Стивън Кинг
Безсъние (18)

2.

Макгавърн и приятелят му вероятно се бяха запътили към чешмичката в дъното на коридора. Лоуис препускаше след тях, а гърдите й се повдигаха. В аурата й проблясваха розови искрици, подобни на неонови звездички. Ралф хукна след нея. Не знаеше какво ще последва, ако тя приатече вниманието на Макгавърн, но всъщност и не държеше да узнае. Но въпреки това вероятно щеше да разбере.

[Лоуис! Лоуис, недей!]

Тя не му обърна никакво внимание.

[Бил, спри! Трябва да ме изслушаш! С теб става нещо страшно!]

Макгавърн изобщо не откликна — говореше за книгата на Боб Полхърст, озаглавена „По-късно същото лято“.

— Дявол да го вземе, това е най-хубавата книга за Гражданската война, която съм чел — казваше той на мъжа във виолетовата аура, — но като му предложих да я публикува, той каза, че не можело и дума да става. Представяш ли си? Щеше да получи „Пулицър“, но…

[Лоуис, върни се! Не се доближавай до него!]

[Бил! Бил! Б…]

Преди Ралф да успее да я настигне, тя се изравни с Макгавърн. Протегна ръка да го сграбчи за рамото. Пръстите й изчезнаха в чернилката, която го обвиваше… после потънаха в него.

В този миг аурата й доби червения цвят на пожарна кола. Прорязваха я черни петна, подобни на рояци миниатюрни насекоми. Лоуис изписка и отдръпна ръка. На лицето й се четеше смесица от ужас и отвращение. Вдигна ръка пред очите си и отново изпищя, но Ралф не видя нищо. Тесни черни лентички опасваха ореола й; приличаха на орбитите на планети, отбелязани на картата на Слънчевата система. Лоуис се обърна, готова да побегне. Ралф я сграбчи за раменете и тя сляпо го заудря.

Междувременно Макгавърн и приятелят му продължаваха бавно да крачат към чешмичката, без изобщо да забелязват крещящата жена зад тях.

— Като питах Боб защо не публикува книгата — не спираше Макгавърн, — той отвърна, че точно аз трябва най-добре от всички да разбирам причините. Казах му…

Лоуис го заглуши с писъците си, които звучаха като пожарна сирена.

[!!! — — — — — — — — — — !!! — — — — — — — — — — !!!]

[Стига, Лоуис! Престани веднага! Каквото и да ти се е случило, вече свърши! Свърши и всичко е наред!]

Но тя продължаваше да се съпротивлява и в съзнанието му ечаха нечленоразделните й писъци; опитваше се да му каже колко ужасно е било, как той всъщност вече гниел, как в него имало неща, които го изяждали жив, и макар че това било достатъчно противно, не било всичко. Знаели са, казваше тя, че са лоши, а освен това я усетили.

[Лоуис, сега си с мен! Аз съм тук и всичко е на…]

Юмрукът й го улучи в челюстта и пред очите му притъмня. Разбра, че са преминали в друго измерение на действителността, където физическият контакт с другите бе невъзможен — нима не бе видял как ръката на Лоуис потъна в Бил, сякаш бе ръка на призрак? — но където очевидно все още бяха достатъчно реални един за друг — можеше да го докаже с насинената си челюст.

Прегърна я през раменете и я притисна към себе си. Писъците й

[!!! — — — — — — — — — — !!! — — — — — — — — — — !!!]

обаче продължаваха да отекват в съзнанието му. Той преплете пръсти на гърба й и стисна силно. Отново почувства как силата изскача от него, точно като сутринта, само че този път я усещаше по коренно различен начин. По червено-черната аура на Лоуис се разля синя светлина и сякаш я успокои. Юмруците й се заразмахваха по-бавно, накрая се отпуснаха. Тя задавено си пое дъх. Синкавото сияние около нея се разрасна и постепенно избледня. Една по една черните лентички изчезнаха от аурата й, сетне се стопи и червеният оттенък. Лоуис опря глава на рамото му.

[Извинявай, Ралф — пак станах „ядрена“, нали?]

[Май да, но няма значение. Вече си добре. Това е по-важното.]

[Ако знаеш колко беше страшно… да го докосна…]

[Справи се прекрасно, Лоуис]

Тя отмести поглед към края на коридора, където приятелят на Макгавърн тъкмо пиеше вода. Опрял се на стената до него, Бил разказваше как Боб Полхърст винаги решавал с химикалка кръстословицата в неделния „Ню Йорк Таймс“.

— Казваше ми, че това не било горделивост, а оптимизъм — обясняваше Макгавърн, а покровът на смъртта се полюшваш около него и се процеждаше между пръстите на жестикулира щата му ръка.

[Вече не можем да му помогнем, нали, Ралф? Абсолютно нищичко не можем да направим.]

Той я притисна за миг в прегръдките си. Видя, че аурата й вече напълно се е възстановила.

Макгавърн и приятелят му се връщаха по коридора към тях. Изведнъж, съвсем импулсивно, Ралф се освободи от Лоуис и застана точно пред господин Виолетов, който тъкмо слушаше проповедта на Макгавърн за трагедията на старостта и кимаше одобрително.

[Ралф, не го прави!]

[Всичко е наред, не се тревожи!]

Но изведнъж изобщо не беше толкова сигурен, че наистина е наред. Можеше да отстъпи крачка назад и да спечели още една секунда. Само че преди да помръдне, господин Виолетов го погледна невиждащо в лицето и мина точно през него. Усещането, което проряза тялото на Ралф, му беше познато — изпитваш същото, когато раздвижиш изтръпналия си крак. За миг неговата аура и аурата на господин Виолетов се смесиха и Ралф узна за този човек всичко възможно, включително какво е сънувал в утробата на майка си.

Господин Виолетов внезапно спря.

— Какво има? — попита Макгавърн.

— Чу ли някакъв пукот? Все едно избухнаха фойерверки.

