Стивън Кинг
Безсъние (9)

2.

— Каролин!

Изведнъж, в същия миг, в който установи, че сънят е свършил, Ралф падна от леглото, но отначало не можа да осъзнае какво се случва. Успя да омекоти удара, като протегна ръка, вероятно спасявайки се от неприятна подутина в главата, ала предизвика пронизваща болка под превръзката в лявата страна на тялото си. В първия миг почти не я усети. Изпита страх, чувство за някакъв поврат, болезнена тъга… и преди всичко благодарност. Кошмарът — най-страшният от всички досега — бе свършил и той отново се озова в реалния свят.

Съблече горнището на пижамата, провери дали раната не кърви и седна на пода. Движението го изтощи. Идеята да се изправи на крака засега изглеждаше немислима. Може би ще успее, когато сърцето му престане да бие така лудешки.

„Възможно ли е хората да умрат от кошмар?“ — запита се той и в отговор чу гласа на Джо Уайзър: „Разбира се, Ралф, макар че обикновено съдебните лекари записват като причина за смъртта самоубийство.“

Все още разтреперан от кошмара, седнал на пода и обвил колене с ръка, Ралф изобщо не се съмняваше, че някои сънища са достатъчно убедителни, за да убиват. Подробностите от последния кошмар избледняваха, но той ясно си спомняше кулминацията — онези глухи звуци, досущ чук, удрящ по дебело парче говеждо месо, и противния поток от буболечки от главата на Каролин. Насекомите бяха охранени и жизнени, и защо не? Нали пируваха с мозъка на мъртвата му съпруга.

Приглушено изстена и избърса лице със свободната си ръка, предизвиквайки нова болка от раната? Дланта му беше хлъзгава от пот.

От какво точно му казваше Каролин да се пази? От следите на белия човек, каквото и да означаваше това. Добави ли още нещо? Може би да, а може би не. Не си спомняше със сигурност, но имаше ли значение? Това беше само един сън, за Бога, и извън фантастичния свят, описван в жълтата преса, сънищата не означаваха и не доказваха нищо. Когато човек заспеше, умът му сякаш се превръщаше в човек, който рови из кофите за боклук на почти ненужната краткотрайна памет и търси не ценни и полезни неща, а само ярки и лъскави предмети. После ги сглобява в причудливи колажи — често поразителни, но най-вече наподобяващи бебешкото бръщолевене на Натали Дипно. Появи се кучето Розали, дори изчезналата шапка на Бил, но всичко това не означаваше нищо… освен че утре вечер Ралф нямаше да вземе едно от хапчетата, които медикът му даде, макар лявата ръка да го болеше много силно. Таблетката, която глътна по време на късните новини, не намали болката, както бе очаквал, но вероятно предизвика кошмара.

Успя да се изправи и седна на ръба на леглото. Главата му се замая — сякаш парашут се рееше из небето — и той затвори очи, докато усещането премина. Опипом намери лампата на нощното шкафче и я запали. Отвори очи и осветената от мекия жълт блясък част от спалнята му се стори много ярка и реална.

Погледна часовника до лампата. Едва 1:48 след полунощ. Чувстваше се напълно буден и нащрек. Стана, отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. После се облегна на плота, като разсеяно масажираше превръзката под лявата си мишница и се опитваше да успокои пулсирането, което последното му приключение бе предизвикало. От чайника започна да се вдига пара и Ралф напълни с гореща вода чашата, в която бе пуснал пакетче „Време за сън“ — каква ирония — сетне отиде в хола. Отпусна се на креслото, без да си прави труда да запали лампата, защото уличното осветление му беше достатъчно.

„Ето ме на първия ред — помисли той. — Представлението може да започне.“

Времето минаваше. Пулсирането под мишницата му намаля, а чаят изстина. Изведнъж с крайчеца на окото си Ралф съзря някакво движение. Извърна глава в очакване да види Розали, но не беше тя, а двама мъже, които излизаха от къщата на отсрещната страна на Харис Авеню. Ралф не можеше да различи цветовете на сградата — оранжевите лампи, които преди няколко години бяха поставени в града, осигуряваха отлична видимост, обаче правеха възприемането на действителните цветове почти невъзможно. Но забеляза, че цветът на первазите е съвсем различен от останалите — това явно беше къщата на Мей Локър.

Двамата мъже бяха ниски, вероятно не повече от метър и двайсет, и бяха обкръжени от зеленикави ореоли. Носеха еднакви бели престилки, като онези в старите телевизионни документални филми. Единият държеше нещо. Ралф присви очи. Не можа да разбере какъв е предметът, но беше остър и… някак ненаситен. Приличаше на нож, но той не можеше да се закълне в това.

