почти цялата кора на дървото на височина два метра и като се убеди, че силите му не стигат, реши да се откаже от двубоя.

След един последен и още по-яростен скок явно се успокои, хвърли заплашителен поглед на двамата ловци и реши да се оттегли. Все още ръмжейки, отиде и се сгуши до един бор, който растеше наблизо, и започна да ближе гърдите си, потънали в кръв от раната Женската не закъсня да се присъедини към не го и като легна също започна да облизва ранената си лапа. Малките мечета, които изобщо не се интересуваха от страданията на родителите си, се въргаляха в един храсталак, играеха си и се хапеха като две малки котета.

— Млади момко — каза Бени, — ето, че сме обсадени.

— Виждам — отговори Армандо.

— Ще прекараме една лоша нощ.

— А утре?…

— Вероятно ще се намираме в същото положение.

— Наистина ли мислите, че няма да си отидат на разсъмване?

— Почти не вярвам.

— Предполагам, господин Бени, че няма да останат тук цяла седмица. Гладът рано или късно ще ги принуди да си отидат.

— Ще се сменят, а те са животни, които се задоволяват с горски плодове и борови семена, а тази гора е пълна с тях.

— Лоша перспектива, нямаме дори един сухар. Поне да бяхме взели със себе си някой петел… Наистина ли ще трябва дълго да гладуваме?

— Без съмнение, ако никой не ни се притече на помощ;

— Бек и чичо ми ще тръгнат да ни търсят.

— Надявам се, Армандо Като видят, че не се връщаме, ще си помислят, че ни се е случило нещастие;

— Далеч ли сме от лагера?

— Най-малко на четири мили.

— Както виждате разстоянието е малко;

— Но първо ще трябва да се срещнат с мечките. Ах!… Да можех да се добера до пушките!…

— Нямате ли въже?…

— Имам, Армандо, кожения ми колан.

— Да го нарежем и да се опитаме да вземем едната пушка!

— Идеята не е лоша: да опитаме.