— Не, обаче слухът ми вече хич не го бива — ухили се Макгавърн. — Ако все пак нещо е експлодирало, надявам се да не е било в някоя от военните лаборатории.

— Вече не чувам нищо. Сигурно така ми се е сторило. — Двамата влязоха в стаята на Боб Полхърст.

А Ралф си помисли: „Госпожа Перин каза, че прозвучало като изстрел. Приятелката на Лоуис пък си помислила, че я е ухапала буболечка. Въпрос на подход може би, както различните пианисти имат различен подход към инструмента. Но във всеки случай усещат кога ги «докосваме». Може и да не знаят какво е, но го усещат.“

Лоуис го хвана за ръката и го поведе към стая 313. Застанаха в коридора и надникнаха през стъклото в горния край на вратата, а през това време Макгавърн седна на пластмасовия стол, поставен до леглото. В помещението бяха натъпкани поне осем души и макар да не успя да огледа Боб Полхърст много добре, Ралф видя едно — въпреки че собственият му смъртен покров го увиваше съвсем плътно, връвчицата му още беше недокосната. Беше зацапана като ръждив ауспух, на места се лющеше… но все още беше цяла. Обърна се към Лоуис.

[Тези хора може би ще чакат по-дълго, отколкото си мислят.]

Лоуис кимна, а после посочи златистозелените стъпки по пода — следите на докторчетата. Ралф видя, че те подминават 313, но завиват към следващата врата — 315, стаята на Джими В.

Двамата с Лоуис застанаха на прага и се огледаха. Джими В. имаше трима посетители, обаче онзи, седнал край леглото, си мислеше, че е сам. Това бе Фей Шапен, който разсеяно разглеждаше двете купчини картички с пожелания за скорошно оздравяване, натрупани на болничпото шкафче на Джими. Другите двама бяха плешивите докторчета, които Ралф бе видял за пръв път пред дома на Мей Локър. Те стояха край нозете на Джими В. и изглеждаха много сериозни с белите си туники — от толкова близо Ралф видя, че техните почти еднакви лица всъщност са много изразителни; такова нещо и с бинокъл не се вижда, освен ако възприятията ти не са крайно изострени. Най-странни бяха очите им — тъмни, без зеници, изпъстрени със златисти точици. В тях се четеше интелект и загриженост. Аурите им блестяха и се развяваха около тях като императорски тоги…

… или пък като наметала на центуриони, строени за парад.

Те извърнаха глави към Ралф и Лоуис, които стояха на прага, хванати за ръка, като деца, които са се изгубили във вълшебна гора, и им се усмихнаха.

[Здравей, жено.]

Това беше Докторчо № 1. В дясната си ръка лържеше ножица със заострени върхове. Докторчо № 2 пристъпи към новодошлите и леко се поклони.

[Здравей, мъжо. Откога ви чакаме.]

3.

Лоуис стисна по-здраво ръката на Ралф, после я отпусна, защото явно реши, че не ги заплашва непосредствена опасност. Пристъпи крачка напред и отмести поглед от Докторчо № 1 към № 2, а после пак към № 1.

[Кои сте вие?]

Докторчо № 1 скръсти ръце на гърдите си.

[Нямаме имена като Мимолетните — но можете да ни наричате с имената на орисниците от историята, която този човек току-що разказа. Това, че имената са женски, нас малко ни вълнува, защото сме същества, които нямат пол Аз ще бъда Клото, макар че не плета никаква нишка, а моят колега и стар приятел ще бъде Лахезис, въпреки че никога не е хвърлял жребий^[1]. Моля, заповядайте!]

Двамата влязоха и застанаха предпазливо между стола за посетители и леглото. Ралф не вярваше докторчетата да им готвят някаква злина — поне засега — но все още не му се искаше да се приближава прекалено много. Аурите им — толкова ярки и фантастични в сравнение с тези на обикновените хора — го плашеха, а по очите на Лоуис и по полуотворените й устни отгатна, че и тя изпитва същото. Тя усети погледа му върху себе си, извърна се и се опита да се усмихне. „Моята Лоуис“ — рече си Ралф. Прегърна я през раменете и лекичко я притисна.

Лахезис: [Казахме ви имената си — имена, които винаги можете да използвате; няма ли и вие да пи се представите?]

Лоуис: [Искате да кажете, че все още не ги знаете? Прощавайте, но ми е много трудно да повярвам.]

Лахезис: [Можехме да узнаем, само че не пожелахме. Предпочитаме да спазваме правилата на доброто поведение на Мимолетните винаги, когато можем. Намираме ги за очарователни, защото вашият вид си ги предава от стари на млади и така се създава илюзията, че живеете дълго.]

[Не разбирам.]

Ралф също, но не беше много сигурен дали иска да разбере. Стори му се, че в тона на онзи, който се наричаше Лахезис, прозвуча леко покровителствена нотка, която му напомняше за Бил Макгавърн, когато беше в настроение да държи речи или да се изразява високопарно.

Лахезис: [Няма значение. Бяхме сигурни, че ще дойдете. Знаем, че в понеделник сутринта ти, мъжо, ни видя, в дома на…]

И тук думите на Лахезис се застъпиха по някакъв чудат начин.

Той сякаш каза две неща абсолютно едновременно и думите му се сляха като змия, която е захапала крайчеца на опашката си.

[… Мей Локър] [… свършената жена.]

Лоуис колебливо пристъпи напред.

[Казвам се Лоуис Шаси. Това е моят приятел Ралф Робъртс. А сега, след като вече се запознахме, може би вие двамата ще ни обясните какво става тук.]

Лахезис: [Има още един, който трябва да бъде представен.]

Клото: [Ралф Робъртс вече му даде име.]

Лоуис погледна Ралф, който кимаше с глава.

[Говорят за Докторчо № 3. Нали така, приятели?]

