Стивън Кинг
Безсъние (17)

2.

И сега, като завиваше по Хоспитал Драйв („Пак забрави скапания мигач, съкровище“ — отбеляза въображаемата Каролин), той погледна Лоуис — Лоуис, която седеше до него, стиснала чантата си, и чиято аура в момента не се виждаше — и я попита добре ли се чувства.

Тя кимна.

— Да. Не чак страхотно, но все пак поносимо. Не се тревожи за мен.

„Само че аз се притеснявам, Лоуис — рече си Ралф. — И то много. Между другото, забеляза ли как Докторчо № 3 измъкна гребенчето от задния джоб на Джо Уайзър?“

Това беше глупав въпрос. Разбира се, че е забелязала. Плешивото джудже държеше тя да види. Държеше и двамата да видят. Истинският въпрос беше каква важност е придала на случилото се.

„Какво всъщност знаеш, Лоуис? Колко извода си направила? Питам се, защото не е чак толкова трудно да забележи човек връзката между нещата. Питам се… но ме е страх да попитам.“

На петстотин метра по-надолу по вътрешната алея имаше ниска тухлена сграда, принадлежаща на центъра „Грижи за жената“. Няколко прожектора (беше сигурен, че са ги поставили наскоро) осветяваха поляната; видя и двама мъже, които ходеха напред-назад, следвани от уродливо издължените си сенки… наемни ченгета, предположи той. Поредното лошо предзнаменование.

Зави наляво (този път попе се сети за мигача) и вкара внимателно олдсмобила в тунела, който водеше към многоетажния паркинг на болницата. Най-горе пътят беше препречен с оранжева бариера. „МОЛЯ СПРЕТЕ И СИ ВЗЕМЕТЕ БИЛЕТ“ — пишеше на табелката отстрани. Ралф помнеше времето, когато билетите се продаваха от касиер и не беше чак толкова зловещо. „Хубаво време беше, приятелю, и мислехме, че никога няма да свърши“ — помисли си той, свали стъклото и взе билет от автомата.

— Ралф?

— Ммм?

Внимаваше да не удари задните брони на колите, паркирани косо от двете страни на извиващите се нагоре алеи. Знаеше, че алеите са достатъчно широки, та да се блъсне в другите автомобили — знаеше го с разума си — но вътрешно изпитваше ужас. „О, как щеше да мърмори Каролин, ако ме видеше как карам“ — рече си той с умиление.

— Знаеш ли защо сме тук?

— Почакай минутка — нека да паркирам проклетата кола.

На първото ниво подмина няколко места, достатъчно големи да поберат олдсмобила, но никое нямаше достатъчно голяма буферна зона, която да го накара да се чувства по-спокойно. На третото ниво откри три места едно до друго (заедно бяха достатъчно големи, та с лекота да се побере цял танк) и с голямо старание паркира колата на средното. Изключи двигателя и се обърна към Лоуис. Наоколо бръмчаха други автомобили, но заради ехото беше невъзможно да се определи точно откъде идва звукът. Оранжевата светлина — в онзи настоятелен, дълбоко проникващ оттенък, който сякаш се срещаше на всички подобни места — бе полепнала по лицата им като тънък стой отровна боя. Лоуис го изгледа в лицето. Клепачите й бяха подпухнали от сълзите, пролени за Розали, но очите й бяха ясни. Ралф се удиви колко много се бе променила от тази сутрин, когато я завари да плаче в парка. „Лоуис — каза й мислено. — ако снаха ти и синът ти те видят тази вечер, сигурно ще побягнат с кански писъци. Не защото изглеждаш страшна, а защото жената, която сутринта, бяха дошли да изнудват да се премести в старчески дом, вече не съществува.“

— Е? — попита тя, а устните й загатваха усмивка. — Ще ми кажеш ли нещо или само ще ме гледаш?

Ралф, който бе иначе въздържан човек, най-необмислено изтърси първото, което му хрумна:

— Онова, което бих искал да направя, е да те хапна като сладолед.

Тя се усмихна по-широко и в ъгълчетата на устата й се образуваха трапчинки.

— Може би по-късно ще установим дали действително си падаш по сладоледа. Засега ме интересува защо ме доведе тук и не ми казвай, че не знаеш, защото мисля, че е точно обратното.

