Стивън Кинг
Безсъние (8)

2.

Изкачи стъпалата до верандата, премести в лявата си ръка книгата, която Дорънс му беше дал, извади връзката с ключове и установи, че не е нужно да си прави труда — вратата беше не само отключена, но и открехната. Ралф непрекъснато се караше на Макгавърн, задето забравя да заключи външната порта, и мислеше, че най-сетне посланието е влязло в дебелата глава на съквартиранта му. Но сега Макгавърн явно отново бе сгазил лука.

— По дяволите, Бил — тихо изруга той, влезе в тъмния коридор на първия етаж и нервно огледа стълбището.

Какво, ако горе се крие Ед Дипно? И все пак не можеше да остане в преддверието. Завъртя валчестата дръжка на външната врата и тръгна нагоре по стълбите.

Разбира се, че нямаше от какво да се притеснява. Стресна се, когато му се стори, че някой стои в далечния ъгъл на хола, но това беше само старото му яке. Беше го окачил на закачалката, вместо да го метне на стола или на дивана.

Влезе в кухнята, пъхна ръце в задните си джобове и се загледа в календара. Понеделникът беше ограден с кръгче, в което пишеше: ХОНГ — 10:00.

„Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.“

За миг Ралф изпита чувството, че се „отдръпва“ от живота си, за да го види като цяла картина, а не само детайлът, какъвто представляваше този ден. Онова, което видя, го уплаши — тайнствен път, водещ към тъмен тунел, където можеше да го чака какво ли не. Абсолютно всичко.

„Тогава се върни, Ралф!“

Но не можеше да го стори. Струваше му се, че се е отправил към тунела, независимо дали иска да влезе в него или не. Имаше чувството, че някакви силни невидими ръце го тласкат натам.

— Нищо ми няма — измърмори той и нервно разтри слепоочията си, без да откъсва очи от заградената в кръгче дата. — Това е от безсънието. Тогава нещата наистина започват да стават…

Какви?

— Странни — каза той в тишината.

Да, действително се случваха много чудати неща, но ореолите, които виждаше, бяха най-странните. Студената сива светлина, подобна на скреж, която пълзеше по човека с вестника в „Изгрев, залез“. Майката и синът, които вървяха към супермаркета и техните преплитащи се ореоли се издигаха от стиснатите им ръце. Хелън и Натали сред великолепните облаци от светлина с цвят на слонова кост. Опитът на Натали да хване дирите, оставени от пръстите му — призрачни следи, които само тя и Ралф можеха да видят.

И сега старият Дор, седнал на прага като някакъв странен старозаветен пророк… Само че вместо да му каже да се покае, той му съобщи да не отива при иглотерапевта, който Джо Уайзър му бе препоръчал. Би трябвало да звучи абсурдно и смешно, но на Ралф изобщо не му беше до смях.

Отворът на онзи тунел. Приближаваше се застрашително с всеки изминат ден. Наистина ли имаше тунел? И ако беше така, накъде водеше?

„Повече се интересувам от онова, което може да ме чака в мрака“ — помисли Ралф.

„Не трябваше да се забъркваш — бе казал Дорънс. — Но вече е късно.“

— Стореното-сторено — измърмори Ралф и изведнъж реши, че вече не иска да вижда живота си в цялост — това го объркваше.

По-добре постепенно да обмисли подробностите, като започне с уговорения час при Хонг. Да отиде ли или да последва съвета на Дорънс?

Прецени, че това всъщност не е въпрос, който се нуждае от оомисляне. Джо Уайзър бе придумал секретарката на Хонг да му определи час в началото на октомври и Ралф смяташе да спази уговорката. Може би това беше начинът да се отърве от безсънието. Хонг беше следващата логична стъпка.

— Стореното-сторено — повтори той и седна в хола, за да чете един от уестърните.

Но вместо това откри, че прелиства книгата, която му бе дал Дорънс. Старецът имаше право — повечето стихове наистина бяха като разкази. Установи, че ги харесва. Стихотворението, което беше цитирал старият Дор, бе озаглавено „Преследване“ и започваше така:

Бърша всичко набързо, за да се заловя с друго.

Така минават дните —

смесица от надбягване с фургони за добитък

и от безкраен градеж на готическа катедрала

Колата ми се движи с бясна скорост,

а през сваленото стъкло виждам,

че всичко, което обичам, се разпада — непрочетени

книги, неразказани вицове и непосетени места…

Ралф прочете стихотворението два пъти, изцяло погълнат от него. Каролин би го харесала и това беше хубаво. Би харесала и самия него (който обикновено четеше уестърни и исторически романи), защото го е намерил и й го е поднесъл като букет цветя. Но Каролин беше мъртва от половин година. Ралф избухна в сълзи. Седя на креслото почти петнайсет минути, като държеше „Нощи в гробището“ на коленете си и бършеше очи с опакото на свободната си ръка. Накрая влезе в спалнята, легна и се опита да заспи. След като един час се взира в тавана, стана, направи си чаша кафе и седна пред телевизора.

3.

Градската библиотека беше отворена в неделя от един до шест следобед и в деня на посещението на Дорънс Ралф отиде там главно защото нямаше какво друго да прави. В читалнята обикновено имаше неколцина старци като него. Повечето прелистваха неделните вестници, но когато се появи иззад лавиците, където четирийсет минути чете, Ралф установи, че помещението е празно. Вчерашното великолепно небе бе помрачено от поройния дъжд, който залепваше нападалите листа по тротоара или ги запращаше към канавките и към сложната отводнителна система на Дери. Вятърът още духаше, но вече от север и сега беше неприятно резлив. Възрастните хора, които имаха мозък в главата (или късмет), седяха на топло вкъщи и вероятно гледаха поредното слабо представяне на „Ред Сокс“ или играеха с внучетата, а може би дремеха след обилния обяд.

