Стивън Кинг
Безсъние (11)

2.

Случи се, докато минаваше покрай къщата на Мей Локър. Той се закова на място и се втренчи в Харис Авеню с широкоотворени и невярващи очи. Дясната му ръка се вкопчи в гърлото, а челюстта му увисна. Приличаше на човек, който получава сърдечен удар, но докато сърцето му, изглежда, беше наред — поне засега — Ралф чувстваше, че наистина преживява някакъв удар. Не беше подготвен за онова, което виждаше. Но и едва ли нещо би могло да го подготви за тази гледка.

Отново виждаше загадъчния свят на ореолите и този път там имаше много повече неща, отколкото можеше да си представи… Толкова много, че за миг се зачуди дали е възможно човек да умре от претоварване на зрителните възприятия. Харис Авеню представляваше ярко осветена страна на чудесата, изпълнена с разноцветни сфери, конуси и полумесеци. Дърветата горяха като факли, а небето беше невероятно синьо.

Телефонните кабели в западната част на Дери бяха все още над земята и Ралф впери очи в тях, смътно съзнавайки, че е затаил дъх и трябва отново да започне да диша, ако не иска да умре. По черните жици бързо пробягваха мълниевидни жълти спирали. От време на време проблясваше някоя вертикална червена или зелена светкавица, която се разпространяваше едновременно и в двете посоки, заличаваше за миг жълтите спирали и после избледняваше.

„Виждаш как хората говорят по телефона — вцепенен помисли той. — Знаеш ли това, Ралф? Леля Сади от Далас бъбри с любимия си племенник, който живее в Дери. Един фермер от Хейвън приказва с търговеца, от когото купува части за трактора си. Някакъв свещеник се опитва да помогне на свой енориаш, който има неприятности. Това са гласове и аз мисля, че ярките светкавици и проблясъци се излъчват от хора, които изпитват силни емоции — любов или омраза, щастие или ревност.“

Ала той усещаше, че онова, което вижда и чувства, не е всичко. Отвъд този поток от възприятия го очакваше един друг свят, пред който всичко пред очите му избледняваше. И ако наистина имаше още разноцветни сияния, как щеше да издържи, без да полудее? Нямаше да помогне дори ако затвореше очи. Съзнаваше, че вижда всичко това предимно заради дългогодишното си убеждение, че зрението е основното възприятие. Но пред него ставаше много повече.

Затвори очи… ала продължи да вижда Харис Авеню. Клепачите му сякаш бяха от стъкло. Единствената разлика беше, че обичайните цветове бяха сменили местата си и създали един свят, който приличаше на негатив на цветна снимка. Дърветата вече не бяха оранжеви и жълти, а неестествено яркозелени. Асфалтът се бе превърнал в широк бял път, а небето — в изумително червено езеро. Ралф отново отвори очи. Беше почти сигурен, че ореолите ще са изчезнали, но светът продължаваше да се взривява от багри, движения и звуци.

„Кога започнах да ги виждам — зачуди се Ралф и бавно тръгна надолу по хълма. — Кога започнаха да се появяват плешивите докторчета?“

Но всъщност нямаше лекари, нито ангели или дяволи, надзъртащи от решетките на каналите. Имаше само…

— Гледай къде вървиш, Робъртс.

Думите — груби и обезпокоителни — сякаш бяха… материални — все едно да прокараш ръка по дъбовата ламперия на някое старо абатство или замък. Ралф спря и видя госпожа Перин. Жената беше скочила от тротоара, за да не я блъсне и прегази като валяк, и стоеше, затънала до глезените в листа, държеше пазарската си чанта в едната ръка и гневно гледаше Ралф, свъсила прошарените си вежди. Ореолът около нея беше тъмносив, като на униформите на военните от академията Уест Пойнт.

— Пиян ли си, Робъртс? — строго попита тя и изведнъж изобилието от цветове и усещания изчезна.

Пред очите на Ралф отново се появи Харис Авеню такова, каквото си беше — задрямало в прекрасното делнично утро в средата на есента.

— Пиян? Аз? Съвсем не. Трезвен съм като съдия. Честна дума.

Той й протегна ръка. Госпожа Перин, която минаваше осемдесетте, но изобщо не се предаваше на възрастта, го изгледа подозрително. „Не ти вярвам, Робъртс — казваха сивите й очи. — Изобщо не ти вярвам…“ Тя се качи на тротоара без помощта на Ралф.

— Извинявайте, госпожо Перин. Бях се замислил.

— Наистина. Блееше с увиснала челюст. Приличаше на идиот.

— Съжалявам — повтори той и прехапа език, за да не прихне да се смее.

