Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Insomnia, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Дарк фентъзи
- Мистично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 103 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Безсъние
Издателска къща „Плеяда“, 1996
Превод от английски: Юлия Чернева, Весела Еленкова, Живко Тодоров
Редактор Весела Прошкова
Коректор Лилия Анастасова
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1996
Печат: Полипринт, Враца
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Безсъние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
- Вижте пояснителната страница за други значения на Безсъние.
| Безсъние | |
| Insomnia | |
 | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Създаване | 1994 г. САЩ |
| Първо издание | 1994 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | хорър |
| Вид | роман |
„Безсъние“ (на английски: Insomnia) е роман на ужасите от Стивън Кинг, издаден през 1994 година. Както и в „То“ и в „Капан за сънища“, действието му се развива в измисления град Дери, Мейн.
Тази книга обяснява донякъде мистичната природа на Дери (виж например „То“), разкрива и някои от метафизичните концепции около „Тъмната кула“ и миналото на Патрик Денвил.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Ралф Робъртс, пенсиониран вдовец, започва да страда от безсъние. С влошаването на състоянието си той започва да вижда неща, които другите не виждат: аурата на хората или малки човечета в бели дрехи, които нарича „малките бели доктори“ заради външността им. Робъртс започва да възприема иначе недоловими аспекти на действителността и влиянието им върху „реалния“ свят. Открива, че негова позната, на име Луиз Чейс, страда от същото. Тя се присъединява към усилията му да предотврати надигащото се зло и научава истината за „докторите“. (Луиз и Ралф ги наричат „Клото, Лахезис и Атропос“, по имената на орисниците от гръцката митология.) Фонът, на който се развива действието, е наближаващият сблъсък между група от защитници на правата на жените и група противници на абортите.
Кулминацията наближава, когато Ед Дийпньо, откачен бивш съсед на Луиз и Ралф, се опитва да разбие неголям самолет, съдържащ експлозив C4, в сградата на Центъра за граждански права в Дери, по време на масово събиране. Всъщност той го прави под влиянието на същество, наречено Пурпурният Крал. Ралф и Луиз смятат, че намерението на Ед е да избие хилядите събрали се хора. Истината обаче е, че Ед е зомбиран и превърнат в камикадзе, за да изпълни истинското намерение на Пурпурния Крал - да убие момче на име Патрик Денвил, който играе ключова роля в книгите от поредицата „Тъмната кула“.
Ралф побеждава Краля и насочва самолета към паркинга. По този начин той спасява живота на Патрик и му позволява да изпълни мисията си и да се появи в „Тъмната кула“.
Награди
Книгата е била номинирана за наградата Брам Стокър за най-добър роман на 1994 г.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Нечия ръка докосна Ралф по рамото и остана там като бял дим.
[Моля ви… позволеше ни да обясним…]
Почувства промяната — същото онова примигване — в тялото си, още преди да си даде сметка, че го е пожелал. Отново усети острия като наточен нож вятър, който духаше в тъмнината, и потрепери. Допирът на ръката на Клото вече му се струваше като нереална вибрация под кожата му. Виждаше ги и тримата, но като матови фигури с размити очертания. Бяха се превърнали в призраци.
„Спуснал съм се надолу. Не съвсем до мястото, откъдето тръгнахме, но поне до ниво, на което не могат да осъществят почти никакъв физически контакт с мен. Аурата ми, връвчицата… да, до тях съм сигурен, че могат да се докопат, по физическата част от мен, която живее в света на Мимолетните, е извън обсега им.“
Гласът на Лоуис, далечен като заглъхващо ехо: [Ралф! Какво правиш…]
Той погледна призрачните силуети на Клото и Лахезис. Вече гледаха не смутено или виновно, а направо уплашено. Лицата им бяха разкривени и почти не се виждаха, но въпреки това страхът бе изписан на тях съвсем ясно.
Клото, с далечен, но доловим глас: [Върни се, Ралф! Моля те, върни се!]
— А ако се върна, ще престанете ли с вашите игрички?
Лахезис, избледнява и се топи: [Да! Да!]
Ралф отново извика вътрешното примигване. Трите силуета се върнаха на фокус. В същото време пространството се изпълни с цветове и времето отново запрепуска — далеч в небето бледнеещата луна се затъркаля надолу като капка блещукащ живак. Лоуис се хвърли на врата му и за миг той се запита прегръща ли го, или се опитва да го удуши.
[Слава Богу! Помислих, че ме изоставяш!]