Първата му мисъл беше, че мъжете изглеждат като извънземни от филм за НЛО, които отвличат земните жители, а втората — че неусетно е заспал на креслото.

„Точно така, Ралф, това е поредното малко объркване, вероятно причинено от стреса, от нараняването и от онова проклето болкоуспокояващо хапче.“

Не забеляза нищо обезпокоително в двете фигури пред къщата на Мей Локър, с изключение на дългия остър предмет. Пък и плешивите мъже не се държаха подозрително — не се промъкваха крадешком и заплашително. Стояха на верандата, сякаш имаха право да бъдат там, в мрака и в този най-тих час на нощта. Бяха се обърнали един към друг и положението на телата и големите им плешиви глави напомняха двама приятели, водещи сериозен и цивилизован разговор. Изглеждаха разумни и интелигентни — космически пришълци, които по-скоро ще кажат „идваме в мир“, отколкото да те отвлекат, да напъхат сонда в задника ти и после да си записват как реагираш.

„Е, може би този сън не е същински кошмар. Това е нищо в сравнение с последния. От какво се оплакваш?“

Разбира се, че не се оплакваше. Стигаше му, че веднъж падна на пода. И все пак в този сън имаше нещо много обезпокоително. Имаше чувството, че е реален, за разлика от кошмара с Каролин. В края на краищата той се намираше в собствения си хол, а не на някакъв странен безлюден плаж, който никога не бе виждал. Седеше на обичайното си място, държеше чаша чай и когато поднесе пръсти към носа си, долови лекия мирис на сапуна, който използваше.

Изведнъж притисна ръка до превръзката си. Болката беше мимолетна и силна… но двамата дребни плешиви мъже в бели туники не изчезнаха — стояха пред очите му, на прага на Мей Локър.

„Няма значение какво мислиш, че чувстваш, Ралф, защото…“

— Мамка му! — тихо и дрезгаво изруга той. Стана и остави чашата на масичката. — Мамка му, това не е сън!

3.

Забърза към кухнята. Пижамата му се развяваше, старите износени чехли се тътреха и шляпаха, а мястото, където Чарли Пикъринг го бе намушкал, разпращаше из тялото му горещи талази болка. Грабна един стол и го занесе в малкото преддверие на апартамента. Там имаше вграден гардероб. Ралф отвори вратата, запали лампата, нагласи стола така, че да стигне до най-горната лавица, и се качи на него.

На лавицата цареше безпорядък от забравени вещи, повечето от които бяха на Каролин. Видът им прогони и последната капчица съмнение, че това е сън. Стара чанта, албум за снимки и множество други неща. Тези предмети му причиняваха много по-силна болка от раната, но в момента той нямаше време да мисли за това.

Подпря се на прашната лавица, за да запази равновесие и зарови из непотребните вещи, като през цялото време се молеше кухненският стол да издържи на тежестта му. Раната под мишницата вече пулсираше непоносимо и Ралф знаеше, че ще я разкървави, ако не престане с тази гимнастика, но…

„Сигурен съм, че е някъде тук… Е, почти…“

Бутна настрана кутията за стръв и рибарското кошче. Зад тях имаше купчина списания. Отмести ги, изпращайки във въздуха облак прах. Старата чанта на Каролин падна на пода и се отвори, разпръсквайки във всички посоки ярко оцветени бонбони. Ралф се надигна на пръсти. Вероятно си въобразяваше, но му се стори, че кухненският стол всеки момент ще се счупи.

Помисли си го и в същия миг столът изскърца и започна бавно да се плъзга по дъсчения под. Той не обърна внимание на това, нито на пулсиращата болка или на гласа, който го предупреждаваше да престане, защото сънува в будно състояние, също както пишеше в книгата на Хол. И макар че онези дребни човечета на отсрещния тротоар всъщност не съществуваха, той наистина стоеше върху този пързалящ се стол и можеше да си счупи крака. И какво щеше да обясни, ако някой любопитен доктор от „Спешно отделение“ го попита как се ударил?

Пъшкайки, отмести една картонена кутия, от която като някакъв странен заострен перископ стърчеше коледна звезда и в далечния ляв ъгъл на лавицата видя онова, което търсеше — калъф, в който имаше стар бинокъл „Цайс“.

