Стивън Кинг
Безсъние (13)

2.

После млъкна. Ралф не я заразпитва. Наблюдаваше Розали, която сякаш гледаше към него. По-скоро към тях двамата.

— Знаеше ли, че освен общ проблем имаме и общ лекар, Ралф?

— И ти ли ходиш при Личфийлд?

— Ходех при Личфийлд. По препоръка на Каролин. Само че никога повече няма да стъпя при него. Свършено е. — Тя прехапа устни. — Подъл кучи син!

— Какво се случи?

— Почти цяла година не направих нищо, чаках нещата да се оправят сами — както се казва, да вляза в релси. Не че от време на време не се стараех да им помогна. Сигурно сме опитвали почти едни и същи средства.

— Може би пчелен восък? — Ралф пак се усмихна.

Не можеше да се въздържи. „Какъв удивителен ден е днес — рече си той. — Какъв наистина удивителен ден… а още няма и един часът на обед.“

— Пчелен восък ли? Да не би да помага?

— Не — каза Ралф и се ухили до уши, — изобщо не помага, но е много вкусен.

Тя се разсмя и притисна с облечените си в ръкавици ръце дланта му. Ралф отвърна на жеста.

— Ти не си ходил при доктор Личфийлд с този проблем, нали, Ралф?

— Не. Веднъж си записах час, но после го отмених.

— Защото му нямаш доверие ли го отмени? Защото ти се струва, че се е провалил с Каролин.

Ралф я погледна изненадано.

— Няма значение. Нямам право да задавам този въпрос.

— Не, не, няма нищо. Сигурно малко ме учудва, че го чувам от друг. Мислех си, че той… знаеш ли… че може би не й е поставил правилна диагноза.

— Ха! — Хубавите очи на Лоуис светнаха гневно. — На всички ни мина през ума! Бил непрекъснато повтаряше как не може да повярва, че не си закарал тоя смотан нещастник в Общинския съд още на другия ден след погребението на Каролин. Разбира се, тогава бях от другата страна на барикадата и защитавах Личфийлд като луда. Хрумвало ли ти е някога да го съдиш?

— Не. Вече съм на седемдесет и не искам през времето, което ми остава, да се влача по съдилища заради небрежно лечение. Освен това… нима Каролин така ще се върне?

Тя поклати глава. Ралф продължи:

— Само че онова, което се случи с Каролин, наистина беше причината да не ида при него. Поне така ми се струва. Просто някак си като че ли му нямам доверие или пък… не знам…

Там е работата, че наистина не знаеше. Бе сигурен единствено в това, че отмени часа при доктор Личфийлд, както и посещението при Джеймс Рой Хонг, известен в някои квартали като „игличаря“. Втория час отхвърли по съвета на един деветдесет и три годишен мъж, който може би вече не помнеше и бащиното си име. После мислите на Ралф се отплеснаха към книгата, която му даде старият Дор, и стихотворението, което бе цитирал — Ралф не можеше да си го избие от ума… особено онази част, в която героят говори за всички неща, които е оставил зад себе си: непрочетените книги, неразказаните вицове, пътешествията, които никога няма да предприеме.

— Ралф? Тук ли си?

— А-ха… просто си мислех за Личфийлд. Питах се защо отмених часа си.

Тя го потупа по ръката.

— Радвай се, че си го отменил. Аз отидох.

— Разкажи ми какво се случи.

Лоуис сви рамене.

— Когато състоянието ми се влоши толкова много, че вече не издържах, отидох при него и му разказах всичко. Мислех, че ще ми даде рецепта за приспивателно, но той каза, че дори и това не може да направи — понякога имам аритмия, която може да се влоши от сънотворните хапчета.

— Кога го посети?

— В началото на миналата седмица. А вчера ни в клин, ни в ръкав се обади синът ми и заяви, че с Джанет щели да ме водят на закуска. „Глупости — казах му. — Още мога да готвя. Ако ще идвате чак от Бангор, ще ви спретна малко угощение и толкова по въпроса. А след това, ако искате да ме водите на разходка — мислех си за търговската улица, толкова обичам да ходя там — ами добре, би било чудесно.“ Точно така им казах.

Тя се обърна към Ралф с ехидна, горчива и ядна усмивчица.

— Изобщо не ми хрумна да се запитам защо ще идват да ме виждат и двамата, при това в работен ден, след като и двамата ходят на работа — и сигурно наистина обичат професиите си, защото почти само за това говорят. Просто си рекох: „Колко мило от тяхна страна… мислят си за мен…“ и се постарах специално да изглеждам добре и да направя всичко както трябва, за да не би Джанет да заподозре, че има нещо нередно. Мисля, че точно това най ме вбеси. Глупавата стара Лоуис, „Нашата Лоуис“, както вечно казва Бил… Не гледай толкова учудено, Ралф! Разбира се, че знам. Да не мислиш, че съм вчерашна? И е прав. Аз съм глупава и наистина съм загубена, но това не означава, че не ме боли, като всеки друг човек, когато някой ме използва…

Пак се канеше да се разплаче.

— Разбира се, че не означава — каза Ралф и я потупа по ръката.

— Щеше да умреш от смях, ако ме беше видял — продължи тя — как пека кифлички в четири сутринта и режа гъби на филийки за италиански омлет в четири и петнадесет, а в четири и половина започвам да се гримирам просто за да съм сигурна, напълно сигурна, че Джан няма да почне с нейните въпроси „Сигурна ли си, че всичко е наред, майко Лоуис?“ Мразя, като ги подхване тия. И знаеш ли какво, Ралф? През цялото време тя е знаела какво ми е. И двамата са знаели. Тъй че, доколкото разбирам, аз съм била пак за смях, нали така?