Ралф я целуна и в миг главата му се изпълни със сетивна информация — вкус на пресен мед, усещане за допир до вълна и аромат на ябълки. В съзнанието му блесна мисъл
(какво ли би било да се любим тук, горе?)
но той я прогони веднага. Трябваше да внимава с мислите и приказките в следващите няколко
(минути? часове? дни?),
а да мисли за подобни работи само би го затруднило още повече. Обърна се към докторчетата и ги измери с поглед.
[Надявам се да сте искрени. Ако ли не, смятам, че най-добре би било веднага да сложим край на цялото това надбягване и всеки да си върви по пътя.]
Този път Клото и Лахезис изобщо не си направиха труда да се споглеждат — и двамата закимаха отривисто. Лахезис заговори, но тонът му беше оправдателен. Да си има човек работа с тия приятели, подозираше Ралф, е много по-приятно, отколкото да се разправя с Атропос, но и те като него не бяха свикнали да ги разпитват — или да си дават зор, както би казала майка му.
[Всичко, което ви казахме досега, е вярно. Може и да не сме споменали, че е възможно Атропос да е малко по-наясно със ситуацията, отколкото би ни се искало, но…]
Ралф: [А какво ще стане, ако откажем повече да слушаме тия глупости? Ако просто се обърнем и си тръгнем?]
И двамата замълчаха, но той прочете в очите им нещо доста неприятно — известно им бе, че обеците на Лоуис са в Атропос и освен това че той знае. Надяваше се, че Лоуис не осъзнава този факт.
[Не прави това, Ралф — моля те, недей. Трябва да ги изслушаме докрай.]
Лахезис: [По принцип не се месим в делата на Атропос, нито пък той в нашите. Не можем да му се месим, дори и да искаме — Случайността и Целта са като жълтите и черните полета, на шахматната дъска, определят се взаимно по силата на контраста си. Но сега Атропос иска да се намеси в начина, по който обикновено стават нещата — в най-буквален смисъл е бил подтикнат да се намеси — и в някои редки случаи съществува изключително голяма възможност това да му се удаде…]
Клото: [Всъщност истината е малко по-жестока — никога досега в нашата практика не са правени опити да се ограничат действията му или той да бъде възспрян.]
Лахезис: [… и такива опити са допустими само ако ситуацията, в която се кани да се намеси, е изключително деликатна и от нея зависи равновесието на важни събития. Сега е възникнала такава ситуация. Атропос е прекъснал връв, която не би трябвало да пипа. Ако това не се поправи, ще настъпят страхотни проблеми на всички нива, да не говорим за сериозното несъответствие между Случайността и Целта. Не можем да се справим с онова, което се случва — ситуацията далеч надхвърля способностите ни. Вече дори не виждаме ясно, камо ли да действаме. Но в крайна сметка неспособността ни да виждаме няма почти никакво значение, защото само Мимолетни могат да се противопоставят на волята на Атропос. Затова и вие двамата сте тук.]
Ралф: [Нима твърдите, че Атропос е прерязал връвта на някой, който е трябвало да умре от естествена смърт… от Целенасочена смърт?]
КЛОТО: [Не точно. Някои животи — те са съвсем малко на брой — не са съвсем ясно определени. Винаги, когато Атропос засегне такъв живот, е възможно да настъпят усложнения. „Сто на сто“ — както казвате вие. Такива неопределени животи са като…]
Клото разпери ръце и между тях заигра редичка от седем карти, които невидима ръка бързо обърна. Асо, двойка, жокер, тройка, седмица, дама. Последната карта, която невидимата ръка откри, беше празна.
Клото: [Тази картинка помага ли ви да разберете?] Ралф сбърчи чело. Не знаеше дали го улеснява или не. Явно имаше някой, който нито е обикновена карта за игра, нито пък жокер. Човек — празна карта, обект на интересите и на двете страни. Атропос беше разсякъл метафизичния маркуч за въздух на този човек и сега някой — или нещо — беше обявил прекъсване на играта.
Лоуис: [Говорите за Ед, нали?]
Ралф се извърна и я стрелна с очи, но тя гледаше Лахезис.
[Ед Дипно е празната карта.]
Лахезис кимаше.
[Как разбра, Лоуис?]
[Че кой друг би могъл да бъде?]
Тя бе съвсем сериозна, но Ралф улови някакво усещане за усмивка. Извърна се пак към Клото и Лахезис.
[Добре де, най-после стигнахме донякъде. Та кой би тревога? Не вярвам да сте били вие, момчета — имам усещането, че поне в този случай не сте само изпълнители.]
Те доближиха глави и замърмориха — там, където зелено-златистите им аури се допряха, Ралф видя подобен на тегел охрен оттенък и разбра, че е прав. Най-сетне двете същества отново се обърнаха към тях.