Ралф затвори очи, пое дълбоко дъх и отново ги отвори.

— Май за да намерим другите двама плешиви. Ония, които видях да излизат от къщата на Мей Локър. Ако изобщо някой може да обясни какво става, това са те.

— Кое те кара да мислиш, че ще ги откриеш тук?

— Струва ми се, че ще имат работа… двама мъже. Джими В. и приятелят на Бил, умират врата до врата. Трябваше да се сетя кои са плешивите докторчета и с какво се занимават в мига, в който видях санитарите от линейката да изнасят госпожа Локър на носилка, а лицето й беше покрито с чаршаф. И щях да си спомня, ако не бях толкова дяволски уморен. Ножиците бяха достатъчни. А вместо това се сещам чак днес следобед, и то само заради нещо, което каза племенницата на господин Полхърст.

— Какво каза?

— Че смъртта била глупава. Че ако един акушер се бавел толкова с отрязването на пъпната връв, щели да го лишат от лекарски права. Това ме наведе на мисълта за един мит, който съм чел в началното училище, когато все не можех да се наситя на истории за богове, богини и троянски коне. Историята беше за три сестри — гръцките сестри ли бяха, или пък чудатите сестри. Дявол да го вземе, не ме питай — вече не се сещам мигач да давам, като завивам. Както и да е, от тези сестри зависел животът на всеки човек. Едната предяла нишката, другата решавала колко да е дълга… това подсеща ли те нещо, Лоуис?

— Разбира се! — възкликна тя. — Връвчиците!

Ралф кимна.

— Да. Връвчиците. Не помня имената на първите две сестри, но винаги съм помнил името на третата — Атропос. Според мита нейната задача била да прерязва нишката, която първата тъче, а втората измерва. Можеш да спориш с нея, да я молиш за милост, но това никога не й влияе. Като реши, че е дошло време да реже, реже.

— Да, спомням си тази история. Или съм я чела, или някой ми я е разказал, когато съм била дете. И вярваш, че това е истина, нали, Ралф? Само дето излиза, че не са чудати сестри, а плешиви братя.

— И да, и не. Доколкото си спомням, трите сестри бяха задружни — като отбор. Такова впечатление ми направиха и двамата мъже, които излязоха от къщата на Мей Локър — сякаш са заедно отдавна и изпитват невероятно взаимно уважение. А оня, другият, с когото пак се видяхме тази вечер, не е като тях. Докторчо № 3 е мръсник.

Лоуис потръпна — театрален жест, който в последния момент стана искрен.

— Ужасен е, Ралф. Мразя го.

— Не те виня.

Той посегна да отвори вратата, но тя го докосна по ръката.

— Видях го как направи нещо.

Ралф се обърна и я погледна. Сухожилията във врата му сякаш проскърцаха като ръждясала панта. Предчувстваше какво ще му каже тя.

— Бръкна в джоба на човека, който блъсна Розали. Докато беше коленичил до нея на улицата, плешивото човече му бръкна в джоба и му взе гребенчето. А шапката, дето я носеше… повече от сигурна съм, че я познах.

Ралф продължаваше да я гледа, надявайки се искрено, че спомените на Лоуис за Докторчо № 3 свършват дотук.

— Беше на Бил, нали? Сламената шапка на Бил.

— Естествено.

Лоуис затвори очи.

— О, Боже.

— Какво ще кажеш? Оставаш ли в играта?

— Да. — Тя отвори вратата. — Да тръгваме веднага, докато не ми се е стопил куражът.

3.

Когато наближиха главния вход на общинската болница. Ралф се приведе към Лоуис и промърмори:

— И с теб ли се случва?

— Да. — Очите й бяха широко ококорени. — За Бога, да. И този път е доста силно, нали?