Клото и Лахезис кимнаха. На лицата им бяха изписани съвършено еднакви одобрителни усмивки. Ралф си каза, че навярно трябва да се почувства поласкан, но не беше. Вместо това се страхуваше и беше вбесен — през цялото време са били манипулирани съвсем целенасочено и незабележимо. Тази среща не беше случайна — от самото начало си беше иагласена. Клото и Лахезис, две плешиви докторчета, които в момента си нямат работа, седят край леглото на Джими В. и чакат Мимолетниците да пристигнат, хей-хо.

Хвърли поглед към Фей и забеляза, че той е извадил от задния си джоб книга, наречена „50 класически шахматни задачи“. Четеше и замислено си бъркаше в носа. След малко бръкна надълбоко и измъкна доста големичко топче. Разгледа го, после го лепна под болничното шкафче. Ралф смутено извърна поглед и в съзнанието му изникна една от любимите поговорки на баба му: „Не гледай през ключалката, защото ще те хване яд.“ Бе доживял седемдесетгодишна възраст, без напълно да разбира думите й; най-после му се струваше, че е осъзнал смисъла им. Ала друг въпрос го измъчваше в момента.

[Защо Фей не ни вижда? Бил и приятелят му също не ни видяха. И как така онзи човек успя да мине право през мен? Или съм си го въобразил?]

Клото се усмихна.

[Не си си го въобразил. Опитай се да си представиш живота като здание, Ралф — като онова, което наричате „небостъргач“.]

Обаче Ралф откри, че Клото не си представя точно това. За части от секундата сякаш успя да надникне в съзнанието на човечето и видя нещо, което му се стори хем вълнуващо, хем страшничко: огромна кула, построена от черни, изцапани със сажди камъни, която се издига насред поле, потънало в рози. Тесните прозорчета се редуваха нагоре в плавна спирала.

После изображението изчезна.

[Ти, Лоуис и всички останали Мимолетни живеете на първите два етажа на това здание. Разбира се, има асансьори…]

„Не — рече си Ралф. — Не и в кулата, която съзрях в съзнанието ти, малки ми приятелю. В онова здание — ако изобщо съществува такова — няма асансьори, а само тесни стълбища, потънали в паяжини, и хиляди вратички, които водят Бог знае накъде.“

Лахезис го гледаше със странно, някак подозрително любопитство, но Ралф реши, че пет пари не дава. Обърна се към Клото и му направи знак да продължи.

Клото: [Казах, че има асансьори, но обикновено Мимолетните нямат право да ги използват. Вие не сте…]

[готови] [подготвени] [— — — — — — — — — — — — — — — ]

Последното определение бе със сигурност най-точното, но отлетя, преди Ралф да успее да го схване. Спогледа се с Лоуис, която поклати глава, после пак се обърна към Клото и Лахезис. Почваше да се ядосва повече от всякога. Всичките дълги нощи, когато бе седял в креслото и чакал зората; всички дни, когато се бе чувствал като призрак; неспособността да запомни някое изречение, докато го прочете поне три пъти; телефонните номера, които винаги помнеше наизуст, а сега трябваше да търси в указателя…

В този миг в главата му изплува спомен, който едновременно обобщи и оправда гнева му при вида на тези плешиви същества с тъмнозлатисти очи и почти ослепителни ореоли. Видя се как наднича в кухненския шкаф над мивката и търси кубчетата бульон, които умореното му, пренатоварено съзнание настоява, че трябва да са там. Видя се как тършува, поспира, после отново почва да тършува. Видя изражението си — унесено смайване, което лесно може да се обърка с позабавена умствена дейност, но всъщност се дължи на изтощение. После се видя как отпуска ръце и просто стои там, сякаш очаква кубчетата сами да изскочат от шкафа.

Досега, до този миг и допреди да си спомни за тази случка, не бе осъзнавал колко ужасяващ е бил животът му през последните няколко месеца. Сега, като гледаше назад, му се струваше като самотна сиво-бежова пустош.

[Значи сте ни качили на асансьора. — или сте решили, че това е прекалено висока чест за такива като нас и сте ни прекарали на бърза ръка по аварийното стълбище. Опитвали сте се да ни „аклиматизирате“, за да не откачим напълно, което почти успяхте да постигнете. Достатъчно беше да ни ограбвате съня, докато заприличаме на умопобъркани. Знаете ли, че синът и снахата на. Лоуис искат да я вкарат в старчески дом? А пък приятелят ми Бил Макгавърн ме смята готов за лудницата. А през това време вие, малките ангелчета…]

На лицето на Клото се появи бегло подобие на предишната широка усмивка.

[Не сме ангели, Ралф.]

[Ралф, не им викай, моля те.]

Да, беше им се развикал и Фей като че ли най-после подочу нещичко, защото затвори шахматната книга, престана да си бърка в носа и сега седеше опънат като струна на стола, докато тревожно оглеждаше стаята.

Ралф премести поглед от Клото (който отстъпи назад и остатъкът от усмивката му се стопи) към Лахезис.

[Приятелят ти казва, че не сте ангели. А те къде са? Може би играят покер шест-седем етажа по-горе. Сигурно Господ се е настанил в мансардния апартамент, а дяволът хвърля въглища в пещта в машинното.]

Никакъв отговор. Клото и Лахезис подозрително се спогледаха. Лоуис задърпа Ралф за ръкава, но той не й обърна внимание.

[И какво се очаква от нас, приятелчета? Да проследим плешивата версия на Хинибал Лектър и да му вземем скалпа? Майната ви.]

В този миг Ралф би се извърнал и би напуснал стаята (беше гледал много филми и знаеше, че последната му реплика е подходяща за напускане на сцената), но по страните на Лоуис рукнаха потресени, уплашени сълзи, които го заковаха на място. Недоумяващият упрек в очите й го накара да посъжали за избухването си. Прегърна я и яростно изгледа двамата плешивковци.

Те отново се спогледаха и между тях премина нещо — някакъв комуникативен знак, който надхвърляше възможностите на Ралф и Лоуис да го разберат. Когато Лахезис отново се извърна към тях, се усмихваше… но очите му бяха сериозни.