Ралф не се интересуваше от „Ред Сокс“, нямаше деца или внуци и, изглежда, напълно бе загубил способността си да дреме. Ето защо в един часа следобед той се качи на автобуса за библиотеката. Когато се озова там, веднага съжали, че не си е взел по-топла дреха, защото в читалнята беше студено. И мрачно. Камината беше празна и безшумните радиатори подсказваха, че парният котел още не е запален. Дежурният библиотекар не си беше направил труда да включи висящите от тавана лампи. Светлината, която успяваше да проникне в помещението, сякаш падаше мъртва на пода и в ъглите цареше мрак. Дърварите, войниците, барабанчиците и индианците на старите картини по стените приличаха на зли духове. По стъклата на прозорците биеше студеният дъжд.

„Трябваше да остана у дома“ — помисли Ралф, но всъщност не вярваше на думите си, защото напоследък се чувстваше все по-зле в апартамента. Пък и бе намерил една интересна книга — „Видове сън“ от Джеймс А. Хол, доктор по медицина. Той включи лампите, които направиха читалнята да изглежда не толкова страховита, седна до една от четирите дълги маси и скоро се задълбочи в книгата.

„Преди да бъде установено, че спането със сънища и без сънища са две различни състояния, изследванията върху пълната липса на сън доведоха до предположението на Димент (1960), че тази липса причинява дезорганизация на личността в будно състояние…“

„Точно така, приятел — помисли Ралф. — Човек не може да намери дори проклетото пакетче с бульон, когато му е нужно.“

„… Първите изследвания върху липсата на сън породиха и интересната хипотеза, че шизофренията може да е психическо разстройство, при което липсата на сънища нощем води до сънуване в будно състояние.“

Ралф се прегърби над книгата, облегна лакти на масата, притисна свитите си в юмруци длани до слепоочията си и сбърчи чело, за да се съсредоточи. Зачуди се дали Хол говори за ореолите, без да съзнава това. Но Ралф все още сънуваше, при това повечето пъти ярки сънища. Предишната нощ сънува, че танцува с Лоуис Шаси в стария салон на Дери (които бе разрушен преди осем години от голямата буря, помела по-голямата част от центъра). Явно я бе поканил да излязат, за да й направи предложение за женитба, но Тригьр Вашон (защо ли пък тъкмо той?) се опитваше да му попречи.

Потърка очи с кокалчетата на пръстите си в опит да се съсредоточи и продължи да чете. Не видя как човекът с широка сива ватена блуза се появи на прага на читалнята и застана там, като го наблюдаваше мълчаливо. След около три минути непознатият бръкна във ватената си блуза и извади ловджийски нож. Глобусите на тавана хвърлиха лъч светлина по назъбеното острие, докато мъжът го въртеше в ръцете си и се възхищаваше на ръба му. После тръгна към масата на Ралф и се настани до него. Старецът смътно долови присъствието му.

„Търпимостта към липсата на сън зависи от възрастта. При младите хора смущенията и физическите реакции настъпват по-рано, докато при по-възрастните…“

Някой леко докосна Ралф по рамото и го стресна.

— Чудя се как ли ще изглеждат — прошепна в ухото му развълнуван глас.

Думите се лееха като приливни води, вонящи на развален бекон, пържен на бавен огън в чесън и гранясало масло.

— Имам предвид вътрешностите ти. Как ли ще изглеждат, когато ги разпилея на пода? Какво мислиш, безбожен убиецо на бебета? Дали ще са жълти, черни или червени?

Нещо твърдо и остро се опря в лявата страна на Ралф и после бавно се плъзна по ребрата му.

— Изгарям от нетърпение да ги видя — прошепна развълнуваният глас.

4.

Ралф бавно извърна глава. Сухожилията на врата му изпукаха. Не знаеше името на човека с лошия дъх, който го бодеше с някакво острие, но веднага позна лицето му. Очилата с рогови рамки помогнаха, но шутовските сиви коси, щръкнали на валма от главата му и напомнящи едновременно за Дон Кинг и Алберт Айнщайн, бяха решаващият фактор. Това беше мъжът, стоящ зад Ед Дипно на снимката във вестника, която показваше Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Дан Далтън с картонена шапка с надпис „Избор, а не страх“. Ралф беше виждал този тип и в телевизионните новини за демонстрациите срещу абортите. Той носеше лозунг и скандираше. Но сега този копиеносец възнамеряваше да го убие.

— Какво мислиш? — със същия развълнуван шепот повтори мъжът. Гласът му плашеше Ралф повече от острието на ножа, който бавно се плъзгаше нагоре-надолу по гърба му и сякаш очертаваше уязвимите органи в лявата страна на тялото — бели дробове, сърце, бъбрек и вътрешности. — Какъв ли ще е цветът им?

Дъхът му беше отвратителен, но Ралф се страхуваше да се дръпне или да се обърне. Боеше се, че всеки негов жест може да накара ножа да спре и да се забие в тялото му. Зад дебелите лещи на очилата с рогови рамки кафявите очи на мъжа плуваха като странни риби. Изражението в тях беше унесено и уплашено — очи на човек, който вижда знамения в небето и вероятно чува гласове, шепнещи нощем в килера.

— Не знам — каза Ралф. — Дори не знам защо искаш да ме нараниш.

Стрелна поглед встрани, без да обръща глава, с надеждата да види някого — когото и да било, но читалнята беше празна. Навън духаше силен вятър и дъждът биеше по прозорците.

— Защото си шибан центурион! — изсъска белокосият. — Скапан убиец на бебета! Крадец на неродени зародиши! Продаваш ги на онзи, който плати най-много. Знам всичко за теб!

