Стивън Кинг
Безсъние (23)

2.

[Какво му направи, Ралф? За миг изчезна от погледа ми — а после… после той… какво направи с него?]

Тя гледаше Пикъринг, вкаменена от ужас. Безумецът седеше опрян на стената в почти същата поза като двете мъртви жени в съседната стая. Пред очите на Ралф върху устните му се появи голямо розово мехурче слюнка, уголеми се, после се пукна.

Той се извърна към Лоуис, прихвана ръцете й над лактите и мислено нарисува образ: електрическото табло в сутерена на къщата му на Харис Авеню. Нечии ръце го отварят, после бързо изключват всички шалтери. Не беше много сигурен дали това е най-верният образ — всичко се случи толкова бързо, че не беше сигурен в нищо — но му се струваше, че е близко.

Очите на Лоуис се поразшириха, сетне тя кимна. Погледна Пикъринг, после Ралф.

[Сам си го изпроси, нали? Ти не го направи нарочно.]

Ралф кимна. Изведнъж откъм сутерена отново долетяха писъци — писъци, които Ралф не бе сигурен, че чува.

[Лоуис?]

[Да, Ралф — веднага.]

Той улови дланите й точно както четиримата в болницата се бяха хванали в кръг, само че този път вместо нагоре, се спуснаха надолу, врязвайки се в пода, сякаш беше повърхността на басейн. За миг отново стана тъмно като в рог, сетне се озоваха в избата и бавно се заспускаха към мръсния циментов под.

Ралф забеляза смътните очертания на тръбите на парното; моторен снегорин, покрит с огромен найлон; градинарски сечива, подредени от едната страна на цилиндър с неясни очертания, вероятно бойлер; върху полиците на една от стените бяха наредени картонени кутии — сухи супи, боб, сос за спагети, кафе, найлонови чували за боклук, тоалетна хартия. Всички тези неща изглеждаха някак нереални и отначало Ралф си помисли, че това е поредният страничен ефект от „разходката“ до горните нива. После обаче разбра, че е обгърнат от гъст дим, който бързо изпълваше избата.

В единия край на помещението се бяха скупчили двадесетина души, повечето жени. Ралф забеляза и момченце на около четири години, вкопчило се за коленете на майка си (лицето на младата жена беше покрито с вече избледняващи синини, които на пръв поглед изглеждаха като резултат от злополука, но най-вероятно бяха причинени от побой), после съзря и по-голямо момиченце, което бе притиснало личице в корема на майка си… после видя Хелън. Тя държеше Натали на ръце и духаше в лицето на детето, сякаш можеше да я предпази от дима. Нат кашляше и скимтеше сподавено и отчаяно. Зад жените и децата Ралф видя прашни стъпала, които водеха нагоре в тъмното.

[Ралф? Трябва да слезем долу, нали?]

Той кимна, повика примигването и се закашля от лютивия дим. Озоваха се на най-долното стъпало точно пред хората, но реагира само момченцето, което беше обвило коленете на майка си с ръчички. В този миг Ралф бе убеден, че хлапето му е познато, само че представа нямаше къде го е виждал — онзи ден в края на лятото, когато ги бе забелязал с майка му да играят на топка в Строфорд Парк, в момента бе последното, за което можеше да си спомни.

— Мамо, виж! — обади се момченцето, посочи ги с пръст и се закашля. — Ангели!

В главата на Ралф прозвуча гласът на Клото — „Не сме ангели, Ралф“; после, без да изпуска ръката на Лоуис, се запромъква през дима към Хелън. Очите му вече смъдяха и сълзяха, а Лоуис кашляше. Хелън смаяно се взираше в него, без да го разпознае — като през онзи августовски ден, когато Ед я беше пребил от бой.

— Хелън!

— Ралф?

— Тия стълби, Хелън! Накъде водят?

— Какво правиш тук, Ралф? Как се озова… — Тя се закашля и се преви на две. Натали едва не изпадна от ръцете й, но Лоуис грабна пищящото дете точно навреме, преди майка му да е успяла да го изпусне.