Ралф си мислеше, че следи разказа й внимателно, но явно бе изгубил нишката.

— Знаели са? Как са могли да знаят?

— Защото Личфийлд им е казал! — викна тя.

Лицето й отново се разкриви, но този път Ралф не прочете по него болка или мъка, а необуздана ярост.

— Мръсникът се е обадил на сина ми и му е ИЗДРЪНКАЛ ВСИЧКО!

Ралф едва не си глътна езика.

— Лоуис, те нямат право — каза той, когато най-сетне си възвърна способността да говори. — Взаимоотношенията лекар — пациент са… ъ-ъ… пазят се в тайна. Синът ти сигурно знае тези неща, защото е адвокат, а същото важи и при тях. Лекарите нямат право да издават на никого какво са им казали пациентите им, освен ако пациентът…

— О, Боже! — каза Лоуис и забели очи. — Исусе Христе, Боже мили! В кой свят живееш, Ралф? Типове като Личфийлд правят каквото сметнат за правилно. Подозирам, че съм го знаела през цялото време, и затова съм двойно по-глупава, че изобщо отидох при него. Карл Личфийлд е суетен, арогантен мъж, за когото е по-важно как изглежда с тирантите и марковите си ризи, отколкото как да помогне на пациентите си.

— Това е ужасно цинично.

— И ужасно вярно, което е по-тъжното. И знаеш ли какво? Той е тридесет и пет-шест годишен, а незнайно как си е наумил, че като стане на четиридесет, просто ще… спре. Ще си остане на четиридесет години колкото си поиска. Решил е, че като станат на шейсет, хората остаряват и към шейсет и осем или някъде там дори и най-запазените изперкулясват, а като минеш осемдесет, направо би било милост роднините ти да не те пратят при оня доктор Кеворкян. Децата нямат право на лекарска тайна от родителите си, а що се отнася до него и старите глупчовци като нас нямат право на тайни от децата си. Не било в наш интерес, нали разбираш, И едва ли не в минутата, в която съм излязла от кабинета му, Карл Личфийлд взел, че се обадил на Харолд в Бангор. Казал му, че не спя, че страдам от депресия, че имам проблеми със сетивата, характерни за преждевременни когнитивни смущения. А после казал: „Не бива да забравяте, че майка ви е в напреднала възраст, и на ваше място бих се замислил сериозно за положението й тук, в Дери.“

— Не може да бъде! — възкликна Ралф, удивен и ужасен. — Искам да кажа… наистина ли е постъпил така?

Лоуис кимна мрачно.

— Казал го на Харолд, Харолд ми го каза на мен, а сега аз ти го съобщавам. А аз, старата глупачка, дори не знаех какво означава „когнитивни смущения“ и никой от тях не пожела да ми каже. Проверих „когнитивен“ в речника и знаеш ли какво означава?

— Свързан с мисленето — отвърна Ралф. — „Когнитивен“ означава „свързан с мисленето“.

— Точно така. Моят лекар се обадил на сина ми, за да му съобщи, че изкуфявам! — Лоуис се засмя ядно и избърса с кърпичката рукналите отново сълзи.

— Не мога да повярвам — промълви Ралф, но най-лошото беше, че можеше.

Откакто Каролин си отиде, непрекъснато си даваше сметка, че наивността, с която посрещаше света докъм осемнадесетгодишна възраст, очевидно не го бе напуснала завинаги, когато прекрачваше прага между детинството и зрялата възраст, а сега и между зрялата възраст и старостта.

Нещата продължаваха да го изненадват… освен дето думата „изненадват“ беше прекалено мека. Всъщност повечето от тях направо му взимаха ума.

Например шишенцата под Мостчето на влюбените. Един юлски ден бе излязъл на дълга разходка чак до Баси Парк и се беше скрил под моста да си поотдъхне от следобедното слънце. Едва се бе посъвзел, когато забеляза купчина изпочупени стъкла в буренаците край потока, който ромолеше под моста. Разбута високата трева с един откършен клон и откри седем-осем шишенца. На дъното на едното имаше някаква бяла коричка. Ралф го вдигна и докато го разглеждаше любопитно, осъзна, че държи в ръцете си остатък от наркоманска оргия. Захвърли шишенцето, сякаш бе нажежено желязо. И досега си спомняше вцепенението, което го обзе тогава, и безуспешния си опит да се убеди, че се е побъркал, че онова, което си мисли, не може да бъде вярно, не и в това провинциално градче на четиристотин километра северно от Бостън. Разбира се, това бе същият онзи наивник, с тази част от себе си той като че ли вярваше (или поне бе вярвал, докато не откри шишенцата под Мостчето на влюбените), че целият шум по медиите за кокаиновата епидемия е просто измишльотина, не по-реална от телевизионните кримки или филмите с Жан-Клод Ван Дам.

Сега го обзе същото чувство на шок.

— Харолд каза, че искали „да ме откарат до Бангор“ и да ми покажат мястото — казваше Лоуис. — Вече изобщо не ме вози никъде, само ме кара тук и там. Сякаш съм пратка. Носеха сума ти брошури и когато Харолд й даде знак, Джанет ги извади толкова светкавично…

— Ооох, карай малко по-бавно. Какво място? Какви брошури?

