Емилио Салгари
Златото на Аляска (21)

XXI
СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ

След като отново заредиха оръжието си, Бени и Армандо се доближиха до огромния звяр и започнаха да го разглеждат със смесено чувство на ужас и любопитства. Дори мъртва, мечката всяваше страх с рунтавата си козина, огромната си уста, дългите си жълти зъби и ноктите, твърди като желязо.

— Какъв звяр!… — каза Армандо. — Струва ми се почти невероятно, че успяхме да го убием.

— Истински късмет.

— Ранен ли сте?

— Не, младежо. Ако бе малко по-близо в момента, когато ми посегна, то вместо да ме сграбчи за колана, щеше да строши главата ми.

— Бяхте смел, Бени.

— И още как! Трябваше да спасявам кожата си!

— Къде ли изчезна човекът, който стреля два пъти с пушка?

— Искате да кажете с револвер.

— Стори ми се, че бе пушка.

— Лъжете се, Армандо.

— Няма значението къде ли е?

— Сигурно се е уплашил и е избягал — каза канадецът и повдигна рамене.

— Или е бил убит от мечката?

— Уверявам ви, че е жив. Въпреки че мечката така лесно не би оставила плячката си, Армандо. Все пак да отидем да потърсим.

Отправиха се към мястото, където бяха видели звяра и започнаха да претърсват храсталака, но не намериха нищо. Като погледнаха по-нагоре, където скалата опираше в каменистия склон на дерето, видяха стъпкани храсти и изскубнати корени, от които течеше мъзга.

— Човекът е избягал нагоре — каза Бени — По дяволите! Сигурно има железни мускули и е много пъргав, за което дори и маймуна може да му завиди. Бял ловец не би могъл да се изкатери.

— Мислите че е бил индианец?

— Предполагам.

— Ще го търсим ли?

— С каква цел?… Намираме се на място, където срещата с друг човек е по-скоро опасна, отколкото полезна Да оставим този червенокож да избяга и да отидем да отрежем едната лапа на мечката.

— Казват, че месото на гризли е превъзходно. Вярно ли е, Бени?

— Уверявам ви, не е по-лошо от това на свинете!… Ух, да му се не види! Еленски език и шунка от мечка!… Ако стигнем навреме в лагера Бек и чичо ви ще се зарадват на вечерята!

Канадецът стисна ножа и се потруди усилено. Не след дълго успя да отреже един от задните крака на мечката.

— Да вървим — каза той, приведен под тази тежест. — Ако не се лъжа трябва да сме наблизо.

Изкачиха края на дерето и излязоха на широко плато, което от едната страна граничеше с високи, стръмни склонове, а на изток плавно преминаваше в равнина покрита с борове, ели, бял и черен ясен. Загледаха се и забелязаха светеща точка между два огромни бора.

— Ето лагера — каза Бени, — след час сме там.

Вдигна пушката и я изпразни, повтори и потрети през интервали от две минути. Не след дълго в равнината се чу далечен изстрел.

— Това е Бек, който ни отговаря. Сега знае, че сме живи и не ни грози опасност. Да слизаме, Армандо.

Слязоха от височината и навлязоха в гората. Движеха се внимателно, за да се предпазят от неочаквана и опасна среша .Тези склонове на Скалистите планини изглеждаха девствени. Ели, кедри и грамадни брястове се извисяваха нагоре като колони на огромна катедрала. Между тези колоси, които не се страхуваха от годините, се виждаха и паднали, пречупени или ударени от гръм, затиснали под огромната си тежест безброй по-малки дръвчета. Имаше и млади дървета и храсти, които образуваха „втора гора“ — много по-гъста, която правеше пътя им по-труден. Бени и Армандо напредваха бавно, като разтваряха или чупеха клоните. Стремяха се да не се отклоняват от верния път. В тези девствени гори бе много лесно да се заблудят. Трябваше да следват склона, за да стигнат рано или късно в долината разположена под тях. Към полунощ стигнаха края на гората и заслизаха надолу, водени от огъня, който гореше в лагера. Бек беше тръгнал да ги посрещне.

— Карамба!… — възкликна той. — Какво ви се случи, та закъсняхте толкова?

— Такива работи, че ще ви настръхнат косите — отговори Бени. — Вечеряли ли сте вече?

— Още преди три часа.

— Е, тогава ще запазим мечешкия бут за утре Фалконе ги чакаше обзет от силна тревога. Поиска веднага да му разкажат какво им се бе случила.

— Не трябваше толкова много да се отдалечавате — каза той, като изслуша разказа на Бени.

— O!… — каза канадецът. — Аз и вашият племенник вече можем да се преборим с всички сиви мечки из Скалистите планини. Господин Фалконе можете да се гордеете с Армандо!