Ралф погледна към жената до Хелън, но видя, че тя като че ли още по-малко осъзнава какво става, отново сграбчи Хелън и я разтърси.

— Накъде водят стълбите?

Тя погледна натам и отвърна:

— Към входа на избата. Само че няма смисъл. За-за… — Отново се преви, кашляйки сухо. Звукът странно наподобяваше пукота на автоматичната карабина на Чарли Пикъринг. — Заключено е — довърши тя. — Дебелата жена заключи. Катинарът беше в джоба й. Видях я как го слага. Защо го направи. Ралф? Откъде е знаела, че ще слезем тук?

„Че къде другаде сте могли да идете?“ — горчиво се запита Ралф, после се извърна към Лоуис.

— Виж какво можеш да направиш.

— Добре.

Тя му подаде пищящото дете и разбута скупчените жени. Доколкото Ралф можеше да види, Сюзън Дей не беше сред тях. В отсрещния край на избата част от тавана се срути сред рояк искри и ги лъхна адска топлина. Момиченцето, скрило лице в майка си, се разпищя.

Лоуис изкачи четирите стъпала и протегна длани като свещеник, който дава благословия. На светлината на танцуващите искри Ралф успя да различи наклонената сянка на входа на избата. Лоуис опря ръце до вратата. Отначало нищо не се случи, но в следващия миг тя изчезна, оставяйки след себе си разноцветен вихър. Разнесе се силна експлозия, сякаш избухна флакон под налягане, и Лоуис се върна. На Ралф му се стори, че в мига, когато тя се появи, забеляза бяло сияние, което пулсираше точно над главата й.

— Мамо, какво стана? — попита момченцето, което нарече Ралф и Лоуис „ангели“. — Какво беше това?

Но преди майка му да успее да отговори, купчината сгънати завеси, натрупани на една маса на пет-шест метра от жените, избухнаха в пламъци и в миг сякаш изрисуваха лицата на пленничките с оранжеви и черни сенки като за карнавал.

— Ралф! — викна Лоуис. — Помогни ми!

Той си проправи път след замаяните жени и се изкачи по стълбите.

— Какво да направя? — Гърлото му така пареше, сякаш си беше правил гаргара с керосин. — Не можеш ли да отвориш?

— Усетих как катинарът се счупи — усетих го със съзнанието си — само че вратата е прекалено тежка за мен! Сега е твой ред. Дай ми детето.

Той й подаде Нат, после натисна вратата. Доста беше тежка, но Ралф действаше само под влиянието на адреналина и когато опря в нея рамо и натисна, тя се отвори с трясък. Откъм тясното стълбище плисна поток светлина и нахлу чист въздух. В любимите филми на Ралф такива моменти обикновено биваха посрещани с възгласи на тържество и облекчение, но отначало нито-една от пленничките не издаде нито звук. Просто стояха безмълвни, гледаха със стьписани изражения квадратното късче синьо небе, което Ралф, сякаш по магия, бе сътворил в тавана на стаята.

„И после какво ще кажат? — питаше се той. — Ако наистина оцелеят сега, какво ще кажат после? Че хърбав мъж с рошави вежди и пълничка дама (но с красиви черни очи) са паднали насред избата сякаш от небето, разбили са катинара на вратата и са ги спасили?“

Отново ги погледна — странно познатото момченце го гледаше с огромни, сериозни очи. На нослето му имаше подобен на кукичка белег. Ралф предполагаше, че само то е видяло появата му с Лоуис, и знаеше точно какво ще каже — дойдоха едни ангели — един ангел и една ангелка — и ни спасиха. „Интересно заглавие за вечерните новини“ — мислено отбеляза той. Да, наистина. На Лизет Бенсън и Джон Къркланд ужасно ще им хареса.

Лоуис плесна с ръце.

— Хайде, приятели! Излизайте, преди да се подпалят варелите с бензин!

Жената с момиченцето тръгна първа. Вдигна разплаканото дете на ръце и се запрепъва по стълбите, кашляйки и подсмърчайки. Другите я последваха. Докато минаваше с майка си покрай Ралф, момченцето го изгледа с изпълнен с възхищение поглед и изтърси:

— Браво, мой човек.

