Емилио Салгари
Златото на Аляска (20)

XX
НАПАДЕНИЕТО НА СИВАТА МЕЧКА

Бени и младият му приятел се намираха в най-дивата част на тази тясна долина, или още по-точно, на това дълго ждрело. Въпреки че бе едва пладне между отвесните скали се процеждаше слаба и зловеща светлина. Скалите бяха покрити с пълзящи растения, мъх и бодливи храсти, подгизнали от влага.

Ловците се движеха сред гъсти и сенчести дървета. Под надвисналите скали от двете страни се простираха гъсти и тъмни гори от дъб, бор и вековни брези с чепати или гладки стъбла, покрити поради изобилната влага с лишеи и мъх, издигаха се нагоре и със своята сянка правеха дерето още по-мрачно. Не се чуваше цвърчене на птици, нито крясък на сокол или ястреб. Само глух и непрекъснат шум в далечината свидетелствуваше за водопад, който се спускаше от най-високата част на скалата Бени и Армандо с пушки в ръце се ослушваха затаили дъх. На лицата им, обикновено спокойни при среща с опасност, бе изписано смътно безпокойство, причинено от дивото величие на това ждрело и от самотата. От дясната им страна сред група високи борове от време на време се чуваше прошумоляването на сухи листа, сякаш предпазливо се придвижваше някакво животно

— Какво ли е това? — попита Армандо.

— Нищо не виждам — отговори канадецът.

— Все пак някой се приближава.

— И се мъчи да не вдига много шум — добави Бени.

— Може би животно?

— Вероятно.

— По тези места няма ли индианци?

— Има, но много малко, те предпочитат северните равнини. Ей!…

— Какво има, Бени?

— Бих се заклел, че чух ръмжене.

— Значи там има мечка.

— Може да е и язовец. Те се срещат често из ждрелата на Скалистите планини.

— Какви животни са?

— Истински хищници: ненаситни, кръвожадни, но не трябва да се страхуваме от тях. Казват, че храбро могат да се сражават дори с черните мечки, но аз не вярвам.

— Искате ли да навлезем в онзи гъсталак?

— Защо? Нямам никакво желание да попадна в зъбите на някое опасно животно. Нищо ли не чувате Армандо?

— Не — каза младежът.

— Аз също.

— Дали не ни следи?

— Възможно е — отговори Бени. — Нека го оставим да се забавлява както си иска, докато се престраши да се покаже. А ние ще продължим пътя си.

Успокоени от тишината двамата поеха отново, но често се обръщаха, за да видят дали някой ги следва В тази си част ждрелото започваше леко да се разширява, а гранитните скали от двете им страни ставаха по-полегати.

По склоновете започнаха да се появяват величествени брястове, които по тези места достигат височина от сто и повече стъпки с обиколка петнадесет-двадесет стъпки. Заедно растяха бял ясен, зелени лаврови дървета диви кестени, дрян и малинови храсти. Земята ставаше все по-влажна и от двете страни на скалите се чуваше ромонът на поточетата, които лъкатушеха под зеленината. Двамата бяха подновили разговора си, когато изведнъж Бени възкликна:

— Проклет да съм, ако се лъжа!

— Какво има? — попита Армандо.

— Знаете ли, че това започва да ми дотяга?

— Не ви разбирам.

— Някой упорито ни следва.

— Къде е?.

— Изминали сме тридесет крачки, а вече за трети път чувам прошумоляване на листа.

— Къде?

— Вдясно от нас.

— Още ли? Да не би да е животното, което чухме да ръмжи?

— Да, Армандо. Трябва да е то, а ако ни следва, значи няма добри намерения. Иска да ни изненада, сигурен съм.

— Какво смятате да правим, Бени?

— Да потърсим убежище и да го накараме да се покаже. Ето там! Погледнете, Армандо, една пещера, която е точно за нас.

На петнадесет стъпки от тях, в основата на скалата, се откриваше широка пукнатина, която явно навлизаше дълбоко в планината. Можеше да послужи за убежище, но имаше вероятност да е нечия бърлога. Канадецът, без да мисли за опасностите, се насочи натам, като отмести клонките от дрян и малини. Прегракнало ръмжене от вътрешността го възпря да влезе навътре.

— По дяволите! — промърмори той, като отстъпи назад. — Щях да попадна в ноктите на опасно животно. Отлично! Ето ни между два звяра: кой е по-безопасен?

Наведе се да види какво можеше да се крие в тази пещера и в тъмнината видя две светещи очи.