Пресякоха лъча на фотоклетката и вратите към фоайето на болницата се отвориха пред тях, обвивката на света сякаш изведнъж се отдели и разкри друг свят, в който се вихреха невиждани цветове и форми. Над тях по огромния стенопис, който изобразяваше Дери от златните времена в началото на века, се гонеха тъмнокафяви, клинообразни светлини, сближавайки се все повече и повече, докато се докоснат. Когато това се случваше, пламваха за миг в тъмнозелено и се понасяха в друга посока. По извитото стълбище, което водеше към помещенията за свиждане, кафенето и големия салон на втория етаж, се спускаше блестяща сребърна фуния, която приличаше на капчук или на миниатюрен циклон. Докато се спускаше по стъпалата, широката горна част се поклащаше напред-назад и Ралф възприемаше това като добронамерено поведение, като на герой от анимационен филм на Дисни. Докато наблюдаваше странното явление, двама мъже с куфарчета се изкачиха забързано по стълбите, а единият мина точно през сребърната фуния. Той продължи да говори на спътника си, без да спира пито за миг, но когато се появи от другата страна, разсеяно приглади коса със свободната си ръка… макар да нямаше нито един разрошен кичур.

Фунията премина и последното стъпало, понесе се през фоайето, описвайки осмица, и се пукна, оставяйки след себе си бледа розова мъглица, която бързо се разсея.

Лоуис сръчка Ралф с лакът и тъкмо се канеше да посочи към гишето „Информация“, но осъзна, че са заобиколени с хора, и само повдигна брадичка натам. Преди известно време Ралф бе видял в небето нещо подобно на праисторическа птица. Сега пред очите му се изпречи друго нещо, което приличаше на прозрачна змия. Тя се виеше във формата на буквата 8 по тавана точно над надписа: „ЗА ВЗИМАНЕ НА КРЪВ ЧАКАЙТЕ ТУК, МОЛЯ“.

— Жива ли е? — пошепна разтревожено Лоуис.

— Не задълбавай в подробности, скъпа — промълви в отговор, докато заставаха на малката опашка пред гишето, а щом го изрече, змията като че се просмука в тавана и изчезна.

Ралф не знаеше какво място заемат птицата или циклонът в йерархията на тайнствения свят, но беше убеден, че все пак хората са най-голямата атракция. Фоайето на общинската болница беше като по време на заря по случай 4 юли, само че ракетите и фойерверките този път бяха хора.

Лоуис пъхна пръст в яката му и го подръпна да се наведе към нея.

— Ти ще говориш, Ралф — промълви тя с безсилен глас. — Полагам безкрайни усилия да не се напишкам в гащите си.

Мъжът пред тях се отмести и Ралф пристъпи към гишето. В този миг в съзнанието му изплува съвсем ясен и носталгичен спомен за Джими В. Пак бяха на път някъде из Роуд Айлънд — май в Кенсингтън — и изведнъж им бе скимнало да посетят религиозния събор, провеждащ се недалеч. Разбира се, бяха пияни като прасета. Пред заметнатото платнище на входа на палатката седяха две чистички девойки, които раздаваха листовки. Когато с Джими се приближиха, пиянски си зашепнаха да се преструват на трезви. Влязоха ли тогава? Или пък…

— Какво обичате? — попита служителката на гишето, като с тона си сякаш казваше на Ралф, че му прави неоценима услуга, като говори с него.

Той погледна през стъклото и видя жена, обгърната от тревожна оранжева аура, която приличаше на пламнал къпинов храст. „Ето една дама, която обича да се формализира и се държи колкото се може по-официално“ — помисли си той, а веднага след това се сети как двете девойки, които вардеха входа на палатката, отклониха двамата приятели любезно, но твърдо, веднага щом ги подушиха. Доколкото си спомняше, вечерта завърши в евтин нощен бар с джукбокс, и сигурно са извадили късмет, че не са ги обрали, като се затътриха навън след затварянето на заведението.

— Господине? — нетърпеливо повтори жената зад стъклената преграда. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Ралф сякаш се сгромоляса в настоящето.

— Да, госпожо. Със съпругата ми бихме искали да посетим Джими Вандърмиър на третия етаж, ако…

— Там е реанимацията! — сопна се тя. — Не можете да се качите без специален пропуск.

От ореола около главата й щръкнаха оранжеви кукички и аурата й заприлича на бодлива тел, която опасваше някаква зловеща ничия земя.

— Зная — отвърна Ралф по-смирено от всякога, — но приятелят ми Лафайет Шапен каза…

— Виж ти! — прекъсна го жената. — Не е ли прекрасно как всички имат приятели. Наистина фантастично. — Тя саркастично забели очи към тавана.