Ралф му се ухили — не можа да сдържи усмивката си — а после посочи на Лоуис стълбите.

— Ако не съм объркал посоките, ще излезем зад къщата. Не ги пускай отпред. Ченгетата ще изпозастрелят половината, докато осъзнаят, че това са хората, които са дошли да спасяват.

— Добре — отвърна Лоуис.

Не зададе ни един въпрос, не изрече нито дума повече и в този миг Ралф я обичаше заради това. Тя веднага се заизкачва по стълбите, поспирайки само за миг, за да прехвърли Нат в другата си ръка и да сграбчи за лакътя една жена, която се спъна.

Ралф и Хелън останаха сами.

— Това Лоуис ли беше? — попита младата жена.

— Да.

— Тя ли взе Натали?

— Да. — Срути се още едно огромно парче от покрива на избата, отново се разхвърча рояк искри и по гредите към пещта на парното грациозно се плъзнаха огнени езици.

— Сигурен ли си? — Хелън се вкопчи в ризата му и се вторачи в него с подивели, подпухнали очи. — Сигурен ли си, че тя взе Нат?

— Сто процента. Да тръгваме.

Хелън се огледа, сякаш броеше нещо наум. Изглеждаше разтревожена.

— Гретхен! — възкликна тя. — И Мерилий! Трябва да намерим Мерилий, Ралф, тя е бременна в седмия месец!

— Горе е — каза Ралф и стисна китката на Хелън, която като че ли се канеше да слезе от стъпалата и да се върне в горящата изба. — Двете с Гретхен. Това ли са всички?

— Да, струва ми се.

— Добре. Хайде. Да излизаме оттук.

3.

Ралф и Хелън се измъкнаха от избата насред облак тъмносив дим, сякаш завършващ коронния номер на най-великия илюзионист в света. Действително се озоваха зад къщата до въжетата с прането. Рокли, панталони, бельо и чаршафи плющяха на свежия ветрец. Пред очите на Ралф искрица докосна един чаршаф и го подпали. От прозорците на кухнята на талази изскачаха пламъци. Горещината беше непоносима.

Хелън политна върху него — не припадна, но вече беше на края на силите си. Ралф я прихвана през кръста, за да не се строполи на земята. Тя безпомощно обви ръце около врата му, опитвайки се да каже нещо за Натали. После видя детето в ръцете на Лоуис и се поуспокои. Ралф я подхвана по-добре и я отнесе настрани. На земята забеляза парчетата от новия на вид катинар. Беше усукан по странен начин и пречупен на две, сякаш строшен от нечии нечовешки силни ръце.

Жените бяха скупчени на десетина метра по-натам, зад ъгъла на къщата. Лоуис ги беше спряла и им говореше нещо. Ралф смяташе, че с малко подготовка и повече късмет, като тръгнат да излизат, всичко ще бъде наред — стрелбата откъм полицейската засада не бе спряла, но беше поутихнала.

— ПИКЪРИНГ! — Гласът като че ли беше на Лийдекър, но по мегафона беше трудно да се прецени. — ЗАЩО ПОНЕ ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ЖИВОТА СИ НЕ НАПРАВИШ НЕЩО СМИСЛЕНО И НЕ ИЗЛЕЗЕШ, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШ?

Долетя воят на още сирени, сред които се открояваха характерните трели на линейки. Ралф отведе Хелън при другите жени. Лоуис й подаде Нат, после се обърна по посока на високоговорителя, сви длани на фуния и извика:

— Ехей! Ехей, вие там, може ли…

Гласът й секна и тя се разкашля толкова силно, че едва не се задави, преви се на две, опряла длани на коленете си, а от подлютените й от дима очи рукнаха сълзи.

— Лоуис, как си? — попита Ралф. С крайчеца на окото си забеляза как Хелън покри личицето на Нат с целувки.

— Добре съм — отвърна тя и изтри сълзите си. — Това е от проклетия пушек. — Тя отново сви шепи около устата си. — Чувате ли ме?