— Хм — изсумтя старицата и го изгледа от главата до петите като сержант от флотата, който инспектира новобранец. — Ризата ти е скъсана под мишницата, Робъртс.

Ралф вдигна ръка и погледна. Любимата му карирана риза наистина беше скъсана. През разпрания шев се виждаше превръзката с петното засъхнала кръв и кичур заплетени косми. Бързо спусна ръка и усети, че се изчервява.

— Хм — пак изсумтя госпожа Перин, изразявайки всичко, което мислеше за Ралф Робъртс. — Донеси ми я, ако искаш. И ако имаш нещо друго за кърпене. Още ме бива с иглата, да знаеш.

— О, разбира се. Обзалагам се, че ви бива, госпожо Перин.

Тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти си един дърт подмазвач, Ралф Робъртс, но предполагам, че не можеш да се промениш“, после добави:

— Но не следобед. Тогава помагам да приготвят вечерята в приюта за бездомни и да я сервират в пея. Служа на Бога.

— Да, сигурен съм…

— На небето няма да има бездомни, Робъртс. Бъди сигурен. Нито скъсани ризи. Но докато сме тук, трябва да се спогаждаме и да си помагаме. Това е наш дълг. — „И аз се справям отлично“ — твърдеше изражението й. — Донеси всичко, което имаш за закърпване, Робъртс. Но някоя сутрин или вечер. Не чакай специална покана, обаче не идвай след осем и половина. Лягам си в девет.

— Много сте любезна, госпожо Перин — каза Ралф и отново прехапа език.

Съзнаваше, че скоро този номер ще се изтърка — веднага щом се изправеше пред дилемата да се разсмее или да се пръсне.

— Съвсем не. Това е мой дълг като християнка. Пък и Каролин ми беше приятелка.

— Благодаря. Онова, което се случи с Мей Локър, е ужасно, нали?

— Не. Бог е пожелал така.

И преди Ралф да успее да каже нещо, тя го отмина.

Гръбнакът й беше толкова мъчително изопнат, че Ралф изпита болка само като я гледаше.

Направи няколко крачки и не се сдържа. Облегна се на телефонния стълб, притисна ръка до устата си и започна да се смее, колкото е възможно по-тихо, докато от очите му потекоха сълзи. Когато истеричният пристъп премина, вдигна глава и огледа улицата с внимателни, любопитни и насълзени очи. Не видя нищо, което другите хора да не могат да видят, и се успокои.

„Но всичко онова ще се върне, Ралф. Знаеш го.“

Да, но по-късно щеше да мисли за това. Сега трябваше да поговори с Бил.

3.

Когато най-после Ралф се върна от изумителното си пътешествие по улицата, Макгавърн седеше на верандата и лениво прелистваше сутрешния вестник. Ралф тръгна по алеята към къщата и в същия миг стигна до внезапно решение. Няма да сподели всичко с Бил. Едно от нещата, които със сигурност щеше да пропусне, щеше да бъде извънземният вид на двамата мъже, излизащи от къщата на госпожа Локър.

Макгавърн вдигна глава.

— Здравей, Ралф.

— Здрасти, Бил. Може ли да поговорим?

— Разбира се.

Макгавърн затвори вестника и внимателно го сгъна.

— Вчера най-после са закарали моя стар приятел Боб Полхърст в болницата.

— Мислеше ли, че това ще стане по-рано?

— Да. Всички смятаха така. Той ни заблуди. Всъщност състоянието му сякаш се подобряваше — поне пневмонията — но после пак се влоши. Вчера по обед е спрял да диша и племенницата му помислила, че ще умре, преди да дойде линейката. Ала той прескочил трапа и сега, изглежда, отново се стабилизира. — Макгавърн погледна към улицата и въздъхна. — Мей Локър хвърля топа посред нощ, а Боб продължава да пърха. Странно нещо е животът, а?

— Да.

— Какво искаше да ми кажеш? Да не си решил най-сетне да направиш предложение на Лоуис? Искаш ли един бащински съвет как да го сториш?

— Нуждая се от съвет, но не относно любовния ми живот.

— Изплюй камъчето — сприхаво го подкани Макгавърн.

И Ралф го направи — доволен и успокоен от мълчаливото внимание на Макгавърн. Отново разказа всичко, което Бил вече знаеше — за инцидента между Ед и шофьора на камиона през лятото на 1992 и бръщолевенията на Дипно в деня, когато преби Хелън, задето е подписала петицията. Докато говореше, започна да чувства по-силно от всякога, че между странните неща, които ставаха с него, има връзка. Почти осезаема.