Лахезис: [Да, случаят е горе-долу такъв. Обичаш да поставяш нещата в перспектива, Ралф. От хиляди години не сме водили подобен разговор…]
Клото: [Ако изобщо ни се е случвало.]
Лахезис, по детски жаловито: [Случвало се е!]
Ралф: [Разкажете ми цялата истина.]
Лахезис: [Добре. Да, Атропос е прерязал връвта на Ед Дипно. Знаем това не защото сме го видели — както вече казах, изгубихме способността си да виждаме ясно — а защото е единственото логично заключение. Дипно не принадлежи нито на Случайността, нито на Целта, които ние познаваме, но за да се вдигне целият този шум, явно е имал по-специална връвчица. Самият факт колко дълго след прекъсването й продължава да живее посочва колко силен и важен е. Когато прекъсна връвта му, Атропос предизвика цяла верига ужасяващи събития.]
Лоуис потръпна и пристъпи към Ралф.
Лахезис: [Нарекохте ни изпълнители. Не знаеше колко сте прави. В този случай сме само пратеници. Задачата ни е да ви известим какво става и какво се очаква от вас, и тази задача вече е почти изпълнена. А що се отнася до онзи, който „би тревога“, не можем да отговорим на въпроса, защото всъщност и ние не знаем.]
[Не ви вярвам.]
Клото: [Не ставай глупав — разбира се, че ни вярваш! Да не мислиш, че шефовете на огромна автомобилна компания, ще поканят в дирекцията някой общ работник, за да му изяснят причините, които определят политиката на компанията? Или пък за да му обяснят с най-големи подробности защо затварят един завод, а оставят друг?]
Лахезис: [Положението ни е малко по-високо от това на работници на конвейер, но все пак сме в категорията на онези, които би нарекъл „бачкатори“, Ралф — ни повече, ни по-малко.]
Клото: [Приемете следното: отвъд нивата на Мимолетните и Дълголетпите, където живеем Лахезис, Атропос и аз, има още нива. Населяват ги създания, които можем да наречем Вечни — същества, които или са безсмъртни, или живеят толкова дълго, че почти няма знамение. Сферите на съществуване на Мимолетните и на Дълголетните се застъпват — те обитават свързани етажи от зданието, ако щеше — са ръководени от Случайността и от Целта. На горните етажи, които са недостъпни за нас, но все пак са част от същата кула на съществуването, живеят други създания. Някои от тях са удивителни и прекрасни; други са ужасяващи дори за нашите представи, да не говорим за вашите. Можем да ги наречем По-висша Цел и По-висша Случайност… а може би отвъд определено ниво дори не съществува Случайност — подозираме, че е така, но няма начин да го узнаем. Но знаем, че от Ед се е заинтересувало същество от тези по-високи нива, а друго подобно същество е противодействало. Това противодействие сте вие, Ралф и Лоуис.]
Лоуис ужасено погледна Ралф, но той почти не й обърна внимание. Мисълта, че нещо ги размества като шахматни фигури — мисъл, която при други обстоятелства би го разярила — в момента му се струваше правдоподобна. Спомни си нощта, когато Ед му се обади по телефона. „Навлизаш в дълбоки води — бе му казал той — и близо до дъното плуват такива неща, каквито не си и сънувал.“
Същества, прекалено ужасни за човешките представи, според господин К., а за господин К. смъртта бе занаят.
„Още не са те забелязали — беше казал онази нощ Ед, — но ако продължаваш да ми се пречкаш, ще те забележат. А ти не искаш това. Повярвай ми, не искаш.“
Лоуис: [А как, преди всичко, ни издигнахте до това ниво? Чрез безсънието, нали?]
Лахезис, предпазливо: [В основни линии, да. Притежаваме способността да правим някои малки промени в аурите на смъртниците. Те предизвикаха при вас доста своеобразен вид безсъние, което промени начина ви на сънуване и на възприемане на света в будно състояние. Пренастройването на аурите на Мимолетните е деликатна, рискована задача. Винаги съществува опасността, от изгубване на разсъдъка.]
Клото: [Понякога може да ви се е струвало, че се побърквате, но никой от двама ви дори не се е доближавал до това състояние. Много по-издръжливи сте, отколкото предполагате.]
„Тия тъпанари настина си вярват, че ни успокояват“ — удивляваше се Ралф, но отново потисна гнева си. Сега просто нямаше време да се ядосва. Може би по-късно щеше да си навакса. Надяваше се. Стисна ръцете на Лоуис и пак се обърна към Клото и Лахезис.
