Стивън Кинг
Безсъние (5)

2.

Писмото на Хелън не облекчи безсънието на Ралф. Буденето по никое време продължи и когато дойде Денят на труда, очите му се отваряха в 2:45 сутринта. Около десети септември — денят, в който отново арестуваха Ед Дипно, този път още с петнайсет души — Ралф спеше средно по три часа на денонощие и имаше чувството, че го изучават под микроскоп. „Аз съм мъничък едноклетъчен организъм“ — мислеше си той, докато седеше на креслото, вторачил поглед в Харис Авеню. Искаше му се да има сили да се засмее.

Списъкът му от сигурни и безпогрешни домашни церове продължи да нараства. Струваше му се, че може да напише забавна книжка по този въпрос, ако, разбира се, се наспеше достатъчно, за да е в състояние да подреди мислите се. Засега се справяше сравнително добре — всеки ден обуваше един и същ чиф чорапи — и мислите му постоянно се връщаха към нечовешките усилия, които положи да намери пакетче с бульон в кухненското шкафче в деня, когато пребиха Хелън. Оттогава не бе изпадал до това състояние, защото успяваше поне да дремне всяка нощ. Но ужасно се страхуваше, че може пак да стигне дотам — а вероятно и отвъд, ако нещата не се подобряха. От време на време, когато в четири и половина сутринта седеше в креслото, можеше да се закълне, че усеща как мозъкът му пресъхва.

Методите за лечение варираха от най-изтънчените до абсурдните. Най-уместният пример за първите бяха цветните брошури, които рекламираха чудесата на Института по изследване на съня в Сейнт Пол; Минесота. Добър пример за вторите беше Магическото око — амулет, служещ за всякакви цели, който продаваха в супермаркетите чрез таблоидни издания като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Сю, продавачката в „Червената ябълка“, му подари един от тях. Ралф погледна нескопосно нарисуваното синьо око, вторачило се в него от медалиона (който вероятно първоначално е бил жетон за покер), и го напуши неистов смях. Успя да го сподави, докато се прибра на безопасност в апартамента си на отсрещната страна на улицата, и беше много благодарен за това. Сериозността, с която Сю му го даде — заедно със скъпата на вид златна верижка — загатваше, че амулетът й е струвал доста пари. Тя се отнасяше към Ралф с нещо подобно на страхопочитание, откакто двамата спасиха Хелън. Това го караше да се чувства неудобно, но нямаше представа какво да направи по въпроса. Нямаше да му стане нищо, ако носи медальона, така че Сю да вижда очертанията под ризата му. Но амулетът не му помогна да спи.

След като взе показанията на Ралф по въпроса за семейните проблеми на Дипно, детектив Джон Лийдекър блъсна назад стола си и сключи пръсти зад тила си. Макгавърн му казал, че Ралф страда от безсъние. Ралф потвърди, че това е вярно. Лийдекър кимна, отново приближи стола си до бюрото, преплете пръсти върху разхвърлените листове хартия и изгледа стареца, после рече:

— Пчелен восък.

Тонът му беше почти като на Макгавърн, когато предложи уискито като средство за сън.

— Моля?

— Дядо ми се кълнеше в него — обясни Лийдекър. — Парченце восъчна пита преди лягане. Изсмукваш меда, дъвчеш и после го изплюваш. Докато правят мед, пчелите отделят някакво естествено успокоително вещество. Веднага заспиваш.

— Не думай — каза Ралф, като си мислеше, че това са пълни глупости и същевременно вярваше на всяка дума. — Откъде да намеря пчелен восък?

— От магазина за здравословни храни. Пробвай. След седмица ще забравиш за безсънието.

Ралф изпита удоволствие от експеримента — пчелният восък оеше толкова сладък, че сякаш изпълваше цялото му същество. Но се събуди в 3:10 след първата доза, в 3:08 след втората и в 3:07 след третата. Парченцето пчелен восък, което бе купил свърши, и той отиде да купи още едно. Стойността му като успокоително вероятно беше равна на нула, но за закуска беше чудесно. Искаше му се да го бе открил по-рано.