— Извинявай, малко избързвам май. Става дума за едно място в Бангор, което се нарича „Ривървю Истейтс“.

Името му беше познато; всъщност и той самият се беше сдобил с такава брошура — една от онези реклами в милионен тираж, но специално насочена към хора над шестдесет и пет годишна възраст. С Макгавърн й се бяха смели… но в смеха им се долавяше съвсем лекичка обида — като деца, които си подсвиркват, минавайки покрай гробище.

— По дяволите, Лоуис, това е старчески дом, нали?

— Не, господине! — каза тя и ококори невинно очи. — И аз така казах, но Харолд и Джанет веднага ме поправиха. Не Ралф, „Ривървю Истейтс“ е новопостроен жилищен комплекс за общителни възрастни граждани! Харолд го нарече така, а аз отвърнах: Така ли? Нека ви кажа нещо и на двамата — можете да сложите плодов пай от „Макдоналдс“ в сребърен поднос и да го наречете тарталета, ако щете, но той пак си е плодов пай от „Макдоналдс“, поне що се отнася до мен.

— И като казах това, Харолд запелтечи и почервеня, а Джан просто ме озари с една от онези нейни сладки усмивчици — тази, дето я пази за специални случаи, защото знае, че полудявам, като я видя — и вика: „Е, защо все пак не погледнеш брошурите, майко Лоуис? Поне това ще направиш, нали, след като и двамата си взехме за днес неплатен отпуск и дойдохме чак дотук да те видим?“

— Сякаш Дери е на екватора — промърмори Ралф. Лоуис го хвана за ръката и каза нещо, което го разсмя:

— О, за нея е!

— Кога беше това — преди или след като разбра, че Личфийлд се е раздрънкал? — попита Ралф.

Нарочно използва същата дума — тя като че ли подхождаше на тази ситуация много повече от която и да е друга засукана дума или фраза. „Нарушил е лекарската тайна“ беше прекалено изискано за такъв мръснишки номер. Личфийлд бе побързал да издрънка.

— Преди. Та реших, че все пак мога и да погледна брошурите. В крайна сметка Хари и Джан бяха пропътували сто километра, за да дойдат, и нямаше да умра, ако ги прелистя. Значи заразглеждах ги аз, докато те двамата ометоха закуската, която им бях приготвила — и трохичка не остана — и пиеха кафе.

— Страшно място е това „Ривървю“. За всеки денонощно се грижи отделно медицинско лице и всеки има своя кухня. Като постъпиш, те подлагат на пълен медицински преглед и решават какво можеш да ядеш. Има „червена диета“, „синя диета“, „зелена диета“ и „жълта диета“. Имаше още три-четири цвята. Не ги помня всичките, но „жълтата“ е за диабетици, а „синята“ — за хора с наднормено тегло.

Ралф си представи как до края на живота си по три пъти на ден яде научнообосновани храни — вече никакви пици с наденички от „Гамбино“, никакви сандвичи, никакви чили-бъргери от „Мексико Милтс“ — и това му се стори непоносимо.

— А освен това — бодро продължи Лоуис — имат пневматична система, по която получаваш лекарствата си за деня направо в кухнята си. Не намираш ли тази идея за фантастична, Ралф?

— Май да.

— Но как, разбира се. Фантастична е — та това е бъдещето. Всичко се следи с компютър, който, бас държа, никога не страда от когнитивни смущения. Два пъти седмично специален автобус кара обитателите на „Ривървю“ на културни мероприятия, а освен това и на пазар. Трябва да се използва автобусът, защото не им се позволява да имат собствени коли.

— Страхотна идея — каза той и лекичко стисна ръката й. — Какво са неколцина подпийнали другари в събота вечер пред някое старомодно старче със съмнителна когнитивност, което се весели на воля в буик лимузина?

Надяваше се да я развесели, но тя не се усмихна.

— Като видях снимките в глупавите брошури, кръвта ми се смрази. Възрастни дами, които играят канаста. Възрастни господа, които мятат конски подкови^[1]. Всички те заедно в една такава огромна зала с чамова ламперия, наречена „Ривър Хол“, как танцуват. Само че името е хубаво, не мислиш ли? „Ривър Хол“?

— Май е нормално.

— На мен ми звучи като стая в омагьосан замък. Само че съм посещавала не един и двама стари приятели в „Стробъри Фийлдс“ — това е старческият дом в Скоухигън — и разпознавам такива зали за отдих от пръв поглед. Каквото и прекрасно име да й дадеш, в ъгъла винаги има цял шкаф с игри и картинни мозайки, от които все липсват пет-шест парченца, а по телевизията вечно върви нещо от сорта на „Андреа Селесте“, но никога не показват филми с красиви млади хора, които се разсъбличат и се търкалят на пода пред камината.

Лоуис извърна към него тъмните си очи.

— Аз съм само на шейсет и осем, Ралф. Зная, че на доктор Изворът на младостта шейсет и осем съвсем не му звучи като „само“, но за мен е така, защото мама почина на деветдесет и две миналата година, а баща ми живя до осемдесет и шест. В моето семейство хората са дълголетници… и ще полудея, ако трябва да прекарам дванадесет години в място, където съобщават по високоговорител, че е време за вечеря.

— И аз бих се побъркал.