Разказа на Макгавърн за ореолите, но не и за безмълвния катаклизъм, който преживя преди малко повече от половин час, макар че това беше повече, отколкото имаше желание да сподели — поне засега. Бил знаеше за нападението на Чарли Пикъринг и че Ралф е предотвратил много по-сериозно нараняване, използвайки спрея, подарен му от Хелън и приятелката й. Но сега Ралф призна нещо, което бе премълчал в неделя вечерта — как флаконът като по чудо се бе озовал в джоба на якето му. Само дето подозираше, че магьосникът е бил старият Дор.

— Господи! — възкликна Макгавърн. — Водиш опасен живот, Ралф.

— И аз мисля така.

— Колко от това разказа на Лийдекър?

„Съвсем малко“ — понечи да каже Ралф, но после осъзна, че дори това ще бъде преувеличение.

— Почти нищо. Не му казах и още нещо — много по-съществено, предполагам. Свързано е с онова, което се случи там.

Ралф посочи къщата на Мей Локър, където току-що бяха спрели два синьо-бели микробуса. Отстрани пишеше „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МЕЙН“. Предположи, че това са съдебномедицинските експерти, за които спомена Лийдекър.

— Знаеш ли нещо за случилото се с Мей? — попита Макгавърн и се приведе към него.

— Мисля, че да.

Заговори, като внимателно обмисляше всяка дума, подобно на човек, който стъпва по камъни, за да прекоси коварен поток. Разказа как се е събудил и видял двама мъже да излизат от дома на госпожа Локър. Спомена за ножицата, ала не и за кошмара с Каролин, нито за светещите следи, както, и за закъснялото си чувство, че мъжете може би са минали през вратата — това щеше да унищожи и последните остатъци от правдоподобност в историята му. Завърши с анонимното обаждане на 911, седна на стола и разтревожен се втренчи в Макгавърн.

Бил поклати глава, сякаш да проясни мислите си.

— Ореоли, оракули, загадъчни крадци с ножици… Действително водиш опасен живот, Ралф.

— Какво мислиш?

Макгавърн не отговори. Беше навил вестника си на руло и сега разсеяно заудря с него по крака си. Ралф изпита желание да формулира въпроса си още по-безцеремонно — „Мислиш ли, че съм луд, Бил!“ — но се отказа. Наистина ли вярваше, че това е въпрос, на който хората отговарят откровено? Макгавърн можеше спокойно да каже: „О, да, мисля, че си откачил, затова хайде веднага да се обадим в «Джунипър Хил» и да попитаме дали имат свободно легло.“ И тъй като нямаше значение какъв ще бъде отговорът, Ралф реши, че е по-добре да се въздържи от този въпрос.

— Не знам какво да мисля — най-после рече Бил. — Поне засега. Как изглеждаха ония двамата?

— Трудно беше да различа чертите им дори през бинокъла — отговори Ралф.

Гласът му беше спокоен като предишния ден, когато отрече, че се е обаждал на 911.

— Вероятно нямаш представа на колко години са били.

— Не.

— Възможно ли е единият да е бил нашият стар приятел от улицата?

— Ед Дипно? — изненада се Ралф. — Не, не беше той.

— А Пикъринг?

— Не. Щях да го позная. За какво намекваш? Да не мислиш, че съм откачил дотолкова, че съм си въобразил всичко?

— Не, разбира се — отговори Макгавърн, но равномерното потропване с вестника спря и очите му светнаха.

Стомахът на Ралф се сви. Да, точно за това намекваше Бил и всъщност нямаше причина да се изненадва.

Може би, но неприятното усещане в стомаха му не премина.

— И Джони каза, че всички врати са били залостени?

— Да.

— Отвътре?

— Аха. Но…

Макгавърн стана от стола толкова внезапно, че за един безумен миг на Ралф му се стори, че ще побегне и вероятно ще изкрещи: „Пазете се от Робъртс! Напълно е откачил!“ Но вместо да хукне надолу по стълбите. Бил се обърна към вратата, водеща към задната част на къщата. Неизвестно защо Ралф помисли това за много по-обезпокоително.

— Какво ще правиш?

— Ще се обадя на Лари Перо. Братът на Мей. Той живее в Кардвил. Сигурно там ще я погребат — отговори Макгавърн и хвърли на Ралф странен и замислен поглед. — А ти какво помисли, че ще направя?

— Не знам. За миг ми се стори, че ще избягаш.

— Ами. — Протегна ръка и го потупа по рамото, но жестът беше някак студен и формален.

— Какво общо има братът на госпожа Локър с всичко това?

— Джони ти е казал, че са изпратили тялото на Мей в Огъста за по-подробна аутопсия, нали така?

— Ами, мисля, че той употреби думите „посмъртен анализ“.

Макгавърн махна с ръка.