Започна да кисне краката си в топла вода. Лоуис му купи нещо, което се казваше „Лепенка за всякакви цели“. В каталога пишеше, че го слагаш на врата си и се отърваваш от артрита, както и от безсънието. Но Ралф не почувства никакъв ефект. Ала в края на краищата артритът му беше в лека форма. След случайна среща с Тригьр Вашон в закусвалнята „При Ники“ той опита чай от лайка.

— Лайката е страхотна — рече Тригър. — Спиш като пън.

Така и стана… но само до 2:58 след полунощ.

Това бяха народните церове и хомеопатични лекарства, които пробва. Въздържа се от таблетките с множество витамини, които струваха много повече, отколкото можеше да си позволи, от позата „мечтател“ от йога, (която според описанията на пощальона беше прекрасен начин да видиш хемороидите си), както и от марихуаната. Внимателно обмисли последния метод за лечение и реши, че това вероятно е незаконна версия на уискито, пчелния восък и на чая от лайка. Пък и ако Макгавърн разбереше, че Ралф пуши трева, лошо му се пишеше.

По време на всичките тези експерименти един глас в съзнанието му непрекъснато го питаше дали наистина ще стигне дотам, че да прибегне до око от тритон и жабешки език, преди да се откаже и да отиде на лекар. Гласът беше по-скоро искрено любопитен, отколкото критичен. Самият Ралф също изпитваше любопитство.

На десети септември, в деня на първата демонстрация па дружеството „Приятели на живота“, Ралф реши, че ще изпробва нещо от аптеката… но не и от „Рексал“, където ходеше да изпълняват рецептите на Каролин. Там го познаваха много добре. Не искаше Пол Дъргин, аптекарят, да го види, че си взима сънотворни. Това вероятно беше глупаво — все едно да прекосиш града, за да си купиш презервативи, но не променяше начина му на мислене. Никога не бе пазарувал от „Райт Ейд“ срещу Строфорд Парк, затова реши да отиде там. И ако аптекарската версия на окото на тритона и на жабешкия език не окажеше въздействие, щеше да отиде на лекар.

„Наистина ли, Ралф? Ще го направиш ли?“

— Да — каза на глас той, докато бавно вървеше по Харис Авеню, под яркото септемврийско слънце. — Проклет да съм, ако продължа да се примирявам с това.

„Много говориш, Ралф“ — скептично отвърна гласът.

Пред парка стояха Бил Макгавърн и Лоуис Шаси, които оживено разговаряха. Бил вдигна глава, видя Ралф и му махна да се приближи. Ралф се подчини, макар че израженията им — неприкритият интерес на Макгавърн и тревогата и безпокойството на Лоуис — не му се понравиха.

— Чу ли за онова нещо в болницата? — попита тя.

— Не беше в болницата и не беше „нещо“ — сопна й се Макгавърн, — а демонстрация. Поне така го наричат. Състоя се в „Грижи за жената“, която всъщност е зад болницата. Арестуваха неколцина, но явно още никой не знае за това.

— Единият беше Ед Дипно! — задъхана изрече Лоуис. Макгавърн й хвърли поглед, изпълнен с възмущение.

Очевидно мислеше, че той трябва да съобщи тази новина.

— Ед! — сепнат възкликна Ралф. — Но той е във Фреш Харбър.

— Грешиш — поправи го Макгавърн.

Смачканата мека шапка му придаваше леко непристоен вид, като на вестникар от криминална драма от четирийсетте. Ралф се зачуди дали още не е намерил сламената си капела, или просто я е прибрал за есента.

— Днес Ед за пореден път ще посети нашия прекрасен градски затвор.

— Какво точно се случи?

Ала никой от двамата не знаеше. Засега историята беше само слух, който се бе разпространил из парка като заразна болест, и беше интересна за тази част на града, защото засягаше Ед Дипно. Мари Калан бе казала на Лоуис, че демонстрантите хвърляли камъни и затова ги арестували. Според Стан Ебърли, който бе разказал накратко историята на Макгавърн, някой — може би Ед, а може би друг — цапардосал с палка двама лекари, докато вървели по пасажа между „Грижи за жената“ и задния вход на болницата. Всъщност пасажът беше обществен и се бе превърнал в любимо свърталище на противниците на абортите през седемте години, през които в „Грижи за жената“ правеха аборти по желание.