Стрелбата беше утихнала, от време на време прозвучаваше по някой самотен пистолетен изстрел. „И въпреки това — мислеше си Ралф, — един заблуден куршум може да убие някоя невинна жена.“

— Лийдекър! — викна той, също свивайки шепи пред устата си. — Джон Лийдекър!

Затишие, сетне гласът по мегафона издаде заповед, която зарадва Ралф.

— СПРЕТЕ СТРЕЛБАТА!

Последен изстрел, настъпи пълна тишина, в която се чуваше само пращенето на пламъците.

— КОЙ ГОВОРИ? ПРЕДСТАВИ СЕ!

Но Ралф сметна, че и без това имат достатъчно проблеми.

— Жените са тук! — отново викна той, и този път и на него му се наложи да потисне пристъпа на кашлица. — Пращам ги отпред!

— НЕ, НЕДЕЙ! — отвърна Лийдекър. — В ПОСЛЕДНАТА СТАЯ НА ДОЛНИЯ ЕТАЖ ИМА ВЪОРЪЖЕН МЪЖ! ВЕЧЕ УБИ НЯКОЛКО ДУШИ!

При тези думи една от жените изстена и скри лице в дланите си.

Ралф се прокашля, въпреки че изпитваше парене в гърлото си — в този миг му се струваше, че би дал пенсията до края на живота си за леденостудена бутилка кока-кола — и изкрещя в отговор:

— Не се тревожи за Пикъринг! Пикъринг е…

Само че какво точно му имаше на Пикъринг? Дяволски добър въпрос, нали?

— Пикъринг е в безсъзнание! Затова и престана да стреля! — викна застаналата до него Лоуис. Ралф не беше убеден, че думата „безсъзнание“ напълно описва състоянието на Пикъринг, но засега бе достатъчна. — Жените излизат покрай къщата с вдигнати ръце! Не стреляйте! Потвърдете, че няма да стреляте!

Миг тишина. После:

— НЯМА ДА СТРЕЛЯМЕ, НО СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ ЗНАЕТЕ КАКВО ГОВОРИТЕ, ГОСПОЖО.

Ралф кимна на майката с момченцето.

— Хайде, вървете.

— Сигурни ли сте, че няма да ни направят нищо лошо? — Избледняващите синини по младото й лице (което се стори на Ралф смътно познато) навеждаха на мисълта, че въпроси като кой може или няма да направи нищо лошо на нея или на сина й, са я вълнували през целия й живот. — Сигурни ли сте?

— Да — отвърна Лоуис, все още просълзена, продължавайки да кашля. — Просто вдигнете ръце. Нали можеш да вдигнеш ръце и ти, я виж какво голямо момче си?

Ръчичките на детето се стрелнаха нагоре с ентусиазма на ветеран в играта на стражари и апаши, но блестящите му очи нито за миг не се отделяха от лицето на Ралф.

„Розови рози — помисли си Ралф. — Ако виждах аурата му, на цвят щеше да бъде точно такава.“ Не беше много сигурен интуиция ли е това или спомен, но знаеше, че не греши.

— А онези в къщата? — попита друга жена. — Ако те започнат да стрелят? Бяха въоръжени.

— Няма повече да стрелят — отвърна Ралф. — Хайде, вървете. Майката на момченцето отново му хвърли подозрителен поглед, после сведе очи към детето.

— Готов ли си, Пат?

— Да! — викна Пат и се ухили.

Майка му кимна и вдигна едната си ръка. С другата закрилнически обгърна раменете му — жест, който трогна Ралф. Така прегърнати, те свиха зад ъгъла.

— Не стреляйте! — викаше тя. — Излизаме с вдигнати ръце и водя детето си, не стреляйте!

Другите изчакаха за миг, сетне жената, която беше закрила с длани лицето си, също се отправи натам. Онази с момиченцето тръгна с нея (носеше детето, а то послушно бе вдигнало ръце). Другите ги последваха — повечето от тях кашляха — всички с високо вдигнати празни ръце. Когато и Хелън понечи да се нареди на опашката, Ралф докосна рамото й. Тя вдигна очи — бяха зачервени, но вече спокойни и учудени.

— За втори път се оказваш там, където с Нат се нуждаем от теб — каза тя. — Да не си нашият ангел-пазител, Ралф?