— Армандо, пушката ви заредена ли е?

— Да — отговори младежът.

— Пазете ме откъм гърба.

— А вие?

— Аз ще се помъча да измъкна този звяр. Трябва ни бърлогата му.

— Бъдете предпазлив, Бени!

— Да, но трябва да се спасим. Животното, което ни преследва, явно е по-опасно от този мързеливец, който не желае да си покаже дори муцуната. Още ли се движат листата?

— Виждам, че клоните се клатят.

— Ще трябва да поемем двойното нападение. Бъдете хладнокръвен и се целете точно.

Канадецът отчупи един голям клон, мушна го в бърлогата и заудря енергично. Собственикът на мрачното жилище се измъкна с глухо ръмжене.

— Сега знам кой е обитателят. Любопитен ли сте да видите един язовец.

— Не сега, Бени. Знаете ли кой ни преследва?

— Не.

— Мечка.

— Сива? — попита с разбиране канадецът.

— Истинска гризли.

— По дяволите!… Ако не влезем в бърлогата, тя ще ни разкъса на парчета.

Без да се бави, Бени насочи цевта на пушката си в пукнатината. Животното, което бе вътре, се хвърли върху нея, захапа я и започна да я дъвче. Каубоят това и чакаше. Чу се глух изстрел, дупката се изпълни с дим и последва хъркане.

— Бени, мечката идва!… — изкрещя в този момент Армандо.

Без да се интересува дали животното, в чиято уста бе изпразнил пушката си, е живо, Бени влезе вътре последван от Армандо. Спъна се в космато тяло, което все още се мяташе на земята, разтърсвано от последните конвулсии на агонията.

— Върви по дяволите! — извика той, надигна се веднага и се обърна към отвора, за да види дали мечката ги бе последвала.

Погледна навън, но не видя нищо. Какво бе станало? Дали гризли се бе върнала в бърлогата си, или се бе скрила зад скалата, за да се нахвърли върху тях, щом се покажат от пещерата? Въпреки че бе смел, канадецът усети, че го облива студена пот при тази мисъл.

— Започвам да мисля, че сме попаднали в истински капан — промърмори той.

Обърна се към Армандо. Без да осъзнава голямата опасност, наведен, младежът разглеждаше убитото животно.

— Оставете мъртвите. Да мислим за живите — каза каубоят.

— Какво искате да кажете Бени?

— Знаете ли, че не виждам гризли.

— Толкова по-добре за нас.

— По-зле.

— Защо, добри ми ловецо?

— Трябва да се е скрила зад външната стена с вдигнати лапи и чака да се покажем, за да се нахвърли отгоре ни. Бих предпочел фронтално нападение

— Ще я оставим да почака.

— По дяволите!… — извика Бени. — Искате да останем тук с дни, в тази зловеща дупка?

— Ще се умори да чака.

— А!… Вие не познавате ината на тези зверове.

— Забравихте ли, че имаме две пушки и един револвер освен нашите ловджийски ножове?

— Пушките!… Ох!… Ще трябва топ, за да повали тази маса.

— И така? — попита Армандо със спокоен глас.

— Хванаха ни, момко.

— Блокирани сме — поправи го италианецът.

— Както и да е Не можем да излезем, без да попаднем в ноктите на проклетото животно Колко ще продължи тази обсада?

— Не ни липсва храна Бени.

— Да имаме еленовия език.

— А и това животно.

— Уф!… Да ям язовец? Да ме вземат дяволите, ако се докосна до това вонящо месо. Дори индианците, които никак не са гнусливи по отношение на храната не биха го хапнали.

— Бени, какво ще правим?

— Засега нищо. Ще чакаме чудовището да покаже муцуната си, за да изпратя куршум в черепа му.

— Вие ли ще пазите на входа?

— Да, Армандо.

— Тогава аз ще разгледам по-добре язовеца.

Канадецът повдигна рамене и се усмихна възхитен от хладнокръвието на своя млад приятел. Армандо, без повече да се интересува от страшната гризли, запали парче прахан, наведе се и заразглежда с любопитство убитото животно. Наричано от ловците росомаха, то имаше огромно туловище покрито с гъста и сплъстена козина, която му придаваше неугледен вид.

Куршумът, изстрелян в устата бе разбил така черепа му, че не можеше да се разпознае от какъв вид беше.

След като задоволи любопитството си, Армандо се приближи до Бени, който съсредоточено се вслушваше в шума, идващ отвън.