Ралф бавно отпусна дясната си ръка до тялото. Носеше всичко в десния джоб. Старото сиво яке имаше големи джобове с капаци, но Ралф се страхуваше, че дори незабелязано да пъхне ръка там, едва ли ще намери друго, освен смачкана опаковка от дъвка. Съмняваше се дали носи дори нокторезачка.

— Ед Дипно ти е казал това, нали? — попита той и изсумтя, когато ножът го мушна точно където свършваха ребрата.

— Не произнасяй името му — прошепна мъжът с ватената блуза. — Да не си посмял! Крадец на бебета! Страхлив убиец! Центурион!

После отново натисна острието и този път Ралф почувства истинска болка, защото върхът проби коженото му яке. Ако бе натиснал малко по-силно, лудият щеше да го нарани сериозно. Дотук добре — отървеше ли се само с една драскотина, можеше да се смята за късметлия.

— Добре. Няма да споменавам името му.

— Извини се — изсъска мъжът и отново го сръга с ловджийския нож.

Този път острието прониза ризата на Ралф, който усети първата топла капка кръв по тялото си. „Какво ли е под върха на ножа сега — зачуди се той. — Черният дроб? Жлъчката? Кои органи са вляво?“

Или не можеше да си спомни, или не искаше. В съзнанието му се появи един образ, който се опитваше да препречи пътя на подредените мисли — елен, висящ с главата надолу от кантара пред някой селски магазин по време на ловния сезон. Изцъклени очи, изплезен език и тъмен разрез в корема, където човек с нож — също като този — го е пробол и изкормил.

— Съжалявам — с треперещ глас каза той. — Най-искрено.

— Да, точно така. Би трябвало, но ти не съжаляваш.

Още едно сръгване. Пронизителна болка. Влажна топлина, стичаща се по тялото му. Изведнъж стаята стана по-светла, сякаш два-три от телевизионните екипи, които се мотаеха из Дери, след като започнаха протестите срещу абортите, се бяха събрали тук и бяха включили прожекторите си. Но в читалнята, разбира се, нямаше прожектори. Бяха се запалили вътрешните светлини на Ралф.

Обърна се към човека и видя, че онзи е обкръжен от променящ се в зелено и черно ореол, който му напомни за неясните блуждаещи огньове, които понякога бе виждал в блатистите гъсталаци. В сиянието се виеха бодливи къпини от смолисто черно. Ралф гледаше ореола на нападателя си с нарастващо удивление и почти не усети как ножът потъна по-навътре в тялото му. Смътно съзнаваше, че на ризата му се образува петно от кръв, но това беше всичко.

„Този тип е луд и наистина ще ме убие — не иска само да разговаряме. Още не е готов да го направи, не се е настървил достатъчно, но му остава малко. И ако се опитам да избягам — дори да мръдна на сантиметър от ножа — той ще ме прободе мигновено. Сигурно се надява, че ще помръдна… за да каже после, че сам съм си го изпросил и вината е моя.“

— Ти и онези като теб — каза мъжът с шутовските бели коси. — Ние знаем всичко за вас.

Ръката на Ралф стигна до десния джоб… и напипа нещо голямо, което той нито познаваше, нито помнеше да е оставял там. Не че това имаше кой знае какво значение. Когато не можеш да си спомниш дали последните четири цифри на телефона на киноцентъра са 1317 или 1713, всичко е възможно.

— Ах, вие! — възкликна непознатият.

Този път Ралф почувства осезаема болка, когато онзи натисна ножа. Старецът тихо изстена и дясната му ръка се вкопчи в джоба на сивото яке, като намачка кожата около заоблената повърхност на предмета вътре.

— Не викай — прошепна мъжът. — Господи, ти не искаш да правиш това!

Кафявите му очи се вторачиха в лицето на Ралф, а лещите на очилата ги увеличиха толкова много, че мъничките снежинки пърхут в миглите му заприличаха на овални камъчета. Ралф видя, че човекът има ореол дори в очите — сиянието пълзеше по зениците като зелен дим над черни води. Змиевидните извивки в зелената светлина се бяха удебелили и се преплитаха. Той разбра, че когато ножът потъне в тялото му, това ще бъде дело на онази част от личността на този човек, която поражда черните водовъртежи. Зеленото изразяваше объркване и параноя, а черното беше друго — нещо много по-страшно.

— Не — задъхано изрече той. — Няма да викам.

— Добре. Знаеш ли, че усещам сърцето ти. Вибрациите минават по острието на ножа и стигат до дланта ми. Сигурно бие много силно. — Устните на непознатия се разтеглиха в глупашка и безрадостна усмивка, а в ъгълчетата полепнаха пръски слюнка. — Може би ще умреш от сърдечен удар, като ми спестиш труда да те убивам.

Още една зловонна вълна обля лицето на Ралф, когато мъжът добави:

— Ти си ужасно стар.

По хълбока му се стичаше кръв — два или може би три потока. Болката стана влудяваща — досущ жилото на гигантска пчела.

„Или игла“ — помисли Ралф и установи, че идеята е смешна въпреки положението, в което се намираше… или вероятно точно заради това. Мъжът с ватената блуза беше истинският иглотерапевт. Джеймс Рой Хонг можеше да му бъде само бледо подобие.

„Няма да имам възможност да отменя часа си“ — помисли Ралф. Но после му хрумна, че откачалките като мъжа с шутовските коси не приемат анулирането. Те имат собствен дневен ред и неотклонно се придържат към него.

Той знаеше, че няма да издържи дълго на болката. Повдигна капака на джоба с палец и пъхна ръка вътре. Досети се какъв е предметът веднага щом го докосна с пръсти — флаконът, който Гретхен бе извадила от чантата си и бе сложила на кухненската му маса. „Малък подарък от твоите благодарни приятели от «Грижи за жената»“ — беше казала тя.