Слезе от стола, приближи го до рафта и отново се качи. Пак не можа да стигне бинокъла, затова сграбчи рибарската мрежа, която лежеше между кошчето и кутията за стръв и при втория опит успя да издърпа калъфа. Примъкна го към себе си и слезе от стола. Стъпи накриво и глезенът го заболя. Залитна, размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да не се блъсне в стената. Но когато тръгна към хола, усети нещо топло да тече под превръзката, В края на краищата беше успял да разкървави раната, Чудесно, прекрасна нощ… Но колко време бе ровил във вградения гардероб? Не знаеше, но му се струваше много дълго и беше сигурен, че плешивите докторчета ще са изчезнали, когато се върне при прозореца. Улицата ще е пуста и…

Замръзна на мястото си, Бинокълът се поклащаше на ремъка и оставяше дълга трапецовидна сянка на пода, където светлината от уличните лампи се открояваше като петно боя.

Дребни плешиви доктори? Така ли ги беше възприел? Да, разбира се, защото хората, които твърдяха, че са били отвлечени, ги наричаха така. Лекари от космоса. Специалисти по пъхане на сонди в задника от великото отвъдно. Но това не беше толкова важно, колкото…

„Ед използва този израз — помисли той. — В нощта, когато ми се обади и ме предупреди да стоя настрана от него и неговите интереси. Лекарят му казал за Пурпурния крал, за центурионите и за всичко останало.“

— Да — прошепна Ралф и кожата на гърба му настръхна. — Точно така. Лекарят му казал. Дребният плешив доктор.

Приближи се до прозореца и видя, че двамата непознати са още там, но сега стояха на тротоара. Всъщност бяха точно под една от онези проклети оранжеви лампи. Усещането, че Харис Авеню прилича на изоставена сцена след вечерен спектакъл, го обсеби отново със странна и завладяваща сила… но вече с различен подтекст. Преди всичко сцената не беше пуста. Бе започнало някакво зловещо нощно представление в нещо, което двете чудати същества несъмнено смятаха за празен театър.

„Какво ли щяха да направят, ако знаеха, че имат публика — зачуди се Ралф. — Какво ли щяха да ми сторят?“

Плешивите доктори сега се държаха като хора, които са постигнали споразумение. В момента те съвсем не приличаха на лекари въпреки белите престилки, а на работници, излезли от нощна смяна от някой завод или фабрика. Приятели, спрели се пред портата за минута-две, за да довършат разговор, който не може да почака, докато стигнат до най-близкия бар.

Ралф извади бинокъла, вдигна го към очите си и изгуби минута-две, за да го фокусира, после установи, че е забравил да махне капачетата на окулярите. Направи го и погледна. Този път двете фигури, застанали под уличната лампа, мигновено се появиха в полезрението му — уголемени и идеално осветени, но размазани. Ралф отново нагласи фокуса и ги видя ясно. Дъхът му секна.

Зърна ги за не повече от три секунди. Сетне единият кимна и потупа събеседника си по рамото, Двамата се обърнаха и оставиха Ралф да гледа само плешивите им темета и облечените в бяло гърбове. Но той видя достатъчно, за да изпита силно безпокойство.

Беше изтичал да вземе бинокъла поради две причини — и двете продиктувани от неспособността му да повярва, че това е сън. Първо, искаше да се увери, че може да разпознае мъжете, ако някога го призоват да го стори. И второ, искаше да разсее тревожната мисъл, че вижда същества от друг свят.

Но вместо да разсее това убеждение, този бегъл поглед през бинокъла го засили. Дребните плешиви доктори сякаш нямаха определени черти. Вярно, че имаха лица — очи, нос и уста, но те изглеждаха странно заменими — досущ никелираните части на коли от един и същ модел. Може би бяха близнаци, но Ралф не мислеше така. По-скоро приличаха на манекени в универсален магазин, чиято неземна прилика не е резултат от генетично наследство, а от серийно производство.

Единствената особеност, която можеше да отдели и назове, беше неестествено гладката им кожа — никой от тях нямаше видими бръчки. Нито бенки, петна или белези, макар че тези подробности може би не се виждаха дори със силен бинокъл. Под необикновено гладката им кожа всичко беше субективно. Видя ги толкова за малко! Ако беше намерил бинокъла по-бързо, без да си играе със стола и с рибарската мрежа, и ако веднага бе разбрал, че капачетата са на окулярите, вместо да губи време да нагласява фокуса, можеше да си спести безпокойството, което изпитваше.