— Е, какво? — го попита.

— Нищо — отговори тихо ловецът.

— Близо ли е гризли?

— Скрила се е до изхода на дупката. Чух я да диша.

— Няма ли начин да я прогоним?

— Как? Щом някой от нас си подаде главата мечката ще се хвърли отгоре му. Тази вечер ще почакаме

— А другарите ни, Бени?

— Ще ни чакат в лагера.

— Ще се безпокоят от отсъствието ни.

— Хайде де!… Бек знае, че не съм човек, който ще се остави да бъде разкъсан. Да си легнем със заредени пушки и да се въоръжим с търпение, момко!

Разположиха се върху все още топлото тяло на язовеца, за да се предпазят от влагата в бърлогата, и търпеливо зачакаха да се случи нещо, което да прогони мечката. Напразна надежда. Спокойна за своя пай, тя изобщо не бързаше. Ловците обаче знаеха, че стои в засада, защото от време на време я чуваха да ръмжи и да сумти. Изглежда и чудовището разбираше че нещата вървят малко мудно. Минаха часове дълги като векове и всичко наоколо потъна в мрак Бени и Армандо се взираха напрегнато, защото се страхуваха, че мечката може да се възползува от тъмнината и да ги нападне.

— Очаква ни безкрайна нощ! — каза Армандо, като се прозяваше.

— И то без да можем дори за миг да си починем — добави Бени. — Кой би се осмелил да затвори очи при близостта на това чудовище?

— Положението не е за завиждане Бени.

— Повече от лошо.

— Именно затова трябва да направим нещо.

— Кажете какво.

— Сигурен ли сте, че мечката е отвън?

— Подозирам.

— Нека я принудим да се помръдне.

— По какъв начин?

— Мисля, че знам как.

— Хайде казвайте или да умра от нетърпение тиранино?

— Начинът е съвсем прост.

— Продължавайте.

— Ще си сваля дрехата, ще я окача на цевта на пушката и ще я покажа навън. Ако мечката още ни дебне, без да се двоуми, ще се хвърли върху нея, а през това време вие ще изпратите един куршум в черепа й.

Канадецът погледна младежа с изненада.

— По дяволите! — възкликна той. — Блестяща идея, която никога нямаше да ми хрумне, уверявам ви. Момко, хитър сте и ще постигнете много. Аз, старият прериен ловец, ви го казвам.

— Тогава да не губим време!

Армандо бързо свали горната си дреха и я окачи на пушката. В това време канадецът сложи пред себе си ножа и револвера коленичи и се приготви да стреля в страшната мечка.

— Готов ли сте Бени? — попита Армандо.

— С пръст върху спусъка.

Младежът пропълзя към отвора, като държеше пушката в дясната си ръка, показа я навън и развя дрехата си наляво и надясно. Канадецът очакваше да види как мечката ще захапе парчето плат с дългите си нокти и зъби, но за негово голямо учудване животното не помръдна…

— О!… Хитра е!… — промърмори той. — Дали не си е отишла? Ако беше наблизо, нямаше да закъснее да се хвърли.

— Какво значи това?

— Младежо, дръпнете пушката и се облечете, преди да ви хване някоя простуда — посъветва го канадецът. — Хайде, бързо да се махаме от тази гнусна дупка.

— А мечката?

— Трябва дяволът да я е отвел. Армандо прибра пушката, облече се и стана.

Двамата ловци останаха неподвижни в колебание няколко мига, но после Бени решително тръгна напред с пръст върху спусъка. Със скок излезе навън и бързо се огледа наоколо.

— Нищо — каза той и въздъхна облекчена.

Армандо го последва веднага, готов в случай на опасност да му помогне.

— А мечката?

— Изчезнала е — отговори Бени.

— Навярно отдавна си е отишла.

— Кой може да каже?

— Можеше да ни спести тревогите!

— А, признавате, че не беше приятно? — попита Бени през смях.

— Сега да.

— Аз също, Армандо. Може да си смел и пак понякога да те побиват тръпки от страх.

— Къде ли ще е отишло това проклето животно? — попита младежът, като оглеждаше с безпокойство близките гъсталаци.

— Може би да утоли жаждата си.

— Какво ще правим, Бени?

— И ме питате? Ще си плюем на петите момче.

— Не търся нещо по-добра.

— Да си вървим тогава.