[Миналото лято, след като преби жена си, Ед ми каза за някакво същество, което наричаше Пурпурния крал. Това говори ли ви нещо, приятели?]
Клото и Лахезис отново се спогледаха и отначало Ралф погрешно изтълкува това като израз на загриженост.
Клото: [Ралф, не бива да забравяш, че Ед е умопобъркан, има халюцинации…]
[Да бе, като че ли не знам.]
[… но ние смятаме, че този негов „Пурпурен крал“ съществува в една или друга форма и че когато Атропос е прерязал връвчицата на живота му, Ед Дипно е попаднал изцяло под влиянието на това същество.]
Двете плешиви докторчета отново се спогледаха и този път Ралф разгада правилно израженията им — това не бе загриженост, а ужас.
2.
Бе настъпил нов ден — четвъртък — и вече наближаваше пладне. Ралф не беше много сигурен, но му се струваше, че на нивото на Мимолетните часовете се нижат все по-бързо и по-бързо — ако не приключат скоро с този разговор. Бил Макгавърн няма да е единственият от приятелите им, когото ще надживеят.
Клото: [Атропос знаеше, че По-висшата Цел ще изпрати някого, който да се опита да промени стореното от него, а сега вече знае кого. Но не бива да го оставяте да ви разсейва — не забравяйте, че той не е кой знае колко повече от пешка на тази дъска. Не Атропос е ваш противник.]
Позамълча и колебливо погледна „колегата“ си. Лахезис му кимна да продължи — направи го уверено, но все пак сърцето на Ралф подскочи. Несъмнено двете плешиви докторчета имаха най-добри намерения, но при все това си личеше, че в момента действат на „автопилот“.
Клото: [Освен това не бива да се сблъсквате пряко с Атропос. Не знам как да ви убедя да не го правите. Заобиколен е със сили, много по-мощни от самия, него; сили, които са зли и страшни, които са съзнателни и няма да се спрат пред нищо, за да ви спрат. И все пак смятаме, че ако се пазите от Атропос, може и да успеете да предотвратите ужасното събитие, което предстои да се случи… което, ако трябва да бъдем точни, вече се случва.]
На Ралф не се поправи неизказаното предположение, че с Лоуис ще извършат онова, които тия двама веселяци искат, но сега не беше най-подходящият момент да им противоречи.
Лоуис: [Какво ще се случи? Какво искате от нас? Трябва ли да намерим Ед и да го разубедим да направи нещо лошо?]
Клото и Лахезис я изгледаха с абсолютно идентично изражение на ужас.
[Досега не слуша ли…]
[… не бива и да си помисляте…]
Клото даде знак на Лахезис да продължи.
[Ако досега не си слушала, Лоуис, то чуй сега: пазете се от Ед Дипно! Подобно на Атропос тази необичайна ситуация временно го е надарила с огромна мощ. Само да се приближите до него би означавало да рискувате появата на съществото, което той нарича Пурпурния крал… освен това той вече не е в Дери.]
Лахезис надникна навън, където вече се здрачаваше, после отново се обърна към Ралф и Лоуис. [Замина за]
[— — — — — — — — — — — — — — — ]
Ралф получи съвсем ясно сетивно възприятие, което беше отчасти мирис (нефт, машинно масло, изгорели газове, морска сол), отчасти усещане и звук (нещо плющи на вятъра — сигурно знаме), отчасти зримо (огромна постройка с грамадна врата, която зее, приплъзната встрани).
[На крайбрежието е, нали? Или поне се е запътил натам]
Клото и Лахезис кимнаха, а израженията им подсказваха, че Ед се намира точно там, където мисли, че трябва да бъде.
Лоуис отново подръпна Ралф за ръката и той извърна очи към нея.
[Видя ли сградата?]
Той кимна.
Лоуис: [Не бяха лабораториите „Хокинг“, но е близо до тях. Дори си мисля, че може би знам къде се намира…]
Лахезис, бързо, сякаш за да смени темата: [Къде се намира или какво замисля не е толкова важно. Вие трябва да отидете на друго, по-безопасно място, но все пак може би ще ви се наложи да използвате всичките си сили, за да изпълните задачата, която вероятно е свързана с голяма опасност.]
Лоуис нервно погледна Ралф.
[Кажи им, че няма да причиним зло никому — може и да се съгласим да им помогнем, но в никакъв случай не ще сторим зло на когото и да било.]