След десет минути смелите ловци вече спяха спокойно, охранявани от Бек, който остана да пази. На сутринта, още на разсъмване Бени предложи добре изпечения мечешки бут на другарите си. Всички решиха, че е много вкусен, дори по-вкусен от свинската шунка. През този втори ден никой не напусна лагера, защото имаха провизии за няколко дни: използуваха времето да пооправят малко дрехите си, които наистина имаха нужда от това, и да притегнат сандъците, защото имаше опасност да се разпаднат. На третия ден след обилна закуска от ме чешко месо и еленов език тръгнаха на път. Бяха нетърпеливи колкото се може по-бързо да стигнат до границата на английските владения и да стъпят на територията на руската колония, която криеше толкова богатства. Тъй като искаха да избягнат стръмните изкачвания, за да не изтощават конете отначало се движеха малко по-встрани от голямата верига на Скалистите планини и възнамеряваха да я прекосят при височината Дизе при един воден поток, който както и Черната река, се влива в Лайърд, един от притоците на Макензи. Три дни намираха проходими места по разклоненията на планината и успяха да изминат повече от сто и двадесет мили. На четвъртия бяха принудени да навлязат сред гигантските гранитни скали, за да могат да достигнат Езерата, където мислеха, че теренът е по-лесен. Времето бе студено. По върховете на планината все още имаше дебел сняг и оттам духаше студен вятър, примесен със сняг. Горките животни, несвикнали на този суров климат, страдаха много, а и Бек не се чувствуваше добре, тъй като никога не бе стигал толкова на север. Фалконе и Армандо обаче намираха този климат за съвсем естествен. Бени, като истински канадец, си подсвиркваше и твърдеше че свежият въздух само възбужда апетита му. Вече четиридесет и осем часа продължаваше извънредно трудното и мъчително пътуване, когато ги връхлетя обилен снеговалеж, придружен от силен вятър, и ги накара да потърсят подслон, за да не загубят животните си.

След дълго търсене Бени и Бек успяха да открият една пещера, толкова просторна, че в нея спокойно можеха да се поберат и хората, и животните. Преди да влязат, заредиха пушките, защото се страхуваха да не би тази дупка да служи за убежище на някоя гризли. Тръгнаха внимателно, като носеха запалени борови клонки. Пещерата бе доста широка и висока няколко метра. В дъното й имаше нещо като коридор, където температурата се запазваше доста ниска — истински ледник. Бени искаше да се увери, че там няма опасно животно и заедно с неразделния си приятел Армандо се запъти навътре. Бяха стигнали почти до края на пещерата, когато на неясната светлина на горящите борови клонки видяха разпръснати по земята кости, които не изглеждаха животински. Порази ги един череп, почти кръгъл, който можеше да бъде само човешки и върху който имаше следа от дълбока рана.

— По дяволите!… — извика канадецът, силно пребледнял. — Какво е това?

— Според мен човешки череп — каза Армандо.

— А тези кости са човешки ребра и тибии — добави Бени. — Тук е бил убит и разкъсан човек.

При тези думи Фалконе побърза да се приближи.

— Човешки останки! — каза изненадан. — Какво ли се е случило?

Взе черепа и внимателно го оглежда няколко минути с дълбоко отвращение.

— Става дума за убийство — каза той. Челната кост е счупена от силен удар с томахавка. Ето, тук още стои парченце желязо.

— Хиляди дяволи! — промърмори Бени. — Значи в тази пещера се е подвизавал някой отвратителен човекоядец?

— За какво говорите Бени? — попита Фалконе и го погледна изненадан. — Не се намираме на някой от островите в Тихия океан.

— Какво искате да кажете господине? — попита канадецът.

— В Северна Америка човекоядството би трябвало да е не познато.

— О, вярвате ли в това, Фалконе? Значи не сте чували да се приказва за хора от Скалистите планини, които ядат човешко месо?

— Не наистина, и не бих повярвал.

— Да запалим огъня и ще ви разкажа няколко достоверни историйки, уверявам ви, от които косата ви ще настръхне.

Върнаха се в първата пещера, където Бек вече бе донесъл няколко наръча сухи каучукови дърва, събрани в близката горичка, накладоха весел огън и сложиха тенджера с вода, в която пуснаха парче хубаво сухо бизонско и няколко шепи боб. В това време Бек бе замесил питки, за да ги опържи в мазнината. Докато се приготвяше храната Бени се обърна към Фалконе и му каза:

— Може би тези истории ще ви се сторят невероятни, но ви уверявам, че човекоядството не е рядко по тези места. Дори ще добавя, че познавах няколко души, известни със слабостта си към човешко месо, а съм и видял няколко, обесени заради това.

— Учудвате ме Бени.

— Вярвам ви, но тези истории са истински и изглежда, че хора опитали човешко месо, лесно не се отказват от този навик. Случаите на човекоядство не са редки сред индианските племена и по специално сред племето дене, което обитава тези области, и племето крес. Познавах две жени, едната от племето при езерото Греновил, а другата от племето при езерото Пол, до които бяха станали човекоядки.