[Чувам, че се гневиш Ралф, но не си прав. Не можеш да повярваш на думите ни, но след време ще се убедиш в тях. Засега трябва да оставим настрана вашите въпроси и нашите отговори — онези, които можем да дадем.)

[Защо?]

[Защото времето за прерязване настъпи за този човек. Гледайте внимателно, за да узнаете и научите.]

Клото пристъпи от лявата страна на леглото. Лахезис се приближи от дясната, минавайки право през Феи Шапен. Фей се приведе във внезапен пристъп на кашлица, а когато тя утихна, отново отвори книгата с шахматните задачи.

[Ралф! Не мога да гледам! Не мога да гледам как ще го направят!]

Но Ралф смяташе, че тя все пак ще остане да наблюдава. Стисна окуражително раменете й, в този миг Клото и Лахезис се наведоха над Джими В. Лицата им бяха озарени от обич, грижа и нежност — те караха Ралф да си припомни лицата, които бе видял някога на една Рембрандова картина, май се казваше „Нощно бдение“. Аурите им се преплитаха и застъпваха точно над гърдите на Джими и изведнъж болният отвори очи. За миг погледна през двете човечета към тавана с объркано и разсеяно изражение, но после очите му се отместиха към вратата и той се усмихна, сетне възкликна:

— Хей! Виж ти кой бил тук!

Гласът му беше дрезгав и сподавен, но все още се долавяше аристократичният му бостънски акцент, дето „тук“ звучеше като „туук“. Фей подскочи. Книгата падна на пода. Наведе се и хвана ръката на Джими, но болният не му обърна внимание и продължи да гледа към другия край на стаята, където стояха Ралф и Лоуис.

— Та това е Ралф Робъртс! И с него жената на Пол Шаси! Кажи, Ралфи, спомняш ли си, когато се опитахме да се напъхаме в оная палатка, та да ги послушаме как пеят „Удивителната благодат“?

[Помня, Джими.]

Джими като че се усмихна, после клепачите му отново се притвориха. Лахезис допря длани до страните на умиращия и понагласи главата му, като бръснар, който се кани да настанява клиента на стола. В същия миг Клото се наведе още по-ниско, разтвори ножицата и захвана между остриетата черната връвчица на Джими В. И в мига, в който той щракна, Лахезис се наведе и целуна Джими по челото.

[Иди си в мир, приятелю.]

Чу се тихо „цък“! Парченцето от връвчицата, което се отдели над ножицата, отплува към тавана и изчезна. Смъртният покров, в който бе увит Джими, за миг стана ослепително бял, после се стопи, точно както покрова на Розали. Джими отново отвори очи и погледна Фей. На Ралф му се стори, че се поусмихна, сетне погледът му се зарея. Трапчинките, които се канеха да заиграят в ъгълчетата на устата му, се изгладиха.

— Джими? — Фей го хвана за рамото и го раздруса, като ръката му проникна право през Лахезис. — Добре ли си, Джими? … Ох, мамка му.

Изправи се и бавно излезе от стаята.

Клото: [Сега разбирате ли, че извършваме необходимото с обич и уважение? Че действаме само в краен случай, като лекар, който умъртвява безнадеждно болен пациент. За нашшпе отношения с вас, Ралф и Лоуис, е жизненоважно да проумеете това.]

[Да.]

[Да.]

Ралф бе готов да оспорва всяка тяхна дума, но фразата за лекаря сякаш поукроти гнева му. Действително бяха освободили Джими В. от свят, където го очакваше само болка. Да, без съмнение са стояли с него в стая 317 в онзи мрачен следобед преди около седем месеца и са освободили Каролин по същия начин. Да, вярно беше, че се отнасят към работата си с обич и уважение — всички съмнения, които беше изпитвал в това отношение, бяха разсеяни, когато видя как Лахезис целуна Джими В. по челото. Но дали обичта и уважението им даваха право да прекарват него и Лоуис през целия този ад и после да ги пращат да гонят свръхестественото същество, което е кривнало от правия път? Как е възможно дори да им хрумне, че двамата най-обикновени хора, и двамата вече не млади, ще успеят да се справят с това същество?

Лахезис: [Хайде да се махнем оттук. Скоро стаята ще се напълни с хора, а ние трябва, да поговорим.]

[Имаме ли някакъв избор?]

[Да, разбира се! Винаги има избор!]

Клото и Лахезис се запътиха към вратата, а Ралф и Лоуис им направиха място да минат. Все пак аурите на двете човечета за миг се докоснаха до тях и Ралф долови какви са на вкус и на пипаме — бяха като сладки ябълки, а при допир напомняха за суха дървесна кора.

Те излязоха, разговаряйки сериозно, а Фей се върна, последван от две медицински сестри. Новодошлите минаха през Клото и Лахезис, после и през Ралф и Лоуис, без да забавят крачка и очевидно без да забележат нищо необичайно.

В коридора цареше обичайната тишина. Никакви звънци не звъняха, никакви светлини не просветваха, по коридора не тичаха санитари, които бутат колички. Никой не крещеше по високоговорителя. Смъртта бе прекалено чест посетител тук, за да предизвиква паника. Навярно никой не се радваше, когато умре някой пациент, дори и безнадеждно болен, но все пак смъртта беше нещо естествено. Ралф си каза, че сигурно Джими е доволен, задето напуска третия етаж на общинската болница без излишна суматоха, без да му се налага да показва шофьорската си книжка или пък картата си за медицинско осигуряване. Беше си отишъл с достойнството, характерно за обикновените и очаквани събития. Бе дошъл в съзнание за миг, осъзнал беше какво се случва с него, а после „Пуф“! Сбогом, мъки и неволи!

4.

Присъединиха се към плешивите докторчетата пред стаята на Боб Полхърст. През отворената врата видяха часовника на смъртта, който продължаваше да тиктака над леглото на стария преподавател.

Лоуис: [Човекът, който стои най-близо до леглото, е Бил Макгавърн, наш приятел. С него става нещо нередно. Нещо ужасно. Ако направим онова, което искате от нас, можете ли да…?]

Но Лахезис и Клото едновременно поклатиха глави.