— Но все пак разгледах ония брошури. Като свърших, ги подредих и ги върнах на Джан. Казах й, че са много интересни, и й благодарих. Тя кимна, усмихна се и ги прибра в чантата си. Мислех, че с това ще се свърши и ще се отърва, но Харолд каза: „Обличай си палтото, мамо.“

— За миг така се уплаших, че не можах да си поема дъх. Мислех, че вече са ме регистрирали! Стори ми се, че ако откажа да изляза, Харолд ще отвори вратата, а отвън ще чакат двама-трима в бели престилки и единият ще каже: „Не се тревожете, госпожо Шаси, веднъж като изпиете хапчетата, които получавате направо в кухнята си, няма да искате да се местите никъде другаде.“

— Не искам да си обличам палтото — казах на Харолд, опитвайки се да прозвуча както когато бях на десет години и винаги влизах с кални обувки в кухнята, но сърцето ми така хлопаше, че чак гласът ми туптеше. Промених си решението за разходката. Бяха забравила колко много работа имам днес.

Джан пусна онзи смях, който мразя повече и от сиропираната усмивчица, и каза: „Но, майко Лоуис, какво пък чак толкова важно имаш да правиш, че да не можеш да дойдеш с нас до Бангор, след като ние си взехме неплатен отпуск и дойдохме чак до Дери да те видим?“ — От моята снаха винаги ми настръхва косата, а предполагам, че и тя изпитва същото към мен. Сигурно е така, защото през целия си живот не съм виждала жена да се усмихва толкова много на друга и да я мрази до смърт. Както и да е, казах й, че като начало трябва да измия пода в кухнята. „Погледнете го само — викам им. — Ужасно е мръсен.“

— „Хм — сумти Харолд. — Не мога да повярвам, че ще ни върнеш ей така, след като дойдохме чак дотук, мамо.“

— „Ами няма да се преместя там, независимо откъде сте дошли — отвръщам аз, — тъй че тази идея си я избий от главата. Живея в Дери от тридесет и пет години, половината от живота си. Тук са всичките ми приятели и няма да се местя никъде.“

— Те се спогледаха като родители, чието дете вече не е сладурче, а пълна досада. Джанет ме потупа по рамото и каза: „Е, не се разстройвай толкова, майко Лоуис — искаме просто да дойдеш и да разгледаш.“ Същото като с брошурите — все едно от мен се иска просто да бъда достатъчно вежлива. И по същия начин, като ми каза, че само ще разглеждаме, се поотпуснах. Трябваше да съобразя навреме, че не могат да ме накарат да живея там, нито пък да си позволят да ме издържат. Разчитали са на парите на господин Шаси — на пенсията и на издръжката от железниците, защото той загина при трудова злополука.

— Излезе, че имали уговорена среща за единадесет часа с някакъв човек, който да ме разведял наоколо и да ми обяснял подробно. Вече почти бях престанала да се страхувам и всичко ми се беше изяснило в главата, но ме обиждаше престореното им държане и просто беснеех, защото всяка трета дума на Джанет беше „неплатените ни отпуски това“ и „неплатените ни отпуски онова“. Беше повече от ясно, че няма да й е трудно да измисли далеч по-приятни начини за прекарване на деня от това да идва в Дери да вижда дебелата си дърта свекърва.

— „Хайде майко, стига се превзема — казва тя след още малко препирня, сякаш цялата идея толкова ми харесва, че не мога да реша какво да си облека. — Бързо си сложи палтото. Като се върнем, ще ти помогна със съдовете.“

— „Не си ме чула — викам й. — Няма да вървя никъде. Защо да губим такъв прекрасен есенен ден да обикаляме някакво място, в което няма да ида да живея никога? И кое изобщо ви дава право да се втурвате така и да ме препирате? Защо поне единият от вас не се обади да каже: «Виж, мамо, хрумна ни една идея, не искаш ли да я чуеш?» С някой от приятелите си не бихте ли постъпили точно така?“ При тези думи те пак се спогледаха…

Лоуис въздъхна, изтри очи за последен път и върна кърпичката на Ралф, малко влажна, но иначе чиста.

— Та от този поглед разбрах, че има и още нещо. Отгатнах го най-вече по очите на Харолд — така гледаше, когато току-що бе задигнал цяла шепа шоколадови бонбони от бюфета. А Джанет… тя го стрелна с онова изражение, което ненавиждам най-много. Наричам този й поглед „булдозер“. После го попита дали иска да ми каже за разговора си с лекаря, иначе тя да се заеме. В крайна сметка заговориха и двамата, а докато свършат, вече бях толкова уплашена и бясна, че ми идваше да си изскубя цялата коса. С едно като че ли не можех да се примиря, колкото и да се опитвах — че Карл Личфийлд е казал на Харолд всичко, което съм споделила с него. Просто му се обажда и му казва, сякаш в това няма абсолютно нищо нередно.

— „Значи ме мислиш за изперкала? — питам Харолд. — Това ли е то? С Джан смятате, че след като съм в напреднала възраст, мозъкът ми е омекнал?“

— Харолд почервеня, започна да мести крака под стола и да мрънка неразбрано. Как изобщо не му било хрумнало подобно нещо, но как трябвало да мисли за сигурността ми, както аз съм се грижила за него, докато порасне. А през цялото това време Джанет седи в ъгъла, хапва си кифличка и го гледа с оня поглед, заради който направо бих я удушила — все едно той е хлебарка, която се е научила да приказва като адвокат. После стана и попита може ли да използва тоалетната. Казах й да заповяда и едва се сдържах да не й обясня, че с радост ще си отдъхна от присъствието й за две минути.