— Все пак Фей каза, че Джими може да приема посетители. Разбирате ли, болен е от рак и може би няма дълго да ж…

— Добре, ще проверя — отвърна администраторката с наострения тон на човек, който знае, че го пращат за зелен хайвер. — но тази вечер компютърът работи много бавно, тъй че няма да стане веднага. Дайте ми името си, а после седнете с жена си ей там. Ще ви извикам веднага, щом…

Ралф реши, че достатъчно се е правил на смирен пред този бюрократичен цербер. Все пак не искаше виза за Албания, а само пропуск за реанимацията.

В долния край на стъклената преграда имаше отвор. Ралф се пресегна през него и сграбчи администраторката за китката, преди да е успяла да отдръпне ръка. Изпита много ясно, но безболезнено усещане как оранжевите кукички минават през самото му тяло, без да намерят за какво да се закачат. Той якичко стисна китката й и почувства изблик на сила — нещо, което щеше да бъде не по-голямо от топче, ако можеше да се види — който премина от него към жената. Изведнъж натрапчивото оранжево сияние около лявата й ръка и лявата страна на тялото й придоби бледотюркоазения оттенък на собствената му аура. Тя хлъцна и подскочи на стола, сякаш току-що някой бе пъхнал бучки лед под яката на униформата й.

[Оставете компютъра. Просто ми дайте два пропуска, ако обичате. Веднага.]

— Да, господине — веднага отвърна тя и Ралф освободи ръката й. Тюркоазеният оттенък веднага започна отново да преминава в оранжево.

„Та аз можех цялата да я направя синя — рече си Ралф. — Да я преобърна. Да я подхвърлям из цялото помещение като надуваема играчка.“

Изведнъж си спомни как Ед цитираше Евангелието на Матея: „Тогава Ирод, като видя, че беше подигран… разяри се твърде много“ — и го обзе смесица от страх и срам. Пак се сети за вампирството, както и за реплика от всеизвестния стар комикс „Пого“^[1]: „Срещнахме врага и това сме ние.“ Да, сигурно можеше да направи каквото си поиска с тази мърморана с оранжев ореол; беше зареден с енергия. Само дето зарядът — както и този на Лоуис — беше краден.

Когато ръката на администраторката се подаде изпод бюрото, тя държеше два ламинирани розови пропуска с надпис „РЕАНИМАЦИЯ/ПОСЕТИТЕЛ“.

— Заповядайте, господине — каза гя с любезен глас, който нямаше нищо общо с тона, с който го посрещна отначало. — Благодаря ви, че изчакахте.

— Аз ви благодаря — отвърна Ралф. Взе пропуските и сграбчи Лоуис за ръката.

— Хайде, скъпа. Трябва да…

[Ралф, какво й НАПРАВИ?]

[Нищо, предполагам — съвсем наред е.]

… отидем при Джими, преди да е станало прекалено късно.

Лоуис извърна назад глава към жената на информацията. Тя обслужваше следващия клиент, но толкова бавно, сякаш току-що е била осенена от невероятно прозрение, което трябва да осмисли. Синьото сияние бе останало само по връхчетата на пръстите й, а когато Лоуис я погледна, и то изчезна.

Лоуис отново вдигна поглед към Ралф и се усмихна.

[Да… НАИСТИНА нищо й няма. Тъй че престани да се упрекваш.]

[Това ли правех?]

[Мисля, че да… пак говорим по този начин, Ралф.]

[Зная.]

[Ралф?]

[Да?)

[Наистина е прекрасно, нали?]

[Да.]

Той се опита да скрие от нея другите си мисли — че когато дойде време да се плаща за нещо толкова прекрасно, има опасност да открият, че цената е прекалено висока.

4.

[Стига си зяпал това бебе, Ралф. Притесняваш майка му.]

Ралф хвърли поглед към жената, която държеше спящото бебе, и установи, че Лоуис е права, но му беше много трудно да не гледа. Бебето, на не повече от три месеца, беше опаковано в жълто-сива капсула, която непрекъснато се местеше насам-натам. Ярката, но тревожна светкавица подскачаше по малкото телце с невероятната скорост на атмосферата, заобикаляща гигантска планета — например Юпитер или Сатурн.

[Исусе Христе, това е мозъчно увреждане, нали, Лоуис?]

[Да. Жената казва, че имало катастрофа.]

[Казва? Говори ли с нея?]