— Едно и също е, повярвай. Ако изникне нещо странно, което да загатва, че е била убита, Лари ще трябва да бъде осведомен. Той е единственият й жив роднина.

— Да, но няма ли да се зачуди защо проявяваш интерес към него?

— О, не мисля, че трябва да се притесняваме за това — успокои го Бил, но тонът му не оказа въздействие върху Ралф. — Полицията е запечатала къщата и слуховете вече са плъзнали по Харис Авеню. Лари знае, че с Мей сме приятели от училище. Посещавах я редовно през последните няколко години. С него не се обичахме, но се разбирахме сравнително добре. Той ще ми каже онова, което искам да разбера, ако не за друго, то защото и двамата сме оцелели след Кардвил. Схващаш ли?

— Да, но…

— Поне така се надявам — каза Макгавърн и изведнъж се състари и заприлича на голям отровен гущер. После насочи пръст срещу Ралф. — Не съм глупак и уважавам тайната на изповедта. На лицето ти току-що пролича, че ти не си сигурен по този въпрос, и това не ми харесва.

— Извинявай. — Ралф беше смаян от изблика на съседа си. Бил го изгледа, а напуканите му устни се разтегнаха и оголиха твърде големите протези, после кимна.

— Добре. Приемам извинението. Не можеш да спиш и трябва да се съобразявам с това. Аз пък не мога да прогоня Боб Полхърст от мислите си — тежко въздъхна той. — Виж какво, ако искаш, няма да се обаждам на брата на Мей…

— Не, не — възрази Ралф.

Единственото му желание беше да върне часовника десетина минути назад, за да не започва целия този разговор. После му хрумна да каже нещо, което Бил Макгавърн със сигурност щеше да оцени.

— Съжалявам, че се усъмних в дискретността ти.

Макгавърн се усмихна — отначало насила, сетне лицето му засия.

— Сега знам какво те държи буден — в главата ти са все такива глупости. Не мърдай оттук и мисли за приятни неща — за хипопотами, както обичаше да казва майка ми. Ей сега ще се върна. Може и да не го намеря. Сигурно е зает с погребението. Искаш ли да прегледаш вестника, докато чакаш?

— Разбира се. Благодаря.

Бил му даде навития на руло вестник и влезе в къщата. Ралф погледна първата страница. Заглавието гласеше: „Привържениците на «Право на избор» и на «Право на живот» са готови за пристигането на активистката.“ Статията беше придружена със снимки. На едната имаше пет-шест млади жени, които изработваха плакати с надписи: „Телата са наши и изборът е наш“ и „В Дери настъпва нов ден“. Другата показваше демонстранти, протестиращи пред „Женска солидарност“. Не носеха лозунги и не се нуждаеха от тях, защото черните мантии с качулки и косите, които носеха, казваха всичко.

Ралф въздъхна, пусна вестника на люлеещия се стол и погледна към Харис Авеню. Хрумна му, че Макгавърн може би говори по телефона с Лийдекър вместо с Лари Перо и в момента двамата се съвещават какво да правят със смахнатия дърт лунатик Ралф Робъртс.

„Помислих, че би искал да знаеш кой се е обадил онази нощ на 911, Джони.“

„Благодаря, професоре. Ние бяхме сигурни, но е хубаво да получим потвърждение. Мисля, че той е безобиден. Всъщност дори го харесвам.“

Ралф се опита да прогони мисълта на кого се обажда Бил. Беше по-лесно да седи неподвижно и да не мисли за нищо, дори за хипопотами. Да гледа как камионът с бира „Будвайзер“ бавно влиза в паркинга на „Червената ябълка“ и шофьорът спира да поздрави колегата си от микробуса, разнасящ вестници и списания, който току-що бе оставил седмичната си доставка и потегляше. Да наблюдава как облечената в яркочервено есенно палто, възрастна Хариет Бениган, пред която госпожа Перин изглеждаше като девойка, е излязла на сутрешната си разходка и върви приведена над бастуна си. Да гледа как едно момиченце в джинси, широка бяла фланелка и огромна мъжка шапка скача на въже на обраслия с трева тротоар между пекарната и солариума. Да съзерцава равномерните движения на малките ръце и да слуша безкрайно повтарящия се монотонен напев: „Едно, две, три, гъската вино пи…“

Част от съзнанието му с изумление установи, че той е на път да заспи, както си седи на верандата. В същото време ореолите отново се появиха и изпълниха света около него с приказни цветове и движения. Прекрасно, но…

… но нещо не беше наред. Какво?