Ралф обаче не се подчини. Спомни си как блестяха диамантените обеци на ушите на Атропос и колко майсторски бе уловен в капан — и Лоуис с него, разбира се. Безсъмнено ще нарани някого, за да върне обеците. Само че докъде ще стигне? Дали ще му се наложи да убива?
Не искаше да мисли за това, нито да погледне Лоуис, поне за момента — затова пак се обърна към Клото и Лахезис. Понечи да заговори, но тя го изпревари.
[Има още нещо, което бих искала да узная, преди да продължим.]
Отговори й Клото; звучеше леко развеселен — всъщност звучеше поразително като Бил Макгавърн. Ралф се разтревожи.
[И какво е то, Лоуис?]
[Ралф също ли е в опасност? Атропос притежава ли нещо негово, което ще трябва след това да си вземем? Нещо като шапката на Бил?]
Лахезис и Клото тревожно се спогледаха. Тя не забеляза сепнатите им погледи, но Ралф не ги пропусна. „Тази жена е прекалено близо до истината“ — сякаш казваха те. След миг лицата им отново бяха безизразни.
Лахезис: [Не. До този момент Атропос не е взимал нищо от Ралф, защото изобщо не би му помогнало.]
Ралф [Какво искате да кажете с думите „до този момент“?]
Клото: [Прекарал си живота си като част от Целта, Ралф, но вече не е така.]
Лоуис: [Кога се е променило? Когато започнахме да виждаме аурите, нали?]
Спогледаха се, погледнаха към нея, после — нервно — към Ралф. Нищо не казаха, но в съзнанието на Ралф се загнезди интересно хрумване — подобно на момченцето Джордж Уошингтън в приказката за черешовото дърво, Клото и Лахезис не можеха да лъжат… и в такива моменти може би съжаляваха за това. Единствената възможност, която им оставаше, беше онази, до която прибягваха — мълчаха и се надяваха разговорът да вземе по-благоприятна насока. Ралф реши, че не иска да промени темата — поне засега — дори ако това приближаваше Лоуис рисковано близо до откритието къде са изчезнали обеците й… при положение, че тя все още не е разбрала, възможност, която му се струваше реална. Спомни си напева на човека пред цирковата палатка: „Насам, господа, насам… но ако ще участвате в игрите, трябва да платите.“
[О, не, Лоуис — промяната не е настъпила, когато започна да виждам аурите. Мисля, че доста хора успяват да надникнат в света на Дълголетните, но нищо не им става. Мисля, че излетях от моя свят чак когато се заприказвахме с тия приятелчета. Какво ще кажете, господа? Само дето не оставихте диря от трохички, макар че много добре сте знаели какво ще се случи. Прав ли съм, а?]
Те сведоха глави, сетне бавно, с неудоволствие отново вдигнаха очи към Ралф. Лахезис отговори:
[Да, Ралф. Привлякохме те, макар да знаехме, че това ще промени твоето „ка“. За съжаление ситуацията го изискваше.]
„Сега Лоуис ще попита за себе си — помисли си Ралф. — Трябва да попита.“
Но тя не го стори. Вгледа се в двете плешиви докторчета с непроницаемо изражение, така различно от обичайното й добродушно изражение, спечелило й прозвището „нашата Лоуис“. Ралф за пореден път се запита какво ли всъщност знае или се досеща, за пореден път смаяно установи, че дори представа си няма… после всички тези разсъждения се удавиха в надигащата се нова вълна от гняв.
[Вие, момчета… о, Боже мои… вие, момчета…]
Не довърши, макар че ако Лоуис не беше до него, сигурно щеше да продължи: „Вие момчета далеч не сте се ограничили само с безсънието, нали? Не знам за Лоуис, но аз си имах удобна малка ниша в Целта… което означава, че съзнателно сте ме превърнали в изключение на правилата, на чието утвърждаване сте посветили целия си живот. В известен смисъл съм станал толкова празна карта, колкото и онзи, дето трябва да го намерим. И как го каза Клото? «Сто на сто.» Колко вярно, дявол да го вземе.“
Лоуис: [Казахте нещо за силите ни, които трябвало да използваме. Какви сили?]
Лахезис се извърна към нея, неприкрито доволен от обрата в разговора. Притисна длани, после ги разтвори. Между тях прелетяха две изображения — ръката на Ралф, която замахва и изстрелва студен син огън, и пръстът на Лоуис, от който се пръскат синьо-бели светли точки, прилични на ядрени хапчета против кашлица.
Ралф: [Добре, съгласен съм, притежаваме някаква сила, но не можем да разчитаме на нея. Тя е като…]
Като се съсредоточи, успя сам да създаде изображение — ръце, които отварят задния капак иа транзистор и изваждат две батерии, покрити със засъхнала сиво-бяла течност. Клото и Лахезис се смръщиха неразбиращо.
