Стивън Кинг
Безсъние (16)

2.

„Променил си се, Робъртс. Бих казала, че си се подмладил.“

Докато Ралф седеше в кухнята на Лоуис и пиеше кафе, тези думи непрекъснато му се въртяха в главата — повтаряха се като в безкраен клип. Не можеше да откъсне очи от нея. Изглеждаше поне с десет години по-млада и с пет килограма по-лека от онази Лоуис, която бе свикнал да вижда през последните няколко години. Днес сутринта в парка толкова млада и хубава ли беше? Не му се вярваше, но, разбира се, сутринта беше разстроена, освен това плачеше, което би трябвало да я загрозява.

И все пак…

Да, все пак. Миниатюрната плетеница от бръчици около устата й бе изчезнала. Както и започнатата да се образува двойна брадичка. Сутринта плачеше, а тази вечер сияеше от щастие, но Ралф знаеше, че не това е причината за всички промени, които вижда.

— Зная какво гледаш — отбеляза тя. — Страшничко е, нали? Не оставя съмнение, че всичко случило се е плод на въображението ни, но все пак е страшничко. Открихме извора на младостта. Не ти трябва Флорида — Флорида вече е тук, в самия Дери.

— Ние ли го открихме?

Отначало тя го изгледа изненадано… и малко недоверчиво, сякаш подозираше, че я подкача, че й се подиграва. Че се държи с нея като с „нашата Лоуис“. После се пресегна през масата и стисна ръката му.

— Иди в банята и се виж в огледалото.

— Знам как изглеждам. За Бога, току-що се избръснах. И то без да бързам.

Тя кимна.

— Хубаво си се избръснал, Ралф… само че тук не става дума за образа ти в огледалото днес в пет часа. Просто иди и се виж.

— Сериозно ли говориш?

— Да — твърдо отвърна тя. — Съвсем сериозно.

Вече беше посегнал към дръжката на вратата, когато Лоуис отбеляза:

— Не само си се обръснал — сменил си и ризата си. Това е хубаво. Не ми се искаше да ти го казвам, но карираната беше скъсана.

— Наистина ли? — попита Ралф. Беше с гръб към нея и тя не видя усмивката му. — Не съм забелязал.

3.

Застана в банята, стиснал ръба на мивката с все сила, и дълго се взира в собственото си лице. Трябваха му две минути да си признае, че наистина вижда онова, което му се струваше, че вижда. Черните кичури, лъскави като гараванови пера, бяха удивителни, както и липсата на грозните торбички под очите, но онова, от което като че ли не можеше да откъсне очи, бяха устните, вече без бръчки и от двете страни. Дребно нещо… но същевременно ужасно важно. Това бяха устни на млад човек. И… Изведнъж Ралф пъхна пръст в устата си и го прокара по долните си зъби. Не беше съвсем сигурен, но като че ли бяха по-дълги, като че ли част от износената кост се беше възстановила.

— Ама че работа — промърмори той и мислено се върна към онзи зноен ден миналото лято, когато се спречка с Ед през къщата му. Отначало Ед го покани да седне на един камък, а после му довери, че в Дери са плъзнали зловещи същества, които убиват бебета. Които крадат живот. „Вече всички сили се събират тук — беше му казал той. — Зная колко е трудно за вярване, но е истина.“

Ралф все повече вярваше, че в думите на младия човек се крие голяма доза истина. Мисълта, че Ед е побъркан, започваше да му се струва абсурдна.

— Ако продължава така, Ралф — стряскайки го, каза Лоуис откъм прага на банята, — ще трябва да се оженим и да напуснем града. Симон и Мина не можеха — буквално не можеха — да откъснат очи от мен. Опитах се да ги забаламосам с някакъв нов грим, който съм купила от супермаркета, но те не се хванаха. Мъж би повярвал, но една жена знае какво може да прикрие гримът. И какво не може.

Върнаха се в кухнята и макар че аурите бяха изчезнали за момента, Ралф откри, че все пак вижда една — руменината над яката на бялата копринена блуза на Лоуис.

— Най-накрая им казах единственото, на което биха повярвали.

— И какво беше то?