— Може би. Може би. Слушай, Хелън — нямаме много време. Гретхен е мъртва.

Тя кимна и се разплака.

— Знаех си. Не исках да повярвам, но въпреки това някак си знаех.

— Ужасно съжалявам.

— Толкова ни беше хубаво, като дойдоха — бяхме нервни, но много се смеехме и бърборехме. Щяхме да прекараме целия ден в подготовка за речта довечера. За събранието и речта на Сюзън Дей.

— Точно за довечера трябва да те питам — каза Ралф колкото възможно по-меко. — Мислиш ли, че все пак…

— Тъкмо закусвахме, като дойдоха. — Тя продължаваше да говори, сякаш не го бе чула; Ралф предполагаше, че наистина не го е чула. Натали надничаше над рамото й и макар че още кашляше, вече беше престанала да плаче. Очевидно се чувстваше на сигурно място в прегръдките на майка си и с живо любопитство местеше поглед от Ралф към Лоуис и после пак към Ралф.

— Хелън… — почна Лоуис.

— Вижте! Ей там, виждате ли? — Хелън посочваше кафяв стар кадилак, паркиран до разнебитената барака, където стоеше пресата за сайдер в дните, когато Ралф и Каролин идваха тук понякога — сигурно в „Хай Ридж“ използваха постройката за гараж. Кадилакът беше в окаяно състояние — предното стъкло беше счупено, ламарината беше надупчена, единият фар бе прикрепен с лейкопласт. Бронята беше облепена със стикери на организацията „Право на живот“.

— С тая кола дойдоха. Свърнаха отзад, сякаш се канят да паркират в нашия гараж. Отидоха право отзад, сякаш живеят тук. — Хелън отново извърна зачервените си тъжни очи към Ралф и Лоуис. — Все някой трябваше да забележи лепенките.

Изведнъж Ралф се сети за Барбара Ричардс в „Грижи за жената“ — Барби Ричардс, която се успокои, когато към нея се доближи Лоуис. Това, че Лоуис си бъркаше в чантата, за нея нямаше значение — важното беше, че е жена. Сандра Маккей бе карала колата — нямаше нужда да пита Хелън, за да е сигурен в това. Бяха видели, че е жена, и не бяха обърнали внимание на лепенките.

— Дийни съобщи, че от колата слизат хора с войнишки дрехи и пушки, но си помислихме, че се шегува. Само Гретхен се стресна. Нареди ни да слезем в избата колкото се може по-бързо. После отиде в приемната. Предполагам, за да се обади в полицията. Трябваше да остана с нея.

— Не — рече Лоуис, после зарови пръсти в кестенявата копринена косица на Натали. — Ей за това е трябвало да се погрижиш, нали така? И все още трябва.

— Навярно сте права — тихо отвърна Хелън. — Само че тя ми беше приятелка, Лоуис. Приятелка.

— Знам, миличка.

Чертите на Хелън се разкривиха и тя се разрида. За миг Натали се взря в майка си, на лицето й се изписа комично изумление, после и тя се разплака.

— Хелън — заговори й Ралф. — Хелън, чуй ме. Трябва да те попитам нещо. То е много, много важно. Слушаш ли ме?

Хелън кимна, но не престана да плаче. Ралф не знаеше дали изобщо го чува. Хвърли поглед към сградата, питайки се кога ли полицаите ще се появят иззад ъгъла, сетне дълбоко си пое въздух.

— Мислиш ли, че има шанс събранието довечера все пак да се състои? Има ли изобщо такава възможност? Ти беше най-близка на Гретхен. Кажи ми какво мислиш.

Хелън престана да плаче, погледна го с неподвижни, широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После очите й започнаха да се изпълват със силен гняв.

— Как е възможно да питаш? Откъде ти хрумна, че няма да се състои?

— Ами… понеже… — Той млъкна, неспособен да продължи. Ни най-малко очакваше подобна реакция.

— Ако сега ни спрат, значи печелят! — извика Хелън. — Не разбираш ли? Гретхен е мъртва, Мерилий — също. „Хай Ридж“ ще изгори до основи, а на някои от жените всичките им вещи са вътре, значи ако сега ни спрат, печелят.