Двете версии на историята бяха толкова неясни и противоречиви, че Ралф с основание се надяваше никоя от тях да не е вярна. Сигурно ставаше дума само за неколцина ентусиасти, които са били арестувани за нарушение на обществения ред или нещо подобно. Подобни неща се случваха в градчета като Дери. Слуховете нарастваха лавинообразно, докато се предаваха от уста на уста.

Въпреки това Ралф не можеше да се отърси от чувството, че този път случаят е по-сериозен — може би защото и в двете версии се споменаваше името на Ед Дипно, който не беше обикновен демонстрант против абортите. В края на краищата той бе отскубнал кичур коса от главата на съпругата си, бе разбил зъбите й и бе насинил скулата й само защото бе видял името й под една петиция на „Грижи за жената“. Ед изглеждаше искрено убеден, че някой, обявил се за Пурпурния крал — според Ралф страхотно прозвище за професионален борец — се разхожда из Дери и поданиците му извозват неродените си жертви вън от града с камиони (плюс няколко пикапа с ембриони, натъпкани във варели с надпис „ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ“). Не, Ралф смяташе, че ако Ед е бил там, вероятно не става дума само за някой случайно халосан по главата с протестен лозунг.

— Да отидем у нас — внезапно предложи Лоуис. — Ще се обадя на Симон Кастонги. Племенницата й е администраторка в „Грижи за жената“. Ако някой знае точно какво се е случило тази сутрин, това е Симон. Сигурно вече е говорила с Барбара.

— Тъкмо отивах в супермаркета — подхвърли Ралф. Това, разбира се, беше лъжа, но дребна, защото супермаркетът се намираше до „Райт Ейд“. — Защо да не се отбия у вас на връщане?

— Добре — усмихна му се тя. — Ще те чакаме след няколко минути. Нали. Бил?

— Да — отговори Макгавърн и неочаквано я притегли в обятията си. Наложи се малко да се протегне, но се справи. — А през това време ще бъдеш изцяло моя. Ах, Лоуис, колко бързо отлитат тези приятни мигове!

Група млади жени, разхождащи бебета в колички, ги наблюдаваха, вероятно привлечени от жестовете на Лоуис, която имаше склонността да размахва ръце, когато е развълнувана. И сега, когато Макгавърн се приведе и я погледна с подправеното обожание на лош актьор, завършваш изпълнението на сценично танго, една от майките каза нещо на друга и двете се засмяха — пронизителен и недружелюбен звук, който прозвуча като стържене на тебешир по черна дъска или на вилица по порцеланова мивка. „Погледни онези странни старчоци — сякаш казваха те, — виж ги как се правят на млади.“

— Престани, Бил! — рече Лоуис, после се изчерви. И може би не само защото Бил пак правеше обичайните си номера. Тя също бе чула смеха. Както несъмнено и Макгавърн, но той мислеше, че се смеят заедно с него, а не на него. Понякога, уморено разсъждаваше Ралф, самочувствието може да бъде защита. Макгавърн пусна Лоуис, сетне свали шапката си, размаха я пред гърдите си и театрално се поклони. Лоуис беше твърде заета да проверява дали копринената й блуза е напъхана под колана на полата и не му обърна внимание. Руменината й вече избледняваше и тя изглеждаше зле. Ралф се надяваше, че не се е разболяла от нещо.

— Ела, ако можеш — тихо му каза тя.

— Ще дойда, Лоуис.

Макгавърн я прегърна през кръста — този път в жест на искрена приятелска обич — и двамата тръгнаха по улицата. Наблюдавайки ги, Ралф внезапно бе обзет от силно чувство за deja vu — сякаш ги бе виждал в същата поза на друго място. Или в някой друг живот. После, когато Бил отдръпна ръката си и прекъсна илюзията, Ралф се сети — напомняше му за Фред Астер, който водеше чернокосата и възпълничка Джинджър Роджърс към един дансинг в малък град, където щяха да танцуват под звуците на музиката на Джеръм Кърн или може би на Ървинг Бърлин.

„Странно — помисли той, насочвайки се към супермаркета, — Бил Макгавърн и Лоуис Шаси са толкова далеч от Фред Астер и Джинджър Роджърс, колкото…“

— Ралф? — извика Лоуис и той се обърна.