— Че съм се запознала с някакъв мъж. — Тя се подвоуми, а после, когато кръвта достигна страните й и ги оцвети в розово, най-сетне се реши. — И че съм се влюбила в него.

Той докосна ръката й и я обърна към себе си. Погледна малката гънка в свивката на лакътя й, мислейки си колко много би искал да я допре с устни. Или може би с върха на езика си.

После вдигна глава и я погледна.

— И вярно ли беше това?

Тя му отвърна с изпълнени с надежда и искреност очи.

— Така си мисля — каза с тих, но ясен глас, — но сега всичко е толкова странно. Единственото, което знам със сигурност, е, че бих искала да е вярно. Имам нужда от приятел. От доста време съм уплашена и нещастна. Мисля, че най-лошото на старостта е самотата — нито болежките, нито капризният стомах или как дъхът ти секва, докато се изкачиш по стълбите, по които на двадесет си летял нагоре, а това, че се чувстваш самотен.

— Да — съгласи се Ралф. — Това е най-лошото.

— Никой вече не говори с теб — о, понякога ти говорят, но то не е същото и най-вече хората като че ли дори не те забелязват. Чувствал ли си се така?

Ралф си помисли за Дери на старчоците — град, на които забързаният свят много-много не обръщаше внимание, и кимна.

— Ралф, ще ме прегърнеш ли?

— С удоволствие — каза той и нежно я притегли в обятията си.

4.

Малко по-късно, поразчорлени и замаяни, но щастливи, Ралф и Лоуис седяха на канапето в дневната — мебел с толкова хобитски размери, че побираше само двама души. Но това не им пречеше. Той бе обгърнал раменете й. Лоуис бе разпуснала косата си и Ралф навиваше на пръста си една къдрица, размишлявайки колко е лесно да забравиш усещането от допира с женска коса, толкова чудотворно различна от мъжката. Тя му беше разказала за играта на карти и Ралф слушаше внимателно; удиви се, но, както установи, не се изненада много.

Почти всяка седмица компания от десетина жени се събирали да играят в „Лъдлоу Грейндж“. Залозите били малки — случвало се да се прибере вкъщи с пет долара загуба или да спечели десет, но обикновено печалбата била долар. Въпреки че имало неколцина добри играчи и две-три досадници (Лоуис се поставяше в първата категория), това било най-вече начин за приятно прекарване на следобеда — дамската версия на шахматния турнир или джин-рум маратоните на старчоците.

— Само че днес следобед все печелех. Като имаш предвид как всички ме разпитваха какви витамини пия, откъде съм си купила сапуна за лице и какво ли още не, трябваше да се прибера напълно разорена. Можеш да се съсредоточиш върху играта, като трябва непрекъснато да измисляш все нови лъжи, хем да внимаваш да не ги объркаш с тези, които вече си казал?

— Тежичко ще да е било — каза Ралф, стараейки се да не се ухили до уши.

— Наистина беше. Много трудно! Но вместо да губя, парите пред мен се увеличаваха. И знаеш ли защо, Ралф?

Знаеше, но поклати глава, за да му каже тя. Беше му приятно да я слуша.

— Заради аурите им. Не винаги знаех точно какви карти държат, но доста пъти разбирах. А дори когато не разбирах, успявах да добия доста ясна представа какви ръце държат. Аурите не се виждаха през цялото време — знаеш как идват и си отиват — но дори когато ги нямаше, играех по-добре от всякога. През последния един час започнах нарочно да губя, за да не ме намразят. И знаеш ли какво? Дори да губя насила беше трудно. — Тя сведе поглед към нервно преплитащите се в скута си пръсти. — А на връщане направих нещо, от което се срамувам.

Аурата й отново се мерна пред очите на Ралф — размито сиво призрачно очертание, в което се вихреха безформени тъмносини петна.

— Преди да ми разправиш — каза Ралф, — чуй това и виж дали ти звучи познато.

Разказа й как, докато седеше на верандата, вечеряше и я чакаше да се върне, госпожа Перин се спря при него. Докато описваше какво е направил със старата дама, сведе поглед, а ушите му отново пламнаха.