— „Благодаря, майко Лоуис — казва тя. — Няма да се бавя. С Хари трябва скоро да си тръгваме. Ако смяташ, че не можеш да дойдеш с нас и да спазиш уговорката, предполагам няма какво повече да се каже.“

— Ох, каква змия! — възкликна Ралф.

— Това вече преля чашата. „Спазвам уговорките си, Джанет Шаси — казах, но само онези, които правя сама. Пет пари не давам за ангажиментите, които други хора поемат от мое име.“ Тя вдигна отчаяно ръце, сякаш аз съм най-опърничавата жена, която се е раждала на този свят, и ме остави насаме с Харолд. Той ме гледаше с огромните си кафяви очи и сякаш очакваше да се извиня. Почти бях готова да го направя, ако не за друго, то поне да престане да ме гледа с тоя кокершпаньолски поглед, но не го направих. Не исках. Просто отвръщах на погледа му, а след малко той не издържа и ми каза да престана да се сърдя. Притеснявал се как живея тук съвсем сама и само се опитвал да бъде добър син, а Джанет се опитвала да бъде добра дъщеря.

— „Това като че ли го разбирам — отвърнах, — но да заговорничиш зад гърба на някого не е начин да проявяваш любов и загриженост.“ Той пак се нацупи и заяви, че за тях с Джан това не било заговорничене. Докато го казваше, за миг спря поглед на вратата на тоалетната и почти ми се изясни, че за Джан не е. После каза, че не било както аз си го представям — че Личфийлд му се обадил на него, а не обратно.

— „Добре — отвърнах, — но какво ти пречеше да затвориш, като разбра какво ти дрънка той? Чисто и просто си постъпил неправилно, Хари. Какво, за Бога, ти става?“

— Той отново занервничи — може би дори се канеше да се извини — когато в стаята влезе Джан и стана каквото стана. Попита къде са диамантените обеци, които ми подариха за Коледа. Беше такъв рязък обрат, че аз направо заекнах и вероятно изглеждах така, сякаш наистина изкуфявам. Все пак най-сетне успях да отговоря, че са в китайската купичка върху нощното ми шкафче, както винаги. Имам кутия за бижута, но съм извадила тези обеци и още две-три хубави неща, защото са толкова хубави, че понякога само като ги погледна, се разведрявам. Освен това са направени от налепени диамантени парченца — надали някой ще ми разбие вратата, за да открадне точно тях. Същото важи за годежния ми пръстен и за брошката от слонова кост, които също стоят в тази купичка.

Лоуис втренчи неотклонен, умоляващ поглед в Ралф. Той пак стисна ръката й.

Тя се усмихна и пое дълбоко дъх.

— Толкова ми е трудно.

— Ако не искаш да ми разказваш повече…

— Не, искам да свърша… освен това от определен момент нататък вече и не помня какво точно се случи. Всичко беше толкова ужасно. Разбираш ли, Джанет каза, че знаела къде ги държа, но не били там. Годежният пръстен и брошката си били на мястото, но не и обеците. Отидох да проверя лично и се оказа, че е права. Обърнахме цялата къща, проверихме къде ли не, но не можахме да ги открием. Бяха изчезнали.

Лоуис вече стискаше ръката на Ралф с все сила в двете си длани и говореше като че ли повече на якето му.

— Извадихме всички дрехи от шкафчето… Харолд го измести цялото и надникна отзад… после под леглото и под възглавниците на дивана… и като че ли всеки път, като поглеждах Джанет… тя отвръщаше с любимото си захаросано изражение. По-сладко е от мед — ако не броим очите обаче — и нямаше защо да изрича на глас какво мисли, защото на мен вече ми беше ясно. „Виждаш ли? Виждаш ли колко правилно постъпи доктор Личфийлд, като ни се обади, и ние колко добре постъпихме, че уредихме срещата, а пък ти си една инатлива дъртачка. Защото трябва да идеш в някой дом като «Ривървю Истейтс», а тази случка просто го доказва. Изгубила си прекрасните обеци, които ти подарихме за Коледа, имаш сериозни когнитивни смущения и сега това просто става повече от ясно. Не след дълго ще започнеш да забравяш котлоните и бойлера…“

Отново се разплака и сърцето на Ралф се сви — тя ридаеше като човек, който е преживял неописуемо унижение. „Лоуис — помисли си той. — Нашата Лоуис.“ Но вече не му харесваше как звучи това — ако изобщо някога му бе харесвало.

„Моята Лоуис“ — рече си той и в същия миг, сякаш с одобрението на някаква висша сила, денят отново започна да се изпълва със светлина. Звуците оттекваха по нов начин. Сведе поглед към ръцете им, които лежеха сплетени в скута й, обвити в сивосинкав ореол с цвета на цигарен дим. Сиянията се бяха завърнали.

3.

— Трябвало е да ги изгониш в мига, в който си разбрала, че обеците липсват — чу се да казва, а всяка дума бе сякаш отделна от другите, неповторима, гръмка. — На секундата.

— О, вече разбрах — отвърна Лоуис. — Тя просто е чакала да направя гаф, и аз, разбира се, не я разочаровах. Само че бях толкова разстроена — първо, споря да ида ли с тях в Бангор до „Ривървю Истейтс“ или не, после чувам, че лекарят ми им е казал неща, които не е имал право да издава, а на всичкото отгоре откривам, че съм изгубила едно от нещата, на които най-много държа. И знаеш ли кое беше гвоздеят на програмата? Точно тя да открие, че обеците са изчезнали! Сега можеш ли да ме виниш, че не знаех как да постъпя?