Ралф нямаше представа как флаконът се е озовал от кухненското шкафче, където го бе сложил, в джоба на протритото му старо яке, и не го беше грижа. Пръстите му се вкопчиха в тубата — отново използва палеца си — този път, за да махне капачката, без да откъсва очи от конвулсивно потрепващото, уплашено и същевременно възторжено лице на човека с побелелите коси.

— Знам нещо важно — каза той. — Ако обещаеш да не ме убиваш, ще ти го кажа.

— Какво? Господи, какво би могъл да знае боклук като теб?

„Да, какво ли би могъл да знае боклук като мен?“ — запита се Ралф и отговорът се появи изведнъж — изскочи в съзнанието му като редица еднакви картинки в игрален автомат. Положи усилия и влезе в зеления ореол, въртящ се спираловидно около мъжа, и в ужасния облак от смрад, излизащ от болните му вътрешности. В същото време полека извади от джоба си малкия флакон, задържа го до крака си и сложи показалец на пръскалката.

— Знам кой е Пурпурният крал — измърмори той. Очите зад мръсните очила с рогови рамки се разшириха — не само от изненада, но и от изумление — и мъжът с шутовските коси се отдръпна. За миг ужасният натиск върху тялото на Ралф намаля. Сега беше удобният момент — единственият, който щеше да му се предостави — и старецът се възползва от него. Хвърли се надясно и се претърколи на пода. Главата му се удари в плочките, но болката му се стори незначителна в сравнение с облекчението, което изпита, когато се отдалечи от ловджийския нож.

Непознатият изграчи — звук на ярост, примесена с примирение, сякаш бе свикнал с подобни засечки в дългия си и труден живот. Наведе се над Ралф и доближи конвулсивно потрепващото си лице. Очите му приличаха на някакви фантастични блестящи същества, живеещи в дълбините на океана. Ралф вдигна флакона. Разполагаше само с миг, за да провери накъде е насочена дюзата. Като нищо можеше да напръска собственото си лице.

Но нямаше време да се тревожи за това.

Натисна бутона точно когато убиецът замахна с ножа. Лицето на нападателя се обви в лека мъгла от ситни капчици, подобни на аерозолите от ароматизатора за въздух, който Ралф държеше в банята си.

Въздействието беше светкавично и напълно съответстваше на желанието на Ралф. Мъжът изпищя от болка, пусна ножа, който се удари в лявото коляно на Ралф, и вдигна ръце към очите си. Очилата му паднаха на масата. В същото време лекият и някак мазен ореол около него проблесна в яркочервено и после угасна.

— Ослепях! — пронизително изкрещя човекът. — Ослепях!

— Не, не си — каза Ралф, докато се олюляваше, за да стане. — Само си…

Мъжът отново изкрещя, строполи се на пода и се затъркаля по черно-белите плочки, държейки лицето си и виейки като дете, което е заклещило ръката си във вратата. Ралф виждаше скулите му между разперените му пръсти. Кожата там придобиваше обезпокоителен червеникав оттенък.

Реши да го остави на мира и че този тип е откачен колкото си иска и опасен като гърмяща змия, но беше твърде изплашен и се срамуваше от онова, което бе направил. Мисълта, че това беше въпрос на оцеляване — трябваше да обезвреди нападателя си или да умре — вече бе започнала да му се струва нереална. Наведе се и предпазливо сложи ръка на китката на човека. Смахнатият се претърколи встрани и затропа по пода с мръсните си маратонки като капризно дете.

— Ах, ти, копеле! — крещеше той. — Застреля ме с нещо. Ще те съдя!

— Първо ще трябва да обясниш какъв е този нож.

Видя оръжието на пода и протегна ръка да го вземе, после се отказа. По-добре да не оставя отпечатъци по него. Надигна се и му се зави свят. За миг дъждът, който барабанеше по прозореца, му се стори приглушен и далечен. Изрита оръжието, сетне залитайки, се изправи. Наложи се да се хване за стола, за да не падне. От главното преддверие се чуха стъпки и шепнещи, озадачени гласове.

„Идвате чак сега — уморено помисли Ралф. — Къде бяхте преди три минути, когато този тип щеше да спука като балон левия ми бял дроб?“

На прага се появи Майк Ханлън. Изглеждаше много слаб и на не повече от трийсет години въпреки побелелите си коси. Зад него застанаха момчето, което дежуреше в библиотеката в събота и неделя, и четири-пет заплеса, вероятно дошли от читалнята за периодични издания.

— Господин Робъртс! — възкликна Майк. — Божичко, ранен ли сте?

— Нищо ми няма. Онзи пострада.

Случайно се погледна, докато сочеше към мъжа на пода и видя, че е излъгал. Лявата страна на карираната му риза се бе обагрила в тъмночервено. Петното имаше формата на сълза и започваше точно под мишницата.

— По дяволите — тихо изруга той и отново седна на стола. Без да иска, блъсна с лакът очилата с рогови рамки и те се плъзнаха към ръба на масата. Мъглата от капчици върху стъклата им придаваше вид на очи с пердета.

— Той ме напръска с киселина! — изкрещя мъжът на пода. — Не виждам нищо и кожата ми се топи. Чувствам го!

Майк го погледна, после седна на стола до Ралф.

— Какво се случи?

— Ами, не беше киселина — отговори старецът, показа му флакона и го остави на масата до книгата. — Дамата, която ми го даде, каза, че не е силен. Само раздразва очите и причинява гадене…

— Не се притеснявам за онзи — нетърпеливо го прекъсна Майк. — Всеки, който крещи толкова силно, вероятно няма да умре през следващите три минути. Тревожа се за вас, господин Робъртс. Лошо ли ви нарани?