Момичето, което скачаше на въже. Обутите в джинси крака сновяха нагоре-надолу като игла на шевна машина. Сянката подскачаше до детето върху напукания асфалт на обраслата с трева и слънчогледи уличка. Въжето се въртеше…

Не, фланелката не беше твърде широка за момичето. Фигурата беше облечена в рокля — бяла, като престилките на актьорите в старите телевизионни лекарски сериали.

Едно, две, три, гъската вино пи.

Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски…

Облак засенчи слънцето и денят бе помрачен от зловеща зелена светлина, която сякаш го погълна. Кожата на Ралф първо се смрази, после настръхна. Подскачащата сянка на момичето изчезна. Очите му се насочиха към него и той видя, че това не е дете. Съществото, което се бе вторачило в него, беше мъж, висок около метър и двайсет. Отначало Ралф бе помислил закритото от шапката лице за детско, защото кожата беше гладка, без нито една бръчка. Въпреки това изражението беше недвусмислено — то излъчваше омраза и злоба, каквито човешкото въображение не можеше да си представи.

„Ето, това е — вцепенен помисли Ралф. — съвсем откачих.“

Съществото сякаш прочете мислите му, защото в същия миг устните му се разтеглиха в презрителна и противна усмивка, като че двамата имаха някаква обща зловеща тайна. Ралф беше убеден, че съществото си тананика, без да движи устни: „Въжената линия се скъса! Маймуната се задави и закъса! И всички загинаха в една лодка къса!“

Създанието не беше един от двамата дребни плешиви доктори, които Ралф бе видял да излизат от дома на госпожа Локър. Може би беше свързано с тях, но не беше същото.

То хвърли въжето, което стана първо жълто, а после червено и разпръсна искри, докато летеше във въздуха. Дребното човече — Док № 3 — се вторачи в Ралф и се ухили. И изведнъж той осъзна нещо друго, което го изпълни с ужас. На главата си съществото носеше изчезналата шапка на Макгавърн.

4.

Създанието сякаш отново прочете мислите му. Махна шапката от главата си, под която се разкри гол череп, и я заразмахва като каубой, яхнал див мустанг. И продължи да се хили с неописуемата си усмивка.

Изведнъж посочи Ралф, сякаш го набелязваше. Сетне отново сложи шапката на главата си и хукна по тясната, обрасла с бурени уличка. Слънцето изплува от облака, който го бе закрил, и променящата се яркост на ореолите започна да избледнява. След една-две минути пред Ралф отново се появи познатото Харис Авеню.

Разтреперан, той си пое дъх и си спомни безумното изражение на ухиленото личице, докато съществото тананикаше: „Маймуната се задави и закъса и всички загинаха в една лодка къса“ и как го посочи и набеляза.

— Кажи ми, че спя — дрезгаво прошепна Ралф — и сънувам онзи дребен тип.

Вратата зад него се отвори.

— Божичко, сам ли си говориш? — попита Макгавърн. — Сигурно имаш пари в банката.

— Да. Достатъчно, за да покрия разходите по погребението си.

Гласът на Ралф прозвуча така, сякаш бе преживял ужасен шок и се опитваше да се овладее. Очакваше Бил да се втурне към него с разтревожено (или подозрително) изражение и да го попита какво има.

Макгавърн не го направи. Тръшна се на люлеещия се стол, скръсти ръце на гърдите си и погледна към Харис Авеню — сцената, на която той, Ралф, Лоуис, Дорънс Марстелър и другите от „златната възраст“ трябваше да изпълняват често скучните си и понякога мъчителни последни роли.

„Какво, ако му разкажа за онова хлапе — помисли Ралф. — Да речем, че започна така: «Бил, знам какво се е случило със сламената ти шапка. Задигнала я е някаква зла роднина на двамата типове, които видях онази нощ. Беше си я сложила и скачаше на въже в уличката между пекарната и солариума.»“

И ако Макгавърн все още изпитваше съмнения относно здравия му разум, тази новина щеше със сигурност да ги разсее.

Ралф реши да си държи езика зад зъбите.

— Извинявай, че се забавих — каза Бил. — Лари твърдеше, че съм го хванал на вратата, но преди да успея да му задам въпросите си, той ми разказа половината живот на Мей и почти всичко за себе си. Не млъкна цели четирийсет и пет минути.

Макгавърн сигурно преувеличаваше. Беше влязъл в къщата само за пет минути. Ралф погледна часовника си и се изуми, когато видя, че е единайсет и петнайсет. Взря се в улицата и забеляза, че госпожа Бениган е изчезнала. Камионът с бирата също. Беше ли заспал? По всяка вероятност… но за нищо на света не можеше да открие прекъсване в съзнателните си възприятия.