[Не. Просто…]

[Не разбирам.]

[Нито пък аз.]

Грамадният болничен асансьор пълзеше нагоре. Онези вътре — куците, болните и неколцината здрави — не разговаряха; следяха с поглед светлинния индикатор над вратите или изучаваха обувките си. Жената с удареното от гръм бебе беше единственото изключение. Тя се бе втренчила в Ралф недоверчиво и тревожно, сякаш очакваше той всеки миг да скочи и да дръпне детенцето от ръцете й.

„Причината не е само в погледа ми — каза си Ралф. — Почувствала е, че мисля за бебето. Почувствала е… усетила е… чула е… дявол да го вземе, няма значение как, но е разбрала.“

Асансьорът спря на втория етаж и вратите се плъзнаха встрани. Жената с бебето се обърна към Ралф. Детенцето се поразмърда и той видя главицата му. В миниатюрното черепче имаше вдлъбнатина с ален белег по цялата си дължина. На Ралф му заприлича на оцветена вада на дъното на канавка. Ужасяващата жълто-сива аура, която обгръщаше бебето, излизаше от този белег като пара, която се издига над пукнатина в земята. Връвчицата му имаше същия цвят като аурата и не приличаше на никое от канапчетата, които Ралф беше виждал досега — не изглеждаше нездрава, но беше къса, грозна, не по-голяма от чуканче.

— Не са ли ви учили на обноски? — попита майката и повече го жегна не упрекът, а начинът, по който беше изречен. Доста я беше уплашил.

— Госпожо, уверявам ви…

— Уверявай на баба ми хвърчилото — заяви тя и излезе от кабината.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят. Ралф потърси с очи Лоуис — размениха си погледи, в които се четеше разбиране. Тя поклати пръст към вратите, сякаш им се караше, и от връхчето рукна сиво, прилично на мрежа вещество. Вратите се допряха до него и плъзнаха назад в стената, както им беше зададено в програмата, когато срещнат препятствие.

[Госпожо!]

Жената спря и се извърна, очевидно объркана. Стрелкаше присъстващите с подозрителен поглед, опитвайки се да определи кой я бе заговорил. Аурата й беше в тъмно, масленожълто, а тук-там се вихреха оранжеви петънца. Ралф впери очи в нейните.

[Извинете, ако съм ви обидил. Всичко това е толкова ново за мен и приятелката ми. Чувстваме се като деца на официален прием. Извинете ме.]

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

Не разбра точно какво се опитва да му каже — сякаш говореше в звукоизолирана кабина — но изпита облекчение и силно смущение… като смущението, което обзема хората, когато мислят, че може да са ги забелязали как вършат нещо нередно. Изпълненият й със съмнение поглед се задържа на лицето му още миг-два, после жената се обърна и закрачи по коридора по посока на надписа „НЕВРОХИРУРГИЯ“. Сивата мрежа, с която Лоуис бе препречила вратите, започна да изтънява, и когато те отново понечиха да се затворят, я разрязаха с лекота.

[Ралф… Ралф, мисля, че знам какво се е случило на това бебе.]

Тя посегна към лицето му с дясната си ръка и я плъзна над горната му устна с обърната надолу длан. С възглавничките на палеца и показалеца си лекичко притисна скулите му. Движението беше толкова бързо и уверено, че никой друг в асансьора не го видя. А дори и някой от тримата им спътници да беше забелязал, сигурно бе видял спретната съпруга, която изтрива следите от крем за лице или пък от пяна за бръснене.

Ралф се почувства така, сякаш в съзнанието му някой дръпна шалтер, който като че задейства стотици мощни прожектори. В суровият им мигновен блясък видя ужасна сцена — как две ръце, обвити в агресивно кафеникаво-пурпурно сияние се протегнаха към люлката и грабнаха бебето. После го разтърсиха, а главичката му висеше и се люлееше на тънкото вратленце, сякаш то беше парцалена кукла… после го запратиха нанякъде…

В този миг светлините в главата му угаснаха и Ралф облекчено въздъхна. Спомни си за демонстрантите в подкрепа на живота, които бе видял по телевизията снощи — мъже и жени, които размахваха плакати със снимката на Сюзън Дей, под която се мъдри надпис „ИЗДИРВА СЕ ЗА УБИЙСТВО“: мъже и жени, облечени в робите на Страшния жътвар; мъже и жени с лозунги, гласящи „ЖИВОТЪТ — КАКЪВ ПРЕКРАСЕН ИЗБОР“.