Клото: [Нищо не може да се промени.]

„Да — рече си Ралф. — Дорънс знаеше: «Построена къща, назад не се връща.»“

Лоуис: [Кога ще се случи?]

Клото: [Вашият приятел принадлежи на другия, на третия. На онзи, когото Ралф нарече Атропос. Само че Атропос не може да ви каже точно кога ще си отиде човекът. Дори не знае кой ще бъде следващият, когото ще вземе. Той е служител на Случайността.]

При тези думи ледена ръка сграбчи сърцето на Ралф.

Лахезис: [Но тук не можем да разговаряме. Елате.]

Лахезис хвана ръката на Клото, а свободната си длан протегна на Ралф. В същия миг Клото посегна към Лоуис. Тя се поколеба, после погледна към Ралф.

Ралф на свой ред, хвърли суров поглед към Лахезис.

[Да не сте посмели да й причините болка.]

[Никой от вас няма да пострада, Ралф. Хвани ме за ръка.]

„Аз съм чужденец в рая“ — мислено добави Ралф, въздъхна, кимна на Лоуис и сграбчи протегнатата ръка на Лахезис. Отново го обзе същото удивление, като пред нещо познато, вълнуващо и приятно, като неочакваната среща със скъп стар приятел. Ябълки и дървесна кора; спомен за овощни градини, в които е бродил като дете. Някак си усети, без всъщност да го вижда, че аурата му е променила цвета си и станала — поне за мъничко — зелена и изпъстрена със златисти петънца като на Клото и Лахезис.

Лоуис пое ръката на Клото, възкликна, сетне се усмихна неуверено.

Клото: [Затворете кръга, Ралф и Лоуис. Не се страхувайте. Всичко е наред.]

„Божичко, как ли пък ще му повярвам“ — рече си Ралф, но когато Лоуис протегна ръка, сграбчи пръстите й. Към вкуса на ябълки и усещането, че се докосва до дървесна кора, се примеси някакъв екзотичен аромат. Старецът го вдъхна дълбоко и се усмихна на Лоуис. Тя отвърна на усмивката — този път без капчица неувереност — и Ралф почувства странно объркване. Възможно ли е да се страхува? Как можеше да се съмнява дори за миг, след като онова, което съществата излъчват, е толкова добро и толкова правилно?

„Напълно съм съгласен, Ралф, но все пак не преставай да се съмняваш“ — подшушна глас.

[Ралф? Ралф!]

Гласът на Лоуис звучеше тревожно и едновременно радостно. Ралф се огледа точно навреме, за да види как вратата на стая № 315 изчезва зад раменете й… само че не вратата потъваше, а Лоуис се издигаше нагоре. Всички те се издигаха нагоре, все още хванати за ръце.

Едва го бе проумял, когато пред очите му за миг премина черна сянка, прилична на сенките от лентичките на щорите. За миг съгледа тесни тръби — сигурно бяха водопроводни — обвити от розов изолационен материал. После осъзна, че гледа по дълъг, застлан с плочи коридор. Някаква болнична количка се носеше право към главата му… която, проумя изведнъж той, се бе подала като перископ над пода. Лоуис изпищя и силно стисна ръката му. Ралф инстинктивно затвори очи и зачака количката да му смаже черепа.

Клото: [Бъдете спокойни! Моля, ви, не се вълнувайте! Не забравяйте, че тези неща съществуват в различно измерение от онова, в което се намираме в момента!]

Ралф отвори очи. Количката беше отминала, но той още чуваше отдалечаващото се потропвапе на колелцата. Количката, както и приятелят на Макгавърн, беше минала право през него. Сега четиримата се издигаха полека в коридор, който навярно беше в детското отделение — по стените се прескачаха какви ли не вълшебни създания, а на прозорците на огромна, ярко осветена стая за игра бяха изрисувани герои от филмчетата на Дисни за Аладин и Малката русалка. По коридора приближаваха лекар и медицинска сестра, които обсъждаха някакъв случай.

— … като че ще трябва да правим още изследвания, но само ако сме минимум деветдесет процента сигурни, че…

Лекарят мина през Ралф и той веднага узна, че господинът отново е започнал тайничко да пуши, след като е отказал цигарите преди пет години, и се чувства гузен. Отминаха. Ралф погледна надолу точно навреме, за да види как краката му изплуват от пода. Извърна се към Лоуис и се ухили закачливо.

[Асансьорът ряпа да яде, а?]

Лоуис кимна. Продължаваше с все сила да стиска ръката му.

Задминаха петия етаж, изплуваха на шестия, където се намираше служебният бюфет (там имаше двама лекари — от по-пълния вид — единият от които гледаше някакъв стар военен филм, а другият похъркваше на грозното канапе, и се озоваха на покрива.

Нощта беше ясна, безлунна, прекрасна. Звездите блещукаха в небесния купол като чудата мъглявина. Духаше ситен вятър, който потвърждаваше думите на госпожа Перин, че циганското лято си отива. Ралф чуваше воя на вятъра, но не го усещаше… макар да му се струваше, че може да го усети, стига да поиска. Само трябва да се съсредоточи и…

В същия миг почувства едва доловима, мигновена промяна в тялото си — нещо подобно на примигване. Изведнъж косата му щръкна, а крачолите се развяха около краката му. Той потръпна. Болките в гърба на госпожа Перин се бяха оказали най-добрият метеоролог. Ралф мислено отново примигна и престана да усеща вятъра. Обърна се към Лахезис:

[Мога ли вече да те пусна?]

Лахезис кимна и сам пусна ръката му. И Клото освободи Лоуис. Ралф погледна към западния край на града и видя трептящите сини светлини над пистите на летището. Отвъд се виждаше плетеницата оранжеви арки на Кейп Грийн, един от новите квартали, застроени в оттатъшния край на Пущинака. И някъде там, сред блещукащите светлинки, точно до източния край на летището, бе Харис Авеню.

[О, Ралф толкова е красиво!]