— Изобщо не ме прободе. Той… само допря това до мен. Посочи ловджийския нож на пода. При вида на окървавеното острие отново му се зави свят. Все едно се возеше в експресен влак, направен от пухени възглавници. Това, разбира се, беше абсурдно, но в момента не можеше да разсъждава много трезво.

Помощникът погледна предпазливо мъжа на пода и рече:

— О-хо, познаваме този тип, Майк. Това е Чарли Пикъринг.

— Божичко, защо ли не съм изненадан? — каза Майк, погледна младия помощник и въздъхна. — По-добре извикай ченгетата, Джъстин. Изглежда, имаме проблем.

5.

— Ще имам ли неприятности заради това? — попита Ралф час по-късно и посочи едното от двете найлонови пликчета, които стояха на разхвърляното бюро в кабинета на Майк Ханлън.

На жълтата лепенка пишеше: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО: Аерозолен флакон ДАТА: 10/3/93 и НАМЕРЕНО В: Обществената библиотека в Дери.“

— Не и колкото нашият стар познайник Чарли ще си има заради ей това — отговори Джон Лийдекър и посочи другото пликче.

Вътре беше ловджийският нож. Кръвта по острието беше засъхнала и придобила червено-кафяв оттенък. Днес детективът бе облякъл пуловер с емблемата на футболния отбор на университета в Мейн, който го правеше огромен.

— Тук, в това затънтено място, все още сме привърженици на самоотбраната. Но не говорим много за това — все едно да признаеш убедеността си, че земята е плоска.

Майк Ханлън, който стоеше на прага, се засмя.

Ралф се надяваше, че облекчението, което изпитва, не се чете на лицето му. Докато един от медиците (човекът, който през август бе закарал Хелън Дипно в болницата) се занимаваше с него — първо му направи снимка, после дезинфекцира раната, а накрая я превърза. — Старецът седеше със стиснати зъби и си представяше как съдията ще му даде шест месеца в областния затвор за нападение с полусмъртоносно оръжие. „Надявам се, господин Робъртс, че това ще служи за назидание и предупреждение на всички останали дъртаци в околността, които смятат за редно носенето на флакони с обездвижващ нервно-паралитичен газ…“

Лийдекър погледна още веднъж шестте моментални фотографии, направени с „Полароид“ и наредени до компютъра на Ханлън. Медикът бе заснел първите три, преди да се погрижи за раната на Ралф. На тях се виждаше малко тъмно кръгче, подобно на точка, изрисувана от дете, което се учи да пише. Останалите три бяха направени, след като лекарят сложи превръзката и накара Ралф да се подпише на един формуляр, свидетелстващ, че му е било предложено да постъпи в болница, но той е отказал. На тези три снимки ясно се очертаваше началото на нещо, което щеше да се превърне в страхотна синина.

— Господ да благослови Ричард Полароид — рече Лийдекър и пусна снимките в друго найлоново пликче за веществени доказателства.

— Мисля, че не съществува такъв — отбеляза Майк Ханлън.

— Вероятно не, но все едно. Всеки съдебен заседател, който види тези снимки, ще ти даде медал, Ралф… Значи Чарли Пикъринг.

— Да. Чарли Пикъринг — потвърди Майк и кимна.

— Скапано копеле.

Майк отново кимна.

— Да. Абсолютно.

Двамата се спогледаха тържествено, после едновременно избухнаха в смях. Ралф ги разбираше напълно — цялата история беше ужасяваща и същевременно смешна — и трябваше да прехапе устни, за да не се присъедини към тях. В момента последното, което искаше, беше да се засмее, защото болката щеше да стане непоносима.

Лийдекър извади носна кърпа от задния си джоб, избърса плувналите си в сълзи очи и започна да се овладява.

— Пикъринг е привърженик на „Право на живот“, нали? — попита Ралф и си спомни как изглеждаше Чарли, докато младият помощник на Ханлън му помагаше да стане. Без очилата Пикъринг имаше безобиден вид, като зайче в магазин за домашни любимци.

— Може и така да се каже — сухо се съгласи Майк. — Миналата година го хванаха в гаража, който обслужва болницата и „Грижи за жената“. Носел туба бензин и раница, пълна с празни бутилки.

— И накъсан на ивици чаршаф, не забравяй — допълни Лийдекър. — Щял да ги използва за фитили. Тогава Чарли беше утвърден член на „Хляб наш насъщен“.

— Успял ли е да подпали нещо? — заинтересува се Ралф. Детективът сви рамене.

— Не съвсем. Някой от групата явно е решил, че един пожар в местната клиника може да се изтълкува по-скоро като терористичен, отколкото като политически акт, и се обадил анонимно в полицейския участък.

— Добре го е измислил — отбеляза Майк, отново се ухили, изсумтя и после скръсти ръце, сякаш да сдържи изблиците на смях, напиращи от тялото му.

— Да — рече Лийдекър, сключи пръсти и протегна ръце. — И вместо в затвора, един милостив съдия изпрати Чарли в психиатричната болница „Джунипър Хил“ за едногодишно лечение и сигурно там са решили, че е в ред, защото се върна през юли.

— Да — съгласи се Майк. — Идва тук почти всеки ден. Един вид разведрява атмосферата. Дърпа за яката всеки посетител и му изнася кратка реч как жените, които правят аборти по желание, ще загинат и как лошите типове като Сюзан Дей ще горят вечно в ада. Но не мога да си представя защо ви е нападнал, господин Робъртс.

— Такъв ми бил късметът.

— Добре ли си, Ралф? — обади се Лийдекър. — Блед си.

— Нищо ми няма — отговори старецът, макар да не беше точно така — всъщност бе започнало да му се гади.