Двамата вече бяха на отсрещния тротоар и колите, които минаваха по Елизабет Стрийт, му пречеха да ги вижда добре.

— Какво?

— Изглеждаш по-добре! Отпочинал. Спиш ли най-после?

— Да — отговори той, като си мислеше: „още една благородна лъжа“.

— Нали ти казах, че ще се почувстваш по-добре след смяната на сезоните? Ще се видим след малко.

Тя размаха пръсти и Ралф изумен видя яркосините диагонални линии, които струяха от изрязаните й, но грижливо оформени нокти. Приличаха на дири от реактивен самолет. По дяволите…

Затвори очи, сетне отново ги отвори. Нищо. Само гърбовете на Бил и Лоуис, които вървяха на отсрещната страна на улицата. Нищо такова.

Отмести очи към тротоара и видя, че Бил и Лоуис оставят следи — като отпечатъците от стъпки в стария наръчник по танци на Артър Мъри, който в миналото можеше да се поръча по пощата. По-големите, но странно изящни стъпки на Макгавърн бяха тъмно маслиненозелени. Блестяха на тротоара и Ралф, който стоеше на отсрещната страна на Елизабет Стрийт, зяпнал от изумление, изведнъж осъзна, че от стъпките се издигат тънки струйки цветен дим. Или може би пара. По улицата изрева един градски автобус, който препречи полезрението му, и щом отмина, стъпките бяха изчезнали. На тротоара нямаше нищо освен нарисуваното с розов тебешир сърце и думите САМ + ДИЙНИ — ВИНАГИ ЗАЕДНО.

„Следите не са изчезнали, Ралф, а просто никога не са били там. Знаеш това, нали?“

Да, знаеше го. Илюзията, че Бил и Лоуис приличат на Фред Астер и Джинджър Роджърс бе обсебила съзнанието му. В еволюцията на тази идея към халюцинация за призрачни стъпки по тротоара, като следите, нарисувани в танцовата схема на Артър Мъри, имаше някаква странна логика. Ралф се изплаши. Сърцето му биеше твърде силно и когато за миг затвори очи, за да се успокои, видя онези дири, струящи от размаханите пръсти на Лоуис като яркосин дим от реактивен самолет.

„Трябва да спя повече — помисли той. — На всяка цена. Не го ли направя, ще започне да ми се привижда какво ли не.“

— Точно така — измърмори, докато отново се насочваше към аптеката. — Какво ли не.

3.

След десет минути Ралф стоеше пред аптека „Райт Ейд“ и съзерцаваше окачената от тавана табелка. „В «РАЙТ ЕЙД» ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВАТЕ ПО-ДОБРЕ!“ Надписът сякаш внушаваше, че доброто състояние е цел, постижима от всеки разумен и старателен потребител. Ралф се съмняваше в това.

Реши, че там продават лекарства на едро. Осветените от неонови лампи пътеки бяха дълги колкото улеи за боулинг и излагаха на показ всичко — от тостери до картинни ребуси. След кратко проучване той стигна до извода, че лавиците на пътека 3 съдържат повечето от патентованите лекарства и вероятно са най-добрият му избор. Бавно тръгна към рафта с надпис „Лекарства за стомах“, помота се из царството на аналгетиците и бързо прекоси владенията на слабителните. И там, между слабителните и таблетките за храносмилане, спря.

„Това е последният ми патрон. После остава само доктор Личфийлд. И ако и той ми предложи да дъвча восъчни пити или да пия чай от лайка, вероятно ще се побъркам и тогава ще го спасяват не само медицинските сестри, но и администраторката.“

Надписът над тази секция от пътека 3 гласеше: ПРИСПИВАТЕЛНИ.

Ралф не употребяваше патентовани лекарства (инак би дошъл тук много по-рано) и не знаеше точно какво да очаква, но на лавиците със сигурност липсваше онова крещящо и почти неприлично изобилие от медикаменти. Погледът му се плъзна по опаковките (повечето в успокояващо синьо), прочитайки имената. Много от тях му се видяха странни и леко зловещи.