Дълбоко в съзнанието на Ралф се промъкна ужасяващо сравнение. Напомни си, че обича Хелън, но беше прекалено късно. Хрумна му, че очите на младата жена напомнят очите на Чарли Пикъринг, когато онзи го намушка в библиотеката; няма смисъл да спори с човек, чиито очи издават безумието му.

— Ако ни спрат, печелят! — крещеше тя. Натали се разплака още по-силно. — Не схващаш ли? По дяволите, не СХВАЩАШ ЛИ? Никога няма да допуснем това да се случи! Никога! Никога! Никога!

Тя отсечено вдигна свободната си ръка и се отправи към предната част на къщата. Ралф понечи да я спре, но достигна само гърба й с връхчетата на пръстите си.

— Не стреляйте по мен! — викаше Хелън на полицаите от другата страна на постройката. — Не стреляйте по мен, аз съм една от жените! Аз съм една от жените! Аз съм една от жените!

Ралф се втурна след нея — без мисъл, воден само от инстинкта си — но Лоуис го дръпна за колана.

— По-добре не се показвай, Ралф. Мъж си и може да помислят…

— Здравей, Ралф! Здравей, Лоуис!

И двамата се извърнаха. Ралф веднага разпозна гласа и почувства изненада. Точно зад въжетата, натежали от пламтящи чаршафи и дрехи, облечен в избелели трикотажни панталони и старо яке с две лица, залепено на скъсаните места с изолирбанд, стоеше Дорънс Марстеларс. Косата му, рядка като на Натали (само че бяла, вместо кестенява) се развяваше от октомврийския вятър. Както обикновено той държеше книга.

— Хайде, вие двамата, побързайте — подкани ги Дор и помаха усмихнат. — Нямаме много време.

4.

Поведе ги по обрасла с бурени, рядко използвана пътека, която се виеше в западна посока от къщата. Първо криволичеше през доста голяма градина, в която бяха останали само тиквите; после навлизаше в овощна градина, където ябълките тъкмо бяха узрели; сетне през къпинов храсталак, чиито трънчета сякаш се протягаха отвсякъде да закачат дрехите им. Като излизаха от къпините и навлизаха в сумрачната горичка, където растяха стари борове и смърчове, на Ралф му хрумна, че вече са прехвърлили хребета и са от страната на Нюпорт.

Дорънс крачеше доста бързо за годините си, а ведрата усмивка изобщо не слизаше от лицето му. Авторът на книгата, която носеше — „За Любовта — стихотворения 1950-1960“ — беше някой си Робърт Крийли. Ралф въобще не бе чувал за него, но предполагаше, че господин Крийли пък никога не е чувал за Елмор Ленард, Ърнист Хейкокс или за Лоуис л’Амур. Опита се да заговори стария Дор само веднъж, когато тримата най-сетне достигнаха до подножието на хълма, хлъзгав и коварен от боровите иглички. Наблизо се спускаше поток и върху ледената вода се бе образувала пяна.

— Дорънс, какво правиш тук? Как се озова тук? И къде, за Бога, отиваме?

— О, аз почти никога не отговарям на въпроси — отвърна Дор и се ухили широко. Огледа внимателно потока, после вдигна и пръст и посочи водата. Малка кафява пъстърва подскочи във въздуха, разпръсна сияйни капки с опашката си и отново цопна във водата. Ралф и Лоуис се спогледаха с абсолютно еднакви изражения — „Ти видя ли онова, което на мен ми се стори, че видях току-що?“ — казваха те.

— Не, не — продължаваше Дор и навлезе в потока, стъпвайки на един мокър камък. — Почти никога. Много е трудно. Прекалено много възможности. Прекалено много нива, а, Ралф? Светът е пълен с нива, нали? Как си, Лоуис?

— Чудесно — прошепна тя, проследявайки с поглед как Дорънс прегазва потока, пристъпвайки по камъните. Беше разперил ръце и приличаше на най-стария акробат в света. Тъкмо стъпи на отсрещния бряг и иззад хълма, който вече бяха загърбили, долетя мощна експлозия.