— Не знам как се чувстваш, но наистина ти провървя. Добре, че онези жени са ти дали флакон със сълзотворен газ и че си го взел със себе си. Но най-хубавото е, че Пикъринг не се е промъкнал крадешком зад гърба ти, за да ти забие ножа. Искаш ли сега да дойдеш в участъка и да дадеш официални свидетелски показания или…

Ралф внезапно скочи от въртящия се стол на Майк Ханлън, хукна из стаята, държейки ръка на устата си и отвори вратата в десния ъгъл на кабинета, като се молеше да не е вграден гардероб. Инак щеше да повърне в обувките на Майк.

Оказа се, че това е помещението, което му трябва. Свлече се на колене и повърна със затворени очи, притискайки раната с ръка. Болката не намаля.

— Приемам това за отказ — каза Майк Ханлън и сложи ръка на врата на Ралф. — Добре ли си? Пак ли започна да кърви раната ти?

— Мисля, че не — отговори Ралф. Разкопча ризата си и отново притисна раната, но стомахът му пак се разбунтува. Старецът вдигна ръка и погледна превръзката. Беше чисто бяла. — Изглежда, всичко е наред.

— Добре — рече детективът, който стоеше зад библиотекаря. — Оправи ли се стомахът ти?

— Да — отговори Ралф и засрамен погледна Майк. — Моля за извинение.

— Не ставай глупав — каза Ханлън и му помогна да стане.

— Хайде — подкани го Лийдекър. — Ще те закарам у вас. Утре ще има достатъчно време за показанията. Днес си почивай, а през нощта се наспи добре.

— Нищо на света не може да се сравни с един хубав сън. Ще пуснеш ли ръката ми, детектив Лийдекър? Още не ходим сериозно, нали?

Полицаят се стъписа, сетне пусна ръката му. Майк отново се засмя.

— Не ходели сериозно… Много добре го казахте, господин Робъртс.

Лийдекър се усмихна.

— Предполагам, че е така, но можеш да ме наричаш Джак, ако искаш. Или Джон. Само не Джони. Откакто майка ми почина, единственият, който ми казва Джони, е старият професор Макгавърн.

„Старият професор Макгавърн — помисли Ралф. — Колко странно звучи.“

— Добре, Джон. А вие двамата ме наричайте Ралф. За мен „господин Робъртс“ винаги ще бъде бродуейска пиеса с Хенри Фонда в главната роля.

— Дадено — рече Ханлън. — И да се пазиш.

— Ще се опитам — каза Ралф, после спря. — Виж какво, трябва да ти благодаря за нещо съвсем друго.

Майк вдигна вежди в недоумение.

— За какво?

— Взел си на работа Хелън Дипно. Тя е една от любимките ми и отчаяно се нуждаеше от някаква работа. Благодаря.

Майк се усмихна и кимна.

— Приемам аплодисменти, но всъщност тя ми направи услуга. Образованието й е много по-високо, отколкото е необходимо за тази длъжност, ала мисля, че желанието й е да остане в града.

— Същото искам и аз. Благодаря ти още веднъж.

— Удоволствието е мое — ухили се Майк.

6.

Докато излизаха, Лийдекър попита:

— Предполагам, че пчелният восък е оправил нещата, а?

Отначало Ралф нямаше представа за какво говори детективът — все едно бе задал въпроса си на есперанто.

— Безсънието ти — търпеливо поясни Лийдекър. — Минало ти е, нали? Сигурно вече спиш, защото изглеждаш хиляди пъти по-добре отколкото в деня, когато се запознахме.

— Тогава бях малко напрегнат — промърмори Ралф и си спомни какво бе казал старият Били Кристал на Фернандо: „Виж какво, драги, не бъди глупав. Не е важно как се чувстваш, а как изглеждаш. А ти изглеждаш страхотно!“

— А днес? Кажи ми — помогна ли ти пчелният восък?

Ралф се замисли, после кимна.

— Да, мисля, че подейства.

— Фантастично! Нали ти казах? — възкликна Лийдекър.

7.

Колата бе спряла на светофара на възвишението, когато Ралф се обърна към детектива и попита какви шансове имат да изобличат Ед като съучастник на Чарли Пикъринг.

— Защото Ед го е накарал да направи това. Знам го много добре.

— Вероятно имаш право — отговори Лийдекър, — но не се заблуждавай — шансовете са равни на нула. Няма да бъдат добри, дори ако областният прокурор е заклет консерватор.

— Защо?

— Първо, съмнявам се дали ще можем да докажем връзката между двамата. Второ, типове като Пикъринг са безумно предани на хората, които смятат за „приятели“, защото имат много малко такива — светът им е изпълнен предимно с врагове. Едва ли по време на разпита Пикъринг ще повтори нещо от онова, което ти е казал, докато те е гъделичкал с ножа по ребрата. И трето, Ед Дипно не е глупак. Вярно, че е откачен — може би повече от Пикъринг, но не е тъп. Няма да признае нищо.

Ралф кимна.

— Ако Пикъринг наистина каже, че Дипно му е наредил да те намери и да те очисти, защото си убиец на бебета, крадец на ембриони и центурион, Ед само ще се усмихне. Ще кимне и ще заяви, че горкият Чарли сигурно ни е казал така и го вярва, но всъщност не е истина.

Колата мина кръстовището и зави наляво по Харис Авеню. Чистачките удряха глухо по предното стъкло. Вляво, през дъжда, стичащ се по страничния прозорец, Строфорд Парк приличаше на трепкащ мираж.