„Заблуждаваш се — помисли си той. — Никой от тези церове няма да ти подейства. Време е да престанеш да се будалкаш, нали? Щом започна да виждаш цветни стъпки по тротоара, трябва да отидеш на лекар.“

И после чу гласа на доктор Личфийлд — толкова ясно, сякаш в главата му прозвуча магнетофон. „Съпругата ти страда от главоболие, дължащо се на напрежение, Ралф. Неприятно и болезнено, но не застрашава живота. Мисля, че ще се справим с проблема.“

Неприятно и болезнено, но не застрашава живота — да, точно така бе казал. Сетне написа рецепта за първата купчина безполезни хапчета, докато малката бучка от несвойствени клетки в главата на Каролин продължаваше да изпраща унищожителните си микровзривове. Може би доктор Джамал имаше право — още тогава е било твърде късно. Ами ако той дрънкаше врели-некипели и не разбираше от медицина, а само се опитваше да се спогажда с хората и да не предизвиква сътресения? Ралф не знаеше и никога нямаше да го разбере. Сигурен бе в едно — Личфийлд изчезна от живота им в момента, когато им предстоеше да изпълнят последните две брачни задължения — тя да умре, а Ралф да наблюдава агонията й.

„Това ли искам да направя? Да отида при Личфийлд и да го наблюдавам пак как изважда бланките за рецепти?“

„Може би този път ще успее да помогне.“ Едновременно с тази мисъл той машинално протегна ръка и взе от лавицата кутийка приспивателни хапчета. Отдалечи я от очите си, бавно зачете дребните букви и стигна до съставките. Нямаше представа как се произнасят повечето сложни думи, още по-малко дали лекарството ще му помогне да спи.

„Да — отговори той на гласа, — може би този път ще се получи. Но вероятно разрешението е да намеря друг лекар…“

— Желаете ли помощ? — попита някой.

Ралф се готвеше да остави кутийката слийпиникс и да вземе нещо, което да не звучи зловещо, като романа „Сфинкс“ на Робин Кук, когато гласът заговори. Той подскочи и събори на пода дузина опаковки.

— Ах, съжалявам… Толкова съм непохватен — извини се той и се обърна.

— Съвсем не. Вината е изцяло моя.

И преди Ралф да направи нещо повече, освен да върне три кутийки с хапчета на местата им, мъжът в бялата престилка, който го бе заговорил, нареди останалите със скоростта на комарджия, раздаващ карти за покер. Според табелката на гърдите му, това беше Джо Уайзър, фармацевт в „Райт Ейд“.

— И така — рече Уайзър, като избърса ръце и се обърна към Ралф с приятелска усмивка, — да започнем отначало. Мога ли да ви помогна с нещо? Изглеждате малко объркан.

Първоначалната реакция на Ралф — раздразнение, че са го обезпокоили, докато водеше задълбочен и смислен разговор със себе си — бе заменена с предпазлив интерес.

— Ами, не знам — отговори той и посочи наредените опаковки със сънотворни хапчета. — Действат ли наистина?

Уайзър се ухили още по-широко. Беше висок мъж на средна възраст с бяла кожа и оредяваща кестенява коса, сресана на път по средата. Протегна ръка и Ралф, който понечваше да върне учтивия жест, изведнъж се почувства стегнат в хватката му.

— Аз съм Джо — представи се фармацевтът и посочи позлатената табелка със свободната си ръка. — Едно време бях Джо Уайз, но сега съм по-възрастен и Уайзър.^[1]

Това явно беше стара шега, но не бе загубила пикантността си за Джо, който се изсмя гръмогласно. Ралф се усмихна вежливо и малко притеснено. Ръката на Уайзър беше силна и той се опасяваше, че ако фармацевтът го сграбчи по-силно, може да счупи пръстите му. За миг му се прииска да се бе обърнал за съвет към Пол Дъргин. После Уайзър стисна енергично два пъти ръката му и я пусна.

— Аз съм Ралф Робъртс. Приятно ми е да се запознаем, господин Уайзър.

— И на мен. А сега по въпроса за въздействието на тези хубави продукти. Позволете да ви отговоря с въпрос. Мечката ака ли в телефонна кабина?

Ралф избухна в смях.