— Да — промълви Лоуис. — И аз сторих същото… само че не беше нарочно, Ралф… поне не мисля, че съм го направила нарочно. Седях на задната седалка с Мина, а тя пак започна отначало — колко съм била различна, колко млада съм изглеждала, а аз си рекох — срам ме е да го призная гласно, но май по-добре да го кажа — та си помислих: „Ще ти затворя аз устата, любопитна и завистлива стара бъчво.“ Защото тя се пукаше от завист, Ралф. Пролича по аурата й. Големи назъбени шипове, на цвят като котешки очи. Нищо чудно, че наричат ревността „зеленооко чудовище“! Както и да е, посочих през стъклото и казах: „Оооо, Мина това е сладката къщурка, нали?“ А когато тя се обърна… направих същото като теб, Ралф. Само че не свих ръка на фуния. Просто набърчих устни… ей така… — докато му показваше, устните й бяха точно като за целувка и подтикваха Ралф (всъщност направо го принуждаваха) да се възползва от гримасата — … и вдъхнах огромно количество от енергията й.

— И какво се случи? — попита Ралф, очарован и уплашен. Лоуис се засмя горчиво.

— С мен или с нея?

— И с двете.

— Мина подскочи и се плесна по врата. „Има буболечка! — викна. — Ухапа ме! Махни я! Моля те, махни я!“ Разбира се, нямаше никаква буболечка — аз бях буболечката — но все пак й позачистих врата, а после свалих стъклото и й казах, че насекомото го няма, че вече е отлетяло. Хубаво, че само я тупнах по врата, а не й разбих главата — просто пращях от енергия. Струваше ми се, че мога да скоча от колата и да тичам до вкъщи.

Рапф кимна.

— Беше прекрасно… прекалено хубаво. Като предаванията за наркотици, които гледаш по телевизията — първо те издигат на седмото небе, после те запращат в ада. А какво ще стане, ако започнем непрекъснато да го правим и не можем да спрем?

— А-ха и ако причинява на хората болка? Непрекъснато мисля за вампири.

— А знаеш ли аз за какво мисля непрекъснато? — Гласът на Лоуис бе преминал в шепот. — За думите на Ед Дипно. За центурионите. Ами ако това сме ние, Ралф? Ами ако сме ние?

Той я прегърна и целуна косите й. Като чу най-ужасните си страхове, изречени от нейната уста, му поолекна на сърцето и той се замисли за думите й как самотата е най-страшното при остаряването.

— Зная. Онова, което направих на госпожа Перин, също беше съвсем непредумишлено — въобще не помня да съм мислил за това, просто го направих. И при теб ли се получи така?

— Да. Точно така беше. — Тя отпусна глава на рамото му.

— Не трябва да го правим повече. Може наистина да се пристрастим. Към всички приятни неща просто няма как да не се привикне, не мислиш ли? Освен това трябва да се опитаме да си изградим някакви защити, за да предотвратим евентуални несъзнателни действия. Понеже смятам, че ми се е случвало да го правя несъзнателно. Може би затова…

Прекъсна го скърцане на спирачки. Спогледаха се с разширени от ужас очи, а вън на улицата звукът не преставаше, сякаш мъката търсеше нещо, в което да се блъсне и да спре.

Глухо тупване последва скърцането на спирачките. После се чу вик, сякаш изпищя жена или дете. Ралф не можа да определи точно. Някой изкрещя:

— Какво става? — И после — Оле, Боже! Последва трополене на тичащи крака по асфалта.

— Не мърдай — извика Ралф и забърза към прозореца на дневната.

Като вдигаше щорите, Лоуис бе застанала точно зад него и Ралф почувства мигновено задоволство. В подобен случай Каролин би постъпила по същия начин.

Взряха се в нощния свят, който тръпнеше в чудати цветове и необикновени движения. Ралф знаеше, че ще видят Бил, просто го знаеше — Бил, прегазен от кола, мъртъв насред улицата, а сламената шапка с отхапана периферия лежи до отметнатата му ръка. Прегърна Лоуис и тя сграбчи дланта му.