— И какво ще отговорим? — попита Лийдекър. — Факт е, че Чарли Пикъринг има дълга история на психическа неуравновесеност. Стигне ли се до лудници, той е направил забележителна обиколка — „Джунипър Хил“, „Акадия“, института по психични отклонения в Бангор… Има ли в заведението безплатно лечение с електрошок и престилки, които се закопчават отзад, Чарли със сигурност е бил там. Напоследък любимото му занимание са абортите. В края на шейсетте се заяждаше с Маргарет Чейс Смит. Пишеше писма на всеки — на ченгетата в Дери, на щатската полиция, на ФБР — и твърдеше, че тя е руска шпионка. Имал доказателства.

— Господи, направо е невероятно.

— Чарли Пикъринг си е такъв. Обзалагам се, че във всяко градче в САЩ има десетина като него. По дяволите, всъщност ги има по целия свят.

Ралф докосна квадратната превръзка. Пръстите му проследиха формата на раната под марлята. Непрекъснато си представяше уголемените кафяви очи на Чарли и как изглеждаха ужасени и същевременно екзалтирани. Вече не му се вярваше, че човекът с онези очи едва не го беше убил. Страхуваше се, че утре всичко ще му се струва като един от така наречените сънища в будно състояние, за които пишеше Джеймс А. Хол.

— Ралф, най-лошото е, че откачалка като Чарли Пикъринг е отличен инструмент в ръцете на Дипно. В момента не можем да обвиним в нищо нашия приятел, побойника.

Той зави в алеята пред жилището на Ралф и спря зад един голям олдсмобил, който имаше петна от ръжда на капака на багажника и много стара лепенка „ДУКАКИС — 88“ на бронята.

— На кого е тази антика? На професора ли?

— Не — отговори Ралф. — Моята.

Лийдекър го погледна недоверчиво, докато сменяше скоростите на очукания полицейски шевролет.

— Щом имаш кола, защо чакаш в проливния дъжд на автобусната спирка? Не върви ли?

— Върви — малко сковано отговори Ралф. Не искаше да добавя, че може би греши, защото от два месеца не беше изкарвал олдсмобила. — И не стоях на дъжда, а под навеса на спирката. Там има дори пейка. Вярно, липсва кабелна телевизия, но ще почакам до идната година.

— И все пак… — рече Лийдекър, вторачил подозрителен поглед в олдсмобила.

— През последните петнайсет години от трудовия си стаж седях зад бюрото, но преди това бях търговски пътник. В продължение на повече от двайсет и пет години изминавах по хиляда и триста километра на седмица. Когато започнах работа в печатницата, нямах никакво желание отново да седна зад волана. А след като съпругата ми почина, не виждах смисъл да шофирам. Автобусът ме устройва идеално.

Това беше вярно. Не смяташе за необходимо да добавя, че постепенно е загубил доверие в рефлексите си. Преди десетина месеца едно седемгодишно хлапе гонеше футболната си топка по Харис Авеню. Макар че караше само с трийсетина километра в час, за две безкрайни и ужасяващи секунди той помисли, че ще го прегази. Разбира се, мина достатъчно далеч от детето, но оттогава можеше да преброи на пръстите на двете си ръце колко пъти е карал олдсмобила.

Но не сметна за нужно да сподели с Джон тези подробности.

— Ами, твоя работа — каза детективът и неопределено махна към олдсмобила. — Какво ще кажеш да дойдеш в участъка в един часа? Аз идвам по обед, така че ще ти помогна, докато пишеш показанията си, Ще ти донеса кафе, ако искаш.

— Чудесно. И благодаря, че ме докара.

— Няма защо. И още нещо…

Ралф бе открехнал вратата на колата. Затвори я отново и се обърна към Лийдекър.

Джон погледна ръцете си, размърда се неспокойно, прокашля се, сетне вдигна глава.

— Само исках да ти кажа, че си голяма работа, Ралф. Много мъже четирийсет години по-млади от теб биха свършили в болница след подобно приключение. Или в моргата.

— Предполагам, че моят ангел-хранител ме пазеше — каза Ралф, като си спомни колко се изненада, когато установи, че флаконът е в джоба му.

— Може би, но все пак довечера заключи вратата си. Чуваш ли какво ти говоря?

Старецът се усмихна и кимна. Основателна или не, похвалата на Лийдекър стопли сърцето му.

— Непременно. И ако съумея да накарам Макгавърн също да заключва, всичко ще бъде наред.

„Пък и когато се събудя — помисли си, — винаги мога да сляза долу и да проверя вратата.“

— Всичко ще бъде наред — повтори детективът. — Никой в полицейския участък не остана доволен, когато разбрахме, че Дипно малко или повече съдейства на „Приятели на живота“, но не бяхме изненадани. Той е привлекателен и обаятелен мъж. Искам да кажа, ако ти не го беше хванал да използва съпругата си като боксова круша.

Ралф кимна.

— От друга страна, и преди сме виждали типове като него. Те се самоунищожават. Този процес вече е започнал при Дипно. Загуби съпругата си, работата… Знаеш ли това?

— Аха. Хелън ми каза.

— А сега губи по-умерените си привърженици. Отпадат като изтребители, отправили се към базата, защото им се е свършило горивото. Но Ед ще мине през огън и вода. Мисля, че ще запази някои от поддръжниците си до речта на Сюзан Дей, но после ще остане сам.

— Не ти ли е минавало през ума, че в петък може да опита нещо? Например да нарани Сюзан Дей?

— О, да. Разбира се.

8.

Ралф остана много доволен, когато видя, че този път вратата на верандата е заключена. Открехна я достатъчно, за да влезе, сетне я затвори и тръгна нагоре по стълбите.

Апартаментът беше твърде тих, въпреки постоянното барабанене на дъжда по покрива и въздухът миришеше на твърде много безсънни нощи. Ралф премести един от столовете до плота, стъпи на него и погледна какво има върху най-близкото до мивката шкафче. Сякаш очакваше да намери още един флакон „Телохранител“ — оригиналният, който бе оставил там, след като изпрати Хелън и Гретхен. Но там нямаше нищо — само клечка за зъби, стар бушон и дебел стой прах.