Двамата ловци огледаха отново храстите и се спуснаха тичешком към долината. Луната току-що бе изгряла и показваше кръглото си лице над един остър връх. Ярките й лъчи почти отвесно падаха в мрачното и диво ждрело, а върху неравната повърхност се отразяваха белезникави петна. Потоците течащи по склоновете блестяха като ленти стопено сребро. Наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана само от непрекъснатия шум на водопада, който бучеше в дъното. Като се криеха под мрачните сенки на боровете, брезите и огромните брястове, Бени и Армандо ускориха крачки, нетърпеливи да напуснат това ужасно място и да пристигнат в лагера. От време на време се спираха, за да си поемат дъх и да се ослушат, защото се страхуваха да не ги преследва мечката. Бяха почти на триста крачки от водопада, когато до ушите им достигна вик.

— По дяволите! — извика Бени и спря.

— Вик? — попита Армандо.

— И то човешки — каза канадецът.

— Не се ли лъжете?

— Не, Армандо.

— Да не би да е Бек, тръгнал да ни се притече на помощ?

— Не, твърде добре познавам гласа му.

— Да чуем, Бени.

Напрегнаха слух с надеждата да чуят друг вик, но наоколо цареше тишина Единствено грохотът на водопада ставаше все по-силен.

— Странно — каза Бени, след като помълча малка — Кой ли извика така?

— Мълчете! — възкликна Армандо.

Остър вик на уплаха, последван от два изстрела, отново се чу в края на долината.

— Напред! — изкрещя Бени. — Някой е нападнат!

Двамата ловци се затичаха и изкачиха стръмния склон. Теренът бе неравен, осеян с дупки, коренища и храсти, но двамата смели мъже бързо напредваха и ловко прескачаха препятствията. Изведнъж на върха на една скала видяха очертанията на гигантски силует. Огромна мечка се мъчеше да се изкатери по склона. Изправена на задните си лапи, изглеждаше по-дълга от два метра и половина. Явно бе раздразнена. Сивкавата й козина бе настръхнала, очите й искряха като два горящи въглена, а от гърлото й излизаше глухо ръмжене.

— Гризли!… — възкликна Бени и спря.

Мечката, която имаше извънредно остър слух, чу човешкия глас и веднага се обърна. Тя видя двамата ловци и със страшен скок се хвърли от скалата. Изправи се на задните си лапи и със скорост, невероятна за тежкото й тяло, се спусна насреща им. Това животно всяваше страх. Предните му лапи се движеха в празното пространство, виждаха се ужасните нокти, а устата, широка като на тигър, бе покрита с кървава пяна.

— Внимание Армандо! — изкрещя Бени. — Стреляйте след мен!

Бени бързо посочи пушката, прицели се за част от секундата и изстреля един куршум. Мечката го посрещна с открити гърди. Веднага отстъпи назад като скърцаше със зъби и ревеше от болка и яд, но не падна, а продължи да тича, за да се хвърли върху дръзкия ловец Армандо стреля на свой ред като се целеше в главата. И втората рана не беше достатъчна за този гигант. Двамата ловци нямаха време да заредят отново, а мечката бе само на пет крачки.

— Бягайте! — извика Бени.

Те побягнаха през глава надолу по склона и търсеха подходящо място да се скрият, за да напълнят отново пушките. Мечката, освирепяла от болка, се спусна след тях, като оставяше кървави следи, а със страховития си рев огласяваше долината. След петнадесет крачки канадецът се обърна и се прицели.

— Ето ти!… — извика той.

След този гърмеж последва още един — четвърти. Този път мечката падна и размаха лапи. С револвер в ръка, Вени приближи до нея. Мислеше че е смъртно ранена.

Изведнъж гризли се изправи светкавично и с едната си лапа сграбчи непредпазливия мъж, като се мъчеше да го притисне до себе си и да счупи костите му в силната си прегръдка Армандо изкрещя от ужас и смело се хвърли на помощ на другаря си. Канадецът не изгуби самообладание. Вместо да окаже съпротива на животното, чиито нокти се впиха между колана и патрондаша той се остави да бъде повлечен. Щом се усети върху косматите гърди на чудовището, допря револвера в тях и изстреля един подир друг шестте куршума. Мечката надупчена като решето, отпусна лапи и изрева страхотно за последен път. Воят отекна продължително. После падна тежко назад.

— Мъртва? — попита Армандо, като стискаше ловджийския си нож.

— Дяволът отнесе душата й — отговори канадецът, бършейки студената пот от челото си.

— По дяволите!… Мислех, че си отивам от този свят!