Само че близо до форда, който бе спрял напряко на Харис Авеню, не лежеше Макгавърн, а Розали. Край на сутрешните й обиколки по кофите за смет. Тя лежеше на една страна насред разрастваща се локва кръв, с натрошен на няколко места гръбнак. Шофьорът, който беше прегазил бездомното старо животно, коленичи до него и безжалостният лъч па уличната лампа освети лицето му. Беше Джо Уайзър, аптекарят от „Райт Ейд“, в чиято оранжево-жълта аура се виеха червени и сини вихрушки. Той галеше старото куче и ръката му изчезваше всеки път, когато потъваше в зловещия черен покров, в който бе увита Розали, Смъртен ужас обзе Ралф, той целият изстина, а тестисите му се сгърчиха като костилки от праскови. Изведнъж отново беше юли 1992 година, Каролин е на смъртно легло, часовникът на смъртта тиктака, а с Ед Дипно се бе случило нещо чудато, Ед е откачил, а Ралф го е сграбчил и се опитва да удържи иначе добродушния съпруг на Хелън да не скочи върху шофьора на камиона и да го удуши. После — като украса на тортата, както би казала Каролин — се появи Дорънс Марстелър. Старият Дор. И какво каза?

„Не го докосвай… ръцете ти не се виждат.“

— О, Боже — прошепна Ралф.

5.

Лоуис се люшна към него, сякаш всеки миг щеше припадне, и Ралф бързо се върна към действителността.

— Лоуис! — извика и сграбчи ръката й. — Лоуис, добре ли си?

— Мисля, че да… но Ралф… виждаш ли…

— Да, това е Розали. Предполагам, че е…

— Нямах предвид нея, искам да кажа него! — Тя посочи надясно.

На капака на форда на Джо Уайзър се бе подпрял Докторчо № 3 с шапката на Макгавърн, килната шикарно на плешивата му глава. Ухилен нагло, той зяпаше Ралф и Лоуис, после вдигна ръка едва-едва, опря палец в носа си и размаха пръстета.

— Копеле такова! — простена Ралф и от яд удари с юмрук стената.

Пет-шест души хукнаха към местопроизшествието, но не можеха да направят нищо — Розали щеше да е мъртва още преди най-първите да са я достигнали. Черният покров ставаше все по-плътен и вече приличаше на нещо подобно на изцапана със сажди тухла. Обвиваше я плътно като саван, а всеки път, когато потъваше в ужасяващото покривало, ръката на Джо Уайзър изчезваше до китката.

Докторчо № 3 вирна показалец и наклони глава — пантомимата бе толкова удачна, сякаш бе изрекъл на глас: „Наблюдавайте, ученици!“ Тръгна на пръсти — което изобщо не беше необходимо, защото никой от там присъстващите не можеше да го види — и се пресегна към задния джоб на Джо Уайзър. Хвърли въпросителен поглед към Ралф и Лоуис, сякаш да провери още ли го наблюдават. После продължи да върви на пръсти, протегнал лявата си ръка.

— Спри го, Ралф — простена Лоуис. — О, моля те, спри го!

Бавно, сякаш бе упоен, Ралф вдигна ръка и замахна. От прьстите му излетя син клинообразен лъч, но се разсея в стъклата на прозорците. Пред къщата на Лоуис се разстла бледа мъглица, после изчезна. Уж разгневен, плешивият доктор размаха пръст: „Ах, ти, лошо момче, такова!“ — сякаш казваше той.

После отново посегна към задния джоб на Джо Уайзър, който бе коленичил на асфалта, и измъкна нещо оттам. Ралф не можеше да определи със сигурност какво бе то, докато съществото с мръсната престилка свали със замах шапката на Макгавърн и се престори, че реши собствената си несъществуваща коса. Беше отмъкнало черно джобно гребенче, от онези, които се продават във всеки денонощен магазин за долар и двадесет и девет цента. Сетне подскочи и удари токове като злобен елф.

С приближаването на плешивкото Розали бе вдигнала глава. Сега я отпусна отново на асфалта и умря. В същия миг покровът, който я обгръщаше, изчезна — не избледня постепенно, а се пукна като сапунен мехур. Уайзър се изправи, обърна се към човека, който стоеше на тротоара, и заразказва какво се е случило, размахвайки ръце, за да покаже как кучето бе изскочило пред колата. Ралф установи, че дори успява да разчете по устните му три последователни думи: „появи се изневиделица“.

А когато отново плъзна поглед към вратата на колата, видя, че плешивото докторче се е върнало там.