„За Бога, не ставай глупав. Ти спеше, когато видя дребния плешив тип. Сънува го.“

В това имаше логика. Дори във факта, че съществото си бе сложило шапката на Бил, имаше някакъв смисъл. Капелата се бе появила и в кошмара с Каролин… в лапите на Розали.

Само че този път Ралф не сънуваше. Беше сигурен. Е… почти.

— Няма ли да попиташ какво каза братът на Мей? — Гласът на Макгавърн прозвуча леко раздразнено.

— Извинявай. Май се бях замислил.

— Простено ти е, синко… при условие, че отсега нататък слушаш внимателно. Детективът, който води разследването, Фъндърбърк…

— Сигурен съм, че името му е Стив Ътърбек.

Макгавърн махна с ръка — обичайната му реакция, когато го поправеха.

— Както и да е. Обадил се на Лари и казал, че според данните от аутопсията Мей е починала от естествена смърт. Най-много се притеснявали — заради твоето обаждане, че Мей е била уплашена до смърт от крадци. Разбира се, фактът, че вратите са били залостени отвътре и нищо ценно не е изчезнало, свидетелства против това, но ченгетата са приели телефонното ти обаждане достатъчно сериозно, за да разследват тази версия.

Укорителният тон — сякаш приятелят му безпричинно бе налял масло в огъня — постави на изпитание търпението на Ралф.

— Естествено, че ще го приемат сериозно. Наистина видях двама души да излизат от къщата й и съобщих на властите. Полицаите дойдоха и намериха жената мъртва. Как няма да го приемат сериозно?

— Тогава защо не си им казал името си?

— Не знам. Какво значение има? И как, за Бога, могат да бъдат сигурни, че тя не е била уплашена до смърт, вследствие на което е получила сърдечен удар?

— Едва ли могат да бъдат сто процента сигурни — сприхаво възрази Макгавърн, — но предполагам, че са близо до истината, след като ще предават тялото на брат й, за да го погребе. Вероятно са изследвали кръвта й. Детективът казал на Лари, че Мей е починала в съня си.

Бил кръстоса крака, приглади гънките на синия си панталон и погледна Ралф право в очите.

— Искам да ти дам един съвет, затова слушай внимателно. Отиди на лекар. Днес. Веднага. Върви при Личфийлд. Състоянието ти се влошава.

„Онези двамата пред къщата на госпожа Локър не ме видяха, но от погледа на третия не можах да се скрия — помисли Ралф. — Видя ме и ме посочи. А може би търсеше именно мен.“

Ето, това вече наистина оеше параноична мисъл.

— Ралф? Чу ли какво ти казах?

— Да. Не вярваш, че съм забелязал някой да излиза от къщата на госпожа Локър.

— Точно така. Видях изражението ти, когато казах, че съм говорил по телефона четирийсет и пет минути, и как погледна часовника си. Не повярва, че е минало толкова много време, нали? И това е, защото неусетно си задрямал. Вероятно и онази нощ ти се е случило същото, Ралф. Но тогава си сънувал двама мъже и сънят е бил толкова реален, че си се обадил на 911, когато си се събудил. Напълно е логично.

„Едно, две, три — помисли Ралф. — Гъската вино пи.“

— А бинокъла? — попита той. — Още стои на масата до креслото ми в хола. Той не доказва ли, че съм бил буден?

— Не виждам как. Може да си сомнамбул, знам ли? Твърдиш, че си видял крадци, но не можеш да ги опишеш.

— Онези яркооранжеви светлини…

— Всички врати са били заключени отвътре…

— Но аз…

— Пък и ореолите, за които говориш. Всичко е от безсънието. Сигурен съм. А може и да е нещо по-сериозно.

Ралф стана, слезе по стъпалата на верандата и застана в началото на алеята с гръб към Макгавърн. Слепоочията му пулсираха, а сърцето му биеше силно.

„Онзи не само ме посочи. Малкото копеле ме набеляза. И това не беше сън. Нито двамата плешивци, които видях да излизат от къщата на госпожа Локър. Убеден съм.“

„Разбира се — обади се един друг глас. — Невменяемите винаги са убедени в шантавите неща, които виждат и чуват. И точно това ги побърква, а не самите халюцинации. Ако наистина си видял всичко онова, тогава какво стана с госпожа Бениган? А с камиона, превозващ бира? Къде ти се губят четирийсет и петте минути, докато Макгавърн говореше по телефона с Лари Перо?“

— Симптомите ти са много сериозни — рече Бил и на Ралф му се стори, че чу нещо ужасно в гласа му. Задоволство? Възможно ли беше да е това?

— Единият държеше ножица — каза той, без да се обръща. — Видях я.

