Емилио Салгари
Златото на Аляска (34)

XXXIV
ЕДИН УЖАСЕН МИГ

Същата вечер петимата другари се възползуваха от отново падналата мъгла и напуснаха селището, за да се отправят към изворите на Барем.

Ориентирайки се по компаса през цялата нощ те вървяха на изток, като се притесняваха да не бъдат проследени от някой златотърсач или от калифорниеца, който може би още не бе изгубил следите им. Когато слънцето изгря, те се намираха на тридесет и две мили от Бонанса сред огромни кедрови и борови гори. Направиха само кратък престой, за да си приготвят закуска и да оставят конете да си починат. След два часа тръгнаха отново, решени да не спират, преди да стигнат до бреговете на Барем. Това бе може би най-трудният преход, който правеха, откакто бяха потеглили от Малкото Робско езеро. Трябваше да преминават през блатисти местности и много гъсти гори, да се изкачват по почти отвесни върхове. Когато най-после спряха, хора и животни бяха изтощени докрай.

— Още един час и щях да пратя по дяволите всичките богатства на Аляска — каза Бени — Това бе пътуване за каторжници.

— Но бе необходимо — отвърна дон Пабло. — Ако не се бяхме движили толкова бързо, сигурно щеше да ни настигне някоя група златотърсачи.

— А може би и калифорниецът — добави Армандо.

— Дали още ни преследва? — попита Бени.

— Възможно е — отговори младият мексиканец.

— По дяволите! Този човек е като пиявица!

— Още по-лошо.

— Иска да ви отмъсти или да вземе участие в добиването на златото.

— И едното, и другото. Дори ви съветвам да внимавате още повече сега, когато се е събрал с този бандит.

— Ще успее ли да ни открие?

— Така добре ни проследи от Доусън до Бонанса въпреки всичките ни предпазни мерки. Страхувам се че отново ще ни намери.

— Бих искал да е така, за да го обеся, дон Пабло.

— Ако не ни изиграе някой лош номер. Този негодник е способен на всичко.

— Ще си отваряме очите.

— И ще спим само с едно око — добави Армандо.

— На пост, приятели, дори през нощта.

— Ще се редуваме отново да пазим — каза Бени. — На какво разстояние сме от изворите на Барем?

— След три дни ще сме там.

— И ще събираме злато с лопати?

— Ако не с лопати, сигурно с шепи — каза дон Пабло.

— Спомняте ли си точно мястото?

— Приятелят ми го описа така подробно, че не мога да се излъжа: три планини, през които преминава Дом, и два водопада, спускащи се от двете страни на долината.

— Тогава утре ще преминем Барем и ще продължим да вървим, докато ни държат краката — каза Фалконе — Хубавият сезон е много кратък и затова ще бъде добре да побързаме.

В това време конете обезпокоени зацвилиха и заопъваха ремъците.

— Какво има? — попита Бени.

— Дали не усещат някакъв неприятел? — обади се и Армандо. — Нашите мустанги не биха се разтревожили без причина.

Дон Пабло се изправи с пушка в ръка направи няколко крачки напред и внимателно започна да оглежда дряновете и боровете.

— Има ли нещо? — попитаха Бени и Армандо, които го доближиха.

— Струва ми се, че гората е безлюдна — отговори той.

— Опасността не е в гората — извика Бек. — Конете напрягат уши към реката.

— Да идем да видим — предложи Бени. — А вие внимавайте.

Докато Бек и Фалконе обикаляха около палатката и се взираха в близките храсти, останалите се спуснаха към Барем, като внимателно наблюдаваха огромните дървета. До слуха им не достигаше никакъв подозрителен шум. Чуваше се само грохотът на водата, която се разбиваше между високите брегове, а горе стенеха върховете на боровете, разклащани от ледения северен вятър. Като стигнаха до отвесния бряг, тримата се наведоха и се загледаха във водите но тъмнината бе непрогледна поради черните сенки, хвърляни от гигантските дървета, и те не видяха нищо.