„Изглеждат като скицирани — помисли си в мига, преди съществата да му обърнат гръб. — Мисля, че именно това ме притеснява. Не еднаквите плешиви глави, белите престилки и дори липсата на бръчки. Очите им представляваха само кръгове, розовите ушички — завъртулки, надраскани с флумастер, а устата — две бързи и небрежни черти с бледорозова водна боя. Всъщност не приличаха нито на хора, нито на извънземни, а на импровизирани изображения на… Ами, не знам на какво.“

Беше сигурен в едно — доктори № 1 и № 2 бяха обвити в ярки ореоли, които през бинокъла изглеждаха златистозелени и осеяни с тъмни червеникавооранжеви петънца, подобни на искри от лагерен огън. Сиянията излъчваха чувство за сила и жизненост, за разлика от безизразните и безинтересни лица.

„Лицата ли? Не съм сигурен дали ще ги разпозная дори ако опрат пистолет в главата ми. Сякаш бяха създадени, за да бъдат забравени. Вярно, бяха плешиви, но ако носеха перуки или седяха, как щях да разбера, че са ниски? Може да ги позная по гладката кожа… а може би няма. Но ореолите… онези златистозелени сияния с червени петънца, въртящи се спираловидно в тях… Бих ги различил навсякъде. Но с тях нещо не беше наред. Какво?“

Отговорът изскочи в съзнанието на Ралф така внезапно и непринудено, както двете същества се бяха появили в полезрението му. Дребните доктори, обкръжени от ярки ореоли, нямаха ленти, виещи се от плешивите глави.

Тръгнаха по Харис Авеню по посока Строфорд Парк, движейки се с непринудеността на двама приятели, излезли на неделна разходка. Точно преди да напуснат кръга светлина, Ралф наклони бинокъла така, че да види предмета в ръката на Док № 1. Не беше нож, както предполагаше, но не и вещ, която спокойно би отминал, ако я забележи в ръката на непознат след полунощ.

Беше дълга ножица от неръждаема стомана.

4.

Чувството, че безпощадно го тласкат към отвора на някакъв тунел, където чакаха най-различни неприятни неща, се възвърна, но сега придружено от усещане за паника, защото Ралф бе сънувал мъртвата си съпруга. Искаше му се да изкрещи от ужас и той разбра, че ако не направи нещо, скоро ще вика на глас. Затвори очи и задиша дълбоко, опитвайки се да си представи различни храни — домат, картоф, сладолед, сандвич и брюкселско зеле. Доктор Джамал бе научил Каролин на този прост метод за отпускане, който често премахваше главоболието й. Методът понякога помагаше дори през последните шест седмици, когато туморът бе станал неконтролируем, и сега подейства. Сърцебиенето му премина и необходимостта да изкрещи започна да отслабва.

Дишайки дълбоко и мислейки за храна, той сложи капачките на окулярите. Ръцете му още трепереха, но не толкова силно. Постави бинокъла в калъфа, сетне вдигна внимателно лявата си ръка и погледна превръзката. В средата имаше червено петно с размерите на таблетка аспирин, но не се уголемяваше.

„Тук нещо не е наред, Ралф.“

Вярно, но това нямаше да му помогне да реши точно какво се е случило, нито какво ще направи по въпроса. Първата стъпка беше да прогони ужасния кошмар с Каролин и да прецени какво всъщност бе станало.

— Буден съм, откакто паднах на пода — каза той в тишината. — Знам го и наистина видях онези мъже.

Точно така. Видя и златистозелените ореоли около тях. И не беше само той. Ед Дипно също бе виждал такива неща, Ралф би заложил фермата си за това — ако имаше такава. Това обаче не го успокои кой знае колко. Какво значение имаше, че той и един параноик, който бие съпругата си, виждат едни и същи плешиви човечета?

„И ореолите, Ралф. Ед спомена и за тях.“

Е, не употреби същата дума, но Ралф беше сигурен, че Дипно спомена сиянията поне два пъти. „Ралф, понякога светът е пълен с цветове.“ Това беше през август, малко преди Джон Лийдекър да арестува Ед за насилие и неприлично поведение. Сетне, след около месец, когато се обади на Ралф по телефона, Дипно попита: „Виждаш ли вече цветове?“

Първо цветовете, после дребните плешиви доктори. Вероятно скоро щеше да се появи и Пурпурният крал. И все пак, какво трябваше да направи Ралф във връзка с онова, на което току-що стана свидетел?

Отговорът дойде с неочаквания, но добре дошъл проблясък на яснота. Най-важното беше не собственият му здрав разсъдък, нито ореолите или плешивите дребни докторчета, а Мей Локър. Току-що бе видял двама непознати да излизат от къщата й посред нощ… и единият от тях носеше потенциално смъртоносно оръжие.

