Емилио Салгари
Златото на Аляска (16)

XVI
ПЛОСКИТЕ ГЛАВИ

Гонени от индианците и изплашени от изстрелите, които вземаха доста жертви, бизоните препускаха объркано, като се блъскаха, ритаха, нараняваха. Когато стигнаха до пролома, огромните животни влетяха в него, помитаха всичко по пътя си и унищожаваха младите дръвчета и храсти. Първите лъчи на слънцето обагриха небето. Вече се различаваха гигантските мъжкари с огромни глави и страшен вид, с мощни рога, излизащи от челната кост и толкова здрави, че можеха да върнат обратно куршум, с много гъсти гриви, стигащи до гърба. Женските, по-дребни на ръст и по-малко страшни, напразно се мъчеха да закрилят своите малки. Животните бяха поне петстотин и всички се опитваха да избягат напред, за да се спасят от притискането на останалите и изстрелите и лъковете на индианците. Първите за кратко време стигнаха до скалата и изчезнаха от другата страна на дерета. Един от тях, едър стар мъжкар, въоръжен с чифт дълги рога, стигна до пътеката, малко преди това прекосена от конете изкачи се тичешком, без дори да забележи присъствието на хората. Като го видя, Бени скочи отпред и извика:

— След мен, приятели, или сме загубени!…

Бек, Фалконе и Армандо се прицелиха в гиганта. Един след друг прогърмяха три изстрела и се смесиха с мученето на втората група бизони, която на свой ред нахлу в дерета. Старият бизон, вероятно ударен в черепа не се спря. Още по-уплашен и разярен, той продължи към пукнатините и имаше опасност да падне и да повлече всички в дерето. За щастие Бени още не бе стрелял. Пъргав като елен, той скочи в един процеп, за да може в случай на опасност да се оттегли, и се прицели почти от упор. Резултатът бе светкавичен. Бизонът, улучен в окото, падна на колене измуча яростно, после се обърна на една страна и се претърколи по стръмнината надолу, като повлече с огромната си тежест едно малко бизонче, което също бе тръгнало към скалата, за да се скрие там.

— Хубав изстрел! — извикаха Армандо и чичо му.

— Приятели — изкрещя каубоят. — Огън!

По-голямата част от стадото бе навлязла в дерето. Четиримата се готвеха да започнат стрелбата, когато в далечината видяха да се появяват тридесет-четиридесет полуголи конници, окичени с шарени пера, конски и вълчи опашки и въоръжени със стрели и пушки.

— Плоските глави!… — изкрещя Бени. — Не стреляйте, може да убием някой ловец.

Част от тези диваци, като видяха групата на белите, поздравиха с високи крясъци и размахване на оръжието, после пришпориха конете си след последните редици от бизони и започнаха истинска сеч над изостаналите животни, които се опитваха да избягат сред скалите. За да не убият индианците, Бени и Армандо насочиха пушките си към отделилите се от стадото бизони Улучиха някои от тях, но стрелбата им не продължи дълго. Гигантските животни бързо изчезнаха в завоя на прохода, последвани от червенокожите. Сред трънаците и унищожените храсти останаха доста трупове и ранени бизони. Няколко индианци изостанаха, за да ги довършат с томахавките си, а други скочиха на земята и веднага се захванаха да режат опашки и да ги размахват победоносно. Вече бе безполезно да преследват бизоните тъй като наоколо имаше месо, достатъчно да изхрани хиляда души цели три седмици. Ако някои още не бяха прекратили преследването, то бе само от ловна страст или още поточно, от желание за разрушение. Един индиански главатар с бродирани мокасини от жълта кожа, украсени със скалпове облечен с нещо подобно на рубашка от боядисана кожа на лопатар, пристегната в кръста с колан, от който висяха две торбички с амулети, пристъпи към белите като носеше език от бизон. Бледоликите ловци получиха от Изгорения гръб вожда на Плоските глави, този подарък в знак на приятелство и в очакване да изпушат заедно лулата на мира.

— Благодаря, вожде — отговори Бени, който любезно прие подаръка.

— Там долу бизонското месо е в изобилие — продължи индианецът. — Моите братя, бледоликите мъже ще получат своя дял.

— С благодарност ще го приемем.

— Оттатък това дере отвъд прерията, се намират нашите вигвами, добре защитени от северния вятър: бледоликите ловци ще имат своята палатка там и сърдечно гостоприемство като уважавани и скъпи приятели.

— Ще дойдем, вожде — каза Бени. — Гостоприемството на Плоските глави ни е доказвано много пъти и аз никога не съм имал повод да се оплаквам.

Вождът поздрави с ръка и слезе отново в долината, където вече бяха дошли още стотина индианци, за да съберат цялото това месо — немного лесна операция, защото не всички могат да разрязват огромните животни. С ножовете си сваляха най-напред кожата. Тя не биваше да се поврежда, за да могат да получат повече от агентите на компаниите за обработващи кожи. Остриетата потъваха в бизонската плът зад плешките и с неподражаема сръчност месото бе отделяно от огромните ребра. След като отвореха стомасите, влизаха смело сред тази кървяща маса и внимателно изваждаха вътрешностите на животните. Слагаха ги настрана, защото бяха предназначени за по-нататъшна обработка — от тях щяха да направят прерийни наденици. След това с томахавките разрязваха труповете на четири, струпваха месото на купища, а други индианци го товареха на многобройните коне събрани в края на дефилето. Бени, Армандо и другарите им бяха слезли, за да присъствуват на тази сеч.

— Каква сръчност!… — каза Армандо. — Нашите касапи са начинаещи в сравнение с тези.

— Нито един прериен ловец не може да се сравнява с тях — отговори Бени. — Много работят, но са и големи лакомници и гази вечер ще видите какъв пир ще направят с това месо.

— Кажете ми, Бени — внезапно попита Армандо, който се бе замислил за миг. — Наистина ли главите им са плоски? Перата, които носят, не ми позволявах да видя добре.

— Наистина са плоски, приятелю.

— Как получават тази деформация?

— По не твърде приятен начин, докато са малки деца.

— Може би по система подобна на китайската, която пречи на краката на девойките да растат? — попита Фалконе.

— Нещо подобно, господине След като се роди детето, майката поставя на челото му нещо като възглавничка от кора, която пристяга с ремъци към люлката и не я маха цяла година.

— Но това е истинско мъчение!

— Сигурно — отговори Бени. — Виждал съм много деца с превързани по такъв начин чела. Личицата им изразяват постоянна болка, очите им са изхвръкнали от орбитите си, мускулите им са напрегнати, с пламнали бузи и стиснати устни. Казват, че изпитват само лека болка, но аз не вярвам, че е толкова безобидно, както го представят индианците.

— И след година челото наистина ли е съвсем плоско?

— Да, господине, и главата вече никога не може да придобие закръглена форма.

— Защо се обезобразяват по този начин?

— Защото някои вярват, че така стават по-красиви, а други по този начин искат да се различават от другите племена.

— Много ли са Плоските глави?

— Все още, и може да се срещнат дори и в околностите на Ванкувър, по границата на британските владения с територията на Вашингтон, Съединените щати.

— Значи не е вярно, че червенокожите бързо намаляват — каза Армандо.

— В британските владения индианците все още са много на брой, защото имат на разположение безкрайни земи, където ловуват, но в Съединените щати работите не стоят така. Тук намаляват, повярвайте, дори от непрекъснатите войни, които водят помежду си, и поради злоупотреба с огнена вода, както индианците наричат уискито, което купуват от ловците от компаниите.

— Така е, Бени — потвърди Фалконе. — Според едно проучване през 1866 година червенокожите на териториите на Съединените щати са били около триста и шест хиляди, а през 1870 година двеста осемдесет и седем хиляди. Днес сигурно не са повече от двеста хиляди.

— Какъв стремителен спад! — възкликна Армандо.

— Типично явление, откакто белите започнаха да общуват с червенокожите — продължи механикът. — Много от племената, някога могъщи, са изчезнали след влизането им в контакт с бялата раса. Например дилауърите, които до преди няколко века можеха да изведат на бойното поле цяла армия, сега са не повече от няколко човека Манданите, мохиканите, племената крийк, които населяваха земите от устието на Мисисипи чак до Големите езера, са измрели от вариолата. Къде са племената на семинолите, смелите защитници на Флорида от американските нашественици, предвождани от генерал Джаксън?… Кой знае дали още е жив някой от тях?! А шестте племена от Канадските езера?… Идете и пребройте колко са останали от ирокезите и от алгонкините, които храбро се сражаваха рамо до рамо с французите срещу англичаните в Канада? А какво стана с племената натшез?… Последните оцелели от тях продават зеленчуци по пазарите на Нови Орлеан, както и последните ирокези едва изкарват прехраната си, като карат канута по бързеите на Сан Лоренцо. И така Армандо, нашата раса винаги е била гибелна за другите и ще унищожи всички, освен една: жълтата

— Вина имат и индианците — каза Бени.

— Не твърдя, че нямат. Ако се бяха подчинили, ако се бяха отказали от тези ловни територии, където дивечът е на изчезване, и се бяха опрели на земята щяха да са още многобройни. Процъфтяват някои племена посветили се на земеделие. Например Алчните сърца са създали един вид много преуспяваща земеделска република. Също и чероките, които са основали свой вестник — „Феникс на чероките“, и дори имат библиотека също чикасомите, чиактаките и някои други. Не мислете обаче, че индианците, затворени в резервати, увеличават броя си, напротив. Това бе само една надежда, защото те за шестдесет и повече години от сто хиляди, колкото бяха тогава днес наброяват едва петдесет. Някои филантропи мечтаеха дори да съберат индианците, разпръснати из Съединените щати, и да основат федерация на червенокожите, но скоро трябваше да се откажат от тази идея, защото по-многобройните племена дадоха да се разбере, че нито ще се смесят с другите, нито ще им се подчинят. „Искаме да живеем, както сме свикнали — казваха всички вождове с удивително единодушие. — Не ни говорете нито за резервати, нито за федерации, нито за обработване на земя. Оставете ни да отидем там, където са бизоните, и изпратете вашите белокожи да обработват земята. Ние препускаме през прериите на лов за лопатари, мечки и бизони; не обичаме да правим друго.“

В този момент Изгореният гръб се приближи и прекъсна разговора им.

— Нека белите хора ме последват — каза той. — Събирането на месото привърши и жените от племето очакват завръщането ни край огньовете.

— Да вървим — каза Бени. — Ще имаме вкусен обяд.

Плоските глави вече бяха тръгнали, а отстрани се движеха конете, натоварени с огромни парчета кървящо още месо и с чудесни кожи, навити на рула, които трябваше да бъдат специално обработени, за да станат по-меки и да се запазят по-дълго време. Хора и животни бяха изпоцапани с кръв. Пера мокасини, дрехи, оръжие, гриви и опашки бяха обагрени в червено, сякаш всички бяха участвували заедно в жертвоприношение Бени и другарите му последваха вожда украсил мустанга си с бизонски опашки и огромни езици. Не след дълго излязоха на една широка поляна където индианци деряха кожата и режеха на парчета убитите животни. Други водеха каруци, препълнени с кървящи трупове и огромни купища месо. Прекосиха в галоп равнината и навлязоха сред няколко гористи хълмчета, над които се виеха стълбове дим. Чуваха се женски викове, детски писъци и кучешки лай, които показваха близостта на индианския лагер. Вождът, следван от група воини, чиито коне бяха окичени с езици и бизонски опашки, прекоси една долинка с многобройни поточета. В далечината по възвишенията се виждаха конниците, които се грижеха за общата сигурност. След това вождът се обърна към Бени, показа му една падинка, която като че ли се губеше между две огромни скални маси, и каза: — Лагерът.