Питаше се дали поразеното от светкавицата бебе не би имало малко по-различно мнение за последното. Срещна удивените, изтерзани очи на Лоуис и потърси ръцете й.

[Работа на таткото, нали? Запратил е детенцето в стената.]

[Да. А то плачело непрестанно.]

[И тя знае. Знае, но не е казала никому.]

[Да… ала би могла, Ралф. Сега го обмисля.]

[Защо ли не почака да го направи още веднъж? Следващия път може да се справи успешно.]

В този миг в съзнанието му се мярна ужасяваща мисъл — тя се стрелна през ума му като метеорит, който очертава огнена диря в среднощното лятно небе: „По-добре да се беше справил успешно.“ Връвчицата на бебето бе не по-голяма от чуканче, но все пак здраво чуканче. Детето може да живее години, без да знае кое е или къде е, да не говорим защо е; да гледа как хората се приближават и отминават като фигури в мъглата…

Лоуис бе привела рамене, забила поглед в пода на асансьора, и излъчваше такава тъга, че на Ралф му се сви сърцето. Повдигна брадичката й, проследявайки с очи как от мястото, където неговата аура се докосна до нейната, се заиздига синкаво-розово вретенце. Погледна лицето й и не се изненада от сълзите в очите й.

— Още ли смяташ, че е наистина прекрасно. Лоуис? — тихо попита той, но нито слухът му, нито съзнанието му регистрираха отговор.

5.

Само те двамата слязоха на третия етаж, където цареше мъртвешка тишина, плътна като дебелия стой прах по лавиците с книги в градската библиотека. По средата на коридора стояха две сестри, притискаха към гърдите си картони на пациенти и шепнешком разговаряха. Ако пред асансьорите стоеше някой друг и ги гледаше, би предположил, че обсъждат живота, смъртта и трудностите на медицинската професия, само че Ралф и Лоуис, след като хвърлиха поглед на преплитащите им се ореоли, разбраха, че дискутираната в момента тема е къде да отидат да пийнат, като свърши смяната им.

Ралф забеляза това, но същевременно не го видя, както погълнат от мислите си човек вижда и спазва указанията на светофара, без всъщност да ги вижда. Съзнанието му беше обхванато от ужасяващото чувство за deja vu, което го заля в момента, в който с Лоуис слязоха от асансьора и пристъпиха в този свят, където лекото поскърцване на обувките на сестрите по линолеума звучеше досущ като тихото бръмчене на животоподдържащите системи.

„Четните номера са отляво, а нечетните — отдясно — помисли си той, — а пък стая 317, където почина Каролин, е точно до помещението на сестрите. 317 беше — спомням си съвсем ясно. Тук вече си спомням всичко. Как някоя сестра винаги обръщаше диаграмата наопаки. Как в слънчеви дни светлината от прозореца падаше върху леглото във формата на разкривен правоъгълник. Как човек можеше да седи на стола за посетители и да наблюдава сестрата зад бюрото, чиято задача беше да следи за жизненоважни промени в показанията на системите, да приема телефонните обаждания и да поръчва пица.“

Сега беше същото. Съвсем същото. Отново е началото на март, унила привечер след мрачен ден, върху прозорците на стая 317 започва да потропва суграшица, а той от сутринта седи на стола за посетители с неотваряно копие на Шайръровата „Възход и падение на Третия Райх“ на коленете си. Седи там, не му се става дори да отиде до тоалетната, защото пружината на часовника на смъртта вече почти се е развила, той сякаш залита с всяко следващо тиктакане, а паузата между два удара е цяла вечност; неговата спътницата в живота чака влак, а той иска да е на перона, за да я изпрати. Имаше само един начин да го направи както трябва.

Чуваше как суграшицата се усилва и започва да бие в прозорците все по-бързо, защото животоподдържащите системи бяха изключени. През последната седмица на февруари Ралф вече се беше примирил; на Каролин, която никога през живота си не се беше предавала, й отне малко повече време да проумее. А какво точно трябваше да проумее. Ами, че в тежкия десетрундов мач Каролин Робъртс срещу рака, победител беше ракът, този вечен шампион в тежката категория, който с техничен нокаут я свали на ринга.