— Не — отвърна той и повдигна ръцете й към устните си. При движението те прошумоляха като дрезгавия шепот на вълнено одеяло под дланите и за миг той видя ясно сините очертания на устните си върху дясната й ръкавица.

Лоуис се усмихна.

— Благодаря ти, Ралф.

— Няма защо.

— Предполагам, че изобщо не ти е трудно да си представиш как свърши всичко, нали? Джан каза: „Наистина трябва да си по-внимателна, майко Лоуис, само че доктор Личфийлд смята, че си достигнала такъв период от живота си, когато не можеш да бъдеш по-внимателна, затова и обмисляхме идеята за «Ривървю Истейтс». Съжалявам, ако сме те ядосали, но ни се стори, че трябва да се вземат бързи мерки. Сега разбираш защо.“

Ралф вдигна очи. Небето над тях бе като синьо-зелен огнен водопад, в който облаците плуваха като сребристи самолети. После погледна към подножието на хълма — Розали продължаваше да лежи между двете кабинки. Тъмносивата връвчица се издигаше над муцуната й и се полюшваше от лекия октомврийски ветрец.

— Тогава побеснях напълно… — Тя млъкна и се усмихна. Ралф си рече, че това е първата й усмивка за днес, която е породена от нещо наистина смешно, вместо от някое не дотам приятно и по-сложно чувство. — Не, не е вярно. Аз не просто побеснях. Ако внукът на сестра ми беше там, щеше да каже: „Баба стана като ядрена бомба“.

Ралф се разсмя; Лоуис също, но мъничко насила.

— Най ме дразни, че Джанет го знаеше. Дори мисля, че искаше да стана „ядрена“, защото знаеше колко виновна ще се почувствам след това. И Бога ми, така е. Разкрещях им се да се махат по дяволите. Харолд изглеждаше така, сякаш иска да потъне в пода — крясъците винаги адски го смущават — но Джан продължаваше да си седи, скръстила ръце в скута си, да се усмихва и дори да поклаща глава, сякаш казвайки: „Точно така, майко Лоуис, продължавай в същия дух, изкарай цялата си старческа лошотия, а като ти мине, може би ще бъдеш в състояние да се вслушаш в гласа на разума.“ Лоуис пое дълбоко въздух.

— После стана нещо. Не знам точно какво. И не се случва за първи път, но сега беше най-зле. Страхувам се, че беше някакъв… ами… пристъп. Както и да е, почнах да виждам Джанет някак странно… направо плашещо. Освен това казах нещо, което най-сетне я постави ма място. Не помня какво беше, а и не съм сигурна, че искам да знам, но със сигурност подейства и пре-най-сладката усмивчица, дето толкова я мразя, се стопи. Всъщност тя буквално извлече Харолд навън. Последното, което си спомням, е, че казва как някой от двамата ще ми се обади, когато не съм толкова истерична и не хвърлям грозни обвинения в лицето на хората дето ме обичат.

След като си тръгнаха, постоях малко вкъщи, а после излязох и дойдох в парка. Понякога само като поседиш на слънчице и ти става по-добре. На идване се отбих в „Червената ябълка“ да си взема нещо за хапване и там чух, че с Макгавърн сте се скарали. Сериозно ли е? Ралф поклати глава.

— Не-е — ще се сдобрим. Бил ми е наистина симпатичен, но…

— … но човек трябва да си мери думите с него — довърши тя. — Освен това позволи ми да добавя, не бива да да приемаш казаното от него прекалено навътре.

Този път Ралф притисна преплетените ръце.

— Този съвет и на теб може да ти послужи, Лоуис — не бива да приемаш случилото се тази сутрин прекалено сериозно.

Тя въздъхна.

— Може би, но това е много трудно. Накрая им наговорих ужасни неща, Ралф. Ужасни. Тази нейна противна усмивка…

Изведнъж в съзнанието на Ралф блесна дъгата на просветлението. В матовите й отблясъци той видя нещо огромно — толкова голямо, че бе едновременно неоспоримо и предопределено. За пръв път истински видя лицето на Лоуис, откак сиянията се бяха върнали при него… или той при тях. То бе обвито в капсула прозрачна сива светлина, светла като лятна утринна мъглица, която всеки миг ще се разсее и ще грейне слънце. Светлината превръщаше жената, която Бил Макгавърн наричаше „нашата Лоуис“, в същество с величествено достойнство… и почти непоносима красота.

„Прилича на Еос — рече си той, — богинята на зората.“ Лоуис се размърда смутено на пейката.

— Ралф? Защо ме гледаш така?

„Защото си красива и защото се влюбих в теб — удивен отвърна наум Ралф. — Току-що така се влюбих в теб, че сякаш се давя, а смъртта е сладка.“

— Защото си спомняш точно какво си казала.

Тя пак зачопли нервно закопчалката на чантата си.

— Не, аз…

— Ами, спомняш си. Казала си на снаха си, че тя е взела обеците. Направила го е, защото е разбрала, че ти ще държиш на своето и няма да идеш с тях, а тя пощурява, когато не става на нейното… става „ядрена“. Направила го е, защото направо си я подлудила. Горе-долу нещо такова, нали?

Лоуис го гледаше с облещени и уплашени очи.

— Откъде знаеш, Ралф? Откъде знаеш, че е тя?

— Зная, защото ти знаеш, а ти знаеш, защото си го видяла.

— О, не — пошепна Лоуис. — Не, нищо не съм видяла. През цялото време бях с Харолд в кухнята.