— Едва ли — каза той, когато беше в състояние да говори.

— Точно така — рече Уайзър и погледна приспивателните — стена в различни оттенъци на синьо. — Слава Богу, че съм фармацевт, а не амбулантен търговец, господин Робъртс. Бих умрял от глад, ако трябваше да продавам от врата на врата. От безсъние ли страдате? Питам отчасти защото разглеждате приспивателните, но предимно защото сте пребледнял и под очите ви има сенки.

— Господин Уайзър, ще бъда най-щастливият човек на света, ако поне една нощ спя пет часа. Съгласен съм дори на четири.

— Откога страдате от безсъние, господин Робъртс? Или предпочитате да ви наричам Ралф?

— Ралф.

— Добре. А аз съм Джо.

— Мисля, че от април. Един месец или шест седмици след смъртта на съпругата ми.

— Божичко, съжалявам, че си изгубил съпругата си. Моите съболезнования.

— Благодаря — каза Ралф и повтори баналния израз. — Много ми липсва, но се зарадвах, когато страданията й свършиха.

— Но сега ти страдаш. Колко време… Чакай да видя — рече Уайзър и бързо започна да брои на пръсти. — Вече половин година.

Изведнъж старецът осъзна, че е привлечен от пръстите му. Този път не видя пушечна диря от реактивен самолет. Връхчето на всеки пръст сякаш беше обвито от яркосребриста мъгла — досущ станиол, но прозрачен. Отново се замисли за Каролин и си спомни за призрачните миризми, които миналата есен тя се оплакваше, че доловя — на карамфил, на канални мръсотии и на прегорял бекон. Може би Ралф също имаше тумор, който сигнализираше за съществуването си, ала не с главоболия, а с безсъние.

„Самодиагнозата е празна работа, Ралф. Защо не зарежеш това?“

Погледът му решително се върна на едрото дружелюбно лице на Уайзър. Там нямаше сребриста мъгла. Беше почти убеден в това.

— Точно така. От половин година. Струва ми се повече. Всъщност много повече.

— Да си забелязал някаква повтаряща се схема? Обикновено има такива. Имам предвид, въртиш ли се в леглото, преди да заспиш или…

— Будя се преждевременно.

На лицето на Уайзър се изписа изумление.

— Предполагам, че си прочел някоя и друга книга по въпроса.

Ако Личфийлд бе направил подобна забележка, Ралф би доловил снизходителност в тона. Но от устата на Джо Уайзър това прозвуча като искрено възхищение.

— Прочетох всичко, което намерих в библиотеката, но там няма много и нищо не ми помогна.

— Ами, нека да ти кажа какво знам аз по въпроса. Само ме потупай, ако навляза в територия, която вече си изследвал. Между другото, кой е домашният ти лекар?

— Личфийлд.

— Аха. И обикновено купуваш лекарства от „Рексал“?

— Да.

— Тогава днес си инкогнито тук.

Ралф се изчерви… после се ухили.

— Да, нещо такова.

— Ясно. И не е необходимо да те питам дали си ходил при Личфийлд, нали? Ако беше споделил проблема си с него, сега нямаше да разглеждаш чудесния свят на лекарствата, които се купуват без рецепта.

Ралф се засмя и яркосребристият облак, който се сгъстяваше пред Джо Уайзър, се разсея.

Фармацевтът се вторачи някъде покрай слабителните и аналгетиците. Сетне отново погледна Ралф.

— За човек, който се буди преждевременно като теб, тези неща са напълно безполезни. По-добре пий по малко алкохол или използвай някое от онези микровълнови апаратчета, които продават по каталог. Но като те гледам, предполагам, че си изпробвал и двете.

— Да.

— Както и около две дузини други старовремски домашни церове.

Ралф се засмя отново. Този тип му харесваше все повече.

— Така е.

— Да, виждам, че си упорит — отбеляза Уайзър и посочи сините кутийки. — Това са само антихистамини. Използва се страничният им ефект — антихистамините действат приспивателно. В указанията обикновено пише да не ги взимаш, ако шофираш. За хора, които страдат от безсъние само от време на време, тези таблетки може и да окажат въздействие. Но на теб няма да ти повлияят, защото проблемът ти е не да заспиш, а да спиш по-дълго, нали?