Седеше на стола за посетители, гледаше и чакаше, а тя дишаше все по-шумно — продължително издишване, гърдите й вече не се повдигат и той е убеден, че това наистина е последният й дъх, че пружината на часовника се е развила докрай, че влакът е пристигнал на гарата, за да се качи единственият пътник… а после дълбоко, несъзнателно вдишване, когато дробовете й за пореден път поемат порция въздух; тя вече не дишаше в нормалния смисъл на думата, а се люшкаше между живота и смъртта, като пияница, който преплита крака по тъмен коридор в евтин хотел.

Скръц-скръц-скръц: суграшицата продължаваше да дращи по стъклата с невидими нокти, мрачният ден отстъпи място на непрогледна нощ; течеше втората половина на последния рунд от битката, която водеше Каролин. Тя, разбира се, вече изцяло беше преминала на автопилот — мозъкът, който някога е съществувал в деликатно оформения череп, вече го нямаше. На негово място се бе настанил мутант — безмозъчен, сиво-черен хищник, който не може да мисли или да чувства, а само да изяжда, да изяжда, да изяжда, докато накрая се самоизяде. Скръц-скръц-скръц: той бе видял, че Т-образното приспособление за дишане в носа й се е поизместило. Изчака я отново мъчително да поеме дъх, после, когато издиша, се наведе и намести пластмасовата тръбичка. Помнеше, че по пръстите му бе полепнал секрет и той го беше избърсал с хартиена кърпичка от кутията, която стоеше на болничното шкафче. После отново седна на стола в очакване на поредното вдишване, за да се увери, че апаратът няма да падне, само че нямаше следващо вдишване и той осъзна, че тиктакането, което от миналото лято чуваше от всички страни, като че е спряло.

Помнеше как минутите отминават, а той чакаше — една, три, шест — неспособен да повярва, че всички щастливи години (да не говорим за няколкото тежки), са свършили толкова нелепо. Радиото й, настроено на местната радиостанция, тихо свиреше в ъгъла — Саймън и Гарфънкъл пееха „Скарбъроу Феър“. Песента свърши. После зазвуча „Данке шьон“ на Уейн Нютън. И нея изслуша докрай. След това съобщиха прогнозата за времето, но преди водещият да свърши да обяснява какво ще бъде времето през първия ден на вдовството на Ралф Робъртс — всичките там прояснявания, застудявания и ветрове, които щели да задухат на североизток, той най-после успя да проумее. Часовникът бе престанал да тиктака, влакът бе пристигнал, боксовият мач беше свършил. Край на метафорите, оставаше само жената в стаята, която най-после беше утихнала. Ралф се разплака. Бавно се приближи до радиото и го изключи. Спомни си лятото, когато с Каролин се записаха на курс по рисуване с пръсти, и нощта, когато започнаха да рисуват по голите си тела. При този спомен се разрида още по-силно. Отиде до прозореца, допря глава до студеното стъкло и продължи да плаче. В първия ужасен миг след прозрението искаше едно-единствено нещо — да бъде мъртъв. Една сестра го беше чула да плаче и влезе в стаята. Посегна да премери пулса на Каролин. Ралф й каза да престане да се прави на глупачка. Тя се доближи и на него му се стори, че иска да премери неговия пулс. Вместо това сестрата го прегърна. Тя…

[Ралф? Ралф, добре ли си?]

Той погледна разсеяно Лоуис, понечи да й отговори, че всичко е наред, но се сети, че не може да скрие почти нищо, докато се намират в това състояние.

[Тъжно ми е. Прекалено много спомени има тук. И то печални.]

[Разбирам… но погледни надолу, Ралф! Виж пода!]

Той се подчини и очите му се разшириха. Подът беше покрит с разноцветни следи — някои бяха съвсем пресни, но повечето почти напълно бяха избледнели. Два чифта се открояваха ярко сред останалите, блеснали като диаманти сред стъклени имитации. Бяха тъмно златистозелени и в тях все още плуваха миниатюрни червени петънца.

[На онези, които търсим ли са, Ралф?]

[Да — докторчетата са тук.]

Ралф хвана Лоуис за ръката — тя беше съвсем ледена — и бавно я поведе по коридора.