— Невероятно!

— О! Но това е нищо! — продължи Бени. — Виждал съм как съдят индианец, защото бе убил и изял последователно жена си и децата си.

— Какво приказвате Бени?

— Истинска случка господине. Това беше през 1879 година Тогава бях заедно с ловци от форта Съскачеуан, когато доведоха един индианец. Казваше се Кахуси-Китчу, арестуван по обвинение в човекоядство. След като бе притиснат, в наше присъствие този нещастник призна на капитан Ганьор, комендант на форта че е изял близките си. Бе напуснал околностите преди седем месеца, за да отиде на лов заедно с жена си и децата си — три момичета и три момчета и зет си. На брега на Атабаска се разболял и изпуснал стадата дивеч. Останали без храна при първите студове нещастниците изяли всичките си дрехи, направени от кожа ремъците коланите превръзките на гетите и дори подметките си. Един ден жена му го оставила и заедно със зет му отишла да търси храна. Когато Кахуси-Китчу останал сам с децата осенила го пъклената идея: да се нахрани с това месо, кръв от кръвта му. Една сутрин, подлудял от глад, стрелял подло срещу най-големия си син, но тъй като детето още дишало, го довършил с нож и тояга. Нещастното момче било нарязано на парчета сварено и изядено само за няколко дни.

— Нищожество! — извика Армандо.

— Гладът няма разум — каза Бени.

— Продължавайте — помоли Фалконе.

— След няколко дни индианецът посрещнал жена си и зет си. Тези нещастници веднага разбрали какво е станало, уплашили се за живота си и решили да изоставят това чудовище. Кахуси-Китчу предугадил намерението им и за да им попречи да го напуснат, на другата сутрин, полудял от ярост, с изстрел от упор убил жена си, с три удара на томахавката — двете си дъщери и едното момченце, а с ръце удушил бебето момиченце. Зет му успял да избяга, но с човекоядеца останало едното дете — момченце на седем години. Като се хранел с месото на своите близки, Кахуси-Китчу изкарал цялата зима, а през пролетта изоставил скривалището си и избягал към бреговете на Езерото на Яйцата. Там убил и другия си син. Изял го, въпреки че вече бил попълнил провизиите си с достатъчно дивеч. След няколко месеца този нещастник, предаден от зет си, бе хванат и обесен във форта Съскачеуан.

— И вие искате да ме уверите, че подобни престъпления не са рядкост в племето дене? — попита господин Фалконе.

— О!… Не говоря само за индианците — каза Бени — Тук, сред тези планини, сигурно още се помнят имената на Палкър и Уилсън Бел, двама златотърсачи, станали човекоядци.

— Бели?

— Янки, господин Фалконе.

— Кой ви го е казал?

— Тази история я знаят всички прерийни ловци. Ще добавя, че съм работил с един от другарите им в мините на Колорадо. Случило се е през 1874, но Палкър бе осъден едва през 1886 година. Има вече десет години и мисля, че все още е жив. Двамата нещастници се събрали с още трима души, за да търсят злато в Скалистите планини. Загубили се сред високите снежни върхове и останали без троха хляб. Намерили подслон в една пещера и зачакали смъртта Палкър, най-силен от всички, преди да се примири със смъртта излязъл да търси някакъв дивеч. Върнал се след два дни и сварил Бел да вари месо. Като забелязал, че другарят му се е завърнал, без да продума Бел се нахвърлил върху него със секирата. Въпреки че бил изненадан, Палкър не загубил присъствие на духа успял да избегне смъртоносния удар и да зареди пушката си, която носел на рамо. Помислил, че Бел е полудял и ще повтори нападението си. Ето защо го улучил. Чак тогава се досетил за жестоката драма разиграла се в пещерата през време на неговото отсъствие. Бел, измършавял от глад, убил останалите трима и сложил няколко къса от тяхното месо да се вари. Ужасен, Палкър избягал, но много скоро гладът го накарал да се върне в пещерата и страшно е да се каже, но изял човешкото месо, сварено в тенджерата. Е, бихте ли повярвали?… Този нещастник прекарал така цяла зима, като се хранел с труповете на своите другари. Напролет напуснал планината, без дори да погребе костите им, и слязъл в равнината. Когато открили човешките останки и тенджерата в която имало кости от човешка ръка няколко ловци проследили човекоядеца и го заловили. Завели го в пещерата, но Палкър успял да избяга и повече от десет години никой не бе чул нищо за него. Арестуван през 1886 година в Пуебло, бил отведен в Гансън и на пети август бил осъден на четиридесет години затвор.

— Господа — заключи Бени. — Да оставим човекоядците и да си изядем закуската Уверявам ви, че в нашата тенджера никога не е вряло човешко месо.