— Да.

— Може ли да ти задам един деликатен въпрос?

— Разбира се.

— Имаш ли проблем с доктор Личфийлд относно това? Може би се съмняваш в способността му да разбере колко те изнервя безсънието.

— Да — радостно отговори Ралф. — Мислиш ли, че трябва да отида при него? И да се опитам да му обясня така, че да ме разбере?

Уайзър сигурно щеше да отговори положително на този въпрос и в края на краищата Ралф щеше да посети Личфийлд. На неговите години беше лудост дори да си помисли да търси друг лекар.

„Можеш ли да кажеш на доктор Личфийлд, че ти се привиждат разни неща? За сините струйки дим, излизащи от пръстите на Лоуис Шаси? За стъпките на тротоара? За сребристата мъгла около пръстите на Джо Уайзър? Наистина ли ще разкажеш на Личфийлд всичко това? И ако не си в състояние да го направиш, защо изобщо ще ходиш при него — въпреки че този човек може да те посъветва да постъпиш така?“

Но Уайзър го изненада, като смени темата:

— Сънуваш ли още?

— Да, дори много, като се има предвид, че спя само по четири часа на денонощието.

— Сънищата ти имат ли някаква последователност, независимо колко са шантави, или са само безразборна смесица от образи?

Ралф си припомни съня от предишната нощ. Той, Хелън Дипно и Бил Макгавърн играеха на фризби насред Харис Авеню. Хелън носеше сандали с дебели подметки, а Бил — фланелка, на която беше нарисувана бутилка водка. Надписът гласеше: „Абсолютно най-добрата“. Фризбито беше яркочервено, на флуоресцентни зелени ивици. После се появи кучката Розали. Избелялата синя кърпа, която някой бе вързал на врата й, се развяваше, докато тя, накуцвайки, се приближаваше към тях. Изведнъж подскочи високо, захапа фризбито и хукна нанякъде. Ралф понечи да се втурне след нея, но Макгавърн рече: „Спокойно, за Коледа ще получим цял кашон фризбита.“ Ралф се обърна към него с намерението да изтъкне, че до Коледа остават три месеца, и да попита какво, по дяволите, ще правят, ако искат да играят на фризби през това време, но преди да го стори, сънят свърши или се превърна в друг, не толкова живописен въображаем филм.

— Ако те разбирам правилно — отговори той, — онова, което сънувам, е… логично.

— Добре. Освен това искам да знам дали са ясни. Такива сънища отговарят на две изисквания. Първо, човек знае, че сънува. И второ, често можеш да влияеш на посоката, която взима сънят. Не си само пасивен наблюдател.

Ралф кимна.

— Разбира се. И такива сънувам. При това доста често напоследък. Точно си мислех за снощния. Едно бездомно куче, което често виждам на улицата, отнесе фризбито, с което играехме. Вбесих се, че прекъсва играта ни, и го „накарах“ да пусне фризбито чрез мисълта си. Нещо като телепатична заповед. Разбираш ли?

Ухили се смутено, но Уайзър кимна делово.

— Е, успя ли?

— Този път не, но мисля, че съм го правил в други сънища. Ала не съм сигурен, защото повечето избледняват веднага щом се събудя.

— Така е с всекиго. Съзнанието се отървава от тях и ги складира някъде в краткотрайната памет.

— Знаеш доста по този въпрос, нали?

— Безсънието ме интересува много. В колежа написах две изследвания за връзката между сънищата и смущенията в съня — рече Уайзър и погледна часовника си. — Сега е почивката ми. Искаш ли да изпием по едно кафе и да хапнем ябълков пай? Наблизо има едно заведение, където правят фантастични сладкиши.

— Съгласен съм, но предпочитам оранжада. Опитвам се да намаля кафето.

— Разбираемо, но напълно безполезно — жизнерадостно отбеляза Уайзър. — Проблемът ти не е в кофеина.

— Предполагам… но тогава каква е причината?

До този момент успяваше да прикрие нотката на отчаяние в гласа си, но сега тя ясно се долови.

Уайзър го потупа по рамото и го погледна добродушно.

— Точно за това ще говорим. Да вървим.