Лоуис: [Опитва се да ви каже, че не винаги можем да правим тези неща, а когато успяваме, то не е задълго. Батериите ни се изтощават, нали разбирате?]
На лицата им се изписа развеселена смесица от разбиране и скептицизъм.
Ралф: [Какво, дявол да го вземе, е толкова смешно?]
Клото: [Нищо… всичко. Представа нямате колко странни ни изглеждате с Лоуис — ту невероятно мъдри и проницателни, а миг след това безкрайно наивни. Батериите ви, както ги наричате, няма да се изтощят, защото се намирате до колосален източник на сила. Предположихме, че след като и двамата сте черпили от него, положително знаете за съществуването му.]
Ралф: [За какво, по дяволите, говорите?]
Лахезис отново разпери ръце. Този път Ралф видя госпожа Перин, която се движеше изпъната като струна всред аурата си с цвят на кадетска униформа. Видя и как от нея щръква ярък сив лъч, тъничък като бодил на таралеж.
Върху това изображение се насложи изображението на кльощава жена, обгърната от кафява аура. Тя гледаше през стъклото на автомобил. Един глас — този на Лоуис — изрече: „Оооо, Мина, това е сладката къщурка, нали?“ Миг след това се разнесе тихо подсвиркване и от тила на жената щръкна тесен лъч.
Последва трети образ, мимолетен, но ярък — Ралф се пресяга през отвора на гишето в болницата и сграбчва китката на жената с оранжевата аура… само дето изведнъж аурата около лявата й ръка вече съвсем не е оранжева. Изведнъж тя придобива бледия тюркоазен нюанс, който беше нарекъл „Ралф-Робъртсово синьо“.
Образите изчезнаха. Лахезис и Клото се взираха в Ралф и Лоуис, които на свой ред смаяно се бяха втренчили в тях.
Лоуис: [О, не! Това не можем да правим! Все едно да…]
От отворен прозорец излита прилеп, за миг кръжи сред сребърните потоци лунна светлина, после се превръща в Ралф Лугози[1], загърнат с пелерина, със старомоден фрак. Той доближава спяща жена — но не млада, румена хубавица, а старата госпожа Перин в памучна нощница — и се навежда да смуче от аурата й.
Когато отново погледна Клото и Лахезис, те отривисто клатеха глави.
Лахезис: [Не! Не, не, не! Изпаднали сте в ужасна заблуда! Не сте ли се питали защо вие, Мимолетните, измервате продължителността на живота си с години, не с векове? Животът ви е кратък, защото горите като бенгалски огън! Когато черпите енергия от себеподобните, то все едно, че…]
Дете на морски бряг — очарователно момиченце със златни къдрици — което тича по плажа към вълните. В едната си ръка държи червена пластмасова кофичка. Коленичи на пясъка и я напълва с вода от безкрайния сиво-син Атлантически океан.
Клото: [Вие, Ралф и Лоуис, сте като това дете — другите Мимолетни са като океана. Сега разбирате ли?]
Ралф: [Човешката раса наистина ли притежава толкова много от тази енергия?]
Лахезис: [Вие като че ли още не разбирате. Толкова много…]
Лоуис се намеси. Гласът й трепереше, но дали от страх или от възторг, Ралф не можа да определи.
[Има я във всеки от нас, Ралф. Всяко човешко същество под слънцето носи толкова много енергия.]
Ралф тихичко подсвирна и погледна Лахезис и Клото. Те кимаха утвърдително.
[Да не искаше да кажете, че можем да се заредим с енергия от всеки, който ни падне под ръка? Че това не вреди на хората, от които я взимаме?]
Клото: [Да. Все едно да изпразните океана с детска кофичка.]
Ралф се надяваше да е така, защото подозираше, че с Лоуис несъзнателно са крали енергия — това бе единственото обяснение, което можеше да измисли за всичките комплименти, които получаваше напоследък. Хората му казваха, че изглежда страхотно. Че сигурно се е справил с безсънието, за да има толкова здрав и отпочинал вид. Че изглежда по-млад.
„Дявол да го вземе — рече си, — та аз наистина съм по-млад.“ Луната отново се появи и той се постресна от мисълта, че скоро ще настъпи петък сутрин. Крайно време е да се връщат към основната тема на разговора.
[Хайде да се ограничим с най-същественото, господа. Защо сте си направили толкова труд? Какво трябва да спрем?]
И в този миг, преди те да успеят да отговорят, го осени потресаващо прозрение, в което нямаше как да се усъмни или да опровергае.