— О, я стига, Ралф! Мисли. Използвай мозъка си и разсъждавай! В неделя следобед, двайсет и четири часа. Преди да отидеш на иглотерапия, някакъв лунатик едва не те наръгва с нож. Странно ли е, че същата нощ съзнанието ти поднася кошмар, в който виждаш остър предмет? Иглите на Хонг и ловджийският нож на Пикъринг се превръщат в ножица, това е всичко. Не разбираш ли, че тази хипотеза подкрепя основното, а твърденията ти са напълно налудничави?

— И съм търсил бинокъла насън, а? Така ли мислиш?

— Твърде вероятно.

— И същото е станало с флакона в джоба ми? Старият Дор няма нищо общо с тази история, нали?

— Не ме е грижа нито за флакона, нито за стария Дор! — изкрещя Макгавърн. — Интересуваш ме само ти. Страдаш от безсъние още от април или май и си потиснат и разстроен след смъртта на Каролин…

— Не съм потиснат! — извика Ралф.

Пощальонът, който минаваше по отсрещната страна на улицата, спря и погледна към тях, после тръгна към парка.

— Както кажеш — рече Макгавърн. — Добре, не си потиснат. Но и не спиш. Виждаш ореоли и мъже, които излизат посред нощ от заключени къщи… — Сетне с престорено безразличен тон Макгавърн каза онова, от което Ралф най-много се опасяваше: — Внимавай, синко. Започна да говориш като Ед Дипно.

Ралф се обърна. Кръвта пулсираше в слепоочията му.

— Защо се държиш така? Защо се заяждаш с мен?

— Не се заяждам, Ралф. Опитвам се да ти помогна. Да ти бъда приятел.

— Не го възприемам така.

— Ами, понякога истината боли — спокойно отбеляза Макгавърн. — Трябва поне да се замислиш върху факта, че умът и тялото се опитват да ти кажат нещо. Позволи ми да ти задам един въпрос — това ли е единственият ти смущаващ сън напоследък?

В съзнанието на Ралф за миг се появи образът на Каролин, която беше заровена до шията в пясъка и крещеше за следите на човека в бяло. За буболечките, извиращи от главата й.

— Напоследък не сънувам кошмари — упорито заяви той. — Предполагам, че не ми вярваш, защото това не съответства на малкия сценарий, който си съчинил.

— Ралф…

— Нека аз да те попитам нещо. Мислиш ли, че присъствието на двамата мъже, които видях, и смъртта на Мей Локър е случайно съвпадение?

— Може би не. Вероятно физическото и емоционалното ти състояние е създало благоприятни условия за едно реално явление.

Ралф мълчеше.

— Мисля, че такива неща стават от време на време — продължи Макгавърн и се изправи. — Може да ти звучи смешно от устата на един здравомислещ старец като мен, но наистина го вярвам. Не казвам, че твоят случай е такъв, но би могъл да бъде. В едно съм убеден — двамата мъже, които мислиш, че си видял, не съществуват в реалния свят.

Ралф застана срещу Бил. Бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Мускулите на ръцете му пулсираха.

Макгавърн слезе по стъпалата на верандата и го хвана за ръката точно над лакътя.

— Само си мисля…

Ралф блъсна ръката му толкова рязко, че съседът му изсумтя от изненада и се олюля.

— Знам какво мислиш.

— Ти не слушаш какво…

— О, чух достатъчно. Дори повече. Повярвай. Извинявай, но пак ще отида на разходка. Трябва да проясня съзнанието си.

Ралф чувстваше как зад челото му пулсира гореща кръв. Опита се да превключи мислите си на някаква висока скорост, която да остави далеч назад безсилната му ярост, но не можа да го направи. Сякаш се бе събудил след кошмара с Каролин. Главата му бучеше от ужас и объркване и когато се обърна и се отдалечи, имаше чувството, че не ходи, а отново е паднал от леглото. Ала не спря. Продължи да върви. Понякога само това остава на човек.

— Трябва да отидеш на лекар! — извика след него Макгавърн и Ралф вече не можеше да се преструва, че не е доловил странното и свадливо задоволство в гласа на приятеля си.

Загрижеността, която го прикриваше, вероятно беше достатъчно искрена, но бе като сладка глазура върху солен кейк.

— Не при фармацевт, нито при хипнотизатор или иглотерапевт. Трябва да отидеш при домашния си лекар!

„Да, при онзи, който погреба съпругата ми. Човекът, който я зарови в пясъка под приливните води и после й каза да не се страхува от удавяне, докато взима хапчета за успокояване.“

— Трябва да се разходя. Това е всичко, от което се нуждая — каза на глас Ралф.