Той кимна и си рече, че необикновената гледка на града, разстилащ се в мрака, си струва всичко, което бе преживял, откакто започна да страда от безсъние. Всичко, дори повече. Но последното му се стори малко съмнително.

Обърна се към Клото и Лахезис.

[Добре, обяснете. Кои сте вие, кой е той и какво искате да направим?]

Плешивите човечета бяха застанали между два от вентилаторите на климатичната инсталация, които бързо се въртяха и бълваха кафеникавопурпурни потоци във въздуха. Те нервно се спогледаха, а Лахезис кимна едва забележимо на колегата си. Клото пристъпи напред, огледа Ралф, после Лоуис, сякаш подреждайки мислите си.

[Така да бъде. Първо, че нещата, които се случват, макар и неочаквани и шокиращи, не са съвсем неестествени. С колегата, правим онова, което ни принуждават; Атропос също изпълнява нареждания; а вие, скъпи приятели, също ще трябва да извършите онова, което ви накарат.]

Ралф го удостои с горчива усмивка.

[Сбогом, свобода на избора.]

Лахезис: [Не бива да мислиш така! Просто вашата свобода на избора е част от онова, което ние наричаме „ка“, великото колело на битието.]

Лоуис: [Виждаме смътно, сякаш през стъкло… това ли имате предвид?]

Клото се усмихна — усмивката му бе някак младежка: [Има го в Библията, струва ми се. Много добре е казано.]

Ралф: [Освен това и много удобно за такива като вас, но засега да не се занимаваме с този въпрос. Имаме и друга поговорка, господа, която не е от Библията, но все пак много мъдра: „Лилията няма нужда от позлата.“ Надявам, се да я запомните.]

Обаче имаше смътното усещане, че беше попрекалил с изискванията.

5.

Клото отново заговори и не млъкна доста време. Ралф нямаше представа точно колко дълго, защото на това ниво времето беше различно — някак по-свито. Случваше се онова, което казва, изобщо да не съдържа думи; речта биваше заменена от прости ярки изображения като онези от детските ребуси. Ралф предположи, че това е телепатия и поради това изумително явление, но докато се случваше, му се струваше напълно естествено като дишането.

Понякога изчезваха и думите, и образите, прекъсвани от озадачаващи паузи

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

в общуването. Дори и тогава Ралф успяваше да почувства какво се опитва да изрази Клото, но подозираше, че Лоуис още по-ясно разбира какво се крие в тези паузи.

[Първо, знайте, че има само четири константи в нивото на съществуване, където вашите и нашите животи, животите на…

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

[се припокриват. Тези четири константи са Животът, Смъртта, Целта и Случайността. Всички тези думи съдържат за вас някакво значение, но сега вече имате малко по-различна представа за Живота и Смъртта, нали?]

Ралф и Лоуис кимнаха неуверено.

[С Лахезис сме служители на Смъртта. Това ни превръща в същества, предизвикващи ужас за повечето Мимолетници — дори онези, които се правят, че приемат нас и нашите задачи, обикновено се страхуват. Понякога ни рисуват по картинките като страховит скелет или като закачулена фигура, чието лице не се вижда.]

Клото скръсти ръце и се престори, че потръпва. Пантомимата беше толкова успешна, че накара Ралф да се ухили.

[Но ние не сме служители само на Смъртта — освен това сме и служители на Целта. А сега трябва да слушате внимателно, защото искам да бъда разбран. Сред вашия вид има такива, които смятат, че всичко се случва по предварително начертан план, а има и такива, които смятат, че всички случки са просто въпрос на късмет или на шанс. Истината е, че животът е едновременно случаен и целенасочен, макар и не в еднаква степен. Животът е като…]

Тук Клото очерта окръжност с ръце, като малко дете, което се опитва да покаже каква е формата на земята, а в окръжността Ралф видя хиляди (или може би милиони) карти за игра, разперени във ветрило като трепкаща дъга от купи, пики, спатии и кари. В тази огромна колода съзря и доста жокери — много повече, пропорционално погледнато, от обичайните два-три в колода. Всичките бяха ухилени до уши, имаха на главите си сламени шапки с изгризана периферия.

Всички държаха ръждиви скалпели.

Ралф погледна Клото с разширени зеници. Човечето кимна.

[Да. Не зная точно какво си видял, но съм сигурен, че е било нещо, което се опитвам да кажа. А ти, Лоуис?]

Лоуис, която много обичаше да играе на карти, леко кимна.

[Атропос е жокерът в колодата — това искаш да кажеш.]

[Той е служител на Случайността. Ние с Лахезис служим на другата сила, на онази, която отговаря за повечето събития както в живота на даден човек, така и в общия поток на човешките дела. На вашия етаж от зданието всички същества са Мимолетни, което означава, че времето за смъртта им е фиксирано. Не мислете, че детето изскача от утробата на майка си с табелка на врата, на която пише: „СРЯЗВАНЕ НА ВРЪВЧИЦАТА НА 84 ГОДИНИ, 11 МЕСЕЦА, 9 ДНИ, 6 ЧАСА, 4 МИНУТИ И 21 СЕКУНДИ“. Тази идея е нелепа. И все пак времевите отрязъци са с предварително определена, дължина, а както се убедихте, една от многото функции на човешката аура е да служи като часовник.]

Лоуис се размърда, а като се обърна към нея, Ралф видя нещо удивително — небето над тях избледняваше. Предположи, че вече е пет сутринта. Бяха пристигнали в болницата около девет вечерта във вторник, а сега изведнъж вече беше сряда, 6 октомври. Бе чувал, че времето летяло, но това бе пълен абсурд.

Лоуис: [Значи работата ви се състои в това, да предизвиквате онова, което ние наричаме естествена смърт?]

В аурата й се мярнаха объркани, недооформени образи. Някакъв мъж (Ралф бе сигурен, че е покойният господин Шаси), който лежи с кислородна маска. Джими В., който отваря очи и вижда Ралф и Лоуис миг преди Клото да пререже връвчицата му. Страницата с некролозите от местния вестник „Нюз“, осеяна с фотографии, повечето от които по-големи от пощенски марки, жертвите от седмичната жътва на смъртта в местните болници и сиропиталища.