Внимателно слезе от стола, видя, че е оставил кални отпечатъци на седалката, и ги избърса с хартиена салфетка. После върна стола на мястото му и влезе в хола. Застана там и обходи с поглед всичко — дивана с избелелия калъф на цветя, креслото и стария телевизор върху дъбовата маса между двата прозореца, обърнати към Харис Авеню. Погледът му се насочи към далечния ъгъл. Вчера, когато влезе в апартамента, бе помислил коженото си яке за неканен гост. Е, нямаше от какво да се срамува. За миг му се стори, че Ед се е отбил да го види.

„Но действително никога не окачвам якето си на закачалката — помисли той. — Това беше едно от нещата, които ядосваха Каролин. И щом не свикнах да го правя, докато тя беше жива, изключено е това да стане след смъртта и. Не, аз не съм го сложил там.“

Прекоси стаята, ровейки в джобовете на сивото си кожено яке, и остави върху телевизора нещата, които намери там. В левия джоб нямаше нищо, но десният съдържаше цяла съкровищница — бонбон с дъх на лимон, смачкана реклама на заведение за пица, батерийка, празна картонена кутийка от ябълков сладкиш, картата за видеофилми под наем, кибрит, няколко станиолени опаковки… и сгънат на две лист синя хартия.

Ралф го разгърна и прочете единственото изречение, надраскано с треперещите ръце на възрастен човек: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“

Това беше достатъчно, за да затвърди в съзнанието му онова, което сърцето вече знаеше — преди да седне да чака на стълбите пред верандата, Дорънс Марстелър бе свършил нещо друго. Беше се качил в апартамента му, бе взел флакона от кухненското шкафче и го бе сложил в джоба на старото сиво яке. Оставил бе дори визитната си картичка — стих, надраскан набързо върху лист хартия, вероятно откъснат от смачканата тетрадка, в която понякога записваше часа на излитане и приземяване на самолетите на писта № 3. После, вместо да сложи якето там, където го бе захвърлил Ралф, Дорънс го бе поставил на закачалката. Сетне бе седнал на стъпалата.

Предишната вечер Ралф се кара на Макгавърн, задето отново бе оставил отворена външната врата. Бил понесе упреците търпеливо — също като Ралф, когато Каролин му се караше, че хвърля якето си на най-близкия стол, вместо да го окачи на закачалката, но сега той се зачуди дали не бе обвинил Макгавърн несправедливо. Вероятно старият Дор бе разбил ключалката… или я бе омагьосал. При дадените обстоятелства магията беше по-вероятното предположение, защото…

— Ето защо — прошепна, като машинално събра боклуците, оставени върху телевизора, и отново ги напъха в джоба си. — Не само е знаел, че флаконът ще ми потрябва, но и къде да го намери и къде да го сложи.

По гърба му полазиха тръпки и умът му се опита да анализира мисълта — да я определи като глупава и нелогична. Нещо, което би си въобразил човек, страдащ от хронично безсъние. Може би беше така. Но това не обясняваше листа синя хартия, нали?

Отново погледна написаното: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“ Почеркът очевидно не беше негов. Както и „Нощи в гробището“.

— Само че книгата вече е моя — Дор ми я даде — каза на глас той и по гърба му отново полазиха студени тръпки — досущ остри натрошени стъкла.

„Някакво друго обяснение? Флаконът не може сам да е скочил в джоба ти. Нито късчето синя хартия.“

Отново го обзе чувството, че е тласкан от невидими ръце към пастта на някакъв тъмен тунел. Върна се в кухнята като насън. По пътя съблече сивото яке и машинално го хвърли на дивана. Застана на прага и се вторачи в календара със снимката на две засмени момчета, които изрязваха фенер от диня. Погледът му беше прикован към обградената с кръгче дата.

„Отмени прегледа при оня с иглите“ — бе казал Дорънс. Това беше съобщението и днес мъжът с ножа го бе подчертал. По дяволите, направо му го беше изяснил.

Ралф намери номера в телефонния указател и го набра.

— Свързали сте се с кабинета на доктор Джеймс Рой Хонг — уведоми го приятен женски глас. — В момента тук няма никого, затова оставете съобщението си веднага след сигнала. Ще ви се обадим колкото е възможно по-скоро.

Сигналът прозвуча и с глас, който го изненада с твърдостта си, Ралф каза:

— Обажда се Ралф Робинс. Трябваше да дойда при вас утре в десет. Съжалявам, но няма да мога да спазя уговорения час. Възникна нещо непредвидено. Благодаря. — Млъкна, сетне добави. — Разбира се, ще платя за изгубеното ви време.

Затвори очи и върна слушалката на мястото й. После допря чело до стената.

„Какво правиш, Ралф? Какви ги вършиш, за Бога?“

„Обратният път към рая е дълъг, миличък…“

„Не го мислиш сериозно… нали?“

„… тъй че не задълбавай в подробностите.“

„За какво точно мислиш, Ралф?“

Не знаеше. Нямаше ни най-малка представа. Може би за съдбата и за самарянството. Обаче съзнаваше, че болката от малкия разрез в лявата му страна се разпространява из тялото. Медикът му беше дал пет-шест болкоуспокояващи хапчета и сигурно трябваше за вземе едно, но в момента се чувстваше твърде изморен, за да отиде до мивката и да си налее чаша вода… А след като нямаше сили да прекоси тази малка стая, как щеше да стигне чак до рая?

Не знаеше и в момента това не го интересуваше. Единственото му желание беше да стои там, където беше, долепил чело до стената и затворил очи, за да не вижда нищо.