[Сюзън Дей, нали? Кани се да убие Сюзън Дей. Да извърши покушение срещу нея.]
Клото: [Да, но…]
Лахезис: [… но не това е важното…]
Ралф: [Хайде, момчета, не мислите ли, че вече е време да разкриете картите си?]
Лахезис: [Да, Ралф. Този миг настъпи.]
Откакто се хванаха за ръце и се издигнаха през етажите на болницата до покрива, помежду им не бе имало никакъв физически допир, но сега Лахезис положи нежните си, леки като перце длани на раменете на Ралф, а Клото улови ръката на Лоуис, както джентълмен от отминала епоха би хванал дама, за да я отведе на дансинга.
Ухание на ябълки, вкус на мед. Докосване сякаш до вълна… но този път насладата на Ралф от тази смесица от сетивни усещания не успя да замаскира дълбоката тревога, която изпита, когато Лахезис го накара да се обърне и го поведе към ръба на плоския покрив на болницата.
Дери, подобно на много големи градове, сякаш бе застроен на възможно най-неподходящото място от географска гледна точка, което са могли да изберат първите заселници. Централната част се разпростираше върху стръмните склонове на долина; в най-ниската й част сред оплетените храсталаци на Пущинака лениво течеше река Кендъскег. От покрива на болницата, където стояха, Дери приличаше на град, чието сърце е пронизано от тясна зелена кама, само че в тъмнината камата изглеждаше черна.
На единия склон се намираха кварталът Олд Кейп с неугледните си къщурки, построени след войната, и наскоро издигнатият модерен търговски център. На отсрещния склон бе всичко онова, което хората имат предвид, като казват „центъра“. Центърът на Дери беше застроен по хълма, наричан Горната миля. Уичам Стрийт беше най-правата улица, изкачваща се по стръмното възвишение, преди да се разклони на цяла плетеница от улички (Харис Авеню беше една от тях), които заемаха западната част. На средата на хълма от Уичам Стрийт се отделяше Мейн Стрийт, която извиваше на юг към по-плиткия край на долината. Тази част на града беше известна като Мейн Стрийт Хил и Баси Парк. А малко преди най-високата точка на Мейн Стрийт се извисяваше…
Лоуис, почти стенейки: [Боже мили, какво е това?]
Ралф се опита да каже нещо успокоително, но от гърлото му се изтръгна само хриплив звук. Над върха на хълма се виеше огромна черна чадъроподобна сянка и закриваше звездите, които с приближаването на утрото вече избледняваха. Отначало Ралф си каза, че това е чисто и просто дим, че сигурно гори някой от складовете… или пък изоставеното железопътно депо в края на Нейболт Стрийт. Само че складовете бяха доста по на юг, старото депо пък по на запад, а дори страшната гъба да беше от дим, вятърът би я разкъсат. Ала вместо да се разсейва, петното в небето просто си висеше там по-тъмно и от мрака.
„И никой не го вижда — рече си той. — Никой, освен мен… и Лоуис, и плешивите докторчета. Проклетите плешиви докторчета.“
Присви очи, за да различи силуета в огромния смъртен покров, въпреки че това не беше необходимо — почти целия си живот бе прекарал в Дери и можеше едва ли не със затворени очи да се ориентира из улиците му (стига да не му се налага да шофира). Все пак успя да различи зданието в смъртния покров, а дневната светлина, която вече се прокрадваше на хоризонта, го улесняваше оше повече. Позна сградата по плоския й, кръгъл покрив. Това беше зданието на Административния център, издигнато на мястото на старото, разрушено при наводнението през осемдесет и пета. Беше проектирано в стила на петдесетте от прочутия архитект Бенджамин Ханском, някогашен жител на Дери, който очевидно бе проявил чувството си за хумор.
Клото се извърна към Ралф и го погледна.
[Разбираш ли, беше прав — той наистина се кани да убие Сюзън Дей… само че не само нея.)
Той позамълча, хвърли поглед към Лоуис, после отново извърна тревожното си лице към Ралф.
[Този облак, който вие двамата съвсем правилно наричате „покров на смъртта“, означава, че в известен смисъл Ед вече е направил онова, към което го е подтикнал Атропос. Довечера там ще има повече от две хиляди души… и Ед Дипно се кани да убие всичките. Ако някой не промени посоката на събитията, той наистина ще избие всички.]
Лахезис пристъпи напред и застана до колегата си.
[Вие, Ралф и Лоуис, сте единствените, които могат да предотвратят това.]
3.