Той набра 911.

5.

— Дежурен полицай Хейгън — обади се един женски глас. — С какво мога да ви помогна?

— Като слушате внимателно и реагирате бързо — твърдо отговори Ралф. Изражението на объркване и нерешителност, което се изписваше толкова често на лицето му от средата на лятото, беше изчезнало. Седнал изправен в креслото и сложил телефона на коленете си, той не приличаше на седемдесетгодишен старец, а на здрав и способен мъж на петдесет и пет. — Може би ще успеете да спасите живота на една жена.

— Сър, бихте ли казали името си и…

— Не ме прекъсвайте, ако обичате, полицай Хейгън — каза човекът, който вече не си спомняше последните четири цифри на телефонния номер на киноцентъра в Дери. — Събудих се преди малко, не можах да заспя отново и реших да поседя на креслото, Прозорецът ми гледа към Харис Авеню. Току-що видях…

Млъкна само за миг, като мислеше не за видяното, а за онова, което искаше да каже на полицай Хегън, Отговорът се появи бързо и непринудено, също като решението да се обади на 911.

— Видях двама мъже да излизат от къщата, намираща се на една пряка от магазина „Червената ябълка“. Домът е на една жена на име Мей Локър. „Л“ като Лексингтън, Госпожа Локър е много болна. — Замълча отново, но този път съзнателно, за да постигне максимален ефект, — Единият държеше ножица.

— Адресът? — попита полицай Хейгън.

Гласът й звучеше достатъчно спокойно, но Ралф почувства, че е успял да я разтревожи.

— Не го знам — отговори, — Намерете го в телефонния указател, полицай Хейгън, или кажете на колегите си да търсят жълта къща с розови первази близо до „Червената ябълка“. Вероятно ще се наложи да използват фенерче, за да я различат, защото проклетите улични лампи светят в оранжево, но няма начин да не я забележат.

— Да, сър, разбира се, но въпреки това ми трябва вашето име и телефонен номер за…

Ралф затвори. Седя и гледа телефона близо една минута в очакване да позвъни. Накрая реши, че ченгетата в участъка или не разполагат с уред за проследяване на обажданията, какъвто бе виждал в криминалните филми по телевизията, или не са го били включили. Това беше хубаво, но не даваше отговор на въпроса, какво да направи или да каже, ако измъкнеха Мей Локър нарязана на парчета от ужасната й жълто-розова къща.

Улицата беше тиха и осветена само от мощните лампи, които бяха строени в двете посоки като в някаква сюрреалистична перспектива. Пиесата — кратка, но наситена с драматизъм — явно бе свършила. Сцената отново опустя.

Е, не съвсем. От уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин накуцвайки изскочи Розали. Избелялата кърпа се развяваше около врата й. Днес не беше четвъртък, когато изнасяха кофите за боклук, където можеше да рови, и кучето бързо стигна до къщата на Мей Локър. Спря и заби нос в земята.

Ралф забеляза, че там блести нещо.

Отново извади бинокъла и го насочи към Розали. Мислите му пак се върнаха към десети септември — този път към срещата с Бил и Лоуис пред Строфорд Парк. Спомни си как Макгавърн бе прегърнал Лоуис през кръста и я беше повел по улицата, и как двамата му заприличаха на Фред Астър и Джинджър Роджърс. Но най-ясно от всичко помнеше разноцветните стъпки, които двамата оставяха. Следите на Лоуис бяха сиви, а на Бил — маслиненозелени. Тогава помисли, че халюцинира, но това бяха хубавите стари времена, преди да бе започнал да привлича вниманието на откачалки като Чарли Пикъринг и да вижда дребни плешиви доктори посред нощ.

Розали душеше по подобна следа — същият златистозелен ореол като на докторите. Ралф бавно отмести бинокъла от кучето и видя още стъпки — два реда, които отиваха към парка. Избледняваха, но бяха там.

Отново насочи бинокъла към Розали и изведнъж почувства прилив на обич към окаяното старо бездомно животно… и защо не? Нуждаеше ли се от финал и от абсолютно доказателство, че не сънува, Розали беше негов свидетел.

„Ако Натали беше тук и тя щеше да ги види“ — помисли Ралф… и после всичките му съмнения отново се опитаха да го завладеят. Наистина ли Натали щеше да ги види? Стори му се, че малката посегна да сграбчи бледите дири, оставени от пръстите му. Беше убеден, че тя се беше вторачила в цветята в кухнята, но как да го докаже?