— Не тогава, не когато го е направила, а когато се е върнала. „Видяла“ си го в нея и навсякъде около нея.

Както той самият виждаше сега Джанет Шаси в Лоуис, сякаш жената до него на пейката се бе превърнала в оптическа леща. Джанет Шаси бе висока жена с дълга талия и светла кожа. Страните й бяха осеяни с лунички, които тя прикриваше с грим, а косата й беше червеникава. Тази сутрин бе пристигнала в Дери, преметнала прословутата си коса в дебела плитка през рамо като сноп медна тел. Какво още знае за тази жена, която никога не е виждал?

Всичко, всичко.

„Крие луничките си с фон дьо тен, защото смята, че и придават детински вид, че хората не приемат луничавите жени насериозно. Има красиви крака и го знае. На работа ходи с къси поли, но днес е дошла да види

(старата кучка)

майка Лоуис и е облечена с жилетка и стари дънки. Парцали като за Дери. Мензисът й закъснява. Вече е навлязла в онзи период от живота си, когато не е точна като часовник, и през тези двудневни или тридневни паузи, които изстрадва всеки месец, целият свят е сякаш от стъкло, всички в него са или глупави, или зли, а поведението и настроенията й стават абсолютно неконтролируеми. Вероятно тук се крие истинската причина за онова, което е извършила.“

Ралф я вижда как излиза от миниатюрната тоалетна на Лоуис. Вижда я как мята яден поглед към вратата на кухнята — на тясното изнервено личице сега няма и следа от пре-най-сладката усмивка — а после взима обеците от купичката. Натъпква ги в предния десен джоб на дънките си.

Не, Лоуис наистина не е видяла с очите си кражбата, но тя е променила аурата на Джан Шаси от бледозелено в сложна плетеница от червени и кафяви нюанси, които Лоуис е видяла и проумяла веднага, най-вероятно без изобщо да си дава сметка какво всъщност става с нея.

— Да, наистина ги е взела — повтори Ралф.

В зениците на ококорените очи на Лоуис плуваше сънлива сива мъглица. Той можеше да седи и да я съзерцава цял ден.

— Да, но…

— Ако все пак се беше съгласила да отидете на срещата в „Ривървю Истейтс“, бас държа, че следващия път, като ти дойдат на гости, щеше да намериш обеците… или пък по-вероятно тя щеше да ги е намерила. Каква щастлива случайност — „О, майко Лоуис, я виж какво открих!“ под мивката в банята, в шкафа или пък в някой ъгъл.

— Да. — Тя го гледаше в лицето запленена, почти хипнотизираш. — Сигурно се чувства отвратително… и няма да посмее да ги донесе, нали? Не и след всичко, което й наговорих. Ралф, как разбра?

— По същия начин както и ти. Откога виждаш сиянията, Лоуис?

4.

— Сияния ли? Не разбирам какво имаш предвид. — Само че много добре разбираше.

— Личфийлд е казал на сина ти за безсънието, но се съмнявам, че то само по себе си ще да е накарало дори човек като него да… знаеш, да се раздрънка. А другото — което ти нарече когнитивни проблеми — някак ми мина покрай ушите. Направо се същисах от идеята, че на някого може да хрумне да те мисли за преждевременно склерозирала, макар че напоследък аз самият имам сетивни проблеми.

— Ти!

— Да, госпожо. А освен това ти преди малко каза нещо далеч по-интересно — че си започнала да виждаш Джанет по много странен начин. Било дори плашещо. Не можеше да си припомниш какво си им казала точно на тръгване, но знаеш как си се чувствала в онзи момент. Прогледнала си в другата част на света — сега виждаш останалия свят: формите, заобикалящи нещата, формите вътре в тях; гласовете, вплетени в обикновените звуци. Аз го наричам света на сиянията, а ти се сблъскваш със същото явление. Нали, Лоуис?

Тя го изгледа мълчаливо, после закри лице с дланите си.

— Мислех, че си изгубвам разсъдъка — каза, после повтори: — О, Ралф, мислех, че си изгубвам разсъдъка.

5.

Той я прегърна, а после я отдръпна от себе си и повдигна брадичката й:

— И повече никакви сълзи. Нямам друга носна кърпичка.

— Никакви сълзи — съгласи се тя, но очите й пак бяха плувнали. — Ралф, само да знаеш колко беше ужасно…

— Повярвай ми, зная. Тя го озари с усмивка.

— Да… знаеш, нали?

— Оня идиот Личфийлд е помислил, че започваш да изкуфяваш — искал е да каже, че проявяваш симптоми на Алцхаймерова болест — но не само заради безсънието, а защото освен него се проявяват и други особености… които той е сметнат за халюцинации. Прав ли съм?

— Предполагам, да, но тогава не спомена нищо подобно. Като му разказвах какво виждам — за цветовете и всичко останало — кимаше много разбиращо.

— А-ха, а в мига, в който си затворила вратата след себе си, се е обадил на сина ти и му е наредил на секундата да дойде в Дери и да направи нещо за старата си мамичка, на която хората й се привиждат опаковани в разноцветни балони с дълги връвчици, които плуват над главите им.

— И ти ли ги виждаш? Ралф, нима и ти също ги виждаш?

— Разбира се — отвърна той и се засмя.

Стори му се, че се смее малко налудничаво, и нищо чудно. Искаше да я пита за хиляди неща и се побъркваше от нетърпение. А и имаше и нещо друго, нещо толкова неочаквано, че отначало дори не бе разбрал за какво става дума — беше се възбудил.