Клото и Лахезис едновременно поклатиха глави.

Лахезис: [Няма такова нещо като естествена смърт. Ние действаме целенасочено. Взимаме старите и болните, но взимаме и други. Вчера например взехме млад мъж на двадесет и осем години. Дърводелец. Преди две седмици по вашето време паднал от скелето и получил фрактура на черепа. През тези две седмици аурата му беше…]

Ралф видя накъсан образ на поразена от гръм аура, като онази, която обвиваше бебето в асансьора.

Клото: [Най-после настъпи промяната — аурата придоби друг цвят. Известно ни бе, че ще се случи, но не знаехме кога. Когато се случи, отидохме при него и го отпратихме.]

[Къде го отпратихте?]

Това бяха думи на Лоуис, която случайно засегна деликатния въпрос за съществуването след смъртта. Ралф нахлузи мисловния си спасителен пояс, едва ли не надявайки се да получат в отговор странна пауза, но когато застъпващите се отговори бяха дадени, те бяха кристално ясни.

Клото: [Навсякъде.]

Лахезис: [В други светове, различни от тези.]

Ралф изпита смесица от облекчение и разочарование.

[Звучи много поетично, но мисля, че знам какво означава — поправете ме, ако греша — че животът след смъртта е не по-малка загадка за вас, отколкото и за нас.]

Лахезис, почти сопнато: [Може би при друг случаи ще имаме възможност да обсъждаме подобни теми, но не сега — както несъмнено вече сте забелязали, на това ниво от зданието времето тече по-бързо.]

Ралф се огледа и видя, че утрото е настъпило. [Съжалявам.]

Клото, усмихвайки се: [Няма нищо — радваме се на въпросите ви и ги намираме за доста интересни. Любопитството е неразделна част от живота, но тук се проявява най-силно. Само че онова, което наричате „живот след смъртта“, няма място сред четирите константи — Живот и Смърт, Цел и Случайност — които ни интересуват в момента.]

[Всяка смърт, която служи на целта, се програмира по добре познат на нас начин. С приближаването на края, аурите на онези, които ще умрат от Целенасочена смърт, постепенно посивяват. Сивото неотклонно почернява. Ние биваме извикани, когато аурата…]

[— — — — — — — — — — — — — — — ]

[и идваме точно така, както вече имахте възможност да видите снощи. Носим успокоение на страдащите, мир на уплашените, покой на неспокойните. Когато една смърт е от най-Целенасочените, тя е очаквана, дори добре дошла, но не винаги. Понякога ни викат да взимаме мъже, жени и деца, които са в цветущо здраве… но чиито аури изведнъж се променят и показват, че краят им вече е дошъл.]

Ралф се сети за младежа с якето без ръкави, който с бодра стъпка нахълта вчера следобед в „Червената ябълка“. Той бе олицетворение на здраве и жизненост… като се изключи мазният черен мехур, полепнал по него.

Отвори уста да спомене за младия мъж (или да попита за съдбата му), но после я затвори. Слънцето вече грееше право над главите им и изведнъж Ралф бе обзет от непонятна увереност — че двамата с Лоуис са се превърнали в предмет на вулгарна дискусия в тайния град на старчоците.

Някой да ги е виждал? … Не? … Мислите ли, че са избягали заедно? … За да се оженят например? … Ами, на тяхната възраст е невъзможно, но какво, ако са решили да си легнат заедно? Не знам дали на Ралфи са му останали снаряди в стария склад за амуниции, но тя винаги ми се е струвала горещо парче… Да, бе, ходи така, сякаш знае, че оная й работа още я бива, нали тъй?

Ралф си представи как олдсмобилът му е паркиран зад едно от обвитите с бръшлян бунгала в крайпътния мотел, как пружините на леглото в хотелската стая се огъват под него и Лоуис, докато се любят, и неволно се ухили. Миг след това му хрумна тревожната идея, че може би мислите му се четат по аурата му и той веднага прогони изображението. Но все пак му се стори, че Лоуис го наблюдава замислено и лекичко се усмихва.

[Атропос служи на Мимолетните. Не всяка смърт от онези, които Мимолетните наричат „безсмислена“, „ненужна“ и „трагична“ е негово дело, но в повечето случаи е така. Когато десетина възрастни мъже и жени загинат при пожар в старчески дом, има много голяма вероятност Атропос да е бил там, да е събирал сувенири и да е прерязвал връвчици. Когато дете издъхне в люлката си без никаква видил причина, вината най-често е на Атропос и на ръждивия, скалпел. Когато някое куче — да, дори и куче, защото съдбите на повечето живи същества в света на Мимолетните принадлежат или на Случайността или на Целта — бъде прегазено на улицата, защото водачът на колата, която го блъснала, е избрал неподходящ момент да си погледне часовника…]

Лоуис: [Това ли се е случило с Розали?]

Клото: [На Розали й се е случил Атропос. Приятелят на Ралф, Джо Уайзър, е само онова, което наричаме „ръка на съдбата“.]

Лахезис: [А освен това се е случил и на вашия приятел Бил Макгавърн.]

Лоуис изглеждаше така, както се чувстваше Ралф — ужасена, но не особено изненадана. Вече беше късен следобед, сигурно бяха минали поне осемнадесет часа, откакто за последно бяха видели Бил, а още снощи Ралф знаеше, че на приятеля му остава да живее съвсем, съвсем малко. Сигурно Лоуис, която най-безразсъдно го докосна, знаеше още по-добре.

Ралф: [Кога се е случило? Колко време, след като го видяхме за последен път?]

Лахезис: [Не след дълго. На излизане от болницата. Съжалявам за вашата загуба, както и за непохватния начин, по които ви поднесохме известието. Толкова рядко разговаряме с Мимолетни, че забравяме как се прави. Не исках да ви причиня болка.]