„Но Розали… е там долу. Нали я виждаш?“

Единственият проблем беше, че Ралф забеляза следите едва когато кучето задуши по тротоара. Може би това бяха стъпките на пощальона и онова, което Ралф виждаше, беше плод на изтощеното му и копнеещо за сън съзнание…

Розали тръгна по Харис Авеню. Беше навела муцуна към тротоара и бавно размахваше опашка. Вървеше по златисто-зелените следи, оставени от докторите.

„Защо не ми кажеш какво проследява онова бездомно животно, Ралф? Възможно ли е куче да надушва дирите на една халюцинация? Но това са истински стъпки. Следите на белия човек, от когото Каролин ти каза да се пазиш. Знаеш това. Виждаш ги.“

— Това е лудост — прошепна Ралф. — Безумие!

Но наистина ли беше така? Сънят може би беше нещо повече. Ако действително съществуваше хиперреалност — а той можеше да потвърди това — имаше и предварително познание. Или призраци, които те навестяваха в съня и предсказваха бъдещето. Кой знае? Сякаш в стената на реалността се оеше открехнала някаква врата… и сега през нея влизаха всякакви нежелани неща.

Ралф беше сигурен в едно — следите бяха там. Той ги видя, а Розали ги надуши. През шестте месеца на безсъние бе открил множество странни и интересни неща и едното беше, че човешката способност за самозаблуда намалява до минимум между три и шест часа сутринта. Както сега…

Наведе се и погледна часовника на кухненската стена. Три и половина. Аха.

Отново вдигна бинокъла и видя, че Розали продължава да върви по следите на плешивите доктори. Ако в този час Харис Авеню беше оживена, минувачите щяха да забележат само едно бездомно псе, което безцелно души навсякъде. Но Ралф виждаше какво души кучето и най-после си позволи да повярва на очите си.

Изведнъж Розали вдигна глава. Ушите й щръкнаха. За миг изглеждаше почти красива — досущ ловджийска хрътка. После, няколко минути преди да блеснат фаровете на някаква кола, тя се върна по пътя, по който бе дошла, тичайки с онова накуцване, което караше Ралф да изпитва съжаление към нея. Като се замислеше, Розали беше само една старица от Харис Авеню, която дори не се утешаваше с игра на карти със себеподобните си. Тя се скри в уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин миг преди полицейската кола да завие и постепенно да освети улицата. Сирената не беше включена, но лампата се въртеше и озаряваше къщите и магазинчетата в тази част на Харис Авеню.

Ралф остави бинокъла на коленете си, наведе се и се вторачи в улицата. Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше в слепоочията си.

Патрулната кола мина съвсем бавно покрай „Червената ябълка“. Прожекторът, монтиран в дясната й страна, светна и лъчът се плъзна по фасадите на заспалите къщи в далечния край на улицата. Озари номера на дома на Мей Локър (и без бинокъл Ралф видя, че е 86), после стоповете примигаха и колата спря.

От нея слязоха двама униформени полицаи и се приближиха до къщата, без да съзнават присъствието на човека, наблюдаващ ги от тъмния прозорец на втория етаж, нито да виждат избледняващите златистозелени следи, по които стъпваха. Обсъдиха нещо и Ралф насочи бинокъла, за да ги види отблизо. Беше почти сигурен, че по-младият е ченгето, което бе дошло с Лийдекър в деня на арестуването на Ед. Нол? Така ли се казваше?

— Не — измърмори той. — Нел. Крис Нел. Или може би Джес.

Нел и партньорът му явно разискваха нещо сериозно. Накрая извадиха пистолетите и изкачиха тесните стълби на къщата. Нел вървеше отпред. Натисна звънеца, почака, сетне отново позвъни. Този път задържа бутона цели пет секунди. Почакаха още малко, после другото ченге мина покрай Нел и също натисна звънеца.

„Може би е наясно с тайното изкуство да звъниш на вратата — помисли Ралф. — Вероятно го е изучил, след като е отговорил на някоя розенкройцерска обява във вестника.“

Но този път методът на полицая претърпя поражение. Никой не отваряше вратата и Ралф не беше изненадан. Независимо от странните плешиви човечета с ножицата, той се съмняваше дали Мей Локър изобщо е в състояние да стане от леглото.