Пулсът вече блъскаше в слепоочията му като тежки удари на парен чук. Хрумна му, че така започват инфарктите. Не се ли овладееше бързо, щеше да се строполи вследствие на онова, което баща му наричаше „апоплектичен удар от раздразнение“.

Чу, че Макгавърн върви след него. „Не ме докосвай, Бил — помисли си. — Дори не слагай ръка на рамото ми, защото, ако го сториш, вероятно ще се обърна и ще те цапардосам.“

— Опитвам се да ти помогна, не разбираш ли? — извика Макгавърн.

Пощальонът на отсрещната страна на улицата отново спря, за да ги наблюдава, а пред „Червената ябълка“ Карл и Сю вече зяпаха с неприкрито любопитство. Карл носеше плик с хамбургери. Беше удивително, че Ралф забелязва такива подробности… но след всичко, което видя тази сутрин, едва ли трябваше да се изненадва.

„Нещата, които мислиш, че видя, Ралф“ — прошепна предателският глас в съзнанието му.

— Върви — отчаяно измърмори той. — Просто върви.

Във въображението му започна прожекцията на мисловен филм. Беше неприятен — от онези, на които едва ли би отишъл, дори да бе изгледал всичко в киноцентъра. Песента, съпровождаща тези кадри на ужасите, беше „Лисицата изгърмя“.

— Нека да ти кажа нещо, Ралф. На нашата възраст психическите разстройства са често явление. Ето защо иди при домашния си лекар.

Госпожа Бениган бе застанала на верандата си. Бастунът й бе захвърлен на стъпалата. Още не беше съблякла яркочервеното си есенно палто и зяпаше с широко отворена уста от отсрещната страна на улицата.

— Чуваш ли ме, Ралф? Надявам се, че ме чуваш!

Ралф закрачи по-бързо и се прегърби, сякаш срещу него духаше силен вятър. „Ами ако Бил продължи да крещи? Ако тръгне след мен?“

„Направи ли го, хората ще помислят, че не аз, а той е луд.“ — Ала тази мисъл не го успокои. В главата му звучеше пианото, което свиреше една детска песничка:

Около черницата

маймуната гони лисицата.

Маймуната мислеше, че е игра,

но — хоп! — лисицата изгърмя.

Изведнъж Ралф видя, че Харис Авеню се изпълва с възрастни хора — онези, които се застраховаха в компаниите, рекламирани по кабелната телевизия. Онези, които имаха камъни в жлъчката и рак на кожата. Онези, чиято памет отслабваше, докато простатите им се увеличаваха. Онези, които живееха от социални помощи и гледаха света през все по-плътните пердета на очите си, вместо през розови очила. Хората, които четяха всичко, изпратено по пощата, и преглеждаха рекламите в супермаркетите, търсейки специални намаления на консерви и замразени храни. Бяха облечени в гротескни къси панталонки, плисирани полички и фланелки с щамповани герои от комиксите. Те бяха най-старите деца на света. Маршируваха около двойна редица столове, а един дребен плешив човек в бяла престилка свиреше на пиано „Лисицата изгърмя“. Друг плешивец отмъкваше столовете един по един и когато музиката спря и всички седнаха, един от възрастните хора остана прав — този път беше Мей Локър, а следващият вероятно щеше да бъде Боб Полхърст. Този човек трябваше да излезе от стаята, разбира се. Ралф чу смеха на Макгавърн. Смееше се, защото пак бе успял да седне. Мей Локър беше мъртва, Боб Полхърст береше душа, а Ралф Робъртс губеше разсъдъка си, но Уилям Д. Макгавърн все още се чувстваше добре, елегантен, хранеше се и можеше да си намери стол, когато музиката спреше.

Ралф ускори ход и се преви на две в очакване на поредния залп от съвети и предупреждения. Едва ли Макгавърн щеше да тръгне след него по улицата, но и това можеше да стане. Беше ли достатъчно ядосан, щеше да го стори като нищо. Щеше да увещава Ралф, да му натяква да престане да се будалка и да отиде на лекар. Да му напомня, че пианото ще млъкне всеки момент и ако не намери стол, може завинаги да се прости с късмета си.

Ала повече викове не се чуха. Хрумна му да се обърне и да види къде е Бил, но после се отказа. Забележеше ли да да поглежда назад, Макгавърн можеше отново да хукне след него. Най-добре беше да продължи да върви напред. Ралф започна да прави по-големи крачки, машинално отправяйки се към летището. Вървеше с наведена глава, опитвайки се да не слуша безмилостното пиано и да не вижда как възрастните деца маршируват около столовете, нито ужасените им очи и престорените им усмивки. Хрумна му, че вече е лишен от надежди. В края на краищата бяха го тласнали в тунела и около него цареше непрогледен мрак.