„Това бяха варелите с бензин“ — предположи Ралф.

Вече на отсрещния бряг, Дор се извърна към тях с кротката си усмивка като на Буда. Този път Ралф се издигна, но без съзнателното намерение за това, а не почувства и примигването. Цветовете заляха света, но той почти не ги забеляза — цялото му внимание бе съсредоточено върху Дорънс и в продължение на цели десет секунди дори забрави да диша.

От около месец насам бе видял аури с какви ли не отсенки, но никоя не можеше дори да се сравни с разкошния покров, в който бе увит старецът, описан някога от Дон Вийзи като „ужасно готин, само че си пада малко глупав“. Аурата му сякаш се пречупваше през призма… или през дъга. От него струяха ослепителни лъчи: синьо, после тъмнопурпурно, след тъмно-пурпурното — червено, сетне розово, а след розовото идваше ред на кремавия цвят на узрял банан.

Лоуис се вкопчи в ръката му.

[Божичко, Ралф, виждаш ли? Виждаш ли колко е красив?]

[Да, разбира се.]

[Какъв е той? Дали изобщо е човешко същество?]

[Не зн…]

[Вие двамата — престанете. Слизайте веднага!]

Дорънс продължаваше да се усмихва, но гласът, който прозвуча в съзнанието му, беше властен и съвсем ясен. И преди да е успял да пожелае да слезе, Ралф усети някакъв натиск. Цветовете и необикновената яснота на звуците веднага се изгубиха.

— Сега нямаме време за това — каза Дор. — Наближава пладне.

— Пладне ли? — попита Лоуис. — Не може да бъде! Нямаше и девет, като дойдохме, а това беше преди около половин час!

— Когато си горе, времето лети по-бързо — отбеляза старият Дор. Говореше сериозно, но очите му блестяха закачливо. — Хайде! Побързайте! Часовникът тиктака! Пресичайте бързо потока!

Лоуис тръгна първа, внимателно пристъпвайки от камък на камък с разперени ръце като Дорънс. Ралф я последва, придържайки я през кръста, готов да я хване при най-малкото политане, но накрая самият той едва не падна във водата. Успя да го избегне навреме, но си измокри крака чак до глезена. Стори му се, че някъде отдалеч, от дълбините на съзнанието му, долита веселият смях на Каролин.

— Нищо ли не можеш да ни кажеш, Дор? — попита той, като най-после се добра до другия бряг. — Вече напълно се объркахме.

„И то не само в преносния смисъл“ — добави мислено. Никога досега не беше идвал в тези гори, дори на младини на лов за яребици. Ако пътеката, по която вървят, постепенно се изгуби, или пък ако Дор обърка онова, по което уж се ориентира, тогава какво?

— Да — веднага отвърна Дорънс. — Мога да ви кажа, и то е абсолютно сигурно.

— Какво?

— Това са най-хубавите стихове, писани някога от Робърт Крийли — рече Дор и размаха книгата, но още преди някой от тях да е успял да отвърне, той се обърна и отново закрачи по едва видимата пътека, която водеше на запад.

Ралф погледна към Лоуис. Тя отвърна на погледа му, не по-малко изумена. После сви рамене и го подкани:

— Хайде, старче. Сега май по-добре да не се отделяме от него. Забравих да взема трохите.

5.

Изкачиха се по още един хълм и от върха Ралф видя, че пътеката се сливаше със стар горски път с поникнала между коловозите трева. На петдесетина метра по-нататък пътят свършваше до обрасъл с трева чакълен насип. До насипа бе спряла кола, чийто двигател работеше — беше някакъв форд последен модел, но въпреки това на Ралф му се стори, че вече го е виждал. Когато вратата се отвори и водачът слезе от колата, всичко си дойде на мястото. Разбира се, че познаваше форда — за последен път го беше видял през прозореца на дневната на Лоуис във вторник вечер. Беше спрял посред Харис Авеню, а шофьорът беше коленичил на асфалта… край умиращото куче, което бе блъснал. Джо Уайзър чу, че идват, вдигна глава и им помаха.