Но щом е прикована към постелята, тя вероятно има придружителка, която да й носи храна, да я води до тоалетната и да…

Крис Нел — или може би Джес — отново излезе отпред. Този път се отказа от звънеца и предпочете стария изпитан метод — потропа на вратата. Направи го с левия юмрук. В дясната ръка още стискаше пистолета.

Изведнъж в съзнанието на Ралф се появи един ужасен образ — ясен и убедителен като ореолите, които виждаше. Жена, която лежи в леглото с кислородна маска на устата и носа. Изцъклените й очи се взираха, без да виждат. Гърлото й беше прерязано. Завивките и нощницата й бяха напоени с кръв. Недалеч от нея, на пода, лежеше по лице друга жена — придружителката. На гърба й имаше пет-шест прободни рани, направени от ножицата на Док № 1. И Ралф знаеше, че ако повдигне розовата й нощница, всяка от раните ще прилича на неговата. Досущ голяма точка, изрисувана от дете, което се учи да пише.

Примига, опитвайки се да прогони страшното видение, но то не изчезна. Почувства тъпа болка в ръцете и видя, че е стиснал юмруци, а ноктите му са впити в дланите. Разпери пръсти и ги вкопчи в краката си. Жената в розовата нощница мръдна — беше жива. Но може би не за дълго — докато онези две тромави ченгета не решаха да предприемат нещо по-решително, отколкото да стоят на верандата и да натискат звънеца.

— Хайде, момчета — прошепна Ралф. — Влизайте. Какво ще кажете?

„Знаеш, че всичко, което виждаш, е само във въображението ти — обезпокоен си помисли той. — Може би там наистина има две мъртви жени, но ти не знаеш това, нали? Не е като с ореолите или с дирите…“

Да, знаеше го. Знаеше също, че никой не отваря вратата на № 86 на Харис Авеню и това не вещаеше нищо добро за старата съученичка на Бил Макгавърн. Ралф не видя кръв по ножицата в ръката на Док № 1, но като се имаше предвид качеството на допотопния бинокъл, това не доказваше много. Пък и преди да излезе от къщата, плешивият вероятно я беше избърсал. Мисълта премина в съзнанието на Ралф и в същия миг въображението му добави окървавена хавлия, захвърлена до мъртвата придружителка в розова нощница.

— Хайде, вие, двамата — прошепна той. — Господи, цяла нощ ли ще стоите там?

По Харис Авеню проблеснаха други фарове. Пристигна един Форд без опознавателни знаци, но с примигваща червена лампа на таблото. Човекът, който слезе от него, беше в цивилно облекло — поплинено яке и синя плетена шапка. Може би новодошлият беше Джон Лийдекър, макар детективът да бе казал на Ралф, че ще се появи чак по обед. Не беше необходимо да използва бинокъла, за да се увери, че не е Лийдекър. Този мъж беше много по-слаб и имаше черни мустаци. Ченге № 2 отиде да го посрещне, а Крис (или Джес) Нел се скри зад къщата на госпожа Локър.

Настъпи пауза, каквато толкова удобно използват във филмите. Ченге № 2 пъхна пистолета в кобура. Заедно с новодошлия детектив застанаха пред стъпалата на госпожа Локър и започнаха да разговарят, като от време на време поглеждаха към затворената врата. Един-два пъти униформеният полицай направи няколко крачки в посоката, в която бе тръгнал Нел, но цивилният го хвана за ръката и го спря. Говориха още малко. Ралф впи пръсти в крака си и издаде гърлен звук на отчаяние.

Бавно изминаха още няколко секунди и после всичко стана изведнъж по онзи объркан, неподреден и неубедителен начин, по който се развиват аварийните ситуации. Пристигна още една полицейска кола. Къщата на госпожа Локър и съседните жилища бяха ярко осветени от кръстосващи се червени и жълти светлини. Новодошлите две униформени ченгета слязоха, отвориха багажника и извадиха някакво огромно приспособление, което приличаше на преносим уред за мъчение. Според Ралф това бяха така наречените „Челюсти на живота“. След голямата буря през пролетта на 1985, завършила със смъртта на повече от двеста човека, много от които се удавиха, затворени в колите си, учениците от Дери се забавляваха с тези неща.

Докато двамата полицаи носеха „Челюстите на живота“, външната врата на къщата до госпожа Локър се отвори и Стан и Джорджина Ебърли излязоха на верандата си. Бяха по халати и побелелите коси на Стан стърчаха на кичури, което накара Ралф да се замисли за Чарли Пикъринг. Насочи бинокъла, огледа любопитните им развълнувани лица и отново го сложи на коленете си.