Лоуис пак плачеше. Сълзите й имаха цвета на мъглица над притихнало езеро и докато се търкаляха по лицето й, от тях се издигаше лека пара. Ралф знаеше, че ако я целуне, страните й ще бъдат мъхести, като папрат пролетно време.

— Ралф… това… това е… о, Боже!

— По-потресаващо и от Майкъл Джексън на „Супер Боул“^[2], а?

Тя се позасмя.

— Ами, да… как да ти кажа, съвсем мъничко.

— Онова, което ни се случва, Лоуис, си има име, и то не е „безсъние“ или „изкуфяване“, или пък „Алцхаймерова болест“. Нарича се „хиперреалност“.

— Хиперреалност — промърмори тя. — Боже, каква чудата дума.

— Да, чудата е. Знам я от един аптекар по-надолу по улицата, Джо Уайзър. Само че това е свързано с много повече неща, отколкото му бяха известни на него. Повече, отколкото всеки човек в нормално състояние на съзнанието би могъл да си представи.

— Да, като телепатията… ако има такова нещо, това ще да е то. Ралф, а ние в нормално състояние на съзнанието ли сме?

— Снаха ти взе ли обеците?

— Аз… тя… да — призна Лоуис. — Да, взе ги.

— Без съмнение?

— Без.

— Ето че сама си отговаряш на въпроса. Нормални сме, всичко е наред… но мисля, че фешиш за телепатията. Не четем мисли, а аури. Слушай, Лоуис, искам да те питам какво ли не, но ми се струва, че едно от тях се налага да узная още сега. Виждала ли си… — Той изведнъж млъкна насред изречението, питайки се дали наистина иска да изрече онова, което му е на езика.

— Какво да съм виждала?

— Добре. Това ще ти прозвучи много по-откачено от всичко, което ми разказа досега, но не съм луд. Вярваш ли ми? Не съм.

— Вярвам ти — простичко отвърна тя и на него сякаш камък му падна от сърцето. Казваше истината. Нямаше никакво съмнение; цялата й същност го излъчваше.

— Добре, слушай тогава. Откакто започна всичко това, виждала ли си индивиди, които на пръв поглед като че ли не принадлежат на Харис Авеню? Хора, които като че ли изобщо нямат място в реалния свят?

В погледа на Лоуис се четеше озадачено неразбиране.

— Едни такива плешиви, много ниски, с бели престилки, които повече приличат на картинките с извънземни, каквито понякога публикуват на предните страници на жълтите вестници, които се продават в „Червената ябълка“. Не си ли виждала такива в пристъпите на хиперреалност?

— Не, никога.

Той ядно заби юмрук в крака си, позамисли се, а после пак вдигна поглед.

— В понеделник сутринта. Преди ченгетата да дойдат у госпожа Локър… видя ли ме?

Лоуис кимна. Аурата й едва доловимо потъмня, а после през нея започнаха да се вият наклонени алени спирали, тънки като конец.

— В такъв случай имаш доста добра представа кой е извикал полицията, нали?

— О, знам, че си ти — тихо отвърна тя. — Предполагах го и преди, но до този момент не бях сигурна. Докато не го видях в… ъ-ъ, цветовете ти.

„В цветовете ми“ — мислено повтори той. И Ед така ги бе нарекъл.

— Но не си видяла как от къщата й излизат две миниатюрни подобия на господин Клийн?

— Не, но това още нищо не означава. От прозореца на спалнята къщата на Мей Локър не се вижда изобщо. Покривът на „Червената ябълка“ пречи.

Ралф скръсти ръце на главата си. Разбира се, че пречи, трябваше сам да се досети.

— Мислех, че си извикал полицията, защото точно преди да вляза в банята, те видях да гледаш нещо с бинокъл. Преди не бях забелязвала да го правиш и си помислих, че може би искаш да разгледаш по-добре кучето, което рови из кофите за смет. — Тя посочи към подножието на хълма. — Него.

Ралф се ухили.

— Това не е той, това е великолепната Розали.

— О! Както и да е, доста се бавих в банята, защото мажа косата си с нещо специално. Не с боя — рязко поясни тя, макар да не я бе обвинявал в подобно нещо, — а само протеини и други работи, които уж да я правят малко по-гъста. Като излязох, наоколо вече гъмжеше от полиция. Хвърлих един поглед към вас, но теб те нямаше никъде. Или се беше преместил в друга стая, или пък се беше сгушил някак си в креслото си. Понякога заставаш в тази поза.

Ралф разтърси глава, сякаш за да си проясни мозъка.

В крайна сметка през всичките тези нощи не е бил сам в залата — в театъра е имало още един зрител. Само че в друга ложа.

— Лоуис, с Бил всъщност не се скарахме заради шаха. Ние…

Изведнъж Розали излая дрезгаво и се замъчи да се изправи на крака. Ралф насочи поглед към пея и усети как в стомаха му се врязва ледена висулка. Макар да седяха тук вече половин час и не бяха видели никого да се приближава дори към тоалетните кабини в подножието на хълма, матовата пластмасова врата, на която пишеше „МЪЖЕ“, се открехваше.

Оттам се подаде Док № 3. Шапката на Макгавърн с отхапаното крайче от периферията, беше килната на главата му и с нея той доста странно наподобяваше самия Макгавърн в деня, когато Ралф го бе видял за пръв път — с кафявото му бомбе, като вестникар в криминална драма от четиридесетте.

В едната си ръка размахваше ръждивия скалпел.