Лоуис отвърна, че няма нищо, че напълно го разбирала, но по страните й се стичаха сълзи, а Ралф усещаше, че и неговите очи парят. Трудно му беше да повярва, че Бил си е отишъл — че малкият посерко с мръсната бяла престилка се е докопал до него. Как да повярва, че Макгавърн никога повече няма да повдигне иронично рошавата си вежда? И никога повече няма да мрънка колко е глупашко да се остарява?

Невъзможно. Той рязко се извърна към Клото.

[Искам да видя.]

Клото, изненадан, почти разстроен от притеснение: [Аз… аз не мисля…]

Ралф: [За нас, глупавите Мимолетни, важи: „Око да види, ръка да пипне.“ Никога ли не сте чували тази поговорка?]

Лоуис неочаквано проговори.

[Да — искаме да видим. Но само толкова, колкото да узнаем как е станало и да го приемем Опитайте се да не ни разстройвате повече.]

Ктото и Лахезис се спогледаха, после сякаш свиха рамене, без обаче в действителност да ги повдигат. Лахезис вирна първите два пръста на дясната си ръка и от тях във формата на паунска опашка заструи синьо-зелена светлина. В нея се виждаше умалено, зловещо правдоподобно изображение на коридора в реанимацията. Медицинска сестра, която буташе количка с лекарства, премина през тази светлинна арка. За момент тялото и сякаш се огъна, после тя се изгуби от поглед.

Лоуис, очаровано, въпреки обстоятелствата: [Като че гледаме филм, прожектиран в сапунен мехур!]

В този миг Макгавърн и господин Виолетов излязоха от стаята на Боб Полхърст. Макгавърн беше облечен със стар униформен пуловер на гимназията в Дери, а приятелят му закопчаваше ципа на якето си; очевидно се бяха отказали да седят до леглото на умиращия. Макгавърн вървеше бавно след господин Виолетов. Ралф видя, че съседът му изобщо не изглежда добре. Лоуис го сграбчи здраво за лакътя. Той притисна ръката й с длан.

Насред пътя към асансьора Макгавърн спря, подпря се на стената и наведе глава. Изглеждаше като напълно изтощен състезател на финала на маратонско бягане. Известно време господин Виолетов продължи да върви сам; Рапф видя, че устните му се движат и си рече: „Не осъзнава, че събеседникът му не е до него.“

Изведнъж му се отщя да гледа.

В синьо-зелената сфера Макгавърн притискаше с ръка гърдите си. С другата посегна към гърлото си и го заопипва, сякаш да провери дали не започва да развива гуша. Ралф не беше много сигурен, но му се стори, че в очите на съседа му се чете страх. Спомни си отвратителната гримаса на лицето на Докторчо № 3, когато бе разбрал, че някакъв Мимолетен се намесва в разправията му с едно от местните бездомни кучета. Какво бе казал?

[Ще ти спукам гьона, Дребен. Хич няма да те оставя на мира. И приятелчетата ти, и тях ще ги подпукам. Разбираш ли какво ти говоря?]

Докато гледаше как Бил се свлича бавно на пода, през главата му мина ужасяващо предположение, граничещо с убеденост.

Лоуис: [Пропъди го — моля те, пропъди го!]

Тя допря лице до рамото на Ралф. Клото и Лахезис си размениха смутени погледи и Ралф си даде сметка, че е започнал да преосмисля представата за тях като за вездесъщи и всесилни същества. Може и да са свръхестествени, но братята доктор Джойс със сигурност не бяха. Подозираше, че не са и големи капацитети по предсказване на бъдещето; гадателите с истинските кристални сфери едва ли биха се спогледали смутено.

„И те, като всички останали, налучкват“ — рече си той и изпита неохотно съчувствие към господин К. и господин Л.

Синьо-зелената сфера, която плуваше пред Лахезис — заедно с пленените вътре образи — изведнъж изчезна.

Клото, оправдавайки се: [Моля ви, не забравяйте, че вие сами, Ралф и Лоуис, избрахте да го видите. Не ви го показахме по своя воля.]

Ралф почти не чу тези думи. Ужасяващият спомен продължаваше да се натрапва в съзнанието му — като снимка, която човек не иска да гледа повече, но няма сили да отвърне очи от нея. Мислеше за шапката на Бил… за избелялото шалче на Розали… за липсващите обеци на Лоуис.

[Ще ти спукам гьона, Дребен — разбираш ли какво ти говоря? Надявам се. Най-искрено се надявам.]

Отмести поглед от Клото към Лахезис и съчувствието се изпари. На негово място запулсира гняв. Лахезис бе казал, че няма понятие като случайна смърт, а това включва и Макгавърн. Ралф изобщо не се съмняваше, че Атропос е взел Макгавърн поради една много проста причина — искал е да нарани Ралф, да го накаже, че се е намесил… как го бе нарекъл Дорънс? В делата на Дълголетните.

Старият Дор му бе препоръчал да не се захваща с това — без съмнение добра стратегия, но той, Ралф, всъщност нямаше избор… защото двете плешиви джуджета се бяха захванали с него. В действителност именно те бяха предизвикали смъртта на Макгавърн.

Клото и Лахезис почувстваха гнева му и отстъпиха крачка назад (макар наглед като че не помръднаха от местата си), а по лицата им беше изписано пълно объркване.

[Вие двамата сте причината Бил Макгавърп сега да е мъртъв. Това е самата истина, нали?]

Клото: [Моля те… позволи ми да довърша с обяснението…]

Тревожна и уплашена, Лоуис гледаше втренчено Ралф.

[Ралф? Какво става? Защо се ядосваш?]

[Не разбираш ли? Техният номер струваше на. Бил Макгавърп живота му. Тук сме или защото Атропос е направил нещо, което тия момчета не харесват, или се готви да…]

Лахезис: [Правиш прибързани заключения, Ралф…]

[… но има един много голям основен проблем — той знае, че го виждаме! Атропос ЗНАЕ, че го виждаме!]

Очите на Лоуис се разшириха от ужас… бе разбрала.