Следващото превозно средство, което се появи, беше линейката на градската болница. Сирената й беше изключена заради късния час, но на покрива имаше цяла редица червени лампи, които се въртяха лудешки. Сцената приличаше на кадър от любимите филми на Ралф — с Мръсния Хари — само че без звук.

Двете ченгета оставиха „Челюстите на живота“ насред моравата пред къщата. Детективът с якето се обърна към тях и вдигна ръце с разперени длани, сякаш искаше да каже: „Какво мислите да правите с това нещо? Да разбиете проклетата врата?“ В същата секунда се появи Нел. Клатеше глава.

Детективът се обърна рязко, мина покрай Нел и партньора му, изкачи стълбите, вдигна крак и ритна външната врата на Мей Локър. Спря, за да смъкне ципа на якето си и вероятно да освободи достъпа до пистолета си, и влезе, без да поглежда назад.

На Ралф му се дощя да изръкопляска.

Нел и партньорът му се спогледаха неуверено, сетне последваха детектива. Ралф се приведе и сега беше толкова близо до прозореца, че дъхът, излизащ от ноздрите му, извайваше розички от мъгла върху стъклото. От линейката слязоха трима мъже в болнични дрехи, които изглеждаха оранжеви под силния блясък на уличните лампи. Единият отвори задните врати и всички застанаха там, бръкнаха в джобовете си и зачакаха да разберат дали ще има нужда от тях. Двете ченгета, които занесоха „Челюстта на живота“ на моравата на госпожа Локър, се спогледаха, свиха рамене, взеха приспособлението и го понесоха обратно към патрулната кола. На тревата останаха няколко дълбоки следи.

„Дай Боже, Мей Локър да е добре — помисли Ралф. — Тя и придружителката й.“

Детективът се появи на прага и направи знак на мъжете от линейката. Сърцето на Ралф се сви. Двама от санитарите извадиха сгъваема носилка, а третият остана на мястото си. Мъжете с носилката тръгнаха пъргаво, но не тичаха и когато санитарят до линейката запали цигара, Ралф изведнъж разбра, че Мей Локър е мъртва.

6.

Стан и Джорджина Ебърли тръгнаха покрай ниския жив плет, който разделяше дворовете на двете къщи. Бяха се прегърнали през кръста и изглеждаха уплашени.

Наизлязоха и други съседи — или събудени от мълчаливия блясък на светлините, или защото телефонната мрежа в тази част на Харис Авеню вече работеше. Повечето бяха старци („Ние, в златната възраст“, както обичаше да казва Бил Макгавърн, иронично повдигнал вежда) — мъже и жени, чийто сън беше лек и лесно нарушим по това време. Ралф изведнъж осъзна, че Ед, Хелън и бебето Натали са най-младите хора тук… а сега ги нямаше.

„Бих могъл да сляза долу — помисли той. — Напълно ще пасвам на картинката. Просто още един от «златната възраст».“

Ала не можеше да го направи. Краката му сякаш бяха омотани с въже и беше сигурен, че ако се опита да стане, ще се сгромоляса на пода. Затова остана да гледа през прозореца представлението, което се разиграваше на обикновено празната по това време сцена… с изключение на Розали. Ралф бе създал тази пиеса, и то с едно-единствено анонимно телефонно обаждане. Санитарите се появиха с носилката, но този път вървяха по-бавно заради покритото с чаршаф тяло, което лежеше върху нея. По завивката играеха сини и червени светлини. Виждаха се очертанията на крака, ръце и глава.

Изведнъж Ралф бе тласнат отново в съня. Под чаршафа видя не Мей Локър, а съпругата си. Всеки момент главата й щеше да се разцепи и оттам щяха да заизвират черните буболечки, затлъстели от пируването със заболелия й мозък.

Той вдигна длани към очите си. От гърлото му се изтръгна някакъв нечленоразделен звук — смесица от скръб и ярост, ужас и изтощение. Дълго седя така. Искаше му се да не бе виждал всичко това и наивно се надяваше, че ако наистина има тунел, няма да го накарат да влезе в него. Ореолите бяха странни и красиви, но не дотолкова, че мигновено да изместят онзи страшен кошмар, в който Ралф бе видял Каролин заровена в пясъка, ужаса на изгубените будни нощи или покритото с чаршаф тяло.

Искаше много повече, отколкото представлението да свърши. Седеше на креслото, притиснал длани до клепачите на затворените си очи и единственото му желание беше всичко да свърши. За пръв път през двайсет и петте хиляди дни от живота си Ралф Робъртс осъзна, че иска да умре.