В съзнанието на Ралф изплува плакатът на Сюзън Дей, който беше окачен на празната витрина между аптека „Райт Ейд“ и „Изгрев, залез“. Припомни си думите, изписани отвън върху прашното стъкло: „УБИЙТЕ ТАЯ МРЪСНИЦА“. Беше сигурен, че в Дери подобно нещо може да се случи. Дери не беше съвсем като другите градове. На Ралф му се струваше, че след голямото наводнение преди осем години атмосферата в града някак се е променила, но все пак този град не приличаше на другите. Тук витаеше някаква зла сила и веднъж попаднали във властта й, жителите бяха способни на невероятно жестоки постъпки.
Избърса устата си с ръка и за миг вниманието му беше отвлечено от странното усещане, когато пръстите му докоснаха гладките му като на младеж устни. По различни начини непрестанно му се напомняше, че цялото му съществуване коренно се е променило.
Лоуис, потресена от ужас: [И как да го направим? Ако не можем да се доближаваме до Атропос и Ед, какво трябва да сторим, за да го предотвратим?]
Ралф осъзна, че вижда лицето й доста ясно — денят настъпваше със скоростта на кадър на бързи обороти в стар научнопопулярен филм на Дисни за живата природа.
[Ще телефонираме и ще предупредим за поставена бомба, Лоуис. Това ще свърши работа.]
Клото ги изгледа слисано; Лахезис дори се плесна с длан по челото, после хвърли нервен поглед към просветляващото небе. Когато отново се обърна към Ралф, на личицето му бе изписано изражение, което подсказваше трудно овладявана паника.
[Няма да свърши работа, Ралф. Слушайте сега и двамата, и ме слушайте внимателно — каквото и да правите през следващите четиринадесет часа, не бива да подценявате мощта на силите, които Атропос задейства, когато откри Ед и преряза връвчицата на живота му.]
Ралф: [Защо?]
Лахезис, едновременно ядосан и уплашен: [Ралф, не можем вечно да отговаряме на въпросите ви — отсега нататък ще трябва да приемате всичко на доверие. Знаете с каква скорост лети времето на това ниво — ако останем тук още дълго, шансовете ви да предотвратите онова, което ще се случи довечера в Административния център, ще бъдат изгубени. Двамата с Лоуис трябва веднага да се спуснете долу. Трябва!]
Клото даде знак на колегата си да изчака, после се извърна към Ралф и Лоуис.
[Ще отговоря на този последен въпрос, макар да съм сигурен, че ако помислите малко, ще си отговорите сами. Вече има двадесет и три заплахи за бомбен атентат по време на речта на Сюзън Дей довечера. Полицията е напълнила цялата сграда с кучета-търсачи на експлозиви, през последните четиридесет и осем часа проверяват на рентген всички пакети и прашки, които се внасят в зданието, освен това претърсват всяко кътче. Те очакват бомбен атентат, но подозираш, че в този случай се обаждат поддръжници на движението в защита на живота, които се опитват да осуетят речта на госпожа Дей.]
Лоуис, стреснато: [О, Боже — приказката за лъжливото овчарче.]
Клото: [Точно така, Лоуис.)
Ралф: [Той поставил ли е бомба? Поставил е, нали?]
Ярка светлина заля покрива и разтегна като дъвка сенките на бръмчащите вентилатори на климатичната инсталация. С идентични потресени физиономии Клото и Лахезис погледнаха сенките, после извърнаха очи на изток, където първите слънчеви лъчи вече прорязваха хоризонта.
Лахезис: [Не знаем, а и няма значение. Трябва, да осуетите произнасянето на речта, а това може да се направи по един-единствен начин — да убедите организаторките да отменят изказването. Разбирате ли? Тя не трябва да се появява довечера в Административния център! Не можете да спрете Ед, не бива да се доближавате до Атропос — значи трябва да спрете Сюзън Дей.]
Ралф: [Но…]
Той млъкна, но не защото се стресна от ужасните лица на плешивите докторчета. Замълча, защото Лоуис допря длан до страната му и леко, но решително поклати глава.
[Стига толкова. Трябва да слизаме, Ралф. Веднага.]
Въпросите бръмчаха в съзнанието му като комари, но щом тя казваше, че няма време, значи действително е така. Погледна към слънцето, видя, че вече се е издигнало в небето, и кимна. После я прегърна през кръста.
Клото, загрижено: [Разчитаме на вас]
Ралф: [Оставете агитката, дребосъци. Това не е футболен мач.]
И преди да успеят да отвърнат, Ралф затвори очи и се съсредоточи върху връщането в света на Мимолетните.