— Дали конете ни не са се излъгали? — попита дон Пабло.

— Може би вашите, но не и нашите мустанги, които водим от южните прерии — отговори канадецът. — Те са свикнали да надушват опасността и да ни сигнализират.

— Но тук не се вижда нищо подозрителна.

— Мълчете! — помоли Армандо.

Замълчаха и наостриха уши. На четиридесет-петдесет метра нагоре по течението чуха глух звук, предизвикан като че ли от падането на много тежко тяло.

— Някой се хвърли във водата — каза Бени.

Спуснаха се в тази посока с готови за стрелба пушки. Приближиха мястото, откъдето бяха чули звука, и слязоха на брега.

— Нищо — огледа се Армандо.

— Въпреки това някой се хвърли — повтори Бени.

— Да не е било животно? — попита дон Пабло.

— Възможно е.

— А защо не и човек? — отново попита младият мексиканец.

— Индианец?

— Не, Бени, нашият враг.

— Калифорниецът!… По дяволите!… Да не искате да кажете, че е стигнал чак дотук? Невъзможно е да е открил следите ни.

— Ще ми се да вярвам, но се съмнявам. Този човек е способен да ни проследи.

— Тогава нека се удави.

— Какво ще правим? — запита Армандо.

— Ще се върнем в лагера и ще пазим много внимателно — отговори мексиканецът. — Може би е някакво животно.

— За предпочитане е — каза Бени.

Огледаха брега на още триста-четиристотин метра, но все така безрезултатно, и се върнаха към палатката. Като не знаеха с кого си имат работа запалиха още два огъня, за да осветят лагера от всички страни. Възложиха първата смяна от дежурството на Армандо и Бек. Младежът и каубоят запалиха лулите си, загърнаха се в одеялата си, тъй като нощта бе много студена и седнаха. Конете се бяха успокоили след огледа направен от техните господари, и бяха легнали до палатката Конят на Бени, като истински прериен мустанг, бе останал прав. В гората не се чуваше никакъв подозрителен шум. Дори вятърът бе утихнал и високите върхове на дърветата бяха застинали не подвижно. Бяха изминали повече от два часа без да се случи нещо, когато Бек видя, че конят на Бени изведнъж повдигна глава и започна да върти ушите си на всички страни като че ли се мъчеше да долови някакъв шум.

— Има нещо — промърмори мексиканецът и отхвърли завивката. — Кой ли се навърта из гората в този студ?

В това време мустангът леко изцвили и заопъва въжето, с което бе привързан към палатката. Армандо бе станал.

— Бек — каза той. — Конят е неспокоен.

— И другите също — отговори мексиканецът.

— Дали не се приближава някой?

— Сигурно.

— Кой ли е този нахалник, който скришом доближава насам?

— Ще ни бъде малко трудно да разберем.

— Защо, Бек?

— Защото мъглата покри гората.

— Така е Искате ли да събудим Бени?

— Да почакаме, Армандо.

Двамата се отдалечиха малко от палатката и се опитаха да разберат какво бе предизвикало безпокойството на конете. За нещастие за тези два часа мъглата бе паднала отново и бе толкова гъста, че не позволяваше да се видят само на шест-седем крачки дори и дърветата.

— Не се вижда абсолютно нищо — каза Бек. — В тази отвратителна страна непрекъснато има мъгла.

— Чувате ли нещо?…

— Само шума на водата.

— Ей!…

— Карамба!

— Рев на сива мечка Бек.

— Да Армандо.

— Дали не иска да ни нападне!

— Да се връщаме в лагера и да събудим другарите си. Няма да сме много за тези зверове.

Тяхното предупреждение бе излишно. Канадецът бе чул вече ужасния рев на животното и бе изскочил навън, след като бе събудил останалите.

— Гризли, нани, Армандо? — попита той.

— Да Бени.

— Предпочитам я пред калифорниеца Къде е?

— Движи се в мъглата.

— По дяволите мъглата!

— Гледайте!… — изкрещя Бек.

Сред плътната завеса от влага забелязаха неясните очертания на огромно тяло, което сякаш се движеше към огньовете на лагера. Бени и дон Пабло, които бяха най-близо, се прицелиха бързо и стреляха с пушките. Чу се силен рев, след което настъпи пълна тишина

— Падна ли? — попита канадецът.

— Не можах да видя — каза Бек.

— Ако не сме я убили, щеше да се нахвърли върху нас — забеляза Армандо.

— Да отидем да видим — подкани Бени.

Последван от Армандо и Пабло, той се отправи към мястото, където се бе появила огромната сянка.

— Да потърсим — каза той.

— Бъдете предпазлив — посъветва го младият мексиканец. — Тези животни са хитри.

Канадецът реши да заобиколи едно огромно дърво, а двамата му другари оглеждаха един дрян. Бени тъкмо направи кръг около дървото, без да открие нищо, когато почувствува върху раменете си две огромни лапи. С бързо движение се опита да се измъкне от тази груба прегръдка и да се обърне да стреля. Оказа се невъзможно, защото двете лапи го притиснаха с огромна сила и го повалиха на земята.

— Помощ Армандо! — извика клетият ловец.

Младежът и Пабло се спуснаха към него и се намериха лице в лице с огромна сива мечка Кръвожадният звяр се бе изправил на задните си лапи, за да се нахвърли върху тях. Двамата изненадани от неочакваната й поява изпразниха пушките си наслуки, но като видяха, че животното не пада бързо се втурнаха към лагера, за да доведат на помощ Бек и Фалконе. Бени, който не бе ранен, се възползува от този момент, стана бързо и последва приятелите си. Пушката му обаче остана при мечката защото нямаше време да я вземе. Мъжете се събраха край огъня; четиримата въоръжени с пушки, а канадецът с револвер, готови да влязат в бой. Противно на войнствените си инстинкти поне за момента гризли не показваше никакво желание да поднови, нападението. Ръмженето й обаче се чуваше наблизо и от време на време сред мъглата забелязваха нейния силует, който бързо изчезваше зад дънерите на боровете.

— Ранен ли сте Бени? — попитаха загрижено Армандо и чичо му.

— Не — отговори канадецът. — С ноктите си звярът само разкъса дрехата ми. Чакам подходящ момент, за да си отмъстя за кошмарния миг, който ме накара да преживея.

— Явно не бърза — каза Бек.

— Виждам.

— Дори ми се струва, че се е отдалечила — добави Пабло. — Не чувам нищо.

— Сигурно си е получила заслуженото.

— Не вярвам, Бени — каза Армандо. — Стреляхме набързо и без да се прицелваме Може би не сме я улучили.

— Мълчете Армандо.

Канадецът пристъпи напред, държеше в ръка револвера и напрягаше слух. Отново се чу глух плясък.

— Хвърли се във водата — каза той, като се върна при другарите си.

— Дали не е преплувала Барем? — попита Фалконе.

— Може би.

— Значи можем да спим.

— Пак с половин око.

— А пушката ви? — сети се Армандо.

— Ще я приберем утре не е залък за меча уста. Сигурни, че повече няма да бъдат обезпокоени, Бени, Пабло         и Фалконе легнаха в палатката, а Бек и Армандо заеха отново местата си до огъня, тъй като дежурството им не бе свършило. Нощта премина без други произшествия — признак, че мечката бе преминала Барем и се бе отказала окончателно от борбата. Може би куршумите на Армандо и Пабло я бяха улучили и тя се бе оттеглила в бърлогата си в очакване да оздравее. На сутринта след няколко чаши чай групичката тръгна да търси брод, за да премине на другия бряг на Барем. Младият мексиканец се страхуваше че мечката е някъде наблизо, затова измина петстотин-шестстотин метра нагоре по брега и намери едно място, където водата не бе по-дълбока от метър. Нареди на всички да възседнат конете, за да избягнат нежеланата баня. Горките животни, въпреки че бяха претоварени, смело навлязоха в ледените води на реката и успешно преминаха на отсрещния бряг, където растяха многобройни гъсти храсти сред огромните стволове на старите борове. Дон Пабло, който водеше групата, насочи коня си натам, но животното, вместо да му се подчини, се закова на задните си крака и се опита бързо да се върне към реката.

— Охо! Дон Пабло! — извика Бени. — Да не би жребецът ви да полудя?

Мексиканецът се готвеше да отговори, когато огромно тяло, появило се ненадейно иззад едно паднало на земята дърво, се хвърли върху него и го събори заедно с коня.

— По дяволите! — извика канадецът. — Гризли! Наистина животното, повалило другаря им, бе сивата мечка, нападнала ги през нощта. Сигурно звярът ги бе проследил, когато преминаваха реката, и бе застанал в засада, за да ги нападне отново изневиделица. Вместо да се нахвърли върху падналия на земята човек или върху коня му, гризли с един скок премина храста и изправена на задните си крака, се отзова на брега сред групата. Нападението бе толкова неочаквано, че мъжете нямаха време да хванат пушките си. За нещастие конете, обезумели от страх, заотстъпваха объркано към реката, където се подхлъзваха по тинестото дъно, падаха един върху друг във водата хвърляйки и ездачите си. Ужасен миг! Кръвожадната мечка за момент застана неподвижно на брега, сякаш се чудеше коя от жертвите да избере. Още миг и някой щеше да опита здравите стоманени лапи и дългите нокти на чудовището. Бени и Армандо веднага се изправиха на крака. Бек се бе озовал в дълбокото, където течението бе много бързо, и трябваше да плува. Най-зле бе Фалконе, който бе паднал под коня си.

— Към мен, Армандо! — извика канадецът.

Стиснал ловджийския нож и револвера той смело и решително се нахвърли върху звяра

— Тук съм! — отговори Армандо, като измъкна брадвичката, която висеше на седлото на единия от конете. Канадецът се прицели, но куршумите намокрени от водата не гръмнаха. Готвеше се да се нахвърли върху мечката с нож в ръка, когато се чу изстрел. Бе стрелял дон Пабло, след като се бе измъкнал из под падналия върху му кон. Той успя да улучи мечката в главата. Но този куршум не бе достатъчен, за да убие огромното животно. Ранено, то се обърна и отчаяно се метна върху него.

— Бягайте! — изкрещя Бени.

Дон Пабло не дочака съвета му. С два скока се хвърли зад дънера на един огромен бор. Започна да тича около него и се мъчеше да зареди отново пушката си. Мечката, освирепяла от раната и от стичащата се по муцуната й кръв, го последва с надеждата, че ще го настигне. Обикаляше бързо наоколо, с лапите си откъртваше парчета кора и ревеше страхотно. Дон Пабло, пъргав като катеричка избягваше тези атаки, тичайки все по-бързо. В това време Бени, Армандо и другарите му смениха патроните в пушките си.

— Пазете се Пабло! — извика канадецът.

Бяха се прицелили, но не смееха да стрелят. Мечката и мексиканецът се въртяха толкова бързо около дървото, че щом единият изчезнеше се появяваше другият. Само миг закъснение и вместо животното можеше да прострелят човека.

— Пабло, отдръпнете се! — отново извика Бени.

— Не! — отговори мексиканецът.

— Не можем да стреляме!

— Аз ще опитам.

— Заредихте ли?

— Да.

— Хайде!

В този момент дон Пабло се извърна. Мечката не бе на повече от три крачки от него и се готвеше да го сграбчи. Той заби пушката в гърдите й, после бързо стреля, отскочи назад и заобиколи дървото. Огромното животно, улучено смъртоносно, спря за миг. В същия момент се чуха още четири изстрела. Гризли се олюля, опита се да запази равновесие, вкопчвайки се с огромните си нокти в дървото, но се стовари на земята със страшен рев.

— Ето закуската ни, която е повече от заслужена — каза Бени. — Господа, каня ви на мечешко, което по нищо не отстъпва